Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (34)

Глава 1

В последния ден от май на деветдесетте години, към шест часа вечерта, Джолиън старши седеше под ръба пред терасата на своя дом в Робин Хил. Чакаше да почнат да го хапят комарите, та едва тогава да се раздели с великолепната привечер. Слабата мургава ръка с изпъкнали жили и тънки пръсти с дълги нокти — излъсканите заострени нокти му бяха останали още от най-ранните викториански дни, когато изискаността налагаше да не пипва нищо, дори с крайчеца на пръстите си — стискаше края на пурата. Изпъкналото чело, дългите бели мустаци, хлътналите бузи и мършавата дълга брадичка се пазеха от залязващото слънце с потъмняла панамена шапка. Седеше с кръстосани нозе и в стойката и държанието му се долавяше ведрата изисканост на стар човек, който всяка сутрин напръсква кърпичката си с одеколон. В нозете му лежеше рошаво куче с козина на бели и кафяви петна, което се стараеше да изглежда, че е от померанска порода. Това беше Балтазар. Някогашната ненавист между двамата се бе превърнала с годините в привързаност. До креслото на Джолиън старши имаше стол-люлка, на който седеше една от куклите на Холи, наричана „тъпата Алис“, превита на две, заровила в черната фустичка нажаленото си носле. Тя беше винаги в немилост, затова й беше все едно как са я оставили са седи. Моравата под дъба се спускаше до папратите, а зад тази подредена част се превръщаше в поле, което стигаше до езерцето, горичката и оная „прекрасна, забележителна“ гледка, на която Суидин Форсайт се бе възхищавал, застанал под същото това дърво преди пет години, когато бе дошъл заедно с Айрин да види къщата. Джолиън старши бе слушал за тоя подвиг на брат си — за разходката, която се бе прочула на Форсайтовата борса. Тоя Суидин! Взе, че умря миналия ноември едва седемдесет и две годишен, който възобнови мнението, че Форсайтови не са безсмъртни, изникнало за пръв път след смъртта на леля Ан. Умря! Сега оставаха само Джолиън старши, Джеймс, Роджър, Никълъс, Тимоти, Джули, Естер и Сюзън! И Джолиън старши си помисли: „Осемдесет и пет! А не ги усещам… Само да не е оная болка!“

Паметта му заскита назад. Не усещаше годините си, откакто купи преди три години злополучната къща на племенника си и се настани в Робин Хил. Струваше му се, че се подмладява с всяка нова пролет, откакто заживя извън града със сина си и внуците си — Джун и малките от втория брак, Джоли и Холи, — далеч от лондонската глъч и клюките на Форсайтовата борса, без заседания на управителни съвети, в пряко безделие и развлечения, но все пак достатъчно зает да подобрява и разкрасява къщата и двайсетте акра около нея и да задоволява хрумванията на Холи и Джоли. Всички мъчнотии и цялото раздразнение, наслоили се в сърцето му от дългата трагична история между Джун, Соумс, Айрин и нещастния Босини, бяха угаснали. И Джун дори се бе отърсила най-после от своята унилост — доказваше го решението да направи едно пътешествие до Испания с баща си и втората си майка. Странен, съвършен покой бе настъпил след тяхното заминаване, блажен и все пак тъжен, защото синът му не беше тук. Джо беше сега за него само утеха и радост… едно мило момче! Но жените — и най-добрите дори — винаги дразнят нервите, освен когато им се възхищаваш.

Далече нейде се обади кукувица; див гълъб гукаше в най-близкия бряст на полянката, а колко лютичета и маргаритки бяха разцъфтели след последната коситба! Вятърът се бе извил от югозапад… въздухът беше приятен, сочен! Той бутна шапката си и слънцето огря брадичката и бузата му. Така му се искаше днес да има някого до себе си… да погледне хубавичко лице. Хората смятаха, че старите не се нуждаят от нищо. И с оная съвсем нефорсайтовска мъдрост, която се таеше в душата му, той помисли: „Човек никога не се насища! С единия си крак си вече в гроба, пък желаеш нещо!“ Тук — далеч от деловите грижи — внуците му, цветята, дърветата, птиците от малкото имение, слънцето и звездите над тях, всичките го подканваха денонощно: „Сезам, отвори се!“ И Сезам се бе разтворил… без сам да знае колко много! Той беше винаги отзивчив към онова, което днес наричаха „природа“, искрено, почти набожно отзивчив, при все че беше загубил навика да нарича залеза залез и гледката гледка, колкото и дълбоко да се вълнуваше от тях. Но напоследък наистина изпитваше болка пред природата — толкова много се възхищаваше от нея. Когато във все по-дългите, спокойни, ясни дни, уловил за ръчичка Холи, придружен от Балтазар, който старателно и напразно търсеше нещо пред тях, той тръгваше да се разхожда, да гледа как розите разцъфтяват, как плодовете зреят край оградата, а слънцето позлатява дъбовите листа и фиданки в горичката, как листата на водните лилии се разтварят и блещукат, а младите стръкове на единствената житна нива сребреят; да слуша скорците и чучулигите, преживянето на олдърнейските крави, който помахваха бавно косматите си опашки — във всеки един от тия прекрасни дни той страдаше от любовта си към всичко това, защото усещаше в душата си, че надали ще му се радва още дълго. Мисълта, че някой ден — не след десет, а може би дори не и след пет години — тоя свят ще му бъде отнет, преди той да е изчерпал любовта си към него, му се струваше някаква витаеща пред кръгозора му несправедливост. Дори да има нещо след тоя живот, не ще бъде това, което би желал: не ще бъде Робин Хил с цветята, птиците, любимите лица… Но и сега дори те не бяха винаги край него! Ненавистта към измамите се бе засилила с годините; непримиримостта, която проявяваше в шейсетте години просто от своенравие, както носеше и бакенбарди, бе отпаднала отдавна, заменена с почит само към три неща — красотата, почтеността и собственическия инстинкт; а най-ценното сега от трите беше красотата. Той бе имал винаги всестранни интереси и все още четеше „Таймс“, но можеше да го остави, щом чуеше песента на дрозд. Почтеността… собствеността, можеха понякога и да досадят; дроздовете и залезите никога не му досаждаха, само вдъхваха мъчителното чувство, че може би не ще има време да им се наслади. Загледан в тихото сияние на тази привечер и в златистите и бели цветенца в ливадата, той си помисли: „Тоя вечерен покой е като музиката на «Орфей», която слушах неотдавна в «Ковънт Гардън»^[2]. Прекрасна опера; не е Мейербер или Моцарт, но в своя жанр е още по-прекрасна може би; с нещо класическо, останало от Златния век^[3], невинно и меко, а Риволи беше почти така добра, както някога…“ — най-високата възхвала, която можеше да й отдаде. Мъката на Орфей по загубената красота, по изчезналата в преизподнята любима — както и в живота се изплъзва от нас всяка любов и красота, — мъката, която трептеше и пееше в тая златна музика, трептеше тая вечер и в незалязващата красота на света. И с върха на своята обувка с коркова подметка и ластик отстрани той побутна в ребрата Балтазар, който се събуди и започна да се чисти от бълхи. След като си свърши заниманието, кучето отърка почесаното място в крака на господаря си и легна отново, като допря муцуна до разтревожилата го обувка. А в паметта на Джолиън старши се събуди внезапно споменът за едно лице, което бе видял в тази опера преди три седмици — за Айрин, жената на скъпоценния му племенник, на Собственика Соумс! При все че не я беше виждал от приема в собствения си дом на Станхоп Гейт, когато празнуваха злополучния годеж на Джун с Босини, той си я припомни веднага, защото винаги се бе възхищавал от нея… тя беше наистина хубавичко създание. След смъртта на Босини, чиято любовница бе станала при така осъдителни обстоятелствата, той бе чул, че напуснала веднага Соумс. Само бог знае как живее оттогава. Когато я зърна в профил на предния ред, наистина за пръв път след тия три години се сети за нея. Никой не я споменаваше. Само Джо му каза веднъж нещо… което страшно го разстрои. Доколкото си спомняше, синът му го бе научил от Джордж Форсайт, който видял Босини в мъглата, преди да бъде прегазен… Нещо, което обясняваше страданието на оня младеж… някаква постъпка… възмутителна постъпка на Соумс към Айрин… Джо я бе видял в същия ден, след като бе узнала за злополуката, видял я бе само за миг, но думите му бяха останали в ума на Джолиън старши. „Обезумяла и отчаяна“ — бе казал Джо. На другия ден бе отишла да я види Джун… задушила бе чувствата си и бе отишла; и прислужницата й бе казала с плач, че господарката й е излязла вечерта и не се е върнала вече. Трагична история наистина! Едно беше положително — Соумс не бе успял да я върне! Той живееше сега в Брайтън, като пътуваше до Лондон и обратно всеки ден — една съвсем заслужена съдба за Собственика! Защото намразеше ли веднъж някого — както бе намразил племенника си! — Джолиън старши не смогваше да надделее своята омраза. Още си спомняше облекчението, с което бе чул вестта за изчезването на Айрин… Възмутително беше да си я представи затворница в тоя дом, дето се бе върнала явно само за миг, когато я бе видял Джо — както ранено животно се връща в леговището си, — след като бе узнала вестта за „трагичната смърт на един архитект“. Лицето й го порази миналата вечер… много по-красиво, отколкото го помнеше, но като маска, зад която все още се таи живот. Млада жена — към двайсет и осем години. Да — а! Може би има вече нова любов. При тази недопустима мисъл — омъжена жена не бива да се влюбва дори веднъж! — кракът му се надигна, а с него и главата на Балтазар. Умното животно стана и загледа в лицето Джолиън старши. Сякаш казваше: „Ще тръгваме ли?“ А Джолиън старши отвърна: „Да вървим, приятелю!“

Бавно, по обичая, те минаха по осеяната с лютичета и маргаритки морава и навлязоха сред папратите. Този участък, дето малко нещо бе израснало засега, беше изкуствено смъкнат под равнището на ливадата и се издигаше към следващата, за да остави впечатление за безредие, така важно в градинарството. Камънаците и пръстта бяха любимото място на Балтазар, който често си намираше там по някоя къртица. Джолиън старши държеше да минава оттук, защото, макар че мястото не беше красиво, някой ден щеше да стане; и той си казваше: „Трябва да доведа Вар да го види; той разбира повече от Бийч.“ И растенията, като къщите и човешките болки, се нуждаеха от най-вещи грижи. Тук имаше охлюви и, когато идваха тук с внучетата си, им разправяше приказка за момченцето, което казвало: „Мамо, имат ли си сливите крачета?“ — „Не, мило.“ — „Тогава да пукна, ако не съм глътнал охлюв!“ А когато те подскачаха и го дърпаха за ръката, за да покажат как охлювчето пълзи из „коремчето“ на момченцето, той им смигваше дяволито. Като излезе от папратите, той отвори решетъчната вратичка; оттук започваше първата нива, просторна равна площ, а зад нея беше оградена със зид зеленчуковата градина. Джолиън старши не мина оттам, защото тя не отговаряше на настроението му, и пое към езерцето. Балтазар знаеше, че там има водни плъхове, и вървеше напред с походката на застаряващо куче, което минава всеки ден по един и същи път. Когато стигнаха до брега, Джолиън старши видя, че вчера е цъфнала нова водна лилия — ще я покаже на Холи утре, когато „миличкото му“ се оправи от изядения домат на обяд — то имаше много деликатен стомах. След като Джоли бе постъпил в училище — това му беше първия срок, — Холи беше почти по цял ден с дядо си, та страшно му липсваше сега. Усещаше и болката, която го тревожеше напоследък — някакво леко дръпване в лявата страна. Погледна назад към хълма. Бедният Босини беше създал една наистина необикновено хубава сграда; непременно щеше да преуспее, ако бе останал жив! Къде ли е сега? Може би витае още тук, дето бе оставил своята последна творба и своята трагична любов! Или духът му се бе разсеял във всемира? Кой би могъл да каже? Това куче пак ще се изкаля! Джолиън тръгна към горичката. Там цъфтяха прекрасни камбанки; можеше да намери и някои недоцъфтели, дето се синееха като късчета небе между дърветата, дето няма да ги види слънце. Отмина край строените в този край краварник и кокошкарник и тръгна по тясната пътечка между младите дъбови фиданки към кътчето с камбанките. Балтазар, който вървеше все пред него, тихо изръмжа. Джолиън старши го бутна с крак, но кучето се бе спряло и препречваше пътя, а козината на гърба му леко настръхна. От ръмженето и щръкналата козина, а може би от особеното чувство, което ни обзема в гората, Джолиън старши усети, че по гърба му пропълзяват тръпки. Пътеката завиваше, след завоя имаше стар мъхест пън, а на пъна беше седнала жена. Лицето й не се виждаше, но Джолиън едва успя да си каже: „Влязла е без позволение… Ще трябва да поставя дъсчица с предупреждение!“ — когато тя се обърна. Господи! Та това беше същото лице, което бе видял в операта… жената, за която току-що бе мислил! В своето смущение той усети, че всичко пред очите му се замъглява, сякаш някакъв дух… Странно видение… Може би просто косото слънчево отражение върху сивосинкавата й рокля! Тя стана, усмихната, леко наклонила глава… А Джолиън старши помисли: „Колко е хубава!“ Нито един от двамата не продума; той разбра и се възхити от това мълчание. Дошла беше, без съмнение, заради някакъв спомен, и не възнамеряваше да се оправдава с банално обяснение.

— Не пускайте кучето до роклята си — каза той. — Краката му са мокри. Ела насам, приятелю!

Но Балтазар тръгна към гостенката, която протегна ръка и го погали по главата. Джолиън старши продължи веднага:

— Видях ви онази вечер в операта; вие не ме забелязахте.

— Напротив, забелязах ви.

Той усети в тия думи неуловимо ласкателство, сякаш бе добавила: „Възможно ли е човек да не ви забележи?“

— Всички са в Испания — каза неочаквано той. — Останах сам. И отидох на опера. Риволи беше добра. Видяхте ли краварника?

В една обстановка, претоварена с тайнственост и почти с вълнение, той пое несъзнателно към това кътче на своя имот и тя тръгна редом с него. Снагата й се олюляваше леко, като на най-изисканите французойки; цветът на роклята й беше във френско сиво. Той зърна две-три сребърни нишки в кехлибарените й коси, така странни при тъмните очи и бледото лице. Неочакван кос поглед от тия кадифенокестеняви очи го смути. Този поглед идваше сякаш от далечни глъбини, бихме казали, от друг мир или, най-малкото, от човек, който не живееше изцяло в тоя. И той запита машинално:

— Къде живеете сега?

— В апартаментче в Челси^[4].

Не искаше да узнае как живее; не искаше нищо да узнае; но предателският въпрос пак изхвръкна.

— Сама?

Тя кимна. С облекчение чу отговора й. И веднага си каза, че ако не бе хрумнало другояче на съдбата, тя щеше да е сега господарка на тази горичка и щеше да му показва същия краварник.

— Всички са олдърнейки — промълви той. — Дават чудесно мляко! Тази е прекрасно същество! Ей, Миртъл!

Светложълтата крава с меки, тъмни очи — като очите на Айрин — не мръдна. Отдавна не беше доена. Тя ги поглеждаше от ъгъла си със своите лъскави, кротки, безсрамни очи, а от сивите й устни се бе проточила към сламата тъничка струя слюнка. Дъх на сено, ванилия и амоняк изпълваше полумрака на хладния краварник; и Джолиън старши каза:

— Останете да вечеряте с мен. Ще ви изпратя с каретата.

Долови, че в нея става борба; съвсем естествено, разбира се, при спомените, които имаше. Но той желаеше компанията й, хубавичкото лице, очарователната фигура, красотата й! Целият следобед беше сам. В очите му е имало може би тъга, защото тя отговори:

— Благодаря, чичо Джолиън. С удоволствие.

Той потърка ръце и каза:

— Чудесно! Да се връщаме тогава!

Започнаха да се изкачват през поляната, предвождани от Балтазар. Слънцето грееше почти право срещу тях и Джолиън старши можеше да види сега не само сребърните нишки, но и леките бръчки — тъкмо толкова, колкото да придадат на красотата й изтънчеността на монетен образ… особения облик на несподеления живот. „Ще я въведа през терасата — помисли той. — Тя не е обикновена гостенка.“

— Какво правите по цял ден?

— Давам уроци по музика. А имам и друго занимание.

— Работите! — каза Джолиън старши, като взе куклата от стола-люлка и оправи черната й фустичка. — Какво по-хубаво от работата, нали? Аз пък не върша вече нищо. Старея. Какво е другото ви занимание?

— Опивам се да помагам на изпаднали в беда жени.

Джолиън старши не разбра напълно.

— В беда ли? — отговори той; после се досети, почти смутен, че тя имаше предвид точно онова, което би имал предвид той, ако би употребил същия израз. Да помага на лондонските Магдалини! Странно и страшно занимание! Но любопитството надделя над естественото му отвращение и той запита:

— Така ли? Какво правите за тях?

— Не много. Не мога да отделя достатъчно пари. Мога само да им съчувствам и, понякога, да ги храня.

Ръката на Джолиън старши потърси неловко портмонето си. Той попита бързо:

— А къде ги намирате?

— В една болница.

— В болница ли? Пфу!

— Най-тъжно е това, че почти всички са били някога красиви.

Джолиън старши изправи куклата.

— Красиви! — възкликна той. — Хм! Да! Тъжна история! — И тръгна към къщата.

През балконската врата, с още невдигнати щори, той я въведе в стаята, където обикновено четеше „Таймс“ и прелистваше едно земеделско списание с грамадни илюстрации на кръмно цвекло и други растения от тоя род, които Холи оцветяваше.

— Вечерята е след половин час. Сигурно ще пискате да си измиете ръцете! Ще ви заведа в стаята на Джун.

Забеляза, че тя се оглежда внимателно: искаше да види какво се е променило, след като бе посетила за последен път тази къща със съпруга или любовника си, или може би и с двамата… той не знаеше и не можеше да каже! Тъмен въпрос и той желаеше да го остави в тъма. Но колко промени! В хола той каза:

— Синът ми, знаете, е художник. С много добър вкус, който се различава от моя, разбира се, но аз го оставям да постъпва както желае.

Тя стоеше безмълвно, само погледът й блуждаеше из хола и салона за музика — съединени сега в една зала под широкия стъклен покрив. Джолиън старши я съзерцаваше със странни чувства. Опитваше ли се тя да прогони някого от сумрачния кът, дето се съзираха само бисерносиви и сребърни багри? Сам той би предпочел златото — по-жизнено е и по-крепко. Но Джо имаше френски вкус и всичко бе станало призрачно — сякаш замъглено от дима на цигарите, които синът му непрестанно пушеше — и пресечено само тук-там от син и тъмночервен плат. Не за това бе мечтал той! Окачваше мислено по тия стени шедьоври в позлатени рамки — натюрморти и спокойни пейзажи, които бе купувал в дни, когато се държеше на размерите! Къде бяха те сега? Продадени на безценица, защото усетът, с който той — единствен между Форсайтови — вървеше с времето, го бе предпазил да не се бори за тях. Но в кабинета си все още беше запазил „Холандски рибарски лодки при залез“.

Започна да се изкачва след гостенката по стълбите, много бавно, защото пак усещаше болката от лявата страна.

— Тук са баните — каза той — и останалите помещение. Наредих да ги облицоват с плочки. По-нататък са детските стаи. А това е стаята на Джо и съпругата му. Всички са свързани. Предполагам, че си спомняте.

Айрин кимна. Продължиха, минаха през галерията и влязоха в просторна стая с малко легло и няколко прозореца.

— Малка стая — каза той. Стените бяха покрити със снимки на децата и акварелни скици; той добави неуверено: — От Джо са. Гледката оттук е чудесна. При ясно време се вижда главната трибуна на хиподрума в Епсъм.

Слънцето се бе скрило вече зад къщата и над „гледката“ се бе спуснала светла мараня, останка от дългия лъчезарен ден. Къщи почти не се виждаха, само ниви и дървета блестяха леко по хълмовете в далечината.

— Местността се променя — каза неочаквано той, — но ще си остане тук и след като всички ние си отидем. Погледнете ония дроздове… чудесни са сутрин. Радвам се, че се отървах от Лондон.

Лицето й, близо до прозореца, го порази с тъжното си изражение. „Да можех да я поразвеселя!“ Взе каната с топла вода и тръгна към галерията.

— А това е стаята на Джун — обясни той, като отвори съседната врата и остави каната. — Предполагам, че ще намерите всичко, каквото ви трябва.

Затвори вратата след нея и се върна в своята стая. Изчетка косата си с големите абаносови четки, освежи челото си с одеколон и се замисли. Така странно бе идването й — някакво тайнствено, почти романтично посещение — сякаш желанието му за човешко присъствие беше изпълнено от… каквото там изпълняваше тия неща. Той изпъна пред огледалото своята все още изправена снага, прекара четката по белите си мустаци, намокри с одеколон веждите си и позвъни.

— Забравих да съобщя, че имам на вечеря една дама. Готвачката да приготви нещо допълнително, а Бикън да впрегне в десет и половина каретата, за да я отведе в града. Спи ли мис Холи?

Момичето предполагаше, че не спи. Джолиън старши мина през галерията, отиде на пръсти до детската стая и отвори вратата, чиито панти бяха грижливо смазани, за да може нощем да влиза и излиза, без да го усетят.

Но Холи спеше като мъничка мадона, която старите художници, след като са я нарисували, не биха отличили от Венера. Дългите тъмни ресници бяха прилепнали до бузките, на лицето й беше изписан пълен покой — малкият организъм беше очевидно в пълен ред. Джолиън старши я гледаше в захлас в полутъмната стая. Толкова очарователно, сериозно и мило беше това личице! Той умееше повече от всеки друг да живее чрез младите. Те бяха неговият бъдещ живот, който дълбоко вкорененото му езическо здравомислие допускаше. Ето я — животът е пред нея, а в нея, в нежните й жили — частица от неговата кръв. Ето я, малкото другарче, чието щастие трябваше да осигури, доколкото можеше, за да не познае тя нищо друго, освен любов. Сърцето му затуптя по-силно и той излезе, като се стараеше да не скърца с лачените си обувки. Чудноватото прозрение го посрещна в коридора: като си представи човек, че децата могат да стигнат до участта на ония, за които се грижеше Айрин! И ония жени са били някога дечица както заспалото тук! „Трябва да им дам чек — каза си той. — Не мога да понасям мисълта за тях“. Не бе се сещал никога за тия бедни несретници, защото нараняваха прекалено дълбоко действителната му изтънченост, скрита под пластовете покорство към собственическия инстинкт… нараняваха прекалено мъчително най-съкровеното нещо у него — любовта му към красотата, от която сърцето му можеше и сега дори да трепне, щом си спомнеше за предстоящата вечер, в обществото на една хубава жена. Той слезе и мина през двукрилата врата към задните помещения. В отделението за вината имаше бяло рейнско, което струваше най-малко по две лири бутилката, един „Щайнберг кабинет“, по-хубав от всеки „Йоханисберг“; вино с чудесен букет, сладко като нектар… всъщност истински нектар! Извади една бутилка от него, взе я като бебе и я вдигна към светлината да я погледне. Обвита в саван от прах, бутилката с мек цвят и тънка шия го изпълни с дълбока радост. Още три години бе отлежала тук след преместването от града… трябваше да е в отлично състояние! Купил бе тия вина преди трийсет и пет години… Слава богу, имаше изкусно небце и бе заслужил правото да пие такова вино. Гостенката щеше да го оцени: нито следа от накиселяване. Изтри бутилката, извади с ръка тапата, наведе се да вдъхне аромата и се върна в салона за музика.

Айрин стоеше край пианото; свалила бе шапката и дантеления шлейф и той можеше да види и златистите й коси, и бледата шия. В своята сива рокля край пианото от палисандър тя беше прекрасна картина за Джолиън старши.

Той й предложи ръка и двамата тръгнаха тържествено към трапезарията. В стаята, където можеха свободно да вечерят двайсет и четири души, имаше сега само една малка кръгла маса. Голямата маса за хранене потискаше Джолиън старши в сегашната му самота и той нареди да я изнесат, докато се завърне синът му. Тук, в присъствието на две наистина прекрасни репродукциии на Рафаелови мадони, той вечеряше обикновено сам. Единственият безутешен час от това лято. Той не е бил някога голям гастроном, като грамадния Суидин или някогашните му другари Силваниеус Гейторп и Антони Торнуърти; а да вечеря сам, наблюдаван от мадоните, беше тъжно занимание, което се стараеше да приключи бързо, за да стигне до духовната наслада от кафето и пурите. Но тази вечер беше друга! Той оглеждаше усмихнато гостенката отсреща, разказа й за Италия и Швейцария, за случки от пътуванията там, за преживелици, които не можеше вече да разправи на сина си и внучката си, защото те ги знаеха. Тази нова аудитория го зарадва; не беше се превърнал още в един от ония старци, които преживяват непрестанно един и същи спомени. Сам той се уморяваше бързо от недосетливци и несъзнателно отбягваше да досажда на другите, а вроденото му преклонение пред красотата го правеше особено предпазлив пред дамите. Би предпочел да е по-разговорчива, но, макар че промълвяваше усмихнато по някоя дума и го слушаше с удоволствие, той чувстваше тайнствената отчужденост, която беше половината от нейния чар. Не обичаше жени, които излагат на показ очите и раменете си и бъбрят непрестанно; нито резките, които обичат да заповядват и да знаят повече от всички. Жената го привличаше само с едно качество — със своя чар; и колкото по-ненатрапчив беше той, толкова повече го привличаше. А чарът на тази жена беше неуловим като вечерното сияние над италианските хълмове и долини, които толкова бе обичал. Мисълта, че е сама, почти отшелница, я правеше още по-близък, странно желан другар. Когато един мъж остарее и напълно изостане от строя, приятно е да се чувства защитен от съперничеството на младите, защото все още би желал да е пръв в сърцето на красавицата. След като изпи своето бяло рейнско вино и погледна устните на Айрин, той се почувства почти млад. Легналият Балтазар също гледаше устните й, без да иска да знае нито за често прекъсвания им разговор, нито за зеленикавите чаши със златисто питие, което му беше съвършено безвкусно.

Започваше да се смрачава, когато се върнаха в салона. С пура в уста, Джолиън старши каза:

— Изсвирете ми нещо от Шопен.

По пурите, които пуши, и по композиторите, които предпочита, ще познаете душата на един мъж. Джолиън старши не понасяше остри пури и Вагнерова музика. Обичаше Бетховен и Моцарт, Хендел, Глук и Шуман, а, по някаква незнайна причина, и оперите на Мейербер; но в последните години беше заслепен от Шопен, както в живописта беше покорен от Ботичели. Той съзнаваше, че като се поддава на тия вкусове, отстъпва от мерилото на Златния век. Те нямаха поезията на Милтън, Байрон и Тенисън, на Рафело и Тициан, на Моцарт и Бетховен. Тяхната поезия беше сякаш забулена; но не се хвърляше в очи, а плъзгаше пръсти под ребрата и обръщаше, извиваше, стопяваше сърцето. Джолиън старши не се отказваше да види картините на едните или да чуе музиката на другите.

Айрин седна пред пианото, под електрическата лампа със светлосив абажур, а Джолиън старши кръстоса нозе в креслото, откъдето можеше да я гледа и да допушва бавно пурата си. Айрин постоя няколко мига с ръце на клавишите: очевидно обмисляше какво да му изсвири. Когато започна, музиката й пробуди у Джолиън старши тъжна радост, несравнима с нищо друго на света. Той изпадна полека в унес, прекъсван само от движението на ръката му, която изваждаше от време на време пурата от устата и я връщаше отново. Пред него беше Айрин, в него — бялото рейнско, наоколо — тютюневият лъх и един свят от слънчево сияние, преливащо бавно в лунната светлина, и блата с щъркели из тях, и синкави дървета, между които искряха алени рози и лавандулови ливади, дето пасяха млечнобели крави, а една призрачна жена с тъмни очи и бяла шия се усмихваше, протегнала ръце; в звънтящия като музика въздух се понесе една звезда и се закачи за рога на една крава. Той отвори очи. Прекрасно парче; тя свиреше добре… с ангелско туше! И пак затвори очи. Чувстваше се странно тъжен и щастлив, като човек, застанал под цъфналата липа. Не усещаше живота, само се грееше на усмивката на тия женски очи и вдъхваше уханния лъх! Но тръсна изведнъж ръка: Балтазар я бе лизнал ненадейно.

— Прекрасно! — каза той. — Продължавайте… пак Шопен!

Тя засвири отново. Този път беше поразен от приликата между нея и Шопен. Олюляването, което бе зърнал в походката й, се долавяше и в свиренето, в избраното ноктюрно, в мекия мрак на очите, в блясъка на косите, напомнящ сияние на златна луна. Пленителна наистина: но нито следа от Далила у нея или музиката й. Дългата синкава спирала от пурата се извиси и разсея. „Така си отиваме и ние! — помисли си той. — Където няма красота! Където няма нищо!“

Айрин отново престана да свири.

— Искате ли нещо от Глук? Той е композирал в слънчева градина, с бутилка рейнско до себе си.

— О, да! Нека чуем „Орфей“.

Край него се разстилаха сега поля със златни и сребърни цветя, бели сенки витаеха в слънчевите зари, ярки птици прелитаха в простора. Лято. Вълни от сладост и жал преливаха в душата му. От пурата падна пепел; когато извади копринената си кърпичка, за да я издуха, усети смесен мирис на емфие и одеколон. „О! — помисли той. — Закъсняло лято… това е то!“ И добави:

— Не ми изсвирихте „Che faro“^[5]

Тя не отговори, не мръдна. Но той усети веднага, че я е огорчил. Видя я изведнъж да става, извърнала глава, и горчиво угризение го стрелна. Каква несъобразителност! И тя търсеше, разбира се, като Орфей… търсеше изгубения любим в този изпълнен със спомени хол! Смутен до дън душа, той стана от креслото. Тя бе отишла до големия прозорец в дъното. Последва я предпазливо. Скръстила беше ръце на гърдите си; можа да зърне само пребледнелите бузи. И каза съвсем разчувстван:

— Упокой се, миличка!

Думите му се изплъзнаха неволно, защото така се обръщаше към Холи, когато я болеше нещо. Но въздействието им беше мигновено и злополучно. Тя вдигна ръце, закри лице и се разплака.

Изправен до нея, Джолиън старши я гледаше с хлътналите си старчески очи. Дълбокият срам, който тя изпитваше от своята слабост, така несъвместима със самообладанието и спокойствието на цялото й държане, доказваше, че никога досега не се е излагала така в чуждо присъствие.

— Успокойте се… недейте! — повтаряше той, после протегна почтително ръка и я докосна. Тя се обърна и се облегна на него с все още закрито лице. Джолиън старши стоеше неподвижен, сложил на нейното рамо своята тънка ръка. Нека си поплаче… така ще й олекне! А учуденият Балтазар седна и ги загледа.

Прозорецът беше още отворен, завесите не бяха спуснати, последното дневно сияние нахлуваше неусетно и се сливаше със светлината на лампата; полъхна мирис на окосена трева. Помъдрял от своя дълголетен живот, Джолиън старши замълча. И най-тежката мъка се изплаква с време; само времето лекува скръбта… времето, което отнася всяко униние, всеки трепет; времето — успокоител. Припомни си думите: „Както кошута жадува за водни потоци…“^[6], но за какво ли му бяха те? После усети дъх на виолетки и разбра, че тя изтрива сълзите си. Протегна напред брадичка, докосна с мустаци челото й и усети как цялата й снага потреперва като фиданка, която се отърсва от дъждовни капки. Тя дигна ръката му до устните си, сякаш искаше да каже: „Мина вече! Простете ми!“

Целувката й го изпълни със странен покой; той я отведе до мястото, дето я бе улучила стрелата му. А Балтазар ги последва и остави в нозете им кокала на един от изядените котлети.

В желанието си да заличи спомена за това разчувстване, Джолиън старши не можа да измисли нищо по-добро от това, да й покаже порцелановите статуетки; поведе я бавно от витрина към витрина и се зае да вади своите колекции от дрезденски, лоустофтски и челсийски порцелан, които въртеше в слабите си луничави ръце с изпъкнали жили и набръчкана кожа.

— Това нещо получих от Джобсън — казваше той, — трийсет лири дадох за него. Старинна вещ! Това куче разнася кокалите из цялата стая! А тази странна ваза успях да купя на разпродажбата, когато онзи прочут непрокопсаник успя да се разори… но вие не помните това време. Ето чудесен челсийски порцелан. Как мислите, какво е било това?

Успокои се като разбра, че тая жена с изтънчен вкус наистина се заинтересува от колекцията му; защото нищо не успокояваше така, както някоя порцеланова вещ с неустановен произход.

Когато чуха най-после колелата на каретата, той каза:

— Трябва да дойдете пак; елате да обядваме, тогава ще ви ги покажа на дневна светлина, а заедно с тях и моята любимка… тя наистина е много миличка. Това куче като че се влюби във вас.

Защото усетил, че тя си тръгва, Балтазар отъркваше ребра в краката й. Докато я изпращаше на входната врата. Джолиън старши добави:

— Ще ви закара за час и четвърт. А това вземете за вашите „протежета“.

И пусна в ръката й чек за петдесет лири. Видя как светнаха очите й, чу прошепнатото: „О, чичо Джолиън!“, и усети радостна тръпка. Тези пари означаваха малко подкрепа за две нещастници, а значеха и това, че тя ще дойде пак. Провря ръка през прозорчето и отново стисна нейната. Екипажът отмина. Той остана, загледан в луната и сенките на дърветата; и си мислеше: „Прекрасна нощ! Тя…“