Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (79)

Джеймс узнава новината

Обикновена простуда, и то в стаята с двойните прозорци, където и въздухът, и хората влизаха сякаш филтрирани, в стаята, откъдето не бе излизал от средата на септември… и Джеймс вече не стана. Слабата простуда, надхвърляща слабите му съпротивителни сили, стигна до белите дробове. „Не бива да се простудява“ — бе казал лекарят; а ето че се бе простудил. Щом усети леката болка в гърлото, Джеймс заяви на сестрата — защото напоследък имаше винаги сестра при себе си: — „Знаех си аз какво ще излезе от това проветряване на стаята!“ Цял ден беше крайно неспокоен, изпълняваше всички нареждания и взимаше редовно лекарства; дишаше предпазливо и всеки час мереше температурата си. Емили не се разтревожи.

Но когато влезе на другата сутрин, сестрата й прошепна:

— Не иска да му меря температурата.

Емили отиде до леглото му и каза кротко:

— Как се чувстваш, Джеймс? — и поднесе термометъра към устните му.

— Каква полза? — запита дрезгаво той. — Не искам да знам.

Сега вече и тя се разтревожи. Той дишаше с мъка, изглеждаше ужасно слаб, пребледнял, с леки червеникави петна. Тя бе „имала грижи“ с него, един бог знае колко много грижи; но той беше Джеймс, нейният Джеймс почти от петдесет години насам; не можеше да си припомни или представи живота без Джеймс… Джеймс, придирчив и песимист в своята сурова черупка, но така дълбоко привързан, мил и щедър към всички свои!

През целия ден и през следващия той почти не продума, обаче от погледа му личеше, че забелязва всичко, което правят за него, а изражението му подсказваше на Емили, че се бори; и тя не губеше надежда. Самото му мълчание, фактът, че пазеше всяка капчица сила, доказваха с каква упоритост се бори. Това дълбоко я трогна: и при все че в стаята на болния беше сдържана и спокойна, сълзите бликваха, щом излезеше оттам.

На третия ден привечер, след като се облече за чая — тя продължаваше да се грижи за външността си, за да не го тревожи, защото той обръщаше внимание на всичко, — забеляза разликата. „Няма смисъл, уморен съм“, беше изписано ясно върху пребледнялото лице; а когато се приближи към него, той прошепна:

— Съобщете на Соумс.

— Добре, Джеймс — успокои го тя; — разбира се, още сега.

И го целуна по челото. Една сълза капна там и, докато я изтриваше, Емили зърна признателния му поглед. Разстроена, загубила вече всяка надежда, тя изпрати телеграма на Соумс.

Когато той влезе, изникнал сякаш от черната ветровита нощ, голямата къща беше тиха като гроб. Широкото лице на Уормсън се бе почти смалило; той пое с особена почтителност шубата и каза:

— Бихте ли желали чашка вино, сър?

Соумс поклати отрицателно глава и го погледна въпросително.

Устните на Уормсън трепнаха.

— Все за вас пита, сър. — И изведнъж изтри носа си. — Много отдавна, сър — добави той, — съм у господин Форсайт… много отдавна.

Соумс го остави да закачи шубата му и тръгна по стълбите. Този дом, където беше роден и отгледан, не му се бе струвал никога така топъл, богат, приятен, като при това последно поклонническо пътешествие към бащината спалня. Домът не отговаряше на неговия вкус; но със своята масивна, тежка украса беше все така символ на сигурност и удобство! А нощта беше така тъмна и ветровита; и гробът — така студен и самотен!

Соумс се спря пред вратата. Никакъв звук не се чуваше отвътре. Натисна леко дръжката и влезе, без да го усетят. Лампата беше засенчена. Майка му и Уинифред седяха откъм отвъдната страна на леглото; сестрата се движеше отсам, където имаше празен стол. „За мене!“ — помисли Соумс. Когато пристъпи прага, майка му и сестра му станаха, но той им направи знак с ръка и те седнаха отново. Отиде до стола, загледа баща си. Застанал край него — така отпаднал, бледен, изнемощял, — заслушан в тежкото му дишане, Соумс почувства как в душата му се надига гняв срещу природата, срещу жестоката, неумолима природа, натиснала с коляно гърдите на тази човешка отломка, изтръгваща бавно дъха, изтръгваща живота на съществото, което му беше най-скъпо на света. Баща му, повече от всеки друг човек, бе водил разумен, умерен, въздържан живот. Ето наградата… бавно, мъчително изтръгване на живота! Без да усети, че говори на глас, Соумс простена:

— Жестоко е!

Видя, че майка му закри очи, а Уинифред се наведе към леглото. Жени! Те умееха да приемат всичко много по-добре, отколкото мъжете. Направи още една стъпка към баща си. Джеймс не беше се бръснал три дни, устните и брадичката му бяха обрасли с брада, бяла почти като челото му. Тя смекчаваше чертите на лицето, придаваше му странен, вече неземен вид. Очите се отвориха. Соумс се приближи още повече и се наведе. Устните помръднаха.

— Тук съм, татко.

— Хм… какво… какво ново? Никой не ми… — гласът заглъхна; лицето на Соумс се изкриви от вълнение, не можеше да проговори. Да му каже ли?… Да. Но какво? Направи невероятно усилие, стисна устни и каза:

— Добри новини, мили, добри: Анет има син.

— О! — Неизразим звук, ужасен, изпълнен с облекчение, мъка и тържество… Вик на дете, получило, каквото желае. Очите се затвориха, тежкото дишане се поднови. Соумс се отдръпна към стола, отпусна се тежко на него. Лъжата, която беше изрекъл, основана на дълбоката, подсъзнателна увереност, че след смъртта си Джеймс не ще узнае нищо, му бе отнела за момент всяко друго чувство. Ръката му докосна нещо. Голият крак на баща му. В борбата за въздух той го бе извадил над завивката. Соумс взе в ръка този изстинал, лек, изтънял крак, съвсем бял и съвсем студен. Какъв смисъл да го скрие, да завие нещо, което скоро още повече ще изстине? Топлеше го машинално с ръка, заслушан в мъчителното дишане на баща си, докато си възвърна способността да чувства. Тихо, бързо, заглушено изхлипване се изтръгна от Уинифред, но майка му седеше неподвижно, заковала поглед в Джеймс. Соумс направи знак на сестрата.

— Къде е докторът? — прошепна той.

— Сега изпратихме за него.

— Не можете ли да направите нещо против задушаването?

— Само инжекции; но той не ги понася. Докторът каза, че докато се бори…

— Той не се бори — прошепна Соумс. — А само бавно се задушава. Това е ужасно.

Джеймс се размърда неспокойно, сякаш разбираше какво говорят. Соумс стана и се наведе над него. Джеймс раздвижи леко двете си ръце и Соумс ги взе в своите.

— Иска да го поизправим — прошепна сестрата.

Соумс го поповдигна. Мислеше, че го повдига леко, но по лицето на Джеймс пробягна почти гневно изражение. Сестрата оправи възглавниците. Соумс пусна ръцете, наведе се и целуна баща си по челото. Когато се изправи отново, очите на Джеймс устремиха в него последна искрица, стаена все още негде в глъбините на съзнанието му. „Свършено е с мене, моето момче — казваше сякаш този поглед. — Грижи се за тях, грижи се за себе си… грижи се… Всичко оставям на теб.“

— Да, да — прошепна Соумс. — Да, да.

Зад него сестрата вършеше нещо, неизвестно какво, което баща му отблъсна със слабо движение, сякаш се сърдеше на тази намеса; почти веднага дишането му стана по-меко, по-спокойно; той лежеше безгласно. Напрегнатото изражение бе изчезнало от лицето, заменено от странен бял покой. Клепките трепнаха и не мръднаха вече; цялото лице се успокои и се отпусна. Само по лекото трепване на устните личеше, че още диша. Соумс се отпусна на стола си и започна да милва отново крака. Чу как сестрата плаче тихо до камината; странно, че само тя, чуждият човек, плачеше! Чу тихото пращене и съскане на огъня. Още един от старите Форсайтови отиваше към своя вечен покой… Чудни хора бяха те!… Чудно как се бе държал този. Наведени напред, майката и Уинифред не отделяха поглед от устните на Джеймс. А Соумс се бе навел настрана, към нозете, да топли и двете; намираше в това някаква утеха, макар че те ставаха всеки миг все по-студени и по-студени. Изведнъж скочи: ужасен звук, какъвто не бе чувал досега, се изтръгна от устните на баща му, сякаш огорчено сърце се разкъсваше в протяжен стон. Каква сила е имало то, за да се сбогува така! Стонът стихна. Соумс погледна лицето. Нито мръдване, нито дъх! Свършил бе! Целуна го по челото, обърна се и излезе. Изтича горе в спалнята си, в своята някогашна спалня, все още поддържана от него, хвърли се на леглото и заплака, заглушавайки във възглавницата своите ридания…

След малко слезе и отиде отново в стаята. Джеймс лежеше сам, чудно спокоен, освободен от скръб и тревоги, с величието, оставено от старостта върху повехналото лице — тъжното, неповторимо величие на старинна монета.

Дълго гледа Соумс това лице, огъня в камината, стаята, разтворила прозореца към лондонската нощ.

— Сбогом! — прошепна той. И излезе.