Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (53)

LII

Изведнъж всички в кръчмата спряха да се хранят и се втренчиха смаяно във вратата.

В дванадесет по обяд „Слънчевата кръчма“, която се намираше точно зад новопостроената Кралска борса на Трейтнийдъл стрийт, беше винаги препълнена с хора. Тук се събираха повечето известни търговци, за да обядват, да сключат някоя и друга сделка и да побъбрят за последните новини. Почти всичките тъкмо говореха за Бъкингам и за разлика от придворните изразяваха съчувствието си от положението, в което бе изпаднал, когато той влезе.

Един побелял старец погледна към входа и слабите му сини очи без малко щяха да изскочат от орбитите.

— Милостиви боже! — възкликна той. — Какво ще кажете! Говорим за вълка, а той…

По нищо не личеше, че негова светлост бе човек, който трябваше да се крие или пък че животът му висеше на косъм заради собственото му предателство. Носеше русата перука, с която бяха свикнали да го виждат, и бе облечен във великолепен костюм — черен кадифен брич и сако от златист брокат, под което проблясваше зелена сатенена жилетка. Държеше се така спокойно и небрежно като някой джентълмен, който преди представление се е отбил за малко в любимата си кръчма.

В миг всички станаха от масите си и го наобиколиха. Бъкингам си бе направил труда да спечели благоразположението на тези хора и те бяха убедени, че той е единственият им приятел в двора. Като тях той мразеше Холандия и желаеше да я види разгромена. И той също се застъпваше за по-големи религиозни свободи, макар че го правеше просто защото не се интересуваше от никоя религия, но на тях, разбира се, това не им бе известно. Независимо от всички глупости, които бе извършил, Бъкингам бе успял в едно — да спечели доверието и обичта на най-силната прослойка в обществото.

— Добре дошли отново при нас, ваша светлост! Тъкмо се чудехме дали ще имаме пак някога щастието да ви видим.

— Носеха се слухове, че сте напуснали страната.

— Господи! Но наистина ли сте вие! Да не би да сте някой призрак?

Херцогът си проправи път между хората и тръгна към камината, като се усмихваше и стискаше протягащите се ръце. Пословичният чар на Вилиърс беше силно оръжие, когато той решеше да го използва.

— Аз съм, джентълмени. Самият аз. Никакъв призрак, уверявам ви!

Той кимна на един прислужник, поръча обяда си и го сгълча да побърза, защото няма много време. После се обърна към едно момче, което бе клекнало наблизо и ококорено го гледаше, докато въртеше шиша с овнешкия бут.

— Можеш ли да отнесеш едно съобщение?

Момчето бързо скочи на крака.

— Разбира се, ваша светлост.

— Но внимавай да не сбъркаш нещо. Бързо тичай в Тауър и кажи на някой от стражата, че херцог Бъкингам очаква кралските офицери, за да го арестуват в „Слънчевата кръчма“. — И той му подхвърли една сребърна монета.

Това предизвика изненада и из кръчмата се понесе одобрителен шепот. За никого не беше тайна, че ако херцогът бъде изправен пред съда, той вероятно ще загуби главата си. Момчето хукна, а Бъкингам, заобиколен от поддръжниците си, седна на масата до прозореца и се зае с обяда си. Навън вече се бе събрала тълпа от възбудени и любопитни хора, които се бяха скупчили на вратата или се опитваха да го зърнат през прозорците. Херцогът махна за поздрав и им се усмихна, а в отговор се разнесоха радостни възгласи.

— Господа — обърна се Бъкингам към насядалите около него мъже, извади сребърната си вилица от калъфа й и започна да се храни. — Господа, смятам да се предам на враговете си, макар добре да зная какво могат да ми сторят, защото съвестта не ми позволява да остана толкова дълго настрани от държавните дела само заради това, че отново съм в немилост. — Думите му бяха посрещнати с възгласи на одобрение, но той вдигна ръка с молба да го изслушат. — Англия има нужда от хора, чиито интереси не се състоят само в това, да си построят нова къща или да се наспят добре, без да ги е грижа какво коства това на държавата.

Кръчмата се огласи от одобрителни викове, които се подеха от тълпата навън, макар там никой да не бе чул какво точно бе казал херцогът. Хората и без това твърде много негодуваха срещу огромната новопостроена къща на Кларендън на Пикадили. А и още никой не бе забравил, че когато бе дошла заповедта Рупърт да се върне и да се срещне с холандците, слугите на Арлингтън не бяха посмели да го събудят, за да я подпише. Народът обичаше да слуша, че и някой друг освен него критикува кралския двор.

— Прав сте, ваша светлост — съгласи се един възрастен златар, — твърде дълго вече търпим невежи старци да ни управляват лошо.

А един друг се наведе и удари с юмрук по масата.

— Следващия път, когато се свика парламентът, ще го обвиним в държавна измяна. Ще накараме старият разбойник да отговаря за престъпленията си!

— Но, господа — възпротиви се привидно Бъкингам. — Лорд-канцлерът се е занимавал съвестно с държавните дела, доколкото, разбира се, се простират собствените му възможности.

Всички бурно запротестираха.

— Съвестно ли! Този стар глупак ни изцеди докрай! Откъде иначе ще вземе парите за палата, който си строи? Същият тиранин като Оливър!

— Като ожени дъщеря си за херцога, си мисли, че е станал и той Стюарт.

— Мрази народа!

— Винаги е бил в съюз с епископите!

— Той е най-големият негодяй в цяла Англия! Не бъдете толкова великодушен, ваша светлост!

Бъкингам се засмя и сви рамене, сякаш ги умоляваше.

— Не мога да се преборя с вас. Твърде много сте.

Още не бе довършил обяда си, когато кралските офицери се появиха. Преди да дойде в кръчмата, той бе съобщил по другиго къде се намира, но изпрати момчето само за да бъде всичко по-ефектно и за да събуди интерес и съчувствие у присъстващите. Двама офицери нахълтаха вътре възбудени и задъхани и очевидно безкрайно се изненадаха, като видяха, че херцогът наистина седеше там и разговаряше, ядеше и пиеше. Те се приближиха, за да го арестуват, но той ги спря с пренебрежителен жест:

— Оставете ме да си довърша обяда, господа. Веднага след това ще тръгна с вас.

Те се спогледаха изпълнени с подозрение, но след миг на колебание се отдръпнаха и зачакаха покорно. Когато свърши, той избърса устата си, изми вилицата, прибра я в калъфа и я сложи обратно в джоба си, бутна настрани чинията и стана.

— Е, господа, тръгвам. Отивам да се предам.

— Бог да ви пази, ваша светлост!

Щом Бъкингам се упъти към вратата, офицерите се спуснаха да го хванат за ръцете, но той ги спря:

— Мога да вървя сам!

Умърлушени, те тръгнаха след него. Когато се появиха на вратата, тълпата избухна в радостни викове и поздравления, а той, широко усмихнат, вдигна ръка за поздрав. Улицата беше вече задръстена от хора. В продължение на стотина ярда и в двете посоки движението бе спряло. Каретите стояха, а край тях търпеливо чакаха кочияшите и носачите на столовете-носилки. По балконите и прозорците наоколо се бяха натрупали хора. Човекът, обвинен в измяна на краля и държавата, се бе превърнал в национален герой. Само защото в кралския двор той бе твърде непопулярен, за тях пък бе единственият благородник, върху когото не хвърляха вината за миналите и настоящите си беди.

Пред вратата го чакаше карета и Бъкингам се качи в нея. Пътят до Тауър бе малко повече от половин миля и през цялото време, докато стигнаха там, отвсякъде го приветстваха с бурни възгласи. Хората протягаха ръце да докоснат каретата, след тях тичаха малки момчета, а момичета хвърляха цветя пред конете. Дори кралят не бе посрещнат с такъв възторг, когато се завърна преди седем години в Лондон.

— Не се тревожете, добри хора! — викаше им Бъкингам. — Съвсем скоро ще ме пуснат.

Но в двореца не бяха на същото мнение и при Груум Портър залагаха на едро, че херцогът ще загуби главата си. Кралят вече го бе освободил от повечето му задължения и ги бе предал в ръцете на други. Враговете му — много и силни — бяха на крак. Но той имаше и един горещ поддръжник — лейди Каслмейн.

Три дни преди това събитие Барбара и нейната придворна дама Уилсън се прибираха с каретата по Евджуеър роуд рано привечер, след разходката си в Хайд парк. Изведнъж отнякъде изскочи стар, дрипав и куц просяк, който се довлече и застана пред каретата, като ги застави да спрат. Кочияшът, ругаейки вбесен, се наведе и се опита да го удари с камшика, но преди да успее, онзи се добра до отворения прозорец и увисна на вратата с протегната за милостиня мръсна длан.

— Моля ви, графиньо, дайте нещичко за бедните — изхленчи той.

— Махай се оттука, воняща твар! — извика Барбара. — Уилсън, хвърлете му един шилинг.

Но просякът продължаваше да виси на прозореца, макар че конете тръгнаха.

— Ваша светлост изглежда твърде свидлива за жена, която носи перли за тридесет хиляди, когато ходи на театър.

Барбара го изгледа свирепо с помътнели от гняв очи.

— Как се осмеляваш да ми говориш така! Ще накарам слугите си да те пребият от бой — изкрещя тя и го удари силно с ветрилото си по ръката. — Изчезвай оттук, мошенико! — Тя кресна ядосано на кочияша: — Харви! Харви, спри! Чуваш ли!

Той дръпна юздите и докато конете спираха, просякът се ухили, разкривайки два реда прекрасни зъби, и каза:

— Не си правете труда, милейди. Задръжте си шилинга. Ето — ще ви дам нещо друго в замяна. — И той хвърли в скута й сгъната хартийка. — Прочетете го, ако ви е мил животът.

Точно когато колата спря и слугите се втурнаха да го хванат, просякът изчезна бързо, без изобщо да куца. Даже се обърна и направи подигравателен жест с ръка.

Барбара го проследи с поглед, докато се скри, погледна хартийката в скута си, рязко я разгъна и зачете.

„Проклет да е животът, който водя — прошепна тя. — Очаквай ме след два-три дни и гледай да свършиш своя дял от работата. Б.“

Тя си пое дълбоко дъх и тихо извика. Наведе се през прозореца, но той бе изчезнал.

Графинята се страхуваше. Тя също бе чула слуховете — търпението на краля се бе изчерпало и този път Бъкингам ще трябва да отговаря за наглото си предателство. Най-лекото наказание щеше да бъде изгнанието. А тя добре познаваше злостния нрав на братовчед си и не се съмняваше, че ако станеше нещо с него, той щеше да повлече и нея със себе си. При всяка среща с Чарлс тя го молеше настоятелно да повярва, че херцогът е невинен, опитваше се да го убеди, че това бе заговор на неговите неприятели, за да го погубят. Но той не й обръщаше особено внимание, а само я подпитваше какво толкова се е загрижила за човека, от когото едва ли бе видяла нещо добро. Това явно го забавляваше.

— Та той е мой братовчед! Не мога да позволя някакви негодници да оскверняват името му.

— Мисля, че може сам да се справи с всеки негодник на този свят. Не се тревожи за него.

— Значи ще го изслушате и ще му простите?

— Да, ще го изслушам, но какво ще стане после, не зная. Ще ми се да видя как ще се защити, а и не се съмнявам, че ще ни позабавлява с някоя добре измислена историйка.

— Та как би могъл да се защити! Той няма никакъв шанс! Всички ваши съветници искат да го видят обесен!

— Не се съмнявам, че и той им желае същото.

Процесът бе насрочен за следващия ден и Барбара твърдо беше решила да изтръгне някакво обещание от краля, макар да знаеше, че той се отнасяше към обещанията си като към жените — не смяташе за нужно да държи на тях. Както обикновено, тя се опитваше да постигне целта си със средства, на които той лесно се поддаваше.

— Но Бъкингам е невинен, господарю. Убедена съм, че е така. Моля ви, не позволявайте да ви измамят. Не разрешавайте да ви накарат да го осъдите!

Чарлс я изгледа остро. Никога, през целия си живот, той не бе правил нещо, което да не е по волята му, макар много пъти да бе вършил неща, към които нямаше никакво отношение, само за да си осигури спокойствие или онова, което му трябваше. Но бе живял години наред в упорит конфликт с властната си майка и не понасяше и най-невинния намек, че някой може да го води за носа. Барбара добре знаеше това.

Сега той й отговори ядосано, но твърдо:

— Не знам какво рискувате вие в случая, мадам, но съм сигурен, че е нещо голямо. В противен случай не бихте се застъпвали за другиго толкова горещо. Но на мен ми омръзна да ви слушам… Аз сам ще реша какво да правя и няма да позволя някаква натрапница да ми се бърка!

Те се разхождаха в югоизточната част на кралската градина, от двете страни на която се издигаха сградите с апартаменти на някои от висшите кралски служители. Денят бе топъл и тих, много от прозорците бяха отворени. Няколко дами и благородници се разхождаха по съседните алеи или си почиваха на тревата. Ядосана, Барбара повиши тон, без да се съобразява с хората наоколо.

— Натрапница, така ли! Добре тогава. И аз ще ви кажа какво мисля! Вие сте глупак! Да, точно така. Глупак! Защото, ако не бяхте такъв, нямаше да позволявате глупаци да ви нареждат какво да правите!

Отвсякъде обърнаха глави към тях, по прозорците се показаха любопитни лица, но бързо се скриха. В миг сякаш целият дворец притихна.

— Мерете си думите! — сряза я Чарлс. Обърна се кръгом и си тръгна.

Барбара отвори уста, като първата й реакция бе да му нареди да се върне — както някога можеше да го стори, — но точно тогава отнякъде дочу тих кикот. Тя бързо потърси с поглед нахалника, но срещна само усмихнати или безпристрастни физиономии. Тогава прихвана шлейфа си и тръгна в обратна посока. Кипеше от яд и усещаше, че непременно трябва да счупи нещо или да набие някого, за да не избухне. В този момент видя един от своите пажове, десетгодишно момче, което се излежаваше на тревата и си тананикаше.

— Ставай веднага, мързеливецо! — извика тя. — Какво правиш тук?

Детето я погледна учудено и бързо скочи на крака.

— Но нали вие ми казахте…

— Не ми противоречи, пале такова! — Тя му издърпа ухото и когато той се разхленчи, го перна още веднъж. Стана й по-добре, но с нищо не бе помогнала за разрешаването на своя проблем.

 

 

Заседателната зала беше дълга, тясна стая, облицована в тъмно дърво, а по стените висяха няколко картини в тежки златни рамки. В единия край имаше незапалена камина, от двете страни на която се издигаха високи прозорци с красиви колони. В средата се намираше дълга дъбова маса, а около нея бяха подредени няколко стола, богато украсени с дърворезба, с високи облегалки, извити крака и тъмночервени кадифени възглавници върху седалките. Докато още не бяха дошли съветниците, залата изглеждаше твърде подходящо място за работа по държавните дела.

Пръв пристигна Кларендън. Този ден подаграта го мъчеше особено и той трябваше да стане от леглото, за да присъства на процеса, но не би пропуснал случая, дори да бе и в много по-тежко състояние. На вратата той слезе от инвалидната количка и закуцука с мъка към мястото си. Веднага се зае с купчината документи, които един от секретарите му постави пред него. Замислен и намръщен, той изобщо не обърна внимание на онези, които дойдоха след него.

След няколко минути Чарлс бавно влезе в залата, придружаван от Йорк, а в краката им подтичваха няколко палави малки болонки. Едно от кучетата той държеше в ръце и когато спря за малко при сър Уилям Ковънтри, галейки копринената козина на ушите, животното се обърна и го близна. Кучетата не бяха дружелюбни, но познаваха и обичаха господаря си. Когато обаче някой от придворните се опитваше да се сприятели с тях, често опитваше зъбите им.

След малко се появи и Лодърдейл, огромен на ръст шотландец, и спря при краля, за да му разкаже някаква смешна история, която беше научил предишната вечер. Той не умееше да разказва, но въпреки това дълбокият смях на Чарлс прогърмя в залата, предизвикан повече от недодяланата ексцентричност на графа, отколкото от думите му. Йорк за разлика от краля го изгледа с явна неприязън и презрение. Най-сетне той седна до канцлера и двамата веднага подхванаха сериозен тих разговор. В залата едва ли имаше други, които в този ден да бяха заложили толкова много. От много години Бъкингам беше техен опасен и силен противник. Враждата се бе породила много преди Реставрацията, но напоследък се беше разгоряла особено силно.

Ако в Англия имаше някой, който да се страхува и мрази Бъкингам повече от Йорк и канцлера Кларендън, то това беше държавният секретар, лорд Арлингтън. Преди шест години, когато той за първи път пристигна в двора, те бяха приятели, но преследвайки едни и същи амбиции, с времето се разделиха и сега и за двамата бе твърде трудно да спазват дори елементарни норми на приличие един към друг.

Последен пристигна баронът, като величествено пристъпи прага — той никога не влизаше просто така. Откакто се завърна от Испания, обожаваше всичко свързано с тази страна и се държеше с една пресилена, типично кастилска помпозност и арогантност. Носеше руса перука, очите му бяха бледи и изпъкнали, почти рибешки, а в основата на носа му имаше черна лента с форма на полумесец, която преди време той бе залепил, за да прикрие белега си от саблен удар, но продължаваше да я носи, защото смяташе, че тя му придава зловещ и достоен вид, който според него особено му подхождаше. Чарлс винаги го бе харесвал, макар Йорк, разбира се, да бе на противоположното мнение. Сега баронът спря, извади от джоба си шишенце и лъжица и отсипа няколко капки от бръшляновия сироп в лъжицата. После поднесе течността към носа си, смръкна силно няколко пъти, докато в лъжицата не остана почти нищо. След това се избърса и прибра всичко обратно в джоба си. Негова светлост страдаше от непрекъснато главоболие и по този начин се лекуваше. Днес главата го болеше по-силно от всякога.

Чарлс зае мястото си на масата с лице към вратата, загърбил камината. Изтегна се на стола и взе две от кучетата в скута си — добродушен, ленив човек, който имаше здрав сън и добро храносмилане и бе благосклонен към света, като по-скоро се забавляваше от много неща, които вбесяваха не толкова спокойните по характер люде. Неговите изблици на гняв бяха твърде кратки и той отдавна бе изгубил интереса си към евентуалното обвинение на Бъкингам. Познаваше херцога отлично, не си въобразяваше за него нищо повече, отколкото за другите и беше наясно с твърде лекомисления му нрав, който му пречеше да бъде истински опасен. Процесът трябваше да се състои поради огромния интерес, който бе предизвикал случаят, но кралят вече не жадуваше за мъст. Щеше да бъде доволен, ако Бъкингам ги позабавлява този следобед.

По сигнал на краля вратата се отвори и там застана негова светлост, Джордж Вилиърс, вторият херцог Бъкингам, облечен така великолепно, сякаш отиваше на сватба, а не на въжето. В изражението на красивото му лице се долавяше едновременно надменност и изискана вежливост. Той остана там само за миг. После с гордата стойка на гвардеец прекоси стаята и коленичи пред краля. Чарлс кимна с глава, но не подаде ръката си, за да я целуне.

Останалите го гледаха напрегнато, като се опитваха да разберат какво му е на сърцето. Неспокоен ли бе, или бе уверен в себе си? Прошка ли очакваше или смърт? Но лицето на Бъкингам бе непроницаемо.

Арлингтън в ролята си на върховен прокурор стана на крака и започна да чете обвинителния акт. Херцогът се обвиняваше в многобройни и тежки престъпления: за заговорничене с представители на Камарата на общините; за това, че публично е противоречил на краля в Долната камара; че е настройвал представителите и на двете камари срещу интересите на краля; че се е опитвал да си създаде популярност. И най-тежкото провинение, за което те се надяваха, че ще заплати с главата си — измяна към краля и държавата — хороскопът на Негово величество. Изобличителният документ му бе показан, разбира се, от безопасно разстояние.

Между всички тези хора Бъкингам имаше само двама приятели и макар останалите да бяха дошли с намерението да проведат разследването с достойнство и нужния благоприличен тон, скоро те забравиха за това. Във възбудата си започнаха да говорят в един глас, надвикваха се, не се доизслушваха и често прекъсваха херцога. Той обаче се владееше напълно въпреки прословутата си избухливост и вежливо и покорно отговаряше на всяко от предявените обвинения. Единственият човек, към когото изобщо не проявяваше уважение, бе някогашният му приятел Арлингтън. Държането му към него бе явно арогантно.

Когато го обвиниха в това, че се е опитвал да си създаде популярност, Бъкингам му каза право в очите:

— Всички, които са били осъдени от лорд-канцлера и от ваша милост, неминуемо стават популярни.

Той имаше и готов отговор за обвинението в държавна измяна.

— Не отричам, господа, че това тук е хороскоп. Напълно вероятно е и да сте го получили от доктор Хейдън, който го е съставил. Но не мога да се съглася, че аз съм го поръчал или пък че засяга бъдещето на краля.

Недоволен шепот обиколи масата. „Какви ги приказваше този негодник? Как си позволяваше да се изправи пред тях и да ги лъже в очите?“ Чарлс едва-едва се подсмихна, но щом херцогът го погледна, усмивката му моментално изчезна и смуглото му лице застина сериозно.

— Ще бъдете ли така добър тогава, ваша светлост, да ни кажете кой е поръчал хороскопа? — попита саркастично Арлингтън. — Или може би това е тайна?

— Няма никаква тайна, господа. Ако с това ще внеса повече яснота по въпроса, ще се радвам да ви го съобщя. Сестра ми е поръчала този хороскоп.

Думите му учудиха всички с изключение на краля, който само подигравателно повдигна едната си вежда и продължи да гали кучето по главата.

— Сестра ви? — повтори Арлингтън с подходяща интонация, която явно показваше, че той смяташе думите му за плитка лъжа. После бързо попита: — А чий е той?

Бъкингам се поклони надменно и отговори:

— Това е нейна тайна. Трябва нея да попитате. Тя не ми се е доверила.

Херцогът бе върнат обратно в Тауър, където го посещаваха толкова много хора, сякаш бе някоя нова звезда на сцената или първата куртизанка. Чарлс се престори, че отново преглежда документите, и се съгласи, че подписът е на Мери Вилиърс. Арлингтън и Кларендън горещо се възпротивиха, тъй като никой от тях нямаше намерение да се откаже от битката, чийто краен изход можеше да коства главата на херцога или най-малко честта и богатството му. Този път го бяха хванали натясно, сам се бе пъхнал в ръцете им като последния глупак, но изплъзнеше ли им се, едва ли някога щяха пак да имат такъв късмет.

Чарлс слушаше и двете страни, както обикновено, внимателен и любезен.

— Много добре знам — каза той на Кларендън при едно от посещенията си при стареца в Уайтхол, — че мога да обвиня херцога в измяна. Но смятам, че човек е много по-ценен, когато носи глава на раменете си.

Той бе седнал на един стол до дивана, където лежеше Кларендън, в последно време прикован на легло от подаграта.

— Каква ви е ползата от него, господарю? Пак ще го удари на живот и ще замисли някой нов заговор, който този път може да ви коства живота.

— Не съм очарован от неговите заговори. Той не може да си държи езика зад зъбите и освен на себе си не може да навреди на никой друг. Още докато си плете кошницата, все ще издрънка на някого тайната. Не, Кларендън. Бъкингам се е постарал да спечели Долната камара и има голямо влияние над тях. Смятам, че така той ще ми бъде полезен. Ако му отсечем главата, само ще го направим мъченик.

Лорд-канцлерът бе обезпокоен и ядосан, но се постара да прикрие чувствата си. Той не можеше да се примири с ужасния навик на краля да решава сам въпросите, които го засягаха лично.

— Ваше Величество, вие сте твърде добър по природа и лесно прощавате. Ако вие не харесвахте лично херцога, до такова решение никога не би се стигнало.

— Може би, канцлер. Може би наистина съм прекалено великодушен. — Той повдигна рамене и стана, като даде знак с ръка на Кларендън да остане на мястото си. — Но аз не мисля така.

За миг само Чарлс го погледна сериозно с черните си очи. Сетне се усмихна едва-едва, кимна с глава и излезе от стаята. Канцлерът гледаше след него разтревожен и намръщен. Щом кралят излезе, той премести поглед върху бинтования си крак. Много добре знаеше, че този човек бе единствената му защита срещу цяла орда завистливи противници, между които Бъкингам просто най-открито и ефектно изразяваше чувствата си. Без благоволението на Чарлс той не би се задържал и две седмици.

„Може би съм прекалено великодушен, но не мисля така.“ Изведнъж канцлерът си припомни всички свои постъпки, с които бе огорчил краля. Той никога не си бе признал, но много хора настояваха, а и Чарлс сигурно им вярваше, че ако не беше се възпротивил, парламентът щеше вероятно да му отпусне по-голяма сума за лични разходи по време на Реставрацията. Много го бе ядосал и когато не му позволи да прокара указа за религиозните свободи. После споровете около титлата на лейди Каслмейн, която най-накрая бе гласувана от ирландските благородници, защото той отказа да подпише. С годините се бяха натрупали стотици други малки и по-големи обиди.

„Може би съм твърде великодушен…“ Кларендън знаеше какво искаше да каже кралят с тези думи. Чарлс нищо не забравяше и в края на краищата нищо не прощаваше.

Преди да изтекат и три седмици, откакто бе върнат в Тауър, Бъкингам бе освободен и по-арогантен от всякога навести всичките си стари свърталища. На една от вечерите у Каслмейн кралят му подаде ръката си за целувка. Херцогът пак започна да ходи по кръчмите и след няколко дни се появи в театъра с Рочестър и неколцина други. Седнаха в една от предните ложи и надвесени над парапета започнаха разговор с маскираните хора, като се оплакваха шумно, че Нел Гуин е напуснала сцената, за да стане любовница на лорд Бъкхърст.

След малко Хари Килигрю, който седеше в съседната ложа, започна да коментира аферите на херцога с младия мъж, който го придружаваше.

— От сигурно място знам, че няма да му възстановят правата — каза той.

Бъкингам му хвърли недоволен поглед и продължи да гледа представлението, но това само изостри желанието на Хари да се заяжда. Той извади гребен и започна да реши перуката си.

— Боже мой! — рече провлачено той. — Ужасно съм изненадан, че негова светлост е щастлив да има за любовница проститутката на половината мъже от двора.

Преди известно време той бе любовник на апатичната, но опасно чувствена графиня Шрузбъри и сега, когато тя го бе сменила с херцога, Килигрю непрекъснато говореше за това.

Бъкингам го смъмри навъсен:

— Дръж си езика зад зъбите, пале такова! Няма да позволя да злословиш по адрес на лейди Шрузбъри. Нейното име не е достойно за мръсна уста като твоята.

Маскираните лица на дамите и кавалерите започнаха да поглеждат към тях, тъй като гласовете им кънтяха из театъра, сякаш се караха. Благородниците от съседните ложи протягаха вратове, подсмихваха се и чакаха да видят какво ще стане, а някои от артистите се занимаваха повече с херцога и Килигрю, отколкото с ролите си. Като усети, че повечето погледи бяха насочени към него, Хари стана още по-нагъл.

— Интересно защо ваша светлост е толкова загрижен за една дама, която е въртяла опашка пред повечето от познатите ви?

Бъкингам се надигна, но после пак се върна на мястото си.

— Нагло хлапе! Голям бой те чака за тези думи!

Килигрю се възмути:

— Ваша светлост трябва да знае, че аз съм благородник и няма да се оставя да ме бият слуги. Ще бъде чест за мен да се дуелирам с вас като всеки друг. — Това бе въпрос на чест. С тези думи Килигрю напусна ложата и се обърна към приятеля си: — Съобщете на негова светлост, че ще го чакам зад Монтагю Хаус след половин час.

Младежът отказа и задърпа Хари за ръкава, като се опитваше да го вразуми:

— Не бъди глупак, Хари. Негова светлост нищо не ти е сторил. Ти си пиян. Хайде да си тръгваме.

— Върви по дяволите тогава — заяви Килигрю. — Ако ти си подъл страхливец, то аз не съм!

С тези думи той разкопча колана със сабята си, вдигна я високо и я стовари, както си беше в ножницата, върху главата на херцога. Веднага след това хукна да бяга, а Бъкингам с побеляло от гняв лице се втурна след него. Двамата се катереха по столовете, тъпчеха крака и мачкаха шапки по пътя си. Жените крещяха, от сцената се провикваха артистите, а горе по балконите се трупаха чираци, сводници и уличници, тропаха с крака и размахваха тояги.

— Убийте го, ваша светлост!

— Пронижете го в гърдите!

— Отрежете му носа!

Някой хвърли портокал и удари Килигрю право в лицето. Една ядосана жена сграбчи перуката на Бъкингам и я дръпна от главата му. Килигрю търчеше като бесен към един от изходите и ужасен поглеждаше назад към херцога, който вече го настигаше. В този миг Бъкингам извади сабята си и изкрещя:

— Спри, страхливецо!

Килигрю продължаваше да тича презглава, блъскаше безогледно мъже и жени, а херцогът след него тъпчеше падналите на земята. Той може би щеше да избяга, но някой протегна крак и го спъна. В следващия миг Бъкингам се хвърли отгоре му и здравата го ритна в ребрата с тъпото на обувката си.

— Ставай, жалък страхливецо! — прогърмя гласът му.

— Моля ви, ваша светлост! Аз само се шегувах!

Килигрю се гърчеше на земята, като се опитваше да избяга от ударите на херцога, който не преставаше да го рита жестоко в стомаха, гърдите и глезените. Театърът гърмеше от възбудени крясъци, с които тълпата го насърчаваше да го изкорми, да му пререже гърлото. Тогава Бъкингам се наведе над него, изтръгна сабята му и като я запрати надалеч, го заплю в лицето.

— Сополивец такъв! Та ти не заслужаваш да носиш сабя. — Той го ритна отново и Килигрю се преви надве и се закашля. — На колене! Моли се за живота си или, кълна се, ще те убия! Това заслужаваш, жалък страхливецо!

Хари пропълзя на колене и покорно изхленчи:

— Добри ми господарю, пощадете живота ми!

— Задръж си го тогава — измърмори Бъкингам, — ако смяташ, че ще ти бъде от полза. — И той го ритна още веднъж, за да го запомни.

Хари с мъка се надигна и тръгна да излиза, накуцвайки, като притискаше с ръка натъртените си ребра. Той бе изпратен от подигравателните подсвирквания на тълпата, която го замеряше с портокали, дървени тояги, обувки и обелки от ябълки. Никой не бе преживявал такъв позор като Хари Килигрю.

Бъкингам го изпрати с поглед. После някои му подаде перуката, той я изтупа от праха и я сложи на главата си. Щом Килигрю си отиде, подигравателните, викове бяха заменени от одобрителни възгласи към негова светлост и Бъкингам, усмихвайки се и кланяйки се на всички, се върна на мястото си. Той седна отново между Рочестър и Итъридж, запотен и разгорещен, но доволен от своя триумф.

— Господи, отдавна се канех да свърша тази работа.

Рочестър приятелски го потупа по рамото и каза:

— Негово величество трябва да е доволен и да ви прощава всичко. Няма жив човек, който така да заслужава публично наказание както Хари Килигрю.