Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (43)

XLII

Двете жени — едната с червеникави коси и виолетови очи, другата златиста като леопард — и двете облечени в черно, се гледаха през игралната маса.

Целият двор беше в траур заради една личност, която никой не познаваше: Португалската кралица. Но въпреки скорошната смърт на майка й, покоите на Катерина бяха изпълнени с придворни и дами от аристокрацията, игралните маси бяха отрупани със златни монети и един млад френски певец обикаляше от група на група, като дърпаше струните на китарата си и пееше любовни песни от родната му Нормандия. Забавляващото се множество се беше струпало около масата, където графиня Каслмейн и графиня Редклиф се гледаха като сърдити котки.

Кралят се беше спрял тъкмо зад Амбър, отказвайки с движение стола, който Бъкингам му подаваше до нея. Отляво се разхождаше Седли. Барбара беше заобиколена от верните си приятели: Хенри Джърмин, Баб Мей и Хенри Браункър, които й оставаха верни дори когато вятърът започваше да се обръща, защото зависеха от нея. На другия край на залата се виждаше граф Редклиф, който разговаряше безстрастно за градинарство с един възрастен господин. Всички, включително и жена му, бяха забравили за неговото съществуване.

Амбър знаеше много добре, че той се мъчи от два часа да привлече вниманието й, за да я отведе вкъщи, но го избягваше грижливо. Беше минала седмица, откак кралят ги беше поканил пак в двореца. През тоя кратък период вярата й в бъдещето се бе усилвала постоянно заедно с презрението й към графа. Откритото възхищение на Чарлс, ревността на Барбара, угодливостта на придворните бяха пророчески и опияняващи знаци.

— Тая вечер ви върви, госпожо! — каза кисело Барбара, като отмести купчинката гвинеи към срещуположната страна на масата. — Дори много ви върви!

Амбър се усмихна презрително и надменно, с леко извита горна устна и присвити очи. Тя знаеше, че Чарлс и всички присъстващи я наблюдават, а това я караше да осъзнава значението си.

— Какво искате да кажете, госпожо?

— Знаете много добре — промълви Барбара.

Беше зачервена и възбудена и полагаше отчаяни усилия да се владее, да не стане смешна. И бездруго беше много печално, че Чарлс със свойствената си прямота и простота не скриваше желанието си да има в своето легло тая жалка актриса. Нима и самият Бъкингам не си беше втълпил да я покровителства? „О, да бъде проклет Бъкингам! Да бъде проклет животът! Иска ми се да изскубя косите на тая развратница. Във всеки случай тя ще ме помни!“

— Хайде! — извика тя. — Залагам цялата сума!

Амбър повдигна леко вежди. Колкото повече се дразнеше Барбара, толкова по-спокойна ставаше тя. Амбър погледна Чарлс с усмивка, която го спечели, и той, доброволен пленник, отговори нехайно.

Вдигайки равнодушно рамене, Амбър каза:

— Защо не? Ваш ред е да играете първа, госпожо!

Барбара скръцна със зъби и хвърли на Чарлс разгневен поглед, сякаш за да го накара да бъде по-предпазлив. Той наистина се забавляваше. Тя взе заровете и ги постави в чашката.

Разговорите замлъкнаха и зрителите се натрупаха, за да гледат по-добре. Барбара разклати предизвикателно чашката и с драматичен жест хвърли заровете, които се търкулнаха на масата. Две шестици и една четворка.

Някой свирна тихо и лек шепот обиколи редиците. Барбара вдигна тържествуващо глава, очите й блестяха.

— Ваш ред е, госпожо, опитайте да хвърлите повече.

Играта изискваше да се хвърлят три еднакви числа — иначе печелеше по-силният. Амбър беше принудена да признае, че шансовете й са нищожни.

Тя търсеше някакъв изход — „Трябва да направя нещо. Не мога да се оставя да бъда победена пред всички! Трябва да намеря нещо, нещо, нещо…“

Изведнъж почувства, че Бъкингам й настъпва крака и докосва коленете й. Тя си даде сметка за положението и доверието й се възвърна. С автоматично движение хвана чашката, спусна я с едва забележимо движение на коленете си и взе другата, поставена там от Бъкингам. Без да гледа, бе разбрала. Беше нагласена чашка, която приличаше на първата. Хвърли заровете. В Уайтфрайърс прекара добра школа и си спомни за това, а заровете, добри и верни служители, изпълниха задачата си. Три петици! Всички извикаха. Амбър се престори на учудена и се радваше на необикновеното си щастие. Браункър приближи червеното си като цвекло лице до ухото на Барбара.

Последната подскочи.

— Много умело, госпожо — извика тя. — Но не е тъй лесно да бъда заблудена. Тук има някаква измама. Обзалагам се — прибави тя, като се обърна към всички зрители и особено към краля.

Амбър почваше да се безпокои, макар херцогът да беше взел чашката си и тя държеше същата, която Барбара бе използвала. Но беше готова да блъфира.

— Никой ли няма право да спечели, ваше благородие, освен с непочтени средства?

Тоя отговор предизвика общ смях и Амбър се почувства по-добре. Тя захвърли небрежно чашката на масата.

Но да упрекнеш някого във фалшива игра беше сериозно обвинение, макар и често да прибягваха към нея. Така, както някои жени неоснователно твърдят, че са добродетелни и не се гримират, всеки уверяваше, че играе честно.

Но Амбър помисли изведнъж, че ако я хванат на местопрестъплението и я обвинят пред двора в измамничество, то ще бъде за нея толкова ужасно, че би предпочела да умре на минутата.

А Барбара, убедена, че жертвата е в ръцете й, продължаваше още по-запалено преследването.

— Само с нагласена чашка може да се постигне това! Няма шанс дори едно на хиляда да се постигне този успех по честен начин!

Амбър губеше кураж. Трябваха й няколко секунди, за да намери отговор. Когато продума, се помъчи да говори с уверен и ироничен тон, за да не може никой да се усъмни, че е права.

— Хубаво направихте, че ми го казахте. Ударът на ваше благородие беше наистина много щастлив, за да бъде истински…

— Ще ви покажа, госпожо, че не съм измамница! — извика Барбара, която често губеше такива суми, та очевидно беше или честна, или неопитна в играта. — Ето чашката, която използвах. Нека я разгледат.

Тя взе чашката и я подаде бързо на краля.

— Ето, Ваше Величество, Вие присъствахте на играта, какво мислите? Кажете коя от двете ни е играла нечестно?

Чарлс взе чашката, разгледа я внимателно отвътре и отвън и най-после каза сериозно:

— Доколкото мога да съдя, чашката е напълно в ред.

Амбър седеше изправена и неподвижна. Сърцето й биеше тъй силно, че очакваше да загуби съзнание. Това е краят, краят на всичко. Какъв смисъл имаше да живее повече?

— А! А! — извика Барбара с тържествуващ глас, от който всички нерви на Амбър започнаха болезнено да трептят. — Тъй си мислех и аз! Знаех…

— Но — прекъсна я с провлачения си глас Чарлс — тъй като и двете използвахте същата чашка, не виждам наистина причина за тези пререкания.

Амбър изпита такова облекчение, че трябваше да се хване за масата, за да не падне. Лейди Каслмейн извика с негодувание:

— Как? Но това не е вярно! Тя я подмени! Тя…

— Моля за извинение, госпожо, но както вие самата казахте, присъствах на играта и по мое мнение нейно благородие игра тъй честно, както и вие!

— Но…

— Късно е — продължи невъзмутимо Чарлс, като изгледа с живите си очи всички присъстващи около масата. — Не мислите ли, че ще е по-добре да идем да спим?

Общ смях посрещна това предложение и множеството, като разбра, че играта е свършила, започна да се разотива.

— Странна работа! — промърмори кисело лейди Каслмейн, като се оттегляше, последвана от Браункър, Баб Мей и малкия Джърмин.

Съсипана и смутена, Амбър се усмихна признателно на краля, който хвана леко ръката й, за да й помогне да стане.

— Благодаря, господарю! — каза тя ниско, защото очевидно той беше забелязал измамата. — Щях да бъда завинаги опозорена.

Чарлс се засмя.

— Опозорена, тук в Уайтхол? Невъзможно, мила. Чували ли сте някой да е бил опозорен в ада?

Смелостта и доверието й започнаха да се възвръщат. Хвърли поглед към Бъкингам, който стоеше при тях.

— Благодаря, ваше благородие — каза тя с безсрамна усмивка, макар да знаеше, че той й бе подал фалшивата чашка не за да помогне, а за да унижи братовчедка си.

Бъкингам направи комична гримаса.

— Протестирам, госпожо! Уверявам ви, че аз с нищо не помогнах за вашия успех. Съвсем не. Всеки знае, че съм честно момче!

И тримата се изсмяха. Изведнъж Амбър усети погледи от всички страни на залата върху себе си и знаеше прекрасно какво мислеха те. Кралят беше взел нейната страна тая вечер. Беше предизвикал и поставил в затруднение пред всички лейди Каслмейн, а това можеше да означава само едно-единствено нещо… Графиня Редклиф ще бъде в скоро време ненадминатата фаворитка в двореца. Така мислеше и самата Амбър.

Гледаха се и малко по малко престанаха да се усмихват. Бъкингам се отстрани, но те като че ли не го забелязваха. Амбър се чувстваше влюбена в Чарлс повече, отколкото във всеки друг мъж с изключение на Брус Карлтън. Черните му нехайни очи събуждаха у нея желание, което Редклиф запалваше, без никога да го удовлетвори, и тя с цялото си същество се стремеше към неговите обятия. Беше забравила напълно Редклиф, който може би беше наблизо и ги наблюдаваше; безразличието й беше тъй голямо, че не би му обърнала никакво внимание.

— Кога бихте могли да се освободите от вашата бавачка? — прошепна Чарлс.

— Когато пожелаете!

— Утре сутринта в десет часа?

— Да.

— Ще поставя стража от тая страна, пред портата Холбайн, за да ви въведат.

Той се усмихна.

— Ето съпруга ви. Изглежда, вече е усетил рогата си да растат.

Амбър изпита неприятно чувство.

„Съпругът ви.“

Тя се гневеше, че той има безсрамието да се покаже сега, когато в нищо не й бе полезен, когато беше почти убедена, че ще излезе по някакъв начин от живота й като демон, прогонен от молитва. Но той се приближи до нея и Чарлс го посрещна с любезна усмивка. После кралят се отдалечи и Редклиф й подаде ръка. След известно колебание постави пръстите си на ръката му и те излязоха бавно от залата.

 

 

Амбър се бори дълго, докато дойде на себе си. Струваше й се, че носи в главата си огромна тежест и че слепите й очи пулсират. Направи полекичка едно движение, стенейки, и болезнен спазъм пропълзя от врата й, разпростря се по раменете и по гърба. Смътно си спомняше за едно нескончаемо, неестествено друсане, от което й се повдигаше. С голяма мъка отвори клепките си, за да види къде се намира и какво й се беше случило.

Видя най-напред една мъжка ръка с изпъкнали жили, стиснала бастун и когато вдигна бавно очи, съзря безстрастното и неизразително лице на Редклиф. Тя разбра, че неразположението й се дължи отчасти на овързаните й крака. Бяха в колата на графа. През прозорчето се виждаха само сивото небе и зелените ливади, осеяни с голи дървета. Искаше да проговори, да попита къде е, но тежестта в главата й стана още по-нетърпима и тя изпадна отново в безсъзнание.

За нищо друго не си даде сметка до момента, в който отвори бързо очи и забеляза, че колата беше спряла и че я носеха на ръце. Почувства свежия вечерен въздух, който плискаше в лицето й, и задиша дълбоко.

— Постарайте се да не я будите — чу тя гласа на Редклиф. — Не трябва да се безпокои, когато има криза!

Амбър побесня от яд при тая лъжа, но нямаше сила да протестира.

Лакеят я понесе към странноприемницата, чиято врата някой отвори. Под наметката си носеше дълга рокля с кожи по края. В стаята беше топло. Миришеше на току-що изпечен хляб и на месо, което бе хванало златиста коричка в печката и в което кучетата бяха вперили очи, като си въртяха опашките. Появиха се деца, момчета побързаха да разпрегнат конете и засмяната стопанка дойде да ги посрещне. Когато видя Амбър в ръцете на лакея и закритите й очи, тя извика съчувствено и предложи услугите си.

— О, нима госпожата е болна?

Редклиф я отстрани.

— На жена ми е зле — каза той студено. — Нищо сериозно. Ще се погрижа за нея сам. Дайте ни стая и донесете за вечеря.

Стопанката тръгна пред тях по стълбата и отвори вратата на една светла стая, която миришеше на лавандула. Всеки път, когато мислеше, че графът не я вижда, тя поглеждаше към Амбър. Запали свещите, скоро пламна огън в камината. После, точно преди да си отиде, тя се поколеба за миг, като поглеждаше неспокойно към Амбър, която лежеше на леглото в същото положение, в което лакеят я беше оставил.

— Жена ми няма нужда от вашите грижи — каза Редклиф така грубо, че добрата жена трепна и бързо излезе.

Той затвори след нея грижливо вратата, ослуша се за миг, после доволен, че е слязла, се върна при леглото.

Макар да беше в пълно съзнание, Амбър се чувстваше нервна, в лошо настроение. Тежестта не я напущаше, болеше я глава, тялото й бе вцепенено. Тя въздъхна дълбоко. И двамата дълго мълчаха. Най-после каза:

— Е, защо не ме развържете? Сега вече не мога да избягам.

Погледна го мрачно.

— Трябва да се мислите дяволски умен!

Почваше да разбира, че я беше вързал просто от садизъм, защото бе неспособна на каквото и да било движение след прахчето, което бе взела.

Той повдигна рамене и се усмихна леко, очевидно доволен от себе си.

— Ненапразно съм се занимавал с химия! Естествено, всичко е от виното. Не усетихте нищо нито в мириса, нито във вкуса, нали?

— Мислите ли, че бих пила, ако предполагах? За бога, отвържете ме! Ръцете и краката ми са изтръпнали!

Тя се извиваше, мъчейки се да намери по-удобно положение.

Той като че ли не чу и седна на един стол до нея с вид на човек, който успокоява болен, към когото не изпитва никакво съчувствие.

— Колко жалко, че не можахте да бъдете точна за срещата! Надявам се, че не е чакал много дълго.

Амбър го погледна бързо и се усмихна с лека, лукава и жестока усмивка.

— И утре е ден. Нима ще ме държите вечно вързана.

— Нямам намерение. Вие ще можете да се завърнете в Лондон и в Уайтхол и да влезете в ролята си на кучка, когато пожелаете, но в такъв случай, госпожо, аз ще получа цялото ви богатство. Мисля, че ще успея без големи затруднения. Може би кралят има желание да спи с вас, но ще изминете дълъг път, преди той да се обезпокои за вас. Една лека жена и една любовница с титла не са едно и също, независимо че вероятно не забелязвате разликата.

— Зная я отлично! Жените не са тъй глупави, както мислите. Виждам много неща, които вие не знаете.

— Нима?

Той говореше със същото подигравателно презрение, с което се отнасяше към нея, откакто бяха женени.

— Вие казвате, че желаете само парите ми, но аз зная по-добре от вас какво мислите. Вие полудявате при мисълта, че някой друг е способен да направи това, което сам сте негоден да извършите. Ето защо ме отвлякохте. И ето защо ми казвате, че ще загубя състоянието си, ако се върна в Лондон. Жалък стар мерзавец! Вие сте…

— Госпожо!

— Не се боя от вас! Вие ревнувате от всички мъже, достойни за това име, и ме мразите, защото сте немощен.

Той вдигна ръка и я удари тъй силно по лицето, че главата й се отметна встрани и шурна кръв. Погледът му беше студен.

— Не одобрявам, когато един мъж бие жена. Досега такова нещо не ми се е случвало. Но аз съм ваш мъж, госпожо, и искам да ми се засвидетелства уважение.

Амбър трепереше от гняв, подобно на разярена котка. Задъхваше се. Посипаните й със злато очи горяха. Когато говореше, горната й устна се повдигаше и оголваше зъбите й като на хищно животно.

— О, как ви мразя! — каза тя тихо. — Един ден ще ви заплатя за всичко това, кълна ви се, ще ви убия…

Той я погледна с презрение и отвращение.

— Жена, която заплашва, е като лаеща кучка. Зачитам едната толкова, колкото и другата.

На вратата се почука и той обърна глава след известно колебание:

— Влезте!

Влезе гостилничарката, весела, розова, засмяна, носеше покривка за маса, кърпи за ядене и чугунени съдове. Зад нея вървеше едно тринадесетгодишно момиченце с табла, на която бяха наредени апетитни ястия, а след него малкото му братче с две изпрашени бутилки и две блестящи чаши. Гостилничарката хвърли бърз поглед на Амбър, която все още лежеше облегната на лакътя си и загърната в одеждата си.

— Е — каза тя весело, — по-добре ли е господарката? Доволна съм, че е така. Тук ще имате, смея да кажа, един скромен обяд. Надявам се да ви хареса.

Тя се засмя приятелски на Амбър, като на жена. Искаше да й покаже с това, че знае какво очаква една млада съпруга през първата й бременност. И Амбър, с все още горящо от плесницата лице, се опита с голямо усилие да отвърне на усмивката.