Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (3)

II

С коли, боядисани в синьо или в червено, пеша или на кон всички чифликчии и селяни, в радиус двадесет мили път, отиваха в Хийтстоун. Те водеха със себе си жените и децата си, караха жито и друго зърно, храна за продан, ленени и вълнени платове, тъкани от жените през дългите зимни вечери. Но те идваха също, за да си купят някои неща — обуща, оловни съдове, сечива за чифлика, както и много други работи, от които имаха нужда; но колко щастливи бяха, когато купеха играчки за децата, панделки за косите на дъщерите си, картини за домовете, касторени шапки за самите тях.

На поляната, до стария саксонски път, се издигаха бараки, пред които се тълпяха хора в празнично облекло — с широки бричове, високи, обърнати надолу яки и рокли с дълги ръкави — всички излезли отдавна от мода, но въпреки това грижливо пазени в сандъците и изваждани оттам за един или друг тържествен случай. Биеха барабани и свиреха цигулки. Продавачите от бараките хвалеха стоката си с прегракнали от викане гласове. Любопитни тълпи наблюдаваха с израз на съчувствие един потящ се човек, комуто вадеха развален зъб, докато зъболекарят заявяваше високо, че изваждането е съвършено безболезнено. Имаше фокусник, който гълташе огън, друг, който вървеше на кокили, дресирани бълхи и един акробат, жонгльори и научени на всевъзможни игри маймуни, един фарсов театър и друг — куклен. Над една голяма палатка се развяваше знаме, което показваше, че вътре се даваше някакво представление, но влиянието на пуританите бе все още много силно, та броят на зрителите бе незначителен.

Застанала между Боб Стерлинг и Джек Кларк, Амбър въсеше вежди и удряше с крак, като мяташе нетърпеливи и бързи погледи към тълпата.

„Где е той?“

Тя беше тук от седем часа, а сега вече минаваше девет, а нямаше следа ни от лорд Карлтън, ни от другарите му. Стомахът й се свиваше от нерви, ръцете й бяха влажни, устата й суха. Очевидно, ако той искаше да дойде, щеше да бъде вече тук… Но той е отпътувал! Забравил ме е съвсем, заминал си е…

Джек Кларк, едър момък с груби черти, я бутна с лакът.

— Вижте, Амбър. Как ви харесва това?

— Какво? О, да! Много е красиво.

Тя изви глава и видя купчина хора, които крещяха весело около един смешник, който се бе покачил върху подиум, намазан от главата до петите с крем, който му подхвърляха срещу няколко стотинки бурканчето.

Защо не идва той!

— Амбър, харесва ли ви тази панделка?

Тя подари на всеки по една усмивка, като се опита да не мисли повече за лорд Карлтън, но не можеше. Мисълта й и сърцето й бяха изпълнени със спомен за него и ако тя не го видеше отново днес, мислеше си, че не би могла да преживее това разочарование. Не бе прекарвала подобна криза — помисли си тя.

Амбър се бе облякла особено грижливо и знаеше, че никога не е била по-красива.

Роклята й, която не стигаше съвсем до глезените, беше от грубо светлозелено сукно, възпретната отзад, за да се вижда раираната в червено и бяло долна фуста; тя бе стегнала, доколкото може, връзките на своето черно елече, за да изпъкне тънката й талия още по-добре, и след като излезе от къщи и леля й Сара не можеше да я види, разтвори бялата си блуза до падината между гърдите си. Като корона на главата й лежеше венец от сплетени бели маргаритки, а в ръката си държеше широкопола сламена шапка.

Щеше ли да отиде напразно тоя труд, който бе положила за тоалета си и който съвсем не бе предназначен за тия глупаци, които се въртяха около нея, подрънкваха пари в джобовете си и си отправяха взаимно гневни погледи?

— Мисля, че ми харесва това… — каза тя разсеяно, като посочи една панделка от червен сатен, забутана между купчина други панделки.

Сетне, мръщейки се, отново се обърна и го видя.

— О!

Остана за миг неподвижна и изведнъж, прибирайки роклята си, се затича, като остави и двамата изумени и разгневени. Лорд Карлтън заедно с Алмсбъри и друг млад мъж пристигнаха на поляната, където бе панаирът, и по стар обичай една стара жена клекна, за да избърше обувките им. Амбър пристигна запъхтяна, усмихната и им направи реверанс, на който те отговориха, като свалиха шапки и се поклониха почтително.

— Дявол го взел, хубавице! — извика Алмсбъри възторжено. — Вие сте най-красивата малка дяволка, която съм виждал.

— Благодаря, милорд! — каза тя, като насочи веднага поглед към лорд Карлтън, който я наблюдаваше с очи и я караше да изпитва тръпки по гърба. — Страхувах се, страхувах се, че сте отпътували.

Той се усмихна.

— Ковачът бил на панаира и ние трябваше сами да подковем коня.

Той хвърли поглед наоколо.

— Е, добре! Откъде да започнем?

Някаква безгрижна веселост се четеше в очите му и в гримасата на устните му. Тя изпита стеснение от това, почувства се безпомощна, несръчна, неспособна да говори, дори малко разгневена. Как ще му направи впечатление, ако не намери какво да каже и остане бледнееща и руменееща, гледайки го като глупава гъска?

Старата жена бе приключила и всеки един от благородниците й бе хвърлил по една монета, „за да си плати входа“. Тя тръгна, но се обърна, за да погледне Амбър, която почна да се чувства като прицелна точка на общото внимание, защото всички гледаха кавалерите и се питаха без съмнение каква работа може да има с тях една млада селянка. Тя би се очаровала от интереса, който бе възбудила, но се страхуваше да не я види някой от роднините й, тъй като знаеше какво би значело това за нея. По-добре бе да намери някое по-спокойно и усамотено място.

— Знам какво искам да видя най-напред — каза Алмсбъри. — Ония бараки там, където се продава испанско вино. Ще ви намерим на кръстопътя, под града, Брус, когато слънцето стигне ей там… — И той посочи зенитната точка. После като се поклоня още веднъж, замина с другия джентълмен.

Амбър се поколеба за миг в очакване да чуе от него това, което той искаше да стори, но понеже той не каза нищо, тя се обърна и се насочи към дървените стълбове в голямата палатка, дето даваха представление. Тълпата бе многолюдна, но мястото — отдалечено от центъра на панаира. Той вървеше до нея, без да разменят нито дума в течение на няколко минути. Амбър беше щастлива, че шумът им пречи да говорят, без да викат, като се надяваше той да помисли, че заради това мълчи. Страхуваше се, че всичко, което може да каже или да стори ще му се види смешно. Последната нощ, легнала в кревата си, тя се чувстваше твърде весело, обливайки го със своето очарование, както беше с Том Андрюс, Боб Стерлинг и много, много други. Но отново си даде сметка за огромното разстояние, което ги отделяше и което не успяваше да прехвърли. Нейната чувствителност и вълнението й бяха достигнали едно почти болезнено напрежение и всичко това, което тя виждаше, добиваше необикновен блясък.

За да потули своето стеснение и смущение, Амбър разглеждаше с най-голямо любопитство всички бараки, край които минаваха. Когато стигнаха пред една от тях, където млада жена продаваше блестяща бижутерия, лорд Карлтън сведе поглед към нея и я попита:

— Виждате ли нещо тук, което бихте искали да имате?

Амбър го погледна приятно изненадана. Всички тия скъпоценности й изглеждаха великолепни, но очевидно струваха много скъпо. Никога не бе носила подобни украшения, макар ушите й да бяха пробити, защото — казваше Сара, — когато се омъжи, ще сложи обиците, останали от нейната майка. Естествено, ако се върнеше вкъщи с такава скъпоценност, чичо Мат ще побеснее и леля Сара ще почне отново да й говори за женитба, ала примамливостта на тия украшения и мисълта за подарък от негово високоблагородие бяха неудържими! Амбър отговори без колебание:

— Бих искала едни обици, милорд.

Като ги видя да се спират, младата жена зад тезгяха започна своята заучена приказка, предлагайки им огърлици, гребени и гривни. Чула Амбър да говори за обици, тя взе един чифт от цял куп грубо изработени, ярки и цветни.

— Вижте тия тук, красавице! Достойни са да красят ушите на една графиня, повярвайте ми. Наведете се към мен, мила, да ги изпробвам. Малко по-стегнати. Ето, тези са добре. Какво ще каже, ваше благородие? Вярвайте ми, това я променя изведнъж, истинска високопоставена дама, честна дума! Вижте, мила, погледнете се в огледалото. О! Никога досега не съм виждала украшение да преобразява до такава степен, кълна ви се, мадам…

Тя бъбреше с бясна скорост, като държеше огледало, за да даде възможност на Амбър да констатира сама настъпилата учудваща промяна у нея. Амбър се наведе, като отметна косите си назад, за да открие ушите си; очите й горяха от удоволствие. Тия обици я правеха да изглежда голяма и й придаваха донейде израз на леконравна жена. Тя се усмихна с крайчеца на устните си на лорд Карлтън, като искаше да узнае какво мисли той, защото желаеше горещо да притежава тия обици, но се страхуваше да не направи лошо впечатление с настойчивостта си. Той й се усмихна и се обърна към продавачката:

— Колко струват?

— Двадесет шилинга, милорд.

Той извади от джоба си две златни монети и ги хвърли върху тезгяха.

— Сигурен съм, че те си го заслужават!

Те се отдалечиха. Амбър беше очарована от тоя подарък, убедена, че обиците бяха направени от чисто злато, с диаманти и рубини.

— Ще ги пазя вечно, ваше благородие! Кълна се, че никога няма да нося друго украшение.

— Драго ми е, че ви доставят удоволствие, мила. А сега накъде? Искате ли да видите представлението?

И той посочи с глава палатката, която приближаваха. Амбър, която бе желала винаги да види някое театрално представление — защото й бе забранено, откакто се помнеше, — хвърли поглед, пропит с желание. Тя се колебаеше обаче донякъде от страх да не срещне там някой познат, а още повече може би защото желаеше да бъде насаме с него, далеч от всички хора.

— Нека бъда откровена с вас, сър, не мисля, че чичо Мат би ме пуснал да отида…

И както стоеше до него, желаейки той да реши заради нея, тя съгледа на не повече от десетина метра Агнес, Лизбет Мортън и Гертруд Шекерли. И трите я наблюдаваха втренчено, с отворена уста, смаяни, възмутени, раздразнени, яростни от ревност. Очите на Амбър срещнаха за миг очите на нейната братовчедка, която нададе слаб вик на ужас и побърза да погледне на друга страна, като се помъчи да си даде вид, че не ги е забелязала. Пръстите й започнаха да играят нервно с шнура на шапката й.

— Беда, ваше превъзходителство! — промълви тя възбудено. — Това е моята братовчедка. Сигурно ще изтича да разкаже всичко на леля ми. Да се измъкнем оттук…

Тя не видя усмивката на лорд Карлтън, защото беше вече тръгнала, пробивайки си път през тълпата. Той я последва, без да поглежда трите момичета. Амбър се обърна само веднъж, за да се увери, че Агнес не я следва по петите, и му отправи най-хубавата си усмивка. Агнес сигурно щеше да побърза да отиде при Сара или Мат и някой от членовете на семейството щеше да бъде изпратен да я намери и да я върне на сигурно място. Трябваше да побързат да се скрият от погледите, защото тя беше решила да прекара един или два часа с него, колкото и големи неприятности да понесе впоследствие.

— Ето църковния двор — каза тя забързано, — да влезем и да изречем по едно желание пред фонтана.

Той се спря и тя направи същото, поглеждайки го с някаква загриженост.

— Мила — каза той, — мисля, че се излагате на големи неприятности. Очевидно е, че вашият чичо е твърде морален джентълмен, и аз съм уверен, че не ще му бъде приятно да види племенницата си в обществото на един кавалер. Може би сте твърде млада, за да го знаете, но пуританите и кавалерите нямат доверие един на друг особено, що се отнася до родственички.

В гласа му се долавяше същата нотка ленивост, а лицето му имаше оня израз на лека закачливост, който я бе развълнувал така странно през изтеклата нощ. Защото чувстваше, че това нехайно равнодушие прикрива зле един пламенен, неумолим и може би дори малко жесток характер. Без да си дава ясна сметка за собствените си желания, тя съзнаваше неясно, че й се иска да разкъса този воал от учтивост, за да опознае нещо от онази буйна жила, която долавяше тук, съвсем близо до повърхността, грижливо овладяна.

Тя отвърна смело, защото започваше да се чувства по-уверена в себе си:

— Не ме интересува моят чичо! Леля ми вярва. Оставете ме сама да реша това, ваше благородие. Моля ви се, сър. Така много бих искала да си пожелая нещо!

Той вдигна рамене и я последва. Те прекосиха пътя и минавайки през обраслата с бръшлян желязна врата, се отправиха към двата малки фонтана, които се намираха на около три крачки един от друг. Амбър коленичи помежду им, потапяйки ръцете си във всеки от тях, докато водата покри китките й. После изрече безмълвно желанието си, затваряйки очи.

— Искам той да се влюби в мен!

Тя остана за миг неподвижна, вглъбена, после вдигна ръцете си със събрани шепи и пи от водата. Той я повдигна, подавайки й ръка.

— Предполагам, че сте пожелали да покорите света — каза той. — Колко време ще ви е нужно?

— Една година… ако имам вяра. Иначе никога.

— Но, разбира се, вие вярвате?

— Всичките ми други желания са били чути. Не искате ли и вие да си пожелаете нещо?

— Една година не ще бъде достатъчна за повечето от моите желания.

— Нима? Господи! А пък аз мислех, че една година стига за всичко!

— Да, когато човек е на седемнадесет години.

Тя започна да оглежда наоколо, отчасти защото не можеше да понася по-дълго твърдия блясък на неговите сиво-зелени очи, отчасти поради това, че търсеше място, където биха могли да отидат.

Църковният двор бе твърде посещаван. Тук можеха да дойдат и други хора, а всеки мъж, жена или дете като че ли криеше заплаха за нейното щастие. Тя имаше чувството, че всички се бяха съюзили, за да я отделят от него и да й върнат строгата и безплодна закрила на чичо й и леля й.

До църквата имаше градина, отвъд която се простираше ливадата, отделяща Хийтстоун от горите на Блубел. Ами, разбира се, че това е мястото! В гората беше тъмно и прохладно и имаше много скрити кътчета, гдето никой не би могъл да ги види; самата тя си спомняше няколко от панаирите през последните три или четири години. Тя се отправи нататък, надявайки се той да повярва, че са тръгнали съвсем случайно.

Прекосиха градината, прехвърлиха се през една ограда и се намериха сред ливадата.

Тревата бе осеяна с лютичета, полски маргаритки и диви жълти перуники. При всяка стъпка те затъваха в меката мочурлива почва. По-далеч, близо до реката, едно оранжево петно показваше мястото, дето растяха ружи, а докато се приближаваха, забелязаха зелените стъбла на тръстиката, подаващи се над водата. По стръмните брегове растяха върби, а от другата страна на реката, в самия край на гората, се виждаше горичка от трепетлики, чиито листа блестяха на слънцето като старовремски сребърни монети.

— Почти бях забравил колко хубава е Англия през пролетта — каза той.

— От колко време сте я напуснали?

— Приблизително шестнадесет години. Майка ми и аз заминахме за чужбина, след като баща ми бе убит в Мърстън Мер.

— Шестнадесет години в чужбина! — възкликна тя с тон, в който се долавяше съмнение. — Боже мой! И как го направихте?

Той сведе очите си към нея и й се усмихна с отсянка на нежност.

— Всички ние бихме предпочели нещо по-друго, но нямахме избор. Що се отнася до мен, не мога да се оплача.

— Но там не ви харесваше? — попита тя смутена и дори възмутена от подобно богохулство.

Сега те прекосиха бързо течащата река по един тесен и разклатен мост, направен от стъбла на дървета; под тях минаваха бързи като стрели риби, а водни кончета танцуваха над повърхността на водата и над водните лилии, които растяха около малко блато. След като се озоваха на другия бряг, те навлязоха в гората и тръгнаха по малка пътека между дървета и папрат, сред нацъфтели диви зюмбюли. Беше приятно, прохладно и спокойно; благоуханието на цветята се смесваше с мириса на изгнили листа.

— Може би е предателство от страна на един англичанин да признае, че обича някоя друга страна. И все пак аз съм обичал много страни — Италия, Франция, Испания. Но преди всичко Америка.

— Америка? Как така? Та тя е от другата страна на океана!

Наистина, това беше всичко, което тя знаеше за Америка.

— Много далеч от другата страна — добави той.

— И кралят ли беше там?

— Не! Отплувах веднъж на експедиция с братовчеда на Негово величество, принц Рупърт — и още веднъж с един търговски кораб.

Тя беше смаяна. Да видиш толкова далечни страни! Да преминеш океана! Това беше невероятно, като приказка! Тя, която никога не беше ходила по-далеч от Хийтстоун, и то само два пъти в годината за пролетния и есенния панаир. Обущарят беше единственият между познатите й, който беше ходил някога в Лондон — на двадесет и пет мили югоизточно от Меригрийн.

— Колко ли е хубаво да видиш широкия свят!

Тя въздъхна.

— Ходили ли сте и в Лондон?

— Само два пъти. Отидох там преди десет години и се върнах отново няколко месеца след смъртта на Кромуел. Но никога не съм оставал дълго.

Те се бяха спрели и той погледна през дърветата към небето, сякаш искаше да види още колко време му остава. Виждайки това, Амбър беше обхваната от внезапна паника. Той щеше да си отиде — щеше да се върне в онзи обширен свят с неговите вълнения, шум и суета, — а тя трябваше да остане тук. Изпита съвсем ново и ужасно чувство на самота, сякаш беше отстранена в някакво далечно ъгълче през време на празник, където беше единствената чужденка. Всичките тези страни, които той беше видял и които тя никога нямаше да види; всичките тези приятни неща, които той беше правил и които тя никога нямаше да направи. Но най-лошо от всичко беше това, че никога повече нямаше да го види.

— Време е да тръгваме!

— Не, разполагам с още малко време.

Амбър коленичи в тревата, правейки гримаса и с бунт в очите, а миг след това той седна срещу нея. Тя остана намръщена в продължение на няколко секунди, размишлявайки за своето окаяно бъдеще, после бързо го погледна. Той я наблюдаваше сериозно и внимателно. Тя отвърна на погледа му с разтуптяно сърце. И се почувства обхваната от приятна умора, така обезсилваща, че очите й се затваряха. Цялото й същество се разкъсваше от желание. И все пак тя оставаше полунаплашена, несигурна и сдържана, изпълнена с чувство на ужас, едва ли не по-силно от желанието й.

Най-сетне той я прегърна с ръка през кръста и я привлече бавно към себе си. Амбър наклони глава, за да срещне устните му, и обви шията му с ръце.

Тогава сдържаността, която беше проявил досега, изчезна, за да стори място на дива, буйна, безмилостно егоистична страст. Неопитна, но не и невинна, Амбър отговаряше пламенно на целувките му. Засилено от милувките и ръцете му, нейното желание нарасна в унисон е неговото; макар че преди малко бе доловила някъде дълбоко в себе си предупредителния зов на Сара, ала този образ се изличи бързо, за да изчезне съвсем.

Когато той я повали на земята, тя се възпротиви и нададе слаб вик. Това бе всичко! Протестът й не отиде по-далеч. Може би я очакваше нещо тайнствено и ужасно. Отблъсна мъжа с двете си ръце, от устата й се изтръгна леко, плахо ридание и тя извърна глава. Обхвана я безумен, буен, почти болезнен истеричен страх.

— Не! — изкрещя тя. — Пуснете ме да си вървя!

Тя видя над себе си лицето му и очите, които станаха искрящо зелени. Изведнъж Амбър се усети разхълцана, почти безумна от страст и ужас.

С някаква неясна съпротива тя възвърна бавно съзнанието си за външния свят и за тях двамата като отделни индивиди. Все още със затворени очи, тя въздъхна дълбоко и сладострастно. Имаше усещането, че не може да помръдне дори малкия си пръст.

След един продължителен миг той се отдръпна от нея и седна подпрял лакти на коленете си със стръкче трева между зъбите и с поглед, втренчен пред него. Бронзовото му лице бе влажно от пот и той го избърса с опакото на ръкава си от черно кадифе. Амбър остана до него напълно неподвижна, със затворени очи, скрила чело под прегънатата си ръка. Беше й горещо, спеше й се, чувстваше се прекрасно и беше щастлива с всички клетки на тялото си.

Струваше й се, че до този момент е била наполовин жива.

Чувствайки погледа му върху себе си, тя извърна леко глава и му се усмихна кротко. Искаше й се да му каже, че го обича, но не се решаваше. Искаше й се той да й говори за любов, но той се задоволи да се наведе над нея и да я целуне много нежно.

— Съжалявам — каза той тихо. — Не очаквах, че още си девствена.

— Щастлива съм, че бях такава.

Това беше всичко, което той можа да й каже. Тя чакаше и го наблюдаваше. Започваше да изпитва смътно чувство на несигурност и страх. Сега той отново й се струваше такъв, какъвто й се стори първия път, когато го видя. Нищо нито в израза му, нито в държането му не разкриваше колко близки бяха станали. Това я изненада и огорчи, защото онова, което току-що се беше случило, трябваше да промени и него така, както и нея. Нищо не трябваше вече да бъде същото за когото и да било от тях.

Най-сетне той се изправи, дирейки с очи слънцето.

— Сигурно ме чакат. Искаме да стигнем в Лондон преди настъпването на нощта.

Той й подаде ръка, за да й помогне да стане. Скачайки на крака, Амбър приглади косите си, оправи блузата си и докосна с ръка обиците си, за да бъде сигурна, че не ги е изгубила.

— Господи! Не трябва да закъсняваме.

Изчиствайки от прах шапката си, той й хвърли учуден поглед. После свъси вежди, сякаш беше получил повече, отколкото се бе пазарил.

Пред този поглед усмивката и възбудата на Амбър изчезнаха за миг.

— Не искате ли да ме отведете?

Беше готова да заплаче.

— Но, миличка, леля ви и чичо ви няма никога да одобрят това.

— Не ме интересува. Искам да дойда с вас! Мразя Меригрийн! Не искам повече никога да го видя! О, моля ви, ваше благородие, позволете ми да дойда с вас!

Изведнъж Меригрийн и целият й живот там й бяха станали непоносими. Карлтън олицетворяваше целия й неспокоен копнеж, жажда и пламенното й желание за по-свободен и по-весел живот, всичко, което ферментираше несъзнателно у нея още от времето, когато преди много години бе говорила за първи път с обущаря.

— Лондон не е подходящо място за неомъжена девойка без пари и връзки — каза той с безпристрастен тон. И Амбър си даде сметка, че той съвсем няма намерение да бъде обезпокояван от нея.

После, съжалявайки може би, загдето я беше огорчил, додаде:

— И аз самият няма да остана там дълго. Какво ще правите, когато замина? Не ще бъде лесно да се върнете тук. Много добре зная какво мисли едно английско село за подобни бягства. А в Лондон не съществуват много начини за една жена да изкара прехраната си. Не, мила, мисля, че ще направите по-добре да си останете тук.

За голяма изненада на Карлтън, а и за нейна собствена, тя неочаквано се разрида.

— Не искам да остана тук! Не искам! Сега не мога да остана! Как искате да обясня на чичо Мат къде сме били през тези два часа, когато стотици хора ни видяха да напускаме панаира!

По лицето му пробягна израз на отегчение, но тя не го забеляза.

— Казах ви какво би могло да се случи — забеляза той. — Дори и чичо ви да е ядосан, пак ще бъде по-добре да се върнете и…

— Не! — прекъсна го тя. — Няма да се върна. Не искам повече да живея тук! Чувате ли? И ако вие не ме вземете със себе си, ще замина сама!

Тя се спря внезапно и го погледна разгневена, нападателна, но и умоляваща.

— Ваше благородие, моля ви, вземете ме със себе си!

Те се измерваха с поглед; най-сетне намръщеността му изчезна и той се усмихна.

— Много добре, малка глупачке, ще ви взема, разбрано. Но не ще се оженя за вас, когато отидем там, и никога не забравяйте, каквото и да стане, че съм ви предупредил.

Тя чу само първата част от онова, което той бе казал; засега останалото нямаше значение.

— О, ваше благородие! Наистина ли мога да дойда? Няма да ви преча, кълна ви се!

— Не знам! — отвърна той бавно. — Мисля, че е тъкмо обратното!

Те пристигнаха на коне в Лондон по Уайтгеръл Роуд към средата на следобеда, след като бяха преминали през многобройни малки села, разположени близо до града, но чиято външност въпреки тяхната близост до столицата съвсем не се отличаваше от тази на Хийтстоун и Меригрийн. Крави пасяха из ливадите, дърпайки лениво тревата, а селяните бяха прострели прането си по храстите. Докато минаваха, хората познаваха в тях роялистите, които се завръщаха, и шумно ги поздравяваха. Малки момчета тичаха край тях, опитвайки се да докоснат ботушите им, жени се навеждаха от прозорците, мъже се спираха и сваляха шапки, викайки шумно:

— Бъдете добре дошли!

— Да живее кралят!

— Слава на Негово величество!

Зад стената градът беше нещо като гърне, прогнило от вековете; стар, грозен, той миришеше лошо, но беше живописен и пъстър, с повехнала хубост. Той беше ограден от обширни пространства, из които се търкаляха купища смет, пръскащи задушлива миризма. Улиците бяха тесни, някои от тях постлани с чакъл, но повечето не, а в средата или по края им течаха вадички мръсна вода. Поставени нарядко колове отделяха пътя, запазен за колите, от тясното пространство, определено за пешеходците. Улиците бяха заградени от къщи, всеки етаж на които се издаваше над по-долния, отнемайки така почти напълно светлината и въздуха дори и в най-широките места.

Острите кули на църквите затваряха хоризонта, защото във вътрешността на града се намираха стотина от тях, и непрестанният звън на техните камбани заливаше Лондон с най-страстната и най-красива музика. Скърцащи табели се люлееха над главите на минувачите със своите златни агнета, сини глигани, червени лъвове; голям брой от тях бяха съвършено нови, носещи ризниците на Стюартите или профила на някой мъж с червени коси, мургаво лице и корона на главата. Полето бе потънало в слънце и там беше почти топло, но над града лежеше тежка мъгла, сгъстявана още повече от пушека на сапунарните и печките; студът беше пронизващ.

Улиците бяха пълни с народ; амбулантни търговци известяваха за минаването си с напевен вик, който нямаше претенциите да бъде разбран, и домакинята можеше да набави от прага на къщата си всичко необходимо. Носачи мъкнеха на гърбовете си клатещи се товари и ругаеха онези, които им препречваха пътя. Изправени пред магазините си чираци хвалеха шумно стоката си, като не се поколебаваха дори да хващат клиентите си за ръкава, за да ги накарат да влязат.

Имаше сакати певци, просяци, дребни благородници, облечени в коприна, знатни дами с маски от черно кадифе, важни търговци, дрипави скитници, а понякога и прислужници, проправящи път за носилката на някоя графиня или херцогиня. Повечето от хората се движеха пеша, а някои в наемни коли, в носилки или на кон, но когато ставаше натрупване на хора, както се случваше често, те биваха принудени да спират.

Лесно беше да се види още при пръв поглед, че лондончанинът се различаваше напълно от англичанина от провинцията. Съзнанието за неговата власт го правеше груб, защото той представляваше кралството и знаеше това. Беше шумен и сприхав, готов да се впусне в смъртоносна борба с всеки, който не му отстъпваше мястото край стената. След като бе поддържал парламента в продължение на осемнадесет години, той се готвеше да посрещне законния владетел, пиейки по улиците за негово здраве и кълнейки се, че винаги е обичал Стюартите. Той мразеше французите заради начина им на говорене и държане, заради дрехите и религията им и им подхвърляше на драго сърце цял куп ругатни или пък духаше в лицата им пяната от бирата си, преди да вдигне наздравица за проклятие. Но той мразеше също така жестоко датчаните и всички чужденци, защото за него Лондон бе целият свят и всеки, който не живееше там, не струваше пукната пара!

Лондон — вонящ и мръсен, шумен и пъстър — беше самото сърце на Англия и неговите граждани управляваха нацията.

Амбър имаше впечатлението, че се намира у дома си, и се влюби в Лондон още от пръв поглед, както се беше влюбила в лорд Карлтън. Този напрегнат, буен, енергичен живот отговаряше на най-дълбоките й, най-живи емоции. Той беше предизвикателство, провокация. Инстинктивно — като всеки добър лондончанин — тя почувства, че е видяла всичко, което трябваше да види. Никой град на света не можеше да бъде сравняван с него.

Групата кавалери се пръсна при Бишопсгейт, като всеки тръгна на своя страна. Брус и Амбър продължиха заедно, следвани от двама прислужници. Те слязоха на коне надолу по Грейшъс стрийт и спирайки се пред фирмата на Роял Сарасин, завиха, минаха под портала и влязоха в двора на хана. Постройката го заобикаляше от всички страни, а по дължината и на четирите етажа имаше балкони. Брус помогна на девойката да слезе и двамата влязоха в къщата. Стопанинът беше зает и след няколко минути Брус я помоли да го почака, докато отиде да го потърси.

Амбър го гледаше как се отдалечава с очи, пълни с възхищение и гордост; дъхът й почти пресекваше от възбуда. Аз съм в Лондон! Не е възможно, но е вярно! Аз съм в Лондон! — Струваше й се невероятно, че животът й бе могъл да се промени така бързо и така безвъзвратно за по-малко от двадесет и четири часа! Защото тя беше твърдо решена да не се връща никога вече в Меригрийн, каквото и да стане. Никога, докато е жива!

Все още облечена в пелерината на Брус, тя пристъпи към огъня, протягайки ръце към приятната топлина; тогава тя си даде сметка, че трима или четирима мъже, седнали до прозореца, я наблюдават, пиейки своето пиво. Суетността й бе приятно поласкана, защото тези мъже бяха лондончани; тя извърна леко глава, за да покаже своя профил с леко вирнат нос и хубавите си пълни устни над малката закръглена брадичка.

В този момент Брус се върна усмихнат и спрял поглед върху дребния човечец, който вървеше до него и едва достигаше до раменете му. Той беше собственикът и изглеждаше много развълнуван.

— Боже мой! Ваше благородие! — викаше той. — Мислех, че сте мъртъв, честна дума! Онези разбойници от „Кръглите глави“ дойдоха половин час след заминаването ви и обърнаха къщата ми наопаки, за да ви намерят. Когато видяха, че не ще открият нищо, те бяха обхванати от такъв бяс, че ме пренесоха през двора и ме хвърлиха в шахтата за въглища.

Той се изплю на пода.

— Пфу! Чумата да ги отнесе! Бих желал да ги видя всичките обесени като шунка на Тибърн Хилс!

Брус се засмя.

— Не се съмнявам, че желанията ви ще бъдат чути.

Докато говореха, те се приближиха до Амбър и гостилничарят подскочи, защото не беше забелязал присъствието й; той се поклони леко.

— Мадам Сейнт-Клер — каза Брус, — позволете ми да ви представя нашия домакин, господин Гъмбъл.

Амбър беше щастлива, загдето я беше нарекъл „мадам“, защото само много младите момичета или професионалните проститутки отговаряха на определението „госпожица“.

Тя се усмихна и наклони глава, долавяйки, че социалното й положение не й позволява вече да прави реверанс на един хотелиер. Все пак тя изживя един миг на несигурност, питайки се дали погледът, който той й хвърли, не изразяваше неодобрение, загдето виждаше негово благородие да пътува заедно с жена, която не му беше съпруга. Във всеки случай Брус се държеше така свободно, като че ли му беше сестра, и господин Гъмбъл поднови незабавно разговора оттам, гдето го беше прекъснал.

— Цяло щастие е, че не пристигнахте един ден по-късно, милорд. Кълна ви се, че никога не съм виждал толкова много свят у себе си. Цяла Англия идва в Лондон, за да поздрави с добре дошъл Негово величество! В края на седмицата тук и в Темпъл Бар не ще има нито една свободна стая.

— Защо сте сложили корона на главата на вашия Сарасин, за да го направите да мине за крал! Почти всички фирми, които видяхме, представляват глави на крале или пък носят оръжие.

— О! Наистина! Те са тук! Чули ли сте какво се говори? Ако главата на краля е празна, оръжията му не са!

След което избухна в смях. Брус се усмихна, а мъжете в другия край на стаята се разсмяха шумно. Амбър не познаваше достатъчно добре репутацията на краля, за да разбере шегата.

Дребният човечец извади кърпата си и изтри челото си.

— Ах, ние ще бъдем много щастливи, че се връща, уверявам ви! Честна дума, ваше благородие, вие не можете да си представите какво сме изживели! Никакви карти, никакви зарове, никакви игри! Нито пиене, нито танци! Боже мой! Та те дори се опитваха да обявят любовния акт за голям грях!

Брус се засмя.

— Доволен съм, че останах в чужбина.

И този път Амбър не разбра шегата. Тя не знаеше смисъла на думата „акт“. Но все пак се усмихна така, сякаш беше разбрала духовитостта.

— Хайде, стига приказки! Сигурно ваше благородие е гладен. Може би е и уморен. „Цветът на лилията“ е още свободен.

— Отлично! Тази стая ми донесе щастие последния път. Може би и този път ще е същото.

Те се отправиха към стълбата и докато се изкачваха, чуха мъжете, които започнаха да пеят или по-скоро да крещят долу весело, нестройно и фалшиво.

Кралят обича бутилката, приятели!

Кралят обича пълната чаша!

Той ще налее по чаша

на всички хубави девойки

и ще направи всички ни рогоносци, приятели!

И ще направи всички ни рогоносци!

Стигнал до горния край на стълбата, господин Гъмбъл отключи една врата и им стори път да влязат. Стаята беше доста просторна, а Амбър я намери великолепна, защото никога не беше виждала подобно нещо.

Стените бяха с богата ламперия от тъмен дъб; камината, също от дъб, беше украсена с мотиви от резба, представляваща плодове и цветя. Подът беше гол и всички мебели — в онзи тежък и претоварен стил, който бе характеризирал началото на столетието, при все че креслата и столовете бяха тапицирани плътно в убито зелено или рубиненочервено кадифе, достатъчно изтъркано, за да добие старинен блясък.

В алкова се намираше огромно легло с четири колони и завеси от червено кадифе, които човек можеше да затвори през нощта, за да отдели обитателите му в интимност, с риск да ги задуши. Два шкафа за дрехи, поставени до стената, няколко стола, две кресла, една малка масичка с огледало над нея и едно писалище допълваха мебелировката. Една цяла стена от стаята беше заета от високи врати прозорци, отварящи се към балкон със стълба, водеща към двора.

Амбър се оглеждаше наоколо, изгубила за миг способността да говори, докато Брус казваше:

— Много е уютно. Ще вечеряме тук. Изпратете най-хубавото, което имате.

След като ги увери многократно, че и двамата ще получат всичко, което желаят, господин Гъмбъл си отиде, а Амбър се изтръгна от безмълвието си. Хвърляйки пелерината, тя се спусна към прозореца, за да погледне на улицата от височината на двата етажа. Група млади момчета бяха наклали огън и печаха на него късове месо, осмивайки парламента; гласовете на мъжете, които все още пееха долу, проникваха слабо през дебелите стени.

— О, Лондон! Лондон! — възкликна тя страстно. — Обичам те!

Брус се усмихна, свали шапката си и приближавайки се изотзад, обгърна с ръка кръста й.

— Вие се влюбвате лесно!

И тъй като тя се обърна живо към него, той додаде.

— Лондон изяжда младите момичета, знаете ли?

— Не и мен! — заяви тя победоносно. — Не се страхувам!