Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (82)

Среща

На дванайсети май 1920 година следобед Соумс излезе от Найтсбридж хотел, където бе отседнал, с намерение да посети една изложба в картинната галерия на Корк Стрийт, за да надникне в бъдещето. Тръгна пеша. От войната насам отбягваше, доколкото му е възможно, да взема такси. Шофьорите бяха, според него, невъзпитана пасмина, макар че, след като войната свърши и предлагането започна отново да надхвърля търсенето, те бяха станали по-учтиви, според обичая на човешката природа. Но, въпреки това не бе им простил, защото ги свързваше в душата си с неприятни спомени, а сега и те, както всички представители на класата им, събуждаха у него смътна представа за революция. Големите тревоги по време на войната и още по-голямата тревога, която изпита при сключването на мира, бяха променили душевността на тоя упорит човек. Той бе преживял толкова пъти мислено разорението си, че беше престанал вече да вярва, че то може наистина да настъпи. А пък и какво ли лошо можеше да очаква човек, който плаща четири хиляди лири годишен данък върху дохода и извънреден налог? Едно богатство от четвърт милион, обременено само с издръжката на една жена и една дъщеря, при това твърде разностранно инвестирано, представляваше достатъчна гаранция дори срещу „приумицата“ да се облага и капиталът. Колкото до конфискацията на печалбите от войната, той я одобряваше напълно, защото нямаше такъв род печалби, а „ония типове си го заслужаваха“! Освен това цените на картините се повишаваха и от войната насам той бе спечелил от колекцията си повече от когато и да е. Въздушните нападения се бяха отразили също плодотворно на този природно предпазлив човек и бяха затвърдили неговия и без това упорит характер. Опасността да се разлети сам на късчета го караше да се страхува по-малко от частичните разкъсвания чрез налози и данъци, а навикът да обсъжда безсрамието на немците водеше, естествено, до осъждане безсрамието на лейбъристите, ако не открито, то поне в най-съкровените кътчета на душата си.

Вървеше пеша. Имаше достатъчно време, защото Фльор трябваше да дойде в галерията в четири часа, а сега беше още два и половина. Добре беше да походи — черният му дроб не беше съвсем в ред, а нервите му бяха доста разстроени. Жена му не се спираше, докато биваха в града, а дъщеря му, като повечето девойки след войната, скиташе където й хрумне. Трябваше да е благодарен поне на това, че беше много малка, та не взе никакво участие в самата война. Не може да се каже, разбира се, че Соумс не поддържаше от все сърце войната още от самото й начало, но оттук до личното участие на жена му и дъщеря му имаше същинска пропаст, издълбана от старомодното му отвращение към особено ярките прояви на сантименталност. Така например той се противопостави решително, когато хубавичката Анет, едва трийсет и четири годишна през 1914 година, поиска да отиде във Франция, в своята „chere patrie“^[1], както бе започнал да я нарича под влияние на войната, за да се грижи за нейните „bravwes poilus“^[2]. Как не! Да опропасти здравето и красотата си! Той решително й забрани. Можеше да шие и да плете за тях в къщи! Тя не замина, но оттогава не беше вече същата. Неприятната й склонност да му се надсмива, не открито, но по хиляди неуловими начини, се засили. Що се отнася до Фльор, войната разреши мъчния въпрос трябва ли, или не трябва да посещава училище. Най-добре беше да я отдалечи от войнственото настроение на майка й, от възможните въздушни нападения и от порива й към странни постъпки; затова я изпрати в пансион колкото можеше по на запад, като внимаваше все пак да не наруши добрия тон; но ужасно страдаше без нея. Фльор! Не съжали ни веднъж, задето й бе дал това чуждестранно име, с което така внезапно я бе нарекъл още при раждането й… при все че то беше явна отстъпка пред френския дух. Фльор! Хубаво име… и хубаво дете! Но неспокойна… прекалено неспокойна; и упорита! А знаеше и властта си над него! Соумс често размишляваше колко е погрешно да трепери така много над дъщеря си. И то на своите години! Шейсет и пет! Старееше вече; но не се чувстваше остарял, може би защото — за негово щастие, — въпреки младостта и красотата на Анет, вторият му брак не бе пробудил страст у него. Само една страст бе имал той в живота си… към своята първа жена… към Айрин. Да, а онзи много отпаднал, както разправят. Нищо чудно — на седемдесет и две години, след двайсет години трети брак!

Соумс се поспря за минута и се наведе през оградата на Роу. Подходящо място за спомени, на половината път от дома на Парк Лейн, където се бе родил, а родителите му бяха умрели, и малката къща на Монпелие Скуеър, където преди трийсет и пет години се бе радвал на първото издание от своя брачен живот. Сега, двайсет години след второто издание, тази някогашна трагедия му се струваше като предишно съществуване… завършило в деня, когато Фльор се бе родила вместо очаквания син. Отдавна вече бе престанал дори смътно да съжалява за тоя нероден син: Фльор бе запълнила празнотата в сърцето му. Най-сетне и тя носеше неговото име, а той и не помисляше за времето, когато ще го промени. Всъщност, когато му се случеше да се сети за това нещастие, той го подслаждаше със смътното чувство, че тя ще бъде толкова богата, че ще може навярно да купи и заличи името на оня, който ще се ожени за нея… И защо не, щом жените бяха станали вече, както изглежда, напълно равни с мъжете? Тайно убеден, че не са, Соумс прокара уверено свитата си ръка по лицето, докато стигна до брадичката. Благодарение на въздържания живот не беше затлъстял и отпуснат; носът му беше блед и тънък, посивелите мустаци бяха ниско подстригани, зрението му — ненакърнено. Леко наведената глава прикриваше удължаването на лицето, предизвикано от отдръпнатата над челото посивяла коса. Малко бе успяло времето да промени „най-богатия“ от младите Форсайтови, както би се изразил Тимоти — последният от старите, започнал вече своята сто и първа година.

Сянката на платаните падаше върху елегантната му мека шапка; той се бе отказал да носи цилиндър — нямаше смисъл да привлича вниманието върху богатството си в такива времена. Платани! Мисълта му се върна рязко към Мадрид… към Великдена преди войната, когато се чудеше дали да купи една картина на Гойя и реши да предприеме изследователско пътешествие — да проучи художника в родината му. Гойя му направи огромно впечатление… художник от висока класа, истински гений! Колкото и да го ценяха сега, значението му щеше да се увеличи още повече, преди да мине окончателно в архива. Второто увлечение по Гойя ще бъде дори по-голямо от първото, разбира се! И Соумс купи картината. При това посещение поръча — както неведнъж досега — да му нарисуват копие на една фреска, наречена La vendimia^[3], където някаква девойка с ръка на кръста приличаше на дъщеря му. Картината се намираше сега в галерията му в Мейпълдърм, но беше твърде жалка — не се възпроизвежда Гойя. Той отиваше все пак да я поглежда от време на време, когато дъщеря му отсъстваше, заради безусловната прилика в леката, стройна, права фигура, отдалечените извити вежди, страстната замечтаност в тъмните очи. Странно, но Фльор имаше тъмни очи, когато неговите бяха сиви — нито един чистокръвен Форсайт нямаше тъмни очи, — а на майка й — сини! Но очите на баба Ламот бяха, разбира се, черни като въглени!

Продължи отново към Хайд парк корнър. Никъде в Англия промяната не личеше така, както в Роу! Роден, както се казва, на две крачки от него, Соумс го помнеше още от 1860 година. Израснал тук между кринолини, иззад които поглеждаше как елегантните младежи с бакенбарди и тесни панталони яздеха с кавалерийска стойка, как сваляха изискано бели цилиндри с извити краища, как сред това безгрижие и покой едно кривоного човече с червена жилетка се промъкваше между важните особи с кучета, които водеше на верижка, и се опитваше да продаде някое от тях на майка му — испански породи, влюбени в нейните кринолини… Човек не виждаше вече такива кучета. Не виждаше изобщо нищо елегантно: само работници седят в скучни редици; а край тях ще мине понякога млада жена с бомбе, седнала по мъжки на коня, или неугледен жител от някоя колония ще препусне на жалък наемен кон; девойчетата яздят на ниски понита, старци друсат черния си дроб или ординарец разхожда едър, бодро подскачащ кавалерийски кон; никакви чистокръвни жребци, никакви грумове, поклони, удряне с токове, никакви разговори — нищо, само дърветата бяха същите… дърветата, безразлични към човешките поколения и падения. Една демократична Англия — разчорлена, бърза, шумна, с явно отсечен връх. И Соумс усети как чувството му за естетика се преобърна сякаш в него. Изчезнала бе завинаги строго пазената крепост на блясъка и доброто държане!… О, да!…Сам той беше по-богат от баща си; но добрите обноски, добрият вкус и изискаността бяха изчезнали, погълнати безвъзвратно от огромната, грозна, блъскаща се, воняща на петрол шумна тълпа. Тук-там се мяркаха малки, полуопустошени кътчета на благородство и дворянство, пръснати из chetifs^[4], както би казала Анет; но нищо здраво, нищо смислено, на което да спреш поглед. И в това беше безредие от лошо държане и безпътство беше попаднала дъщеря му — цветето на неговия живот! А когато дойдат на власт ония типове — ако някога дойдат! — ще стане още по-лошо!

Мина под арката, необезобразявана вече — слава богу! — от стоманеносивия прожектор. „Най-добре да турят прожектори по пътя, по който са тръгнали всички — помисли той, — и да осветят скъпоценната си демокрация!“ Тръгна покрай клубовете по Пикадили. Джордж Форсайт сигурно стоеше, разбира се, до еркерния прозорец на Айсиум. Беше толкова затлъстял, та почти непрекъснато стоеше там като неподвижно, язвително, присмехулно око, което наблюдава упадъка на хората и нещата. Соумс забърза, защото се чувстваше винаги неприятно под погледа на своя братовчед. През време на войната Джордж бе изпратил на правителството писмо, подписано „Родолюбец“, с което се оплакваше от истерията на управниците да намалят дажбата овес на конете за надбягванията. Да, ето го, висок, грамаден, елегантен, избръснат, с пригладена, почти оредяла коса, която лъхаше сигурно на най-скъп шампоан, с розово вестниче в ръка^[5]. Да, той във всеки случай не беше променен! И, може би за пръв път в живота си, Соумс почувства симпатия към този свой насмешлив роднина. Със своята скромност, с безукорно вчесаните на път коси и поглед на бик той беше гаранция, че старият ред ще устои на още много пристъпи. Видя, че Джордж размахва розовата хартийка, сякаш му правеше знак да влезе — може би искаше да запита нещо за имота си. Той беше все още под грижите на Соумс; защото, останал таен съдружник на бившата си фирма в ония мъчителни дни преди двайсет години, когато се развеждаше с Айрин, Соумс бе успял почти неусетно да запази контрол върху всички чисто Форсайтови интереси.

Той се поколеба за миг, после кимна и влезе. След като зет му Монтегю Дарти бе умрял в Париж неизвестно как — знаеше само едно: че не се е самоубил. — Соумс намираше Айсиум за по-прилично заведение. И Джордж вече се бе укротил и се бе отдал изключително на гастрономически наслади, като ядеше най-скъпи неща, за да не пълнее повече, а освен това бе запазил, както казваше сам, „само една-две стари кранти, колкото да има какво са го привлича към живота.“ Така че Соумс тръгна към братовчед си е еркера, без да чувства, както някога, че постъпва нескромно.

Джордж му протегна добре гледаната си ръка.

— Не съм те виждал от времето на войната — каза той. — Как е жена ти?

— Благодаря — отвърна студено Соумс, — добре е.

Някаква неизречена шега сви за миг пълното лице на Джордж и блесна злорадо в погледа му.

— Онзи белгиец Профон — каза той — членува тук. Подозрителна птица!

— Навярно! — промълви Соумс. — Защо искаш да ме видиш?

— Заради стария Тимоти: той може всеки момент да ни остави. Предполагам, че е направил завещание?

— Да.

— Добре. Ти или някой друг от нас трябва да го навести… Той е последният от старите; прехвърли вече стоте, както знаеш. Казват, че приличал на мумия. Къде смяташ да го погребеш? По право би заслужавал пирамида.

Соумс поклати глава.

— В Хайгейт — отговори той. — В семейната гробница.

— Да, сигурно би липсвал на нашите старици, ако го положите другаде. Разправят, че все така обичал да си похапва. Може да изкара доста време, знаеш. Дали ще закачим и ние нещичко от форсайтовското дълголетие? Десет души от тях доживяха до осемдесет и осем години… както пресметнах. Заслужават награда като при раждане на три близнака.

— Това ли е всичко? — попита Соумс. — Трябва да вървя.

„Ах ти, саможивецо!“ — отвърнаха сякаш очите на Джордж.

— Да, това е всичко. Навести го в мавзолея му… Старчето ще пожелае може би да изпророкува нещо. Усмивката угасна по едрите черти на лицето му и той добави: — А вие, адвокатите, не сте ли успели да измислите някакъв начин да се отървете от този проклет данък върху дохода? Ужасно засяга, дявол го взел, неизменната наследствена рента! Едно време получавах по две хиляди и петстотин на година; сега имам някакви просешки хиляда и петстотин, а животът е поскъпнал двойно.

— Да! — промълви Соумс. — Надбягванията са застрашени.

Насмешлива усмивка пробягна по лицето на Джордж.

— Какво да се прави — каза той. — Възпитали са ме да не работя нищо и ето ме сега: с всеки изминал ден и старея, и обеднявам. Онези момчета, лейбъристите, възнамеряват да пипнат, естествено, всичко. Как ще се прехранваш, когато стане това? Аз ще преподавам по шест часа дневно на политиците да се научат да разбират от шега. Послушай съвета ми, Соумс, влез в парламента — ще си осигуриш четиристотин лири^[6]… и ще ме вземеш за учител.

След като братовчед му си отиде, той зае отново мястото си до еркерния прозорец.

Потънал в размисли, предизвикани от думите на братовчед му, Соумс продължи по Пикадили. Докато той бе работил и пестил, Джордж бе лентяйствал и разпилявал; и все пак, ако се стигнеше до изземване на богатствата, тъкмо той — работливият спестител — щеше да бъде ограбеният! Това беше отрицание на всяка добродетел, провал на всички форсайтовски принципи. Може ли цивилизацията да се гради върху други? Той не вярваше. Картините му поне нямаше да конфискуват, защото не ще разберат ценността им. Но каква стойност ще имат те, когато ония маниаци започнат да изземват капитала? Колкото струва бурен на пазара. „Не се безпокоя за себе си — помисли той. — Мога да живея с петстотин лири годишно, без да ми мигне окото… на моите години.“ Но Фльор! Това така мъдро инвестирано богатство, тези така грижливо подбирани и пазени съкровища бяха за нея. Ако се случи да не може да й ги даде или остави… тогава животът е безсмислен и безцелно е да гледа ония умопобъркани футуристични платна, за да прецени дали ще имат някаква ценност в бъдеще.

Но, като стигна в галерията край Корк Стрийт, все пак си плати шилинга за входа, купи каталог и влезе. Вътре се шляеха десетина души. Соумс пристъпи към нещо, което приличаше на електрически стълб, превит от сблъскване с автобус. То се намираше на три стъпки от стената, а в каталога беше отбелязано името „Юпитер“. Разгледа го с любопитство, защото напоследък бе започнал да се интересува малко и от скулптура. „Ако това е Юпитер — каза си той, — питам се каква ли пък ще е «Юнона».“ И изведнъж я зърна отсреща. Приличаше на помпа с две дръжки, леко посипана със сняг. Продължаваше да я гледа смаян, когато двамата посетители се спряха вляво от него.

— Épatant!^[7] — заяви единият.

„Жаргон!“ — измърмори на себе си Соумс.

Момчешкият глас на другия отвърна:

— Не улучи, този приятел просто се занася с теб. Сътвори той Юпитер и „Юнона“ и рече^[8]: „Да видим дали ще ги преглътнат нашите глупаци!“ А те излапаха всичко.

— Ах, ти, присмехулнико! Воспович е новатор. Не виждаш ли, че влага сатира в скулптурата? Бъдещето на пластичното изкуство, музиката, живописта и дори архитектурата е в сатирата. Неизбежно е. Хората са уморени… провалиха се от чувствителност.

— И така да е, аз все още съм в състояние да търся малко красота, защото бях на война. Изпуснахте кърпичката си, сър.

Соумс видя, че му подават кърпичка. Взе я с вроденото си недоверие и я поднесе към носа си. Мирисът беше същият — съвсем лек одеколон, — в ъгълчето бяха неговите инициали. Поуспокоен, той вдигна очи към лицето на младежа. Той имаше уши на фавън, засмяна уста с подстригани мустачки в ъглите, малки, подвижни очи. Прилично облечен.

— Благодаря — отвърна Соумс; и, подтикнат от раздразнението си, добави: — С удоволствие чух, че обичате красотата; това е нещо рядко напоследък.

— Побъркан съм по нея — каза младежът; — но вие и аз сме последните от старата гвардия, сър.

Соумс се усмихна.

— Ако наистина се интересувате от живопис — добави той, — ето ви картичката ми. Мога да ви покажа доста хубави картини в кой да е неделен ден, стига да се поразходите до реката и да наминете у мене.

— Ужасно мило от ваша страна, сър. Ще прелетя като пиле. Казвам се Монт… Майкъл Монт.

И свали шапка.

Съжалявайки вече за прибързаното решение, Соумс също повдигна леко шапка и погледна косо другаря на момъка, който беше с тъмночервена връзка, ужасни къси бакенбарди, прилични на охлюви, и презрително изражение… като на поет!

 

Толкова отдавна не бе вършил подобна нетактичност, че отиде да се успокои в една ниша. Какво го прихвана да даде картичката си на тоя вятърничав младеж, който се пилее с подобни личности? А Фльор, стаена зад всяка негова мисъл, изникна изведнъж като фигурка от филигран, която изскача от старинен часовник след отброяването на всеки час. На стената срещу нишата имаше голямо платно с твърде много доматеночервени кубове… и нищо друго, доколкото Соумс можеше да види от мястото си. Погледна в каталога: „№ 32 — «Бъдещият град» — Пол Пост“. „И това трябва да е сатирично — помисли той. — Каква глупост!“ Но вторият му импулс беше по-предпазлив. Не биваше да осъжда предварително. Ето например ония пъстри драскулки на Моне имаха накрая такъв успех; или школата на поантилистите и Гоген. И след постимпресионистите дори се намираше по някой и друг художник не за пренебрегване. През трийсет и осемте години на своето колекционерство той бе отбелязал толкова „движения“, видял бе толкова приливи и отливи на вкусове и техника, та можеше само да каже едно: пари се печелят от всяка промяна в модата. И в сегашния случай може би трябва или да потисне вродения си инстинкт, или да изпусне възможна печалба. Той стана и се изправи пред картината, като се мъчеше да я гледа с очите на другите хора. Над доматеночервените петна видя нещо, което сметна за слънчев залез, докато един посетител каза: „Не намирате ли, че самолетът му се е ударил чудесно?“. Под червените петна имаше бяла ивица с черни отвесни линии, от които Соумс не можеше да разбере нищо, докато друг посетител мина и промълви: „Каква експресия се получава с този преден план!“ Експресия ли? Какво изразяваше тази „експресия“? Соумс се върна на мястото си. Картината беше „разкошна“, както би казал баща му; но той не би дал нито пенс за нея. Експресия! Да, чул бе, че на континента всички били сега експресионисти. Довлякла се бе, значи, и тук! Припомни си първата вълна от инфлуенца през 1887 — или 88 година, — излюпена в Китай, както разправяха. И се чудеше къде ли се е излюпил този… този експресионизъм. Беше редовна болест!

Зърна ненадейно, че между него и „Бъдещият град“ застанаха една жена и един младеж. Бяха гърбом, но Соумс вдигна веднага каталога към лицето си, нахлупи шапка и погледна през останалата тясна пролука. Не можеше да не познае този гръб, както винаги елегантен, макар че косите на тила бяха посивели. Айрин! Бившата му съпруга… Айрин! А младежът, без съмнение, е синът й… от оня приятел Джолиън Форсайт… Синът им, шест месеца по-голям от собствената му дъщеря! И, като преживя отново горчивите дни на тоя развод, той стана да се махне оттук, но почти веднага седна пак. Тя обърна глава и заговори със сина си; профилът й беше все така млад, посивелите коси приличаха на напудрена перука за маскарад; а устните й се усмихваха така, както Соумс — техен пръв обладател — не бе ги видял ни веднъж да се усмихват. Той призна недоволно, че тя е все още красива, а фигурата й е млада както някога. Как й се усмихваше това момче! Сърцето на Соумс се сви от болка! Гледката нараняваше чувството му за справедливост. Завиждаше й за усмивката на това момче… много по-мила от усмивката на Фльор, а при това — незаслужена. Синът на ония двамата можеше да бъде негов син; Фльор можеше да бъде нейна дъщеря, ако тя се бе държала както трябва! Той свали каталога. Нека го види, толкова по-добре! Да си припомни своето минало в присъствието на сина, който навярно не го знаеше. Би било благотворно напомняше от Немезида^[9], която рано или късно ще я навести! Но веднага, почти почувствал, че подобна мисъл е неподходяща за Форсайт на неговата възраст, Соумс извади часовника си. Минаваше четири! Фльор бе закъсняла. Отишла бе у племенницата му Имоджин Кардиган, а там ще я задържат да пушат, да бъбрят и така нататък. Той чу, че момчето се засмя и каза разпалено:

— Слушай, мамо, дали това не е от някое от „проскубанита пилета“ на леля Джун?

— Пол Пост… Навярно, мили.

Соумс трепна при последната дума: никога не бе я чувал от нейната уста. В тоя миг тя го видя. Очите му са имали може би нещичко от насмешливото изражение на Джордж Форсайт, защото стегнатата в ръкавица ръка стисна гънките на полата й; тя вдигна вежди, лицето й се вкамени. И отмина.

— Истинска безсмислица! — каза момчето и я улови под ръка.

Соумс загледа подир тях. Момчето беше хубавичко, с форсайтовска брадичка, с дълбоки тъмносиви очи; с нещо слънчево в лицето, обляно сякаш с чаша стар херес, — може би от усмивката, може би от очите. Много по-хубаво, отколкото ония двамата заслужаваха! Изгубиха се от очите му в съседната зала, а Соумс продължаваше да гледа „Бъдещият град“, без да го вижда. Лека усмивка свиваше устните му. Презираше силата на собствените си чувства — след толкова години! Призраци! Но когато човек започне да остарява, какво друго му остава освен призраци? Да, оставаше му и Фльор! Той втренчи поглед във входа. Трябваше вече да дойде; но ще го накара да чака, разбира се! И изведнъж усети някакъв полъх — дребна, лека фигура в морскозелено широко манто с метален колан, с панделка, прибрала непокорна червеникавозлатиста коса, изпъстрена със сребърни нишки. Тя заговори с прислужниците в галерията и нещо много познато прикова погледа му… В очите й, в брадичката, в косата, в пъргавината… някакъв шотландски териер, очакващ вечеря. Джун Форсайт, разбира се! Племенницата му Джун… тръгнала право към скривалището му! Седна до него, унесена в дълбок размисъл, извади бележник и записа нещо с молив. Соумс не мръдваше. Проклето нещо е… родството! „Отвратително!“ — промълви тя, после, недоволна сякаш от присъствието на непознатия, който навярно я бе чул, се обърна да го погледне. И най-лошото се случи!

— Соумс!

Той едва обърна глава.

— Как си? — запита. — От двайсет години не съм ти виждал.

— Да. Какво те води тук?

— Греховете ми — отвърна Соумс. — Какви глупости!

— Глупости ли? Да, разбира се… щом не са признати още.

— И никога няма да бъдат — заяви Соумс; — сигурно е чиста загуба.

— Разбира се.

— Откъде знаеш?

— Галерията е моя.

Соумс вирна нос от изненада.

— Твоя ли? А за какво ти е да устройваш подобна изложба?

— За мен изкуството не е бакалия.

Соумс посочи „Бъдещия град“.

— Погледни това! Кой ще живее в такъв град или с това нещо в къщата си?

Джун загледа картината.

— Това е видение — каза тя.

— Дяволско видение!

Последва мълчание. Джун стана.

„Побъркано съзнание!“ — помисли Соумс.

— Ще видиш тук брат си с една дама, която някога познавах — каза той. — Ако пожелаеш да се вслушаш в съвета ми, ще закриеш тази изложба.

Джун се обърна да го погледне.

— Ах вие, Форсайтови! — отвърна тя. И си тръгна.

В леката като птиче бързо отдалечаваща се фигурка се чувстваше опасна решителност. Форсайтови! Форсайт беше, разбира се! Но беше Форсайт! Той не бе се разбирал с нея още от времето, когато — съвсем млада девойка — тя бе въвела в живота му Босини и го бе опропастила… И нямаше да се разберат! Ето я, неомъжена и до днес, собственичка на художествена галерия!… Соумс се сети изведнъж колко малко знаеше сега за своите роднини. Старите лели от дома на Тимоти бяха отдавна починали — нямаше вече борса за новини. Как се бе проявил родът през време на войната? Синът на Роджър младши беше ранен, вторият син на Сейнт Джон Хейман беше убит; най-големият син на Никълъс младши беше награден с ордена на Британската империя или с каквото там ги награждават. Доколкото му беше известно, всички бяха взели участие във войната. Предполагаше, че синът на Джолиън и Айрин е бил още съвсем малък по това време; а собственото му поколение беше твърде старо, макар че Джайлс Хейман бе шофирал кола на Червения кръст, а Джес бе служил в доброволните полицейски отряди… Двамата Дормио^[10] бяха запазили спортния си дух. Сам той бе дал пари за покупка на санитарен автомобил, четеше до втръсване вестниците. Преживя много тревоги, не си купуваше нови дрехи, загубил бе седем фунта от теглото си; не виждаше какво повече би могъл да стори на своята възраст. Като се замисли сега, му се стори, че родът му се бе отнесъл към тази война по-другояче, отколкото към някогашната история с бурите, в която империята бе вложила сякаш всичките си източници. В онази война бе ранен племенникът му Вал Дарти, първият син на Джолиън бе умрял от дизентерия, двамата Дормио бяха постъпили в кавалерията, а Джун бе станала милосърдна сестра; но всичко това изглеждаше само един символичен принос, докато в тази война, доколкото разбираше, всеки бе внесъл съвсем сериозно своя дял. Това показваше сякаш развитието на нещо ново или, може би, упадъка на нещо старо. По-малко индивидуалисти ли бяха станали Форсайтови? Повече империалисти? Или не толкова провинциалисти? А може би просто ненавиждаха германците?… Защо Фльор не идваше, да се махнат оттук? Видя, че ония тримата се върнаха от другата зала и отидоха в дъното на тази, в която беше той. Момчето беше спряло пред „Юнона“. И изведнъж Соумс видя от другата й страна… дъщеря си. Гледаше учудено, както можеше да се очаква. Той забеляза, че погледът й се плъзна косо към младежа, който й отвърна. Но Айрин го улови под ръка и тръгна с него. Соумс видя как малкият се обърна, а Фльор продължи да гледа и тримата, докато излизаха.

Нечий глас се обади весело:

— Малко прекалено, сър, нали?

Минаваше отново младежът, който му бе подал кърпичката. Соумс кимна.

— Не зная накъде вървим.

— О! Не се тревожете, сър — отвърна все така весело младежът, — защото и те не знаят.

Гласът на Фльор каза:

— О! Татко! Ето те най-после! — сякаш тъкмо той я бе накарал да чака.

Младежът свали шапка за поздрав и отмина.

— Е-е — каза Соумс, като я загледа от главата до пети, — много точна млада дама си!

Това безценно негово съкровище имаше среден ръст, не особено забележителен тен и къси тъмнокестеняви коси; раздалечените тъмни очи блестяха, щом ги раздвижи, а при покой изглеждаха унесени под белите клепачи с черни мигли, които почти непрестанно ги засенчваха. Имаше очарователен профил, а от чертите на баща си — само решителната брадичка. Усетил, че изражението му се смекчи, щом я видя, Соумс се намръщи, за да запази равнодушието, присъщо на всеки Форсайт. Знаеше, че тя е прекалено склонна да използва слабостта му.

Фльор го улови под ръка и каза:

— Кой беше този?

— Подаде ми изпуснатата кърпичка. Поговорихме за картините.

— Няма да купиш това нещо, нали, татко?

— Не — отвърна мрачно Соумс; — няма да купя онази „Юнона“, в която се бе загледала.

Фльор го дръпна за ръката.

— О! Да си вървим! Отвратителна изложба!

Пред входа минаха край младия Монт и другаря му. Но Соумс бе окачил вече надпис „Вход забранен“ и едва отговори на поздрава на младежа.

— И така — започна той на улицата, — кого видя у Имоджин?

— Леля Уинифред и мосю Профон.

— О! — промълви Соумс. — И той ли беше? Какво намира леля ти в него?

— Не зная. Изглежда много умен… И мама го харесва.

Соумс измърмори нещо.

— Беше и братовчед ми Вал с жена си.

— Какво? — изненада се Соумс. — Аз мислех, че са си отишли в Южна Африка.

— О, не! Продали са фермата там. Братовчед ми Вал възнамерява да отглежда коне за надбягвания в Съсекс. Купили са чудесно старинно имение, и ме поканиха да отида там.

Соумс се изкашля; новината му беше крайно неприятна.

— Как изглежда сега жена му?

— Много мълчалива, но мила, струва ми се.

Соумс се изкашля отново.

— Братовчед ти Вал е развейпрах.

— О, не, татко! Те са ужасно привързани един към друг! Аз обещах да отида… от неделя до сряда.

— Ще отглежда коне за надбягвания ли? — запита Соумс.

Това беше нещо съвсем не в реда на нещата, но не то предизвикваше възмущението му. Защо, дявол да го вземе, племенникът му не бе останал в Южна Африка? Не стигаше сякаш собственият му развод, ами и племенникът му трябваше да се ожени за дъщерята на ответника — несъща сестра на Джун и на онзи младеж, когато Фльор поглеждаше иззад дръжката на помпата. Ако той не внимава, тя можеше да узнае за този някогашен позор! Неприятна история! Онези налетяха днес на него като рояк пчели!

— Неприятно ми е това отиване — каза той.

— Искам да видя конете — промълви Фльор; — освен това ми обещаха, че ще пояздя. Нали знаеш, братовчед ми не може много да ходи, но чудесно язди. Ще ми покаже как препускат конете му.

— Ах, тия надбягвания! — промълви Соумс. — Как не ги прекрати войната! Страхувам се, че Вал прилича на баща си.

— Аз не знам нищо за баща му.

— Разбира се — отвърна мрачно Соумс. — Той се занимаваше с коне и си счупи врата в Париж, като слизал по стълбите. Щастливо избавление за леля ти.

Той се намръщи, като си припомни разследването за тия стълби, на което бе присъствал в Париж преди шест години, тъй като самият Монтегю Дарти не можеше да присъства… Съвсем обикновени стълби в една къща, където се играело бакара. Може би печалбата, а може би отпразнуването й бе зашеметило главата на зет му. Френското съдопроизводство беше много немарливо — маса неприятности му бе създало тогава.

Гласът на Фльор го откъсна от тия мисли.

— Виж! Същите хора, които бяха с нас в галерията.

— Кои? — промълви Соумс, макар че разбираше много добре кои.

— Жената е много красива, струва ми се.

— Да влезем в тая сладкарница — заяви ненадейно Соумс, стисна я за ръка и я отведе към сладкарницата. Такова нещо беше необичайно за него, затова той запита почти смутено: — Какво ще вземеш?

— Нищо не искам. Изпих един коктейл и страшно много ядох на обед.

— Трябва да вземеш нещо, щом сме влезли — промърмори Соумс, без да пуска ръката й.

— Два чая — поръча той — и две нуги.

Но едва бе успял да седне, когато сърцето му отново трепна. Ония тримата… ония тримата влязоха и тук! Чу Айрин да казва нещо на сина си, чу и отговора на момчето:

— О, не, мамо. Заведението е много добро. Все тук идвам.

И тримата седнаха.

В този миг, най-неприятният от години насам, населен с призраци и спомени от миналото, пред единствените жени, които бе обичал — своята бивша съпруга и дъщерята на заместницата й, — Соумс се страхуваше не толкова от онези двамата, колкото от племенницата си Джун. Тя можеше да устрои зрелище… да запознае младите… на какво ли не е способна? Отхапа бързо нугата, която се залепи за изкуствените му зъби. Докато я измъкваше с пръст, погледна към Фльор. Тя ядеше замечтано и гледаше момчето. Форсайтът в него се обади: „Започни да мислиш, да се разчувстваш, и с тебе е свършено!“ Извади отчаяно пръст, за да отлепи нугата. Изкуствени зъби! Дали и Джолиън имаше изкуствени челюсти? А жена му? Виждал я бе едно време без никаква дреха! Това поне никой не може да му отнеме. И тя знаеше, че е така, макар че сега седеше спокойна и самоуверена, сякаш никога не е била негова жена. Горчива насмешка пропълзя във форсайтовската му душа, неуловима болка, почти граничеща с наслада. Дано само Джун не затръби ненадейно в ушите му! В тоя миг говореше момчето:

— Разбира се, лельо Джун — (той наричаше, значи, сестра си леля… всъщност тя беше сигурно към петдесетте), — много мило от твоя страна да ги насърчаваш. Само че… ни един не струва.

Соумс ги погледна скришом. Неспокойните очи на Айрин не се отделяха от момчето. Изпитвала бе същата преданост… към Босини… към бащата на това момче… към самото него! Той докосна ръката на Фльор и каза:

— Свърши ли?

— Моля ти се, татко, още една нуга!

Ще й стане лошо! Но все пак отиде да плати на касата. Когато се върна, видя Фльор до вратата, с кърпичка, която момчето очевидно току-що бе вдигнало.

— Ф. Ф. — чу я той, — Фльор Форсайт… да, моя е. Безкрайно ви благодаря!

Господи! Повторила бе хитростта, която току-що й бе разкрил в галерията… Маймунка!

— Форсайт? О!… Та това е и моето име. Може би сме братовчеди.

— Наистина ли? Сигурно сме. Други Форсайтови няма. Аз живея в Мейпълдърм. А вие?

— В Робин Хил.

Въпросите и отговорите следваха така бързо, че всичко свърши, преди той да успее да вдигне пръст. Видя как лицето на Айрин се промени от тревога, кимна й едва доловимо и улови под ръка Фльор.

— Да вървим! — каза той.

Тя не мръдна.

— Не чу ли, татко? Колко странно, нали… Имаме едно и също име. Братовчеди ли сме?

— Какво? — запита Соумс. — Форсайт ли? Да, може би сме далечни роднини.

— Казвам се Джолиън, сър. Накратко — Джон.

— О! Да! — отвърна Соумс. — Да. Далечни роднини. Как сте? Много мило беше от ваша страна. Сбогом!

И тръгна.

— Страшно много ви благодаря — усмихна се Фльор. — Au revoir.^[11]

— Au revoir! — чу Соумс отговора на момчето.