Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (115)

Последният от старите Форсайтови

Когато дойдоха да облекат този ужасен символ Тимоти Форсайт — последния чистокръвен индивидуалист, единствения човек, който не бе чул за Световната война, — намериха, че изглежда великолепно: и смъртта дори не бе променила здравата му външност. За Смитър и готвачката това обличане беше окончателно доказателство за нещо, което бяха смятали винаги за невъзможно — земния край на стария Форсайтов род. Бедният мистър Тимоти ще вземе сега арфа и ще запее с мис Форсайт, мисис Джулия и мис Естер; с мистър Джолиън, мистър Суидин, мистър Джеймс, мистър Роджър и мистър Никълъс. Дали и мисис Хеймън ще бъде между тях, беше малко съмнително, защото бяха изгорили тялото й. Готвачката мислеше тайно, че мистър Тимоти ще се ядоса — толкова мразеше латерните! Колко пъти бе казвал: „Досаден пискун! Пак започна! Излезте да видите, Смитър, как ще го отпратите!“ Тя би се радвала на музиката, ако не знаеше, че само след миг мистър Тимоти ще позвъни и ще каже: „Ето, занесете му половин пенс и му кажете да се маха.“ Често трябваше да дадат от джоба си още три пенса, за да убедят човек да се отдалечи — Тимоти винаги бе подценявал емоциите. За щастие, през последните години той вземаше латерните за бръмчене на сини мухи; а това беше много удобно, защото позволяваше на двете жени да се наслаждават на музиката. Но арфа! Готвачката се замисли. Арфата е нещо различно, а мистър Тимоти не обичаше промените. Тя не спомена, все пак нищо на Смитър, която имаше такива разбирания за царството небесно, че можеше наистина да ги смае с тях.

Готвачката поплака, докато приготвяха Тимоти. После всички се почерпиха с коледната бутилка херес, която нямаше да потрябва тази година. Като си помислеха само! Джейн бе прекарал тук четиридесет и пет години, Смитър — четиридесет и три! А сега щяха да живеят в една къщичка в Туутинг със спестяванията си и с това, което мис Естер им бе оставила от добро сърце. Да постъпят другаде след такова славно минало — о, не! Радваха се, разбира се, че ще видят още веднъж мистър Соумс, мисис Дарти, мис Франси и мис Юфимия. И смятаха за свой дълг да отидат на погребението, дори ако трябва да си наемат сами файтон. Цели шест години мистър Тимоти беше техен младенец, който все повече и повече се подмладяваше, докато накрая се подмлади дотолкова, че не му останаха вече дни.

Установените часове за бдение те прекараха в лъскане и обиране на праха; уловиха и последната останала мишка. Убиха и последната хлебарка, за да оставят дома чист и в същото време разискваха какво да купят при разпродажбата. Ръкоделната кутия на мис Ан; албумът с водорасли на мис Джули (тоест на мисис Джулия), параванът пред камината, извезан от мис Естер; и косите на мисър Тимоти — златисти къдрици, залепени на картон в черна рамка. Да! Непременно трябва да вземат тия неща… само че цените се повишаваха напоследък!

Задачата да разпрати покани за погребението се падна на Соумс. Съставил ги бе Градман — само до най-близки роднините, с предупреждение да не носят цветя. Поръчаха шест карети. Завещанието щеше да бъде прочетено, след като се върнат вкъщи.

Той дойде в единайсет часа да види дали всичко е готово. След четвърт час пристигна и старият Градман с черни ръкавици и креп на шапката. Влязоха със Соумс да чакат в салона. В единайсет и половина екипажите спряха в дълга редица пред входа. Но никой не се яви. Градман каза:

— Учудвам се, мистър Соумс. Занесох ги лично на пощата.

— Не зная — отвърна Соумс. — Всъщност той бе загубил връзка с рода.

Неведнъж в миналото Соумс бе забелязвал, че роднинските чувства в техния род се проявяваха повече към мъртвите, отколкото към живите. Но начинът, по който се бяха стекли на сватбата на Фльор, а не идваха на погребението на Тимоти, доказваше като че ли някаква дълбока промяна. Можеше да има, разбира се, и друга причина; защото той съзнаваше, че — ако не знаеше завещанието на Тимоти — сам би стоял от деликатност настрана. Тимоти оставяше много пари, без никакъв пряк наследник. А никой, може би, не искаше да бъде заподозрян, че се надява да получи нещо.

В дванайсет часа шествието потегли; Тимоти пръв в стъклена погребална колесница, след него Соумс, сам в каретата; после Градман, също сам; подир тях Смитър и готвачката в една кола. Екипажите тръгнаха ходом, но скоро подкараха тръст под ясното небе. Пред входа на гробището Хайгейт се спряха за опелото в параклиса. Соумс би предпочел да остане на слънце отвън. Не вярваше нито дума от обреда; но той беше все пак един вид застраховка, която не беше безопасно да се пренебрегва, ако съществува нещо отвъд.

Тръгнаха по двама — той с Градман, готвачката със Смитър — към семейната гробница. Не беше много достойно това изпращане на последния стар Форсайт.

На връщане към Бейзуотър Роуд Соумс взе Градман в каретата си със странна топлота в сърцето. Приготвил бе изненада за този старик, служил петдесет и четири години на Форсайтови — една награда, изцяло негово дело. Колко добре помнеше как бе предложил на Тимоти, един ден след погребението на леля Естер: „А сега, чичо Тимоти, една дума и за Градман. Толкова се е трудил за семейство. Какво ще кажеш — да му отделим ли пет хиляди?“ И с каква изненада — като знаеше колко мъчно Тимоти завещава нещо, — с каква изненада го видя да кимва утвърдително. Старикът щеше да се зарадва сега като дете; защото Соумс знаеше, че мисис Градман има болно сърце, а синът им бе загубил единият си крак във войната. И беше безкрайно доволен, задето бе оставил на Градман пет хиляди лири от парите на Тимоти. Настаниха се в малката гостна, (чиито стени — като видение от рая — бяха небесносини със злато, с невероятно лъснати рамки на картините и никаква прашинка по мебелите), за да прочетат този истински малък шедьовър — завещанието на Тимоти. Седнал с гръб към светлината в креслото на леля Естер, Соумс погледна Градман, който беше с лице към светлината на кушетката на леля Ан, сложи крак върху крак и започна да чете:

„Аз, Тимоти Форсайт, живущ в Лондон, на Бейзуотър Роуд, изявявам, както следва, последната си воля и завещание. Определям племенника си Соумс Форсайт, живущ в Шелтър, Мейпълдърм, и Томас Градман, живущ на Фоли Роуд 159, Хайгейт (наричани по-долу изпълнители на завещанието ми), да бъдат мои пълномощници и изпълнители по завещанието ми. На гореспоменатия Соумс Форсайт оставям сумата хиляди лири, освободена от данък върху наследствата, а на гореспоменатия Томас Градман оставям сумата от пет хиляди лири, освободена от данък върху наследствата.“

Соумс замълча. Старият Градман се бе навел напред, стиснал конвулсивно в дебеличките си ръце своите едри черни колене; в отворената уста лъщяха три златни пломби; очите му примигваха, две сълзи се стичаха полека от тях. Соумс побърза да продължи:

„Цялото си останало имущество, от какъвто и да е вид, поверявам на изпълнителите на завещанието ми с поръчение да го използват и запазят за следните цели: да изплатят от него всичките ми дългове, разходи по погребението и всякакви разноски, свързани със завещанието, а остатъка да съхранят за онзи пряк потомък от мъжки пол на баща ми Джолиън Форсайт от брака му с Ан Пиърс, който — след смъртта на всички преки наследници от мъжки и женски пол на баща ми от споменатия му брак, живи по време на моята смърт — последен ще достигне двайсет и една годишна възраст, като държа безусловно имуществото ми да се запази до последната възможност, допустима по английските закони, в полза на гореспоменатия пряк наследник от мъжки пол.“

Прочете заверката и подписа, замълча и погледна Градман. Старикът изтриваше челото си с голяма носна кърпа, чиито ярък цвят придаде ненадейно празничен оттенък на тази церемония.

— Честна дума, мистър Соумс! — започна той и веднага пролича, че юристът у него бе затъмнил напълно човека. — Помислете само! В момента имаме налице две бебета и няколко съвсем малки деца… Ако едно от тях доживее до осемдесет години (това не е кой знае каква дълбока старост) и прибавим още двайсет и една, стават сто години; а мистър Тимоти оставя най-малко сто и петдесет хиляди лири. При пет на сто сложна лихва капиталът се удвоява за четиринайсет години. След четиринайсет години ще стане триста хиляди, след двайсет и осем — шестстотин хиляди, след четиридесет и две — милион и двайсет хиляди, а след петдесет и шест — два милиона и четиристотин хиляди, след осемдесет — четири милиона и осемстотин хиляди, след осемдесет и четири — девет милиона и шестстотин хиляди… а след сто години ще стигне до двайсет милиона! Само че ние не ще доживеем да ги видим! Това се казва завещание!

Соумс отвърна сухо:

— Много нещо може да се случи до тогава. Например държавата да вземе голям дял от имота; на какво не са способни в наши дни!

— Да, а сметнахме и пет на сто — каза на себе си Градман. — Забравих, че мистър Тимоти е вложил всичко в държавни ценни книжа; при сегашния данък върху дохода няма да се получи повече от две на сто. Да речем, за по-сигурно осем милиона. Не са малко пари все пак!

Соумс стана и му подаде завещанието.

— Вие отивате в Сити. Приберете го и направете необходимото. Дайте съобщение… макар че няма никакви дългове. Кога ще бъде разпродажбата?

— Идущия вторник — отвърна Градман. — Да се изчака докато умрат всички живи наследници и още двайсет и една години… дълъг срок. Но радвам се, че оставя всичко на рода си…

Разпродажбата, устроена не у Джобсън, поради викторианския стил на вещите, беше много по-посетена от погребението; Смитър и готвачката не дойдоха, защото Соумс обеща да им вземе това, което желаеха. Дошли бяха Уинифред, Юфимия, Франси и Юстас с колата си. Миниатюрите, картините от Барбизонската школа и гравюрите на Дж. Р. бяха купени от Соумс; личните вещи без пазарна стойност бяха в една странична стая, откъдето близките можеха да си взема по нещо за спомен. Това бяха единствените ограничения при едно наддаване, което мина при почти трагична незаинтересованост. Нито една мебел, картина или порцелан не привличаха вкуса на съвременниците. Препарираните пойни птици се разкапаха като есенни листа, щом ги извадиха от клетката, където не бях пели от шейсетте години насам. Тежко беше за Соумс да гледа как креслата, където седяха някога лелите му, големият роял, на който почти никога не свиреха, книгите, разглеждани само отвън, грижливо изтриваните от тях порцеланови украшения, завесите, които бяха спускали, килимът пред камината, топлил нозете им, а най-вече леглата, където бяха спали и умирали, минават в ръцете на дребни търговци и домакини от Филъм^[1]. Но какво можеше да стори? Да ги купи и да ги нахвърля в някой склад за вещи? Не; те трябваше да минат по пътя на всяка мебел и плът, докато се разрушат напълно. Но когато стигнаха до кушетката на леля Ан и я обявиха за трийсет шилинга, той извика неочаквано:

— Пет лири!

Изненадата беше голяма; и кушетката остана за него.

Когато малката разпродажба приключи в душната зала и викторианските останки се пръснаха, той излезе в мъгливото сияние на октомврийския ден с чувството, че няма вече уютно кътче в света и обявата „под наем“ е наистина окачена. На хоризонта — революции; Фльор — в Испания; никаква утеха от Анет; изчезнал бе и домът на Тимоти на Бейзуотър Роуд. Раздразнен и отчаян, той влезе в галерията Губнор. Там бяха изложени акварелите на оня приятел, Джолиън Форсайт. Отиде да ги погледне през рамо — може би щеше да изпита някакво удовлетворение о това. От Джун до съпругата на Вал, от нея до Вал, от Вал до майка му, а от нея до Соумс бе стигнала вестта, че къщата — злокобната къща на Робин Хил — е обявена за продан и Айрин заминава при сина си в Британска Колумбия или някъде там. За един миг на Соумс му хрумна безумната мисъл: „Да я купя ли? Замислил я бях за моите…“, но както се мярна, така и изчезна. Прекалено горчива би била тая победа; с премного унизителни спомени и за него, и за Фльор. Тя не ще отиде да живее там, след всичко станало. Не, да върви по пътя си, в ръцете на някой пер или спекулант; още от начало беше ябълка на раздор, беше черупка, стаила враг; а след заминаването на оная жена черупката оставаше празна. „Продава се или се дава под наем“. Той виждаше мислено дъсчицата с тази обява, закована високо на обвитата с бръшлян стена, която бе построил.

Мина през първите две зали на галерията. Тук имаше наистина немалко творби! Сега, след смъртта на художника, те не изглеждаха така незначителни. Рисунъкът беше приятен, оставяше чувство за атмосфера, а четката имаше индивидуалност. „Баща му и баща ми; той и аз; неговото дете и моето!“ — помисли Соумс. Така бе вървяло! И все заради оная жена! Примирен поради събитията от последната седмица, развълнуван от тъжната прелест от есенния ден, Соумс стигна по-близо от всеки друг път до откриването на истината — непостижима за един истински Форсайт, — че тялото на Красотата има своята духовна същност, уловима само при преданост, която забравя себе си. До тази истина той се доближаваше във всеки случай поне чрез предаността към дъщеря си; тази любов именно му даваше възможност да разбере донякъде как бе изпуснал своята плячка. И тук, между рисунките на своя роднина, достигнал това, което бе останало недостижимо за него, той си спомни за двамата с търпимост, която го изненада. Но не купи ни една картина.

Тъкмо когато минаваше край касата, за да излезе на чист въздух, той се озова пред един образ, който не напускаше съзнанието му, докато беше в галерията — озова се пред влизащата Айрин. Не беше заминала, значи, и продължаваше да прави прощални посещения на това, което оставаше от оня приятел! Соумс потуши неволното трепване на своето подсъзнание, машиналната реакция на сетивата си, пред чара на тази някога обладавана от него жена, и я отмина, отвърнал глава. Но след като отмина, не можа да се сдържи и се обърна. Това беше, значи, предопределението… планът и стремежът на живота му, безумието и копнежът в него, единственото поражение, което бе преживял — всичко щеше да свърши, когато тя изчезне този път от погледа му. И такъв спомен дори има своята странна, мъчителна ценност. Обърнала се бе и Айрин. И неочаквано вдигна своята стегната в ръкавица ръка, устните й едва уловимо се усмихнаха, тъмните очи сякаш говореха. Сега беше ред на Соумс да не отвърне на усмивката и на прощалното помахване с ръка; той излезе на модната улица, разтреперан от глава до пети. Разбираше какво иска да му каже тя: „Сега, когато си отивам завинаги, далече от вас и вашия род — простете. И бъдете щастлив.“ Това значеше нейният жест; последен знак на ужасната действителност — по-силна от нравствеността, дълга и разума: отвращението й към този, който бе обладавал тялото й, но не бе докоснал никога душата или сърцето. Улучи го; да… много повече, отколкото ако не бе махнала маската от лицето си и не бе вдигнала ръка.

Три дни по-късно, в този бързо пожълтяващ октомври, Соумс отиде с такси до гробището Хайгейт и през бялата каменна гора стигна до гробницата на Форсайтови. Недалеч от кедъра, над катакомби и каламбури, висока, грозна, индивидуална, тя беше сякаш върхът на конкурентната система Той си припомни спора, когато Суидин бе настоявал да добавят върху фасадата герба с фазана. Предложението бе отхвърлено в полза на един венец от камък със студения надпис: „Семейна гробница на Джолиън Форсайт, 1850 година“. Тя беше в добро състояние. Всички следи от неотдавнашното погребение бяха премахнати и скромният сив камък тъмнееше успокоително на слънцето. Цялото семейство почиваше сега тук освен съпругата на Джолиън старши, която, по предварително споразумение, се бе върнала в гробницата на своето семейство в Съфолк; самият Джолиън старши беше в Робин Хил, а Сюзън Хеймън бе кремирана и никой не знаеше къде е. Соумс погледна със задоволство гробницата — масивна, неизискваща особени грижи; това беше важно, защото той добре съзнаваше, че никой няма да идва тук, когато и той си отиде; а наближаваше вече да се погрижи за своето бъдещо жилище. Можеше да има и двайсет години пред себе си, но човек никога не знае. Двайсет години без чичовци и лели, със съпруга, за която беше по-добре да не мисли, с дъщеря, напуснала бащиния дом! Настроението му навяваше скръб и размисли за миналото.

Разправяха, че това гробище е пълно с прочути имена, погребани с особен блясък. Освен това оттук се разкриваше прекрасна гледка към Лондон. Анет му бе дала веднъж да прочете някакъв разказ от оня французин Мопасан — някаква невероятно мрачна история, в която всички мъртъвци стават една нощ от гробовете си и благочестивите надписи се превръщат изведнъж в описание на техните грехове. Невероятна история! Той не познаваше французите, но за англичаните можеше да каже, че изобщо не са лоши, като се изключат зъбите и вкусът им, които бяха безспорно в окаяно състояние.

„Семейна гробница на Джолиън Форсайт, 1850 година“. Много хора бяха погребани оттогава тук… много английски съществувания бяха изтлели, превърнали се бяха в прах! Бръмченето на самолет под позлатените облаци го накараха да вдигне глава! Какъв чудовищен напредък през тия години! И всичко се връщаше тук… превърнато само в име и дата върху надгробен камък. И Соумс помисли със странна гордост, че нито той, нито семейството му бяха спомогнали с нещо за този трескав напредък. Почтени и солидни посредници, те вършеха достойно своето дело — да управляват и да владеят. „Високомерният Досет“ бе строил наистина в една ужасна епоха, а Джолиън бе рисувал в дни със съмнителен вкус, но, доколкото можеше да си припомни, никой друг Форсайт не бе осквернил ръцете си да създаде нещо — като се изключат Вал Дарти и неговият конезавод. Колекционери, адвокати, юристи, търговци, издатели, счетоводители, директори, комисионери при продажба на земя, дори войници — това бяха те! Държавата бе напреднала, така да се каже, въпреки тях. Те бяха забравяли, контролирали, защитавали и използвали този процес… И, като помислеше човек как „Високомерния Досет“ бе започнал почти от нищо, а преките му наследници притежаваха, според оценката на Градман, от милион до милион и половина, положението наистина не беше никак лошо! А все пак на Соумс се струваше понякога, че родът е изстрелял всичките си заряди и собственическият инстинкт отмира. Четвъртото поколение беше сякаш неспособно да печели; навлизаха в изкуството, в литературата, в земеделското стопанство, във войската; или просто живееха от наследеното… Липсваха им устрем и постоянство. Така и ще изчезнат като род, ако не вземат мерки.

Соумс отвърна лице от гробницата и застана срещу вятъра. Въздухът на височината би бил прекрасен, ако не беше чувството, че в него се таи дъх на смърт. Той погледна неспокойно кръстовете и надгробните вази, ангелите, венците от имортели, ярките или увяхващите цветя и зърна изведнъж едно кътче, така различно от всичко наоколо, че го накара да измине няколко ярда, за да го погледне отблизо. Скромен гроб с малък, особен кръст от сив неполиран гранит, пазен от четири тиса. Никакви други гробове не го притискаха. Отзад имаше градинка с плет от чимшир, а отпред златееше бреза. Този оазис в пустинята от еднообразни гробове засегна естетическото чувство на Соумс и той приседна на слънце край него. През трептящите листа на златеещата бреза погледна към Лондон и потъна в бездна от спомени. Помисли за Айрин на Монпелие Скуеър, когато косите й бяха ръждивозлатисти, а белите й рамене му принадлежаха… Айрин, награда за любовната му страст, Айрин, отхвърляща собственическите му права. Видя Босини в бялата морга и Айрин на дивана, втренчила неизвестно къде своя поглед на умиращо птиче. Припомни си я отново пред зелената Ниоба в Булонската гора, когато пак го отхвърли. Въображението му се отнесе към пълноводната река в оня ноемврийски ден, когато се бе родила Фльор, отнесе го към мъртвите листа върху зелените води, към змиевидните водорасли, които вечно се вият и надничат, гъвкави, спънати и слепи. Отнесе го към отворени я прозорец над Хайд парк в студента звездна нощ, когато бе умрял баща му. Литна към онази картина… „Градът на бъдещето“, към първата среща между Фльор и хлапето; към синкавите спирали от пурата на Проспер Профон, към Фльор, която сочеше от прозореца как онзи тип се промъква из градината; към Айрин и другия, умрелия, седнали един до друг на трибуните в стадиона „Лорд“. Към нея и сина й в Робин Хил. Към дивана, където се бе сгушила Фльор, към устните й, притиснали бузата му, към прошепнатото „татенце“, и изведнъж видя отново ръката на Айрин в сивата ръкавица да му помахва за последно сбогом.

Дълго седя така да премисля своя жизнен път, верен докрай на собственическия инстинкт и дори стоплян от своите неуспехи.

„Дава се под наем“… Форсайтовия век и начин на живот, когато човек притежаваше безпрепятствено и безусловно душата си, имота и жена си. А сега държавата притежаваше или щеше да притежава имота, жена му беше свой собствен господар, душата му… сам бог знаеше кой я владее! „Дава се под наем“ — разумно и просто верую!

Нахлуващи вълни на промяна, с обещание за нови форми, едва след като отмине приливът на разрушителния порой. Усещайки го подсъзнателно, Соумс седеше тук, приковал упорито мисълта си в миналото — като човек, който язди в бурна нощ, с лице към опашката на препускащия кон. Водите проникваха през викторианските баражи и отнасяха собствеността, обноските, морала, музиката, досегашните форми в изкуството… оставяйки при своето плискане соления вкус на кръв в подножието на Хайгейтския хълм, където почиваше в гроба си викторианскит век. Седнал в това високо кътче със свой собствен облик като изваян образ на собствеността, Соумс отказваше да се вслуша в нестихващия им рев. Отказваше по инстинкт да се бори с тях… Притежаваше премного от първичната мъдрост на грабливия звяр, наричан човек. Те щяха да се укротят сами, когато изживеят своя трескав прилив от грабежи и разрушения. Когато се наситят да рушат и захвърлят чуждото творчество и притежание, те ще спаднат, ще се оттеглят и нови форми ще изникнат от един инстинкт, по-стар от треската за промени — инстинкта за свой дом.

„Je m’ en fiche“ — казваше Проспер Профон. Соумс не каза „Je n’ en fiche“ — изразът беше френски, а онзи приятел беше трън в петата му, — но дълбоко нейде в душата си той съзнаваше, че промяната е само междинна между две форми на живот, неизбежно разрушение, което ще разчисти място за нова собственост.

Какво от това, че обявата е закачена и приятното кътче се дава под наем?… Някой ще дойде и ще го вземе отново един ден.

Само едно го измъчваше истински, докато седеше тук — тъгата, загнездена в сърцето му… Защото слънцето обливаше в омагьосано сияние лицето му, облаците и листата на златеещата бреза, вятърът така нежно шумолеше, така тъмнозелен беше тисът и така бледен — лунният сърп в небето.

А, колкото и да желаеше, той нямаше никога да получи… красотата и любовта в тоя свят!