Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (52)

Соумс разбира какво желае

Много по-лесно е да кажеш: „Знаем тогава всичко един за друг“, отколкото да имаш предвид нещо определено с тия думи. Когато ги изрече, Соумс изрази само една своя ревност. Слезе от файтона страшно разгневен — на себе си, задето не бе видял Айрин; на Джолиън, задето я бе видял; а сега и за това, че не знаеше какво точно желае.

Слезе от файтона, защото му беше непоносимо да седи до братовчед си, тръгна бързо към източната част и помисли: „Не мога да имам никакво доверие на този приятел Джолиън. Декласира се и декласиран си остана! Беше по природа склонен към… към… разврат.“ (Соумс не посмя да употреби думата „грях“, защото тя звучеше прекалено мелодраматично за един Форсайт.)

Да не знае какво иска, беше нещо ново за него. Приличаше на дете, което се колебае между една обещана, и друга, вече дадена играчка; и се чудеше сам на себе си. Едва миналия неделен ден желанието му беше така просто — не искаше нищо друго освен свободата си и Анет. „Ще отида да вечерям у тях“ — помисли той. Като я видя, може би ще се върне към едно-единствено намерение, ще уталожи раздразнението, ще проясни мислите си.

Ресторантът беше пълен — много чужденци и хора, които по външен вид взе за литератори и художници. Сред звъна на чаши и чинии до него стигаха откъслечни разговори. Ясно чу съчувствия към бурите, упреци към британското правителство. „Не им струват посетителите“ — си каза Соумс. Навечеря се мрачно, изпи специалното кафе, без да се обади, че е в ресторанта, и накрая тръгна към светилището на мадам Ламот, като се стараеше да не го забележат. Както и очакваше, намери ги да вечерят — храната беше толкова по-хубава от тази, която току-що бе получил, че просто се ядоса, а прекалената им изненада го накара да помисли: „Сигурно още отначало са знаели, че съм дошъл.“ Погледна бегло, изпитателно Анет. Така хубавичка и чистосърдечна наглед! Нима би се опитала да го впримчи? Обърна се към мадам Ламот с думите:

— Вечерях тук.

Нима? О, ако знаеше! Би му поръчала нещо. Много жалко! Подозренията на Соумс се затвърдиха. „Трябва да внимавам“ — помисли той.

— Още една чашка съвсем специално кафе, monsieur: един ликьор Grand Marnier? — И мадам Ламот отиде да поръча тия деликатеси.

Останал сам с Анет, Соумс каза с лека отбранителна усмивка:

— И така, Анет?

Девойката се изчерви. Това би го накарало да трепне миналата неделя, но той изпита само чувството на човек, който вижда как собственото му куче се умилква и го поглежда. Чувстваше някаква странна власт, сякаш, ако й кажеше: „Елате да ме целунете“, тя щеше да дойде. Но странно… в стаята като че ли имаше и друга фигура, друго лице; коя от двете го вълнуваше… тази ли или онази? Той кимна към ресторанта:

— Имате чудновати посетители. Харесва ли ви този живот?

Анет го погледна за миг, наведе очи, поигра с вилицата си и накрая отговори:

— Не, не ми харесва.

„Спечелил съм я — помисли Соумс, — ако я пожелая. Но дали наистина я желая.“

Беше нежна, хубавичка… много хубавичка, свежа, с добър вкус. Погледът му обходи малката стая; но мисленият му взор обходи друга стая — в полумрак, със сребристи стени, скъпо пиано и една жена до него… отдръпнала се колкото може по-далеко… Жена с бели рамене, които той познаваше, с тъмни очи, които се бе старал да разбере, с матови, тъмнокехлибарени коси. И както художникът жадува винаги за недостижимото и е вечно незадоволен, така и в него се събуди пак жаждата на някогашната незадоволена страст.

— Но вие сте млада — каза спокойно той. — Животът е пред вас.

Анет поклати глава.

— Понякога си мисля, че пред мен има само тежък труд. А пък аз не обичам труда така, както го обича майка ми.

— Майка ви е истинско чудо — заяви малко насмешливо Соумс; — тя не допуска никога несполука в своя дом.

Анет въздъхна.

— Навярно е чудесно да си богат.

— О, вие непременно ще бъдете богата някой ден — отговори Соумс с все същата насмешка. — Не се бойте.

Анет сви рамене.

— Monsieur е много любезен. — И полуотвори устни, за да сложи в устата си парче шоколад.

„Да, мила, много си хубавичка“ — помисли Соумс.

Мадам Ламот влезе с кафе и ликьор и сложи край на разговора. Соумс не се застоя.

Когато тръгна по улиците на Сохо, където изпитваше винаги чувство на незаконно притежавана собственост, той се унесе в размисъл. Ако Айрин му бе дала син, нямаше да се влачи сега подир други жени! Мисълта изскочи от най-тъмните глъбини на съзнанието му. Син… нещо, на което ще може да възложи своите надежди, което ще осмисли живота му, на което да се облегне, нещо, чрез което човек може да продължи да живее. „Ако имах син — мислеше горчиво той, — свой законен син, бих могъл да се примиря и занапред с досегашния живот. Най-сетне всички жени са еднакви!“ Но след няколко стъпки поклати глава. Не! Не са еднакви! Много пъти се бе опитвал той, в дните на несполучливия си брачен живот, да се увери, че е така; и не бе успял. Не успяваше и сега. Опитваше се да си представи, че Анет е като другата. Но не беше: нямаше обаянието на отдавнашната страст. „А пък Айрин е и моя жена — мислеше той; — моя законна жена. Не съм сторил нищо, за да я отстраня от себе си. Защо да не се върне? Това е редно и законно. Никакъв скандал, никакви тревоги. Ако й е неприятно… Но защо ще й бъде неприятно? Не съм прокажен, и тя не е вече влюбена в другиго!“ Защо да прибягва до хитруванията, жалките изкушения и възможния неуспех на едно бракоразводни дело, когато тя е необитаван дом, очакващ да бъде отново зает и завладян от предишния си законен собственик? За потаен човек като Соумс тази мисъл да си възвърне без никакъв шум своята собственост беше необикновено привлекателна. „Да — помисли той, — добре сторих, че отидох да видя тази девойка. Сега зная коя желая повече. Само Айрин да се съгласи и да се върне — ще се държа към нея така, както желае; ще я оставя да живее по своему; и може би… може би ще се примири най-после с мен.“ Усети, че нещо го дави в гърлото. И продължи упорито покрай оградата на Грийн парк към дома на баща си, като се опитваше да настъпва сянката си, която бягаше пред него в лунното сияние.