Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (19)

Вечер в Римънд

Не само Джун и Соумс видяха „ония двамата“ (както Юфимия бе започнала да ги нарича) да влизат от цветарника; и други забелязаха изражението на Босини.

Има мигове, когато природата разкрива плама, стаен под безгрижното спокойствие на обичайното й настроение — с буйна пролет, озарила през пурпурни облаци разцъфтелите бадеми, с позлатен от лунно сияние снежен връх с една-единствена звезда над него, литнал към бездънната синева, с извисен пред пламтящия залез стар тис, мрачен страж на някаква жестока тайна.

Има мигове, когато една картина в музея — забелязана от обикновения посетител само като „*** — прекрасна Тицианова творба“ — ще пробие бронята на някой добре охраняван Форсайт, който ще остане да я съзерцава в захлас. В нея има нещо, усеща той… има нещо, което… хм, което е наистина нещо! Обзела го е неразсъждаваща, неразумна сила; но щом се опита да я определи с точността на практичен човек, тя му се изплъзва, изпарява се, както се е изпарило стоплянето от изпито вино, след което му остава само да се мръщи и да усеща черния си дроб. Той чувства, че е постъпил екстравагантно, че е прахосал нещо; загубил е част от своята добродетел. Не желае да знае какво се крие зад трите звездички в каталога му! Пази боже да узнае нещо за природните сили! Пази боже, да узнае за миг, че те съществуват! Човек плаща един шилинг за вход, втори за програмата И толкова!

Погледът, зърнат от Джун и от другите Форсайтови, беше като внезапно припламване на свещ през пролука във въображаема завеса, зад която тя се движи… внезапно припламване на смътно, блуждаещо сияние, едновременно призрачно и примамливо. То напомня на зрителите, че са в ход опасни сили. И зрителите го наблюдават за миг с удоволствие и любопитство, докато почувстват, че е по-добре да не го забелязват.

Но то обясни закъснението на Джун и изчезването й, без да танцува, без дори да се ръкува със своя годеник. Казаха, че била болна. И никой не се изненада.

Само се спогледаха някак виновно; не искаха да клюкарстват, да проявяват злонравие. Кой би желал такова нещо? И никой не продума пред чужди хора: неписаният закон ги заставяше да мълчат.

И по-късно научиха, че Джун и Джолиън старши са заминали на море.

Завел я бе в Бродстейрз^[1], който беше на мода, след като Ярмут бе загубил чара си, въпреки противоположното мислене на Никълъс. А никой Форсайт не отиваше на море, ако не е сигурен, че ще диша срещу парите си толкова въздух, че за една седмица да не се разболее от жлъчка. Фаталната аристократична наклонност на първия Форсайт да се налива с мадейра бе оставила у потомците му несъмнено предразположение към нея.

И така, Джун отиде на море. А семейството зачака по-нататъшното развитие на събитията; не можеше да стори нищо друго.

Но докъде… докъде бяха стигнали „ония двамата“? Докъде щяха да стигнат? И дали изобщо възнамеряваха да стигнат? Едва ли щеше да излезе нещо от тая работа, защото и двамата нямаха пари. Най-много един флирт, който ще свърши с време както всички подобни увлечения.

Сестрата на Соумс, Уинифред Дарти, всмукала заедно с полъха на Мейфеър — тя живееше на Грийнс Стрийт — по-модни разбирания за брачните отношения от ония, приети в Ледброк гроув, се надсмиваше над предположението, че има нещо сериозно. „Малката“ — Айрин беше по-висока от нея, но за да се знае, че Форсайтови са нещо по-ценно, тя си бе останала „малката“ — се отегчаваше. Защо да не се позабавлява? Соумс беше доста скучен, а мистър Босини… само онзи шут Джордж можеше да го нарече… Пират… Всъщност според Уинифред той беше много шик.

Тази преценка — че Босини е шик — предизвика сензация. Но не убеди никого. Готови бяха да се съгласят, че е донякъде „хубав“, но да наречеш шик човек с такива изпъкнали скули, странни очи и мека шапка — това беше само нов пример на екстравагантно тичане на Уинифред подир модното.

В онова прочуто лято, когато екстравагантността беше на мода, самата земя беше екстравагантна, кестените бяха обсипани с цветове, а цветята разливаха ухания както никога досега; във всяка градина се разпукваха рози, а по небето нощем не оставаше място за звездите; всеки ден, от сутрин до вечер, слънцето в златна броня полюшваше над парка своя меден щит, а хората вършеха необичайни неща — обядваха и вечеряха на открито. Невиждана върволицата от файтони и карети трополеше по мостовете над блесналата река и отнасяше висшата буржоазия към раззелененото великолепие на Буши, Ричмънд, Кю^[2] и Хемтън коурт^[3]. Почти всяко семейство, което претендираше да е от класата с карети, се разходи поне веднъж тази година под дивите кестени в Буши или под испанските кестени на Ричмънд парк. Минаваха плавно, сред облак прах, вдигнат от собствените им карети, поглеждаха превзето клонестите рога на едрите мудни елени, надничащи от папратовата горичка, която обещаваше да бъде наесен неповторимо убежище за влюбените, а когато упойващото ухание на кестените и папратта лъхваше от време на време съвсем наблизо, те си казваха: „Какъв особен аромат, нали?“

И липите тая година бяха необикновени, с меден цвят. Към залез слънце те разливаха из лондонските площади ухание, по-сладостно от меда, събран от цветовете им… Ухание, пробуждащо неотразим копнеж в сърцата на Форсайтовци и подобни им, когато след вечеря отиваха на хлад в градините, достъпни само за тях.

С този копнеж те блуждаеха във вечерната дрезгавина сред смътните очертания на цветните лехи, отминаваха, сякаш техните любими ги очакваха… очакваха часа, когато под сянката на клоните ще угасне и последният зрак.

Някакво неосъзнато съчувствие, пробудено от дъха на липите, някакво сестринско желание да провери лично, да докаже правотата на твърдението си, че „няма нищо сериозно“, или може би непреодолим копнеж да се разходи и тя това лято до Ричмънд, накара майката на малките Дарти (Публиус, Имоджин, Мод и Бенедикт) да напише следното писмо на снаха си:

„30 юни

Мила Айрин,

Чух, че Соумс заминава утре вечер за Хенли^[4]. Мисля, че ще бъде чудесно ние пък да отидем с малка компания до Ричмънд. Поканете, ако обичате, мистър Босини; аз ще поканя младия Флипард.

Емили (тя наричаше майка си Емили — така беше по-шик) ще ни даде каретата си. Ще дойда да ви взема с кавалера Ви в седем часа.

С любов

Сестра ви Уинифред Дарти“

Монтегю смята, че храната в „Корона и скиптър не е лоша.“

Малкото име на Дарти беше Мозес — Монтегю, но той беше известен само с второто — Монтегю; защото беше човек от доброто общество.

Намерението на Уинифред бе посрещнато от съдбата много по-зле, отколкото заслужаваше такъв добронамерен план. Най-напред младият Флипард отговори:

„Мила мисис Дарти,

Безкрайно съжалявам. Много съм зает.

Ваш

Огъстъс Флипард“

Късно беше да оправя тая беда. С майчинска досетливост и ловкост Уинифред се обърна към съпруга си. Тя имаше наистина решителен и търпелив нрав, съответствуващ на един рязко очертан профил, светли коси и зеленикави очи. Много рядко можеше да се смути, а ако й се случеше да се обърка, съумяваше винаги да излезе с печалба.

И Дарти бе претърпял несполука. Еротик не бе успял да спечели купата „Ланкашир“. Всъщност това прочуто животно, притежание на един от стълбовете на хиподрума, заложил тайно няколко хиляди срещу него, не бе дори стартирало. Първите четиридесет и осем часа след неговото задраскване от списъка бяха едни от най-черните в живота на Дарти.

Денем и нощем той си представяше Джеймс. Мрачните мисли за Соумс се сливаха със слаба надежда. В петък вечерта се напи от отчаяние. Но в събота сутрин инстинктът му на борсов играч надделя. Взе назаем няколкостотин лири, които в никакъв случай не би могъл да върне, отиде в града и заложи на Концертина, която участваше в Салтоунските състезания.

На майор Скротън, с когото обядваше в „Айсиум“, каза:

— Посъветва ме онова еврейче, Натанс; все ми е едно какво ще излезе. И така и така съм пропаднал. Ако не сполуча… по дяволите, старият ще плаща!

Една бутилка „Пол Роджър“, прибавена към собственото му нахалство, го бе изпълнила с още по-голямо презрение към Джеймс.

Сполучи. Концертина се довлече до стълба на една педя от другите… работата беше на косъм; такъв страх бра за нея — но, както казваше Дарти, важното е да рискуваш!

Той нямаше нищо против разходките до Ричмънд. Поемаше всички разходи. Възхищаваше се от Айрин и му се искаше да установи по-непринудени отношения с нея.

В пет и половина кочияшът от Парк Лейн дойде да съобщи: мисис Форсайт много съжалявала, но един от конете имал кашлица!

Без да се обезсърчава от този нов удар, Уинифред изпрати незабавно малкия Публий (вече седемгодишен) и гувернантката на Монпелие Скуеър.

Щяха да отидат с файтони и да се срещнат в „Корона и скиптър“ в 7,45.

Дарти се зарадва от тая вест. Така беше по-добре, отколкото да пътува в каретата с гръб към конете! Нямаше нищо против да се повози с Айрин. Предполагаше, че ще отидат да вземат другите от Монпелие Скуеър и може би ще си разменят местата във файтоните.

Като узна, че срещата ще бъде в „Корона и скиптър“, докъдето ще пътува със съпругата си, той се ядоса и каза, че сигурно ще закъснеят.

Тръгнаха в седем. Дарти предложи на кочияша да се басират на половин лира, че няма да пристигнат за три-четвърти час.

По пътя съпрузите си продумаха само два пъти.

Дарти каза:

— Мастър^[5] ще се побърка, ако узнае, че жена му е пътувала в един файтон с мистър Босини!

А Уинифред отвърна:

— Не приказвай глупости, Монти!

— Глупости ли? — повтори Дарти. — Ти не познаваш жените, прекрасна милейди.

Вторият път той просто запита:

— Как изглеждам? Малко подпухнал, нали? Любимото шампанско на нашия Джордж е вятър работа!

Обядвам бе с Джордж Форсайт в „Хавърснейк“.

Босини и Айрин бяха пристигнали преди тях и стояха до един от еркерите към реката.

Това лято държаха прозорците денонощно отворени, така че в помещенията нахлуваха уханието на цветя и дървета, топлият лъх на изсъхналата трева и свежият мирис на обилна роса.

За погледа на наблюдателния Дарти двамата им гости не изглеждаха да са стигнали доникъде, както бяха застанали един до друг, без да си продумат. Босини имаше вид на изгладнял човек… Ех, че некадърник!

Той ги остави на Уинифред и отиде да поръча вечерята.

Един Форсайт би поръчал добра, макар и не изтънчена храна, но един Дарти щеше да постави на изпитание възможностите на „Корона и скиптър“. Понеже живееше ден за ден, той беше крайно взискателен по отношение на яденето; и си хапваше, каквото му се иска. Напитките трябваше също да са грижливо подбрани; в Англия има доста напитки, които „не струват“ за един Дарти: той трябва да има винаги най-доброто качество. Плащаше с чужди пари, та нямаше защо да е скъперник. Скъперничеството е качество на глупците, не на хора като Дарти.

Само първо качество! Няма по-благоразумен принцип в живота на човек, чийто тъст има големи доходи и особена слабост към своите внуци.

Проницателният Дарти бе открил тази слабост на Джеймс (допусната по погрешка) още в първата година при появата на малкия Публий, и се възползва от проницателността си. Четиримата малки Дарти бяха сега един вид пожизнена рента.

Сензацията на вечерята беше без съмнение кефалът. Тази вкусна риба, донасяна много отдалеко съвършено запазена, биваше най-напред изпържена, после изчистена от костите, след това поднесена с лед и с мадейров пунш вместо сос, според рецептата, известна само на малцина светски хора.

Второто нещо, което заслужава да се спомене, беше плащането на сметката от Дарти.

През време на вечерята той се държа извънредно любезно; дръзкият му, възхитен поглед се отделяше рядко от лицето на Айрин. Но — както трябваше да признае в душата си — не бе удостоен от нея с взаимност; тя бе хладна като раменете си, забулени в кремава дантела. Надяваше се да я улови във флирт с Босини; но не можа — тя се държеше безупречно. Колкото до архитектчето — то беше мрачно като мечка, когато я боли глава — Уинифред не можа да изтръгне нито дума от устата му; не ядеше, само пиеше, все повече побледняваше и все по-странно гледаше.

Изобщо, беше много забавно.

Самият Дарти беше в отлична форма: говореше непринудено, с лека пикантност, защото не беше глупак. Каза два-три вица, като се задържа в границите на приличието от уважение към компанията; иначе неговите вицове обикновено не спазваха тая граница. Вдигна шеговито наздравица за Айрин. Никой не го последва, а Уинифред го смъмри:

— Не ставай палячо, Монти!

По нейно предложение след вечеря отидоха на общата тераса към реката.

— Иска ми се да видя как се люби простолюдието — каза тя. — Много е забавно!

Простолюдието се радваше на прохладата след дневния пек, въздухът шумеше от хиляди гласове, дрезгави и гръмки или тихи и нежни, сякаш нашепваха тайни.

Не след много съобразителната Уинифред — единствената Форсайт в компанията — успя да намери свободна пейка. Грамадно дърво разлистваше плътен балдахин над главите им, а вечерната мараня тъмнееше бавно над реката.

В единия край седеше Дарти, до него — Айрин, Босини и най-после — Уинифред. Мястото беше малко за четиримата, так че нашият светски човек усещаше ръката на Айрин до своята; той разбираше, че тя няма да се отдръпне, за да не бъде неучтива, и това му се стори забавно; от време на време измисляше някакво движение, с което се приближаваше още повече към нея. И си казваше: „Тоя приятел Пирата няма да й се радва сам! Чудесна теснотийка!“

Далече долу, откъм тъмната река, се разнесе звук на мандолина и гласове, които пееха старинна песен:

С лодка, с лодка към кораба

тръгваме на веселба,

Да се смеем, тъмен херес да налеем!

Ненадейно се показа и луна, тъничка, бледа, заплувала по гръб зад едно дърво; и сякаш от нейния дъх във въздуха лъхна прохлада, въпреки че долу все още се носеше топлото ухание на липите.

През дима на цигарата си Дарти погледна Босини, седнал със скръстени ръце, втренчил очи право пред себе си с изражение на мъченик.

Хвърли бегъл поглед и към лицето помежду им, така забулено от припадналия мрак, че приличаше просто на по-тъмно петно в тъмнината — нежно, тайнствено, очарователно.

Шумната тераса се бе смълчала, сякаш тия, които се разхождаха там, се бяха унесли в скъпи, несподелими тайни.

И Дарти си помисли: „Жени!“

Последното сияние угасна над реката, песните заглъхнаха, луната се скри зад едно дърво, всичко потъмня. Той се притисна леко към Айрин.

Не се разтревожи от потръпването на бедрото, до което се докосна, нито се смути от презрителния поглед. Усети, че тя прави опит да се отдръпне, и се усмихна.

Трябва да признаем, че този светски човек бе пил, колкото трябваше, за да се напие.

Полуотворил плътните си устни под засуканите мустаци, обърнал косо към нея дръзките си очи, той имаше коварното изражение на сатир.

Звездите замигаха по небесната пътечка между върховете на дърветата, сякаш се разхождаха, събираха се и си шепнеха като хората долу. Терасата отново зашумя. Дарти си каза: „Жалък и изгладнял нещастник изглежда тоя Босини.“ И се притисна отново към Айрин.

Постъпката му заслужаваше по-добър успех. Айрин стана, всички я последваха.

Нашият светски човек беше повече от винаги решен да разбере що за човек е тя. На терасата не се отделяше от нея. Много бе пил. Предстоеше дълго пътуване назад в топлия мрак и приятната близост на файтона… в това пълно усамотение от света, измислено от някой велик и добър човек. Гладното архитектче може да се върне с жена му… Нека му е честита! Не беше много сигурен в гласа си, та внимаваше да не говори; но усмивката не напускаше плътните му устни.

Тръгна към файтоните, които чакаха на другия край. Планът му имаше качеството на всички велики планове — една почти груба простота: няма да се отделя от Айрин, докато тя седнеше във файтона, и щеше да се качи веднага след нея.

Но когато стигнаха при файтона, Айрин не се качи, а отиде да погали коня. Дарти не владееше в този миг достатъчно краката си, за да я последва. Тя милваше коня по муцуната и, което беше по-лошо — Босини беше до нея. Тя се обърна и му каза нещо; говореше тихо, но Дарти долови думите „онзи там“. Той застана упорито до стъпалото на файтона, за да я чака. Не беше вчерашен!

Тук, при светлината на уличната лампа, тоя мъж със среден ръст, доста пълен в бялата вечерна жилетка, с метнато на ръка светло пардесю, с алено цвете на бутониерата, със самоуверено, добродушно-нахално мургаво лице, представляваше неповторимо олицетворение на светски човек.

Уинифред беше вече седнала в своя файтон. Дарти размишляваше, че Босини ще има да се наскучае там, ако не си отваря очите! Но внезапно някой го блъсна така, че едва не го събори. И гласът на Босини изсъска в ухото му:

— Аз ще придружа Айрин до вкъщи. Разбрано?

Дарти видя едно пребледняло от гняв лице и едни очи, които святкаха като очи на дива котка.

— Какво? — заекна той. — Какво? В никакъв случай! Ще придружите жена ми!

— Махайте се! — изсъска Босини. — Да не ви изхвърля веднага!

Дарти се сви; разбра, че този приятел не се шегува. Отдръпна се да даде път на Айрин, роклята й докосна нозете му. Босини се качи подир нея.

— Карай! — извика Пирата. Кочияшът шибна коня, който хукна веднага.

Дарти застана за миг като замаян; после се втурна към файтона на жена си и смогна да се покатери.

— Карай! — извика той на кочияша. — И не изпускай оня пред нас!

Настани се до жена си и започна да ругае. Когато най-после успя да се овладее, добави:

— Хубава каша забърка, като остави Пирата да я придружи до вкъщи; защо не се постара да го задържиш? Та той е луд по нея — и последният глупак може да разбере това!

Удави възраженията на Уинифред в нови призовавания на бога; и едва когато наближиха Барнс, той прекрати йеремиадите^[6], с които ругаеше нея, баща й, брат й, Айрин, Босини, Форсайтови, собствените си деца и проклинаше деня, когато се бе оженил.

Уинифред беше жена с характер и го остави да се наприказва, докато най-после млъкна намусен. Сърдитият му поглед не се отделяше от гърба на другия файтон, който летеше в мрака пред него като непостигнат блян.

За щастие не можеше да чуе пламенната молба на Босини, отприщена като порой от държането на светския човек; не можеше да види как Айрин потръпва, сякаш й отнемат дрехата, не можеше да види очите й, черни и тъжни като очи на убито дете. Не можеше да чуе как Босини я умолява, умолява, умолява я неспирно; не можеше да чуе тихия й плач, нито да види „жалкия, изгладнял нещастник“, докосващ смирено ръката й със страхопочитание и трепет.

Изпълнявайки безусловно нареждането, кочияшът на втория файтон спря на Монпелие Скуеър точно зад първия. Семейство Дарти видя как Босини скочи. Айрин слезе след него и избърза по стъпалата с наведена глава. Не можаха да видят дали се обърна да се сбогува с Босини.

Той мина покрай техния файтон и двамата съпрузи можаха да го видят много добре при светлината на уличната лампа. Лицето му беше изтерзано от дълбокото вълнение.

— Лека нощ, Босини! — извика Уинифред.

Той се сепна, свали шапка и побърза да отмине. Очевидно бе забравил за съществуването им.

— Видях ли лицето на този звяр? — попита Дарти. — Какво ти казах? Чудесни неща стават! — не пропусна той случая да я ухапе.

Така явно беше, че в първия файтон е имало обяснения, че Уинифред не посмя да защити теорията си. Само промълви:

— Нямам намерение да кажа нито дума. Не виждам смисъл да се раздрънква случката.

Дарти веднага се съгласи с това гледище; той смяташе Джеймс за личен резерват и не желаеше да го разтревожи с чужди неприятности.

— Съвсем правилно — съгласи се той; — нека Соумс си отваря очите. Има цялата възможност да го стори!

С тоя разговор съпрузите Дарти влязоха в своя дом на Грийн Стрийт, чийто наем се плащаше от Джеймс, и се приготвиха за заслужена почивка. Беше полунощ, а по това време никой Форсайт не беше по улиците, за да проследи скитанията на Босини; да го види как се връща и застава до оградата на градинката, по-далеко от светлината на уличната лампа; как стои в сянката на дърветата и наблюдава къщата, където бе изчезнала тази, за която беше готов да даде всичко на света, само да я зърне отново за миг… жената, която беше сега за него уханието на липите, смисълът на светлината и мрака, туптенето на собственото му сърце.