Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (20)

Главата на един Форсайт

Естествено е за един Форсайт да не съзнава, че е Форсайт; но Джолиън младши знаеше много добре, че е. Не го бе разбрал до момента на решителната стъпка, която го бе превърнала в парий. Оттогава това съзнание не го напускаше. Чувстваше го в семейния си живот, в отношенията със своята втора съпруга, у която нямаше нищо форсайтовско.

Той знаеше, че ако не притежаваше здрав усет за онова, което желае, и твърдост да държи на него, ако не чувстваше, че е лудост да пропилява нещо, което бе заплатил така скъпо — с други думи, ако нямаше „чувството за собственост“, никога не би я задържал (не би пожелал навярно нито за миг да я задържи) при всички парични затруднения, подхлъзвания и недоразумения през тия петнадесет години; никога не би я накарал да се омъжи за него след смъртта на първата му съпруга; никога не би изтърпял всичко това, не би се издигнал над него, уморен, но все пак усмихнат.

Той беше от ония хора, които седят с кръстосани крака в клетката на собствените си сърца като миниатюрни китайски идоли и се усмихват сами на себе си с недоверчива усмивка. Но тази невидима, вечна усмивка не личеше в постъпките му, които — като брадичката и характера му — бяха смесица от кротост и неотстъпчивост.

Съзнаваше, че е Форсайт и в творчеството си, в рисуването на акварел, на което посвещаваше толкова сили; а в същото време чувстваше, че не бива да върши сериозно толкова непрактично нещо и се стесняваше, задето печели толкова малко от него.

И тъкмо това съзнание, че е Форсайт, го накара да прочете със смесица от състрадание и отвращение следното писмо от Джолиън старши:

„Шелдрейк хаус,

Бродстейрз

1 юли

Драги Джо,

(Почеркът на баща му се бе изменил твърде малко, откакто го помнеше — от трийсетина години.)

Тук сме от две седмици и, общо взето, имахме добро време. Въздухът е свеж, но моят черен дроб не е в ред, та бих бил доволен да се върна в града. Не мога да кажа нещо особено за Джун: здравето и настроението й са средни, не виждам какво ще стане по-нататък. Не говори, но ясно е, че мисли само за тоя годеж, а годеж ли е това, не е ли — един бог знае. Съмнявам се дали трябва да се върне в Лондон при сегашното положение, но тя е така упорита, че може всеки момент да си замине. Всъщност някой трябва да поговори с Босини, за да разбере намеренията му. Страхувам се да го сторя сам, защото сигурно ще го нахокам; но смятам, че ти, като член на същия клуб, би могъл да поговориш с него и да разбереш какво мисли. В никакъв случай, разбира се, не бива да изложиш Джун. Ще се радвам да получа след някой ден вест от теб, за да видя дали си успял да се добереш до нещо определено. Това положение много ме измъчва, не мога да спя от тревога. Целуни Джоли и Холи.

Твой любещ баща

Джолиън Форсайт“

Джолиън младши чете така дълго и замислено това писмо, че жена му забеляза угрижеността му и запита какво има. Той отвърна:

— Нищо.

Наложил си бе непоклатимо принципа да не споменава името на Джун. Жена му би могла навярно да се разтревожи, да си помисли кой знае какво; затова побърза да заличи всяка следа от загриженост, но успя в това почти толкова, колкото бе успял и баща му, защото в семейните хитрувания Джо бе наследил цялата непохватност на Джолиън старши; а мисис Джолиън стисна устни и продължи да се занимава с домакинските задължения, като му отправяше скришом неразгадаеми погледи.

Следобед той тръгна с писмото в джоба си за клуба без някакво решение.

Да разбере какви са „намеренията“ на един човек беше за него особено неприятна задача; а собственото му нередно положение не намаляваше това неприятно чувство. Но за хората от неговия род, за всеки от тяхната среда, беше съвсем естествено да налагат на човека това, което смятаха за свое право, да го вкарат в правия път; съвсем естествено бе да предлагат и в частните си отношения своите делови похвати!

Фразата „в никакъв случай, разбира се, не бива да изложиш Джун“ издаваше толкова ярко тази тяхна черта!

И все пак това писмо, с изразената в него лична мъка, с грижата за Джун, с това „Сигурно ще го нахокам“, беше така естествено! Нищо чудно, че баща му иска да знае намеренията на Босини, нищо чудно, че е ядосан.

Мъчно можеше да откаже. Но защо тъкмо нему възлагаше тази задача? Това беше съвсем нередно; впрочем щом трябва да постигне целта си, никой Форсайт не избира средства; достатъчно е да запази външното си приличие.

Как да свърши това поръчение, или как да откаже? И двете неща изглеждаха невъзможни. Да, Джолиън младши, така е!

В клуба влезе в три часа и първото лице, което видя беше Босини; седнал в един ъгъл, той гледаше втренчено навън.

Джолиън младши седна недалеко и започна да обмисля неспокойно положението. Поглеждаше скришом към Босини, който не забелязваше присъствието му. Не го познаваше добре и може би за пръв път започна да го изучава внимателно; особен човек, който по облекло, лице и държане не приличаше на другите членове на клуба; самият Джолиън младши, колкото и да се бе променил по настроение и нрав, бе запазил все пак спретнатостта и сдържаната външност на един Форсайт. Само той от целия род не знаеше прозвището на Босини. Този човек беше особен, не ексцентричен, но особен; изглеждаше изтощен, измъчен, с хлътнали бузи под изпъкналите скули, но не приличаше на болен; беше едър, с къдрава коса, издаваща жизнеността на съвършено здрав организъм.

Нещо в изражението и държането му трогна Джолиън младши. Той знаеше какво значи да страдаш, а личеше, че този човек страда.

Стана и докосна ръката му.

Босини трепна, но не прояви никакво смущение, като го видя.

Джолиън младши седна.

— Отдавана не съм ви виждал — каза той. — Как върви къщата на братовчед ви?

— Ще бъде привършена след около седмица!

— Поздравявам ви!

— Благодаря… но не виждам повод за поздравления.

— Така ли? — каза Джолиън младши. — Аз пък мислех, че сте толкова доволен да се отървете от продължителен строеж; или може би изпитвате това, което чувствам и аз, когато се разделям с картина — като че ли се разделям със своя рожба.

Той погледна приветливо Босини.

— Да — отвърна малко по-сърдечно архитектът, — създали сте я… и свършено! Аз не знаех, че рисувате.

— Само акварел; и не мога да кажа, че вярвам в творчеството си.

— Не вярвате ли? Как можете да рисувате тогава? Безсмислено е да творите, ако не вярвате във творчеството си.

— Вярно — съгласи се Джолиън младши; — „Така казвах винаги аз!“ Но щом ме питате как мога тогава да рисувам, ще ви отговоря: „Защото съм Форсайт.“

— Форсайт ли? Никога не съм ви смятал за Форсайт!

— Форсайтът — отвърна Джолиън младши — не е някакво необикновено животно. Между членовете на вашия клуб има стотици форсайтовци. Стотици има и по улиците. Срещате ги навред, дето отивате.

— А как ги познавате, ако смея да запитам? — каза Босини.

— По собственическия им инстинкт. Всеки Форсайт има твърде практичен — може би дори разумен — светоглед, а практичният светоглед се основава главно върху собственическия инстинкт. Ще забележите, че един Форсайт никога и на нищо не се отдава.

— Шегувате ли се?

В очите на Джолиън младши светна насмешка.

— Не съвсем. Тъй като и аз съм Форсайт, не е редно да признавам. Но аз съм само един породист мелез; за вас обаче никой няма да се заблуди. Вие сте толкова различен от мене, колкото аз се различавам от чичо си Джеймс, който е съвършен образец на Форсайт. Неговият собственически инстинкт стига до крайност, докато у вас липсва напълно. Ако не съм аз помежду ви, ви е бихте изглеждали като два съвършено различни животински свята. Аз съм липсващото звено. Всички сме, разбира се, роби на собственическия инстинкт. И признавам, че в случая въпросът е само до степента на робуването, но този, когото аз наричам „Форсайт“, е безусловно роб на собствеността. Той разбира кое е добро, кое е сигурно и вкопчването му в някаква собственост — все едно дали съпруга, къща, пари или слава, — това именно е неговата фабрична марка.

— О! — промълви Босини. — Би трябвало да патентовате израза!

— Бих желал да изнеса беседа на тая тема — каза Джолиън младши. — „За свойствата и отликите на Форсайтови“. Това зверче, което се смущава от смешното в собствената му порода, не се засяга при постъпките си от смеха на другите хора (като вас и мене). Наследствено склонен към късогледство, той разпознава само собствените си порода и среда, сред които прекара в съревнование и спокойствие своя живот.

— Говорите за тях така — каза Босини, — като че са половината Англия.

— Те са всъщност половината Англия — отвърна Джолиън младши. — И то по-добрата й половина, осигурената, значимата половина с три процентова рента. На тяхното богатство и сигурност се крепи всичко: вашето изкуство, литературата, науката, религията дори. Къде щяхме да бъдем без форсайтовци, които не вярват в ни едно от тия неща, но използват всичко? Форсайтовци, драги господине, са посредниците, търговците, стълбовете на обществото, крайъгълните опори на обществения ред; това, което буди възхищение!

— Не зная дали схващам правилно насоката на мисълта ви — каза Босини, — но струва ми се, че в моята професия има премного форсайтовци, както ги наричате.

— Безспорно — отвърна Джолиън младши. — Мнозинството архитекти, художници и писатели са хора без принципи, като всички форсайтовци. Изкуството, литературата, религията съществуват чрез малцината чудаци, които вярват истински в тия неща, и чрез множеството Форсайтовци, които ги използват търговски. При най-скромна оценка поне три четвърти от членовете на нашата Кралска академия са форсайтовци, заедно със седем-осми от романистите и повечето журналисти. За науката не мога да кажа; но те са великолепно представени в църквата; в Камарата на общините са може би по-многобройни, отколкото където и да е другаде; за аристокрацията е излишно да се говори. Но аз не ги осмивам… Опасно е да се върви против мнозинството… и при това какво мнозинство! — Той втренчи поглед в Босини: — Опасно е да позволите нещо да ви увлече… все едно дали е къща, картина или… жена!

Те се спогледаха. Усетил сякаш, че е сторил нещо, което никой Форсайт не би направил — че е издал мислите си, — Джолиън младши се затвори в своята черупка. Мълчанието бе нарушено от Босини.

— Защо взимате като тип собствения си род? — запита той.

— Моят род — отвърна Джолиън младши — не представлява нищо типично. И той има особености като всеки друг род, но притежава в забележителна степен двете качества, които са истинска отлика за един Форсайт — способността да не се отдаде напълно никога и на нищо, и собственическия инстинкт.

Босини се усмихна.

— А какво ще кажете например за онзи, грамадния?

— За Суидин ли? — запита Джолиън младши. — О, у Суидин има все още нещо първобитно. Градът и буржоазния живот не са успели все още да го смелят. Въпреки цялата му изисканост в него се таят векове на земеделски труд и груба сила.

Босини се замисли.

— Да — заключи изведнъж той. — Вие сте разбрали до дъно братовчед си Соумс. Той няма никога да си пръсне мозъка.

Джолиън младши го стрелна с пронизващ поглед.

— Не, няма. Затова именно трябва да се държи сметка за него. Пазете се да не ви сграбчат! Лесно е да се посмеем, но не ме разбирайте криво. Един Форсайт не бива да се презира; нито да се подценява.

— И все пак вие сте го сторили!

Джолиън младши престана да се усмихва — признаваше, че ударът бе улучил.

— Забравяте — каза той със наранена гордост, — че можах да издържа в борбата… защото и аз съм Форсайт. Могъщи сили се изпречват пред всекиго на всяка крачка. Човек, който изоставя опората на стената… Разбирате какво искам да кажа, нали? Не бих препоръчал — заключи той съвсем тихо, сякаш изричаше заплаха — някому да… тръгне по… моя… път. Това зависи от много неща.

Босини се изчерви, но лицето му си възвърна скоро своята мургава бледност. Той се засмя кротко. На устните му застина странна, студена, зла усмивка, очите му погледнаха насмешливо Джолиън младши.

— Благодаря — каза той. — Безкрайно сте любезен. Но вие не сте единствените, които могат да издържат.

И стана.

Джолиън младши го изгледа как се отдалечава, после облегна глава на дланта си и въздъхна.

В приспиващата тишина на почти празната стая се чуваше само шумолене на вестници и драсване на кибрит. Джолиън младши стоя дълго така, без да мръдне, изживявайки отново ония дни, когато и той бе седял с часове тук, да гледа часовника, да брои минутите… часовете, изпълнени с мъките на неизвестността и на една жестока, но приятна болка; бавното сладостно страдание на ония дни се върна с цялата си острота. Босини със своето измъчено лице и тревожен поглед пробуди у него страдание, примесено със странна, непреодолима завист.

Тия признаци му бяха така добре познати! Накъде отиваше този човек… към каква съдба? Каква беше жената, чиято притегателна сила никакви съображения за чест, никакви принципи, никакъв интерес не можеха да преодолеят? От която човек можеше да се спаси само с бягство?

Бягство ли? Но защо би трябвало да бяга Босини? Човек бяга, когато има опасност да разруши дом и семейство, когато има деца, когато чувства, че потъпква идеали, че разрушава нещо. А тук както разправяха, Босини беше пред нещо вече разрушено.

Сам той не бе избягал, нито щеше да избяга, ако би трябвало да изживее всичко отново, а при това бе отишъл по-далеко от Босини, бе разрушил не чужд, а собствения си нещастен дом. И той си припомни старата поговорка: „Свободата на човека се твори от собственото му сърце!“

От собственото му сърце! Пудингът се оценява, след като се вкуси… А Босини не бе вкусил от своя пудинг.

Мисълта му мина към жената, жената, която не познава, но чиято история му беше известна в общи черти.

Злополучен брак! Никакви лоши обноски… само една неопределена угнетеност, едно ужасно потискащо униние, което убива всяка радост под небето; и така ден след ден, нощ след нощ, седмица след седмица, година след година, докато смъртта му сложи край.

Но Джолиън младши, чиито горчиви чувства бяха притъпени от изминалото време, виждаше нещата и от гледището на Соумс. Откъде би могъл човек като братовчед му, преизпълнен с предразсъдъците и вярвания на своята класа, да извлече необходимото прозрение или вдъхновение, за да прекрати подобен живот? За това бе необходимо въображение, сила да прозреш бъдещето, което ще настъпи, неприятните клюки, подмятания и брътвежи, придружаващи всеки развод след временните страдания от раздялата, след тежката присъда на почтените хора. Но малцина, главно малцина от класата на Соумс, притежаваха достатъчно въображение да видят това бъдеще. А много бяха хората на тоя свят — не би стигнало въображение за всички! Каква разлика, господи, между теорията и практиката! Мнозина, може би дори самият Соумс, имат рицарски разбирания по тия въпроси, но когато работата стигне до тях, намират някакво особено основание, за да се сметнат за изключение.

Освен това Джолиън младши нямаше вяра в собствената си преценка. Преживял бе същото, изпил бе до дъно горчилката на един злополучен брак — как можеше тогава да разчита на широкия, безстрастен поглед на ония, които не са сънували подобна битка? Неговите данни бяха прекалено непосредствени — като показанията по военни въпроси на войник, прекарал дълго време на действителна служба, срещу показанията на цивилни, неучаствали в боя. Мнозина биха сметнали брака на Соумс и Айрин за напълно сполучлив; той имаше пари, тя — красота; струваше си да си правят взаимни отстъпки. Нямаше причина да не се разбират, дори без любов. Всеки можеше да върви по свой път, стига да спазва външното приличие — да зачита светостта на брака и семейното огнище. Половината семейства във висшето общество се крепяха на тия принципи: не оскърбявайте чувствата на обществото, не оскърбявайте чувствата на църквата. А за да не ги оскърбявате, заслужава си да пожертвате личните си чувства. Предимствата на здравото семейно огнище са очевидни, осезаеми като материални притежания, статуквото не крие никакви опасности. Разрушаването на един дом е, в най-добрия случай, един опасен и при това егоистичен експеримент.

Такава би била позицията на защитата, а Джолиън младши въздъхна.

„В основата на всичко това — помисли той — стои собствеността, но мнозина не биха приели такова определение. За тях основата е «светостта на брака»; светостта на брака обаче се крепи върху светостта на семейството, светостта на семейството пък е свързана със светостта на собствеността. А при това всички тия хора, предполагам, са последователи на Оня, който никога и нищо не е притежавал! Странно!“

И Джолиън младши въздъхна отново.

„Дали на път за дома бих поканил някой срещнат бедняк да сподели вечерята ми, която няма да стигне тогава за мен и съпругата ми, необходима за моето здраве и щастие? Може би Соумс постъпва всъщност добре, като настоява на правата си и поддържа на дело свещеното начало на собствеността, полезно за всички ни, с изключение на тези, които… страдат от това“

Той стана проправи си път между лабиринта със столове, взе си шапката и тръгна вяло към къщи по горещите улици, гъмжащи от карети, които вдигаха талази прах.

Преди да стигне до Уестъриал Авеню, той извади от джоба си писмото на Джолиън старши, накъса го внимателно на късчета и го хвърли в прахта.

Отключи си, влезе и повика жена си. Но тя беше излязла с Холи и Джоли, къщата беше празна; в градината Балтазар се опитваше да цапне с лапа някоя муха.

Джолиън младши седна също там, под крушата, която отдавна не даваше плод.