Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (40)

Един светски човек напуска сцената

Това, че един светски човек, изложен като Монтегю Дарти на всички житейски повратности, живееше най-малко от дванайсет години в един и същи дом, би било твърде забележително, ако наемът, данъците и ремонтите на този дом не се заплащаха от тъста му. Чрез това просто, макар и скъпо струващо средство Джеймс Форсайт бе внесъл известна установеност в живота на дъщери и внуци. Един сигурен покрив над главата на такъв безсъвестен спортсмен като Дарти е, разбира се, неоценим. До събитията от последните няколко дни той се бе държал почти невероятно разумно през цялата година. Всъщност само получаваше половината печалби от кобилата на Джордж Форсайт, който се бе отдал непоправимо на надбягванията, за ужас на Роджър, вече стихнал в гроба. Маншетното копче, дъщеря на Мъченика от Пламналата риза и внучка на Жартиерата, беше дореста тригодишна кобилка, която по различни причини не бе се проявила още в истинската си форма. Щом се видя полусобственик на това многообещаващо животно, Дарти почувства как целия му идеализъм, стаен нейде у него както у всеки друг човек, надига глава и месеци наред го държи в тайно напрежение. Когато има някаква надежда, човек изведнъж изтрезнява; а надеждата на Дарти беше наистина много добра — три към едно за есенните състезания при общо съотношение двайсет и пет към едно. Старомодният рай беше проста работа в сравнение с тази надежда и Дарти заложи и последната си риза за дъщерята на Пламналата риза. И не само ризата си — много повече бе заложил той върху тази внучка на Жартиерата! На четиридесет и пет години — опасна възраст за Форсайтови, макар и не много различна от коя да е друга възраст за хора като Дарти, но все пак опасна и за тях — най-новото хрумване на Монтегю беше някаква танцьорка. Не беше дребно увлечение, но без пари, и то без много пари, можеше да остане само една въздушна любов, хвърчаща като фустите на танцьорката; а Дарти вечно нямаше пари и живееше само с изпросените или взети назаем от Уинифред, жена с характер, която го търпеше само защото беше баща на децата й и поради неугаснало възхищение към повяхващия му някогашен чар от Уордър Стрийт, който я бе покорил на младини. Уинифред, хората, от които можеше да вземе все още в заем, и загубите при комар и при надбягвания (удивително е как някои хора могат да печелят дори от загубите си!) бяха единствените му източници за прехрана; защото Джеймс, вече остарял, беше раздразнителен и мъчно достъпен, а Соумс беше направо недостъпен. Не бихме прекалили, ако кажем, че от месеци насам Дарти живееше само с надежди. Той не обичаше парите за самите тях и винаги бе презирал Форсайтови заради навика им да пестят, при все че се стараеше да го използва, колкото се може по-добре. Парите той обичаше само за това, което можеше да купи с тях — личните наслади.

— Никой истински спортсмен не се интересува от пари — казваше той, когато вземеше в заем сто лири, ако нямаше възможност да заеме петстотин. Монтегю Дарти беше наистина възхитителен. Беше, както казваше Джордж Форсайт, „несравним“.

Утрото в деня на състезанията настъпи ясно и светло; беше последният септемврийски ден и Дарти, пристигнал предната вечер в Нюмаркет, се облече в безукорен кариран костюм и застана на едно възвишение да наблюдава как неговата кобилка ще победи. Ако излезе първа, ще има чисти три хиляди в джоба — съвсем скромна награда за толкова трезвеност и търпение през тези изпълнени с надежда седмици, докато я подготвяха за състезанията. Но не можеше да заложи повече. Дали не трябваше да заложи осем към едно, вероятност, до която тя бе стигнала? Това беше единствената му мисъл, докато чучулигите пееха в небето, тревистите хълмове ухаеха, а красивата кобилка тръскаше глава и минаваше край него, лъскава като коприна. Какво пък? Ако загуби, няма да плаща той; ако направи ново залагане, ще намали печалбата си на хиляда и петстотин лири — съвсем недостатъчна сума за завладяване на една танцьорка. Но присъщата на всеки Дарти хазартна страст не му даваше покой. Той се бърна към Джордж и каза:

— Чудесна е. И непременно ще спечели. Ще обера всичките пари.

Джордж, заложил до последния си пенс (дори малко повече) и разчитащ да спечели при всички обстоятелства, се усмихна от висотата на внушителната си фигура и каза само:

— Така ли, глупчо!

Защото след тежката школовка, свършила заедно с парите на страшно недоволния Роджър, форсайтовската кръв започваше да затвърдява чувството му на собственик.

В живота на хората има мигове на разочарование, пред които един чувствителен актьор се стъписва. Достатъчно е да кажем, че чудесната кобилка пропадна. Маншетеното копче изостана. И ризата на Дарти изгоря.

Когато човек с темперамента на Монтегю Дарти се е самообуздавал месеци подред от благочестиви подбуди, останали невъзнаградени, той не умира с проклятие към бога, а проклина бога и живее за нещастие на семейството си.

Храбра, макар и малко прекалено суетна за жена, понасяла постъпките му в продължение на двайсет и една години, Уинифред никога не бе допускала, че той може да стигне дотук. И тя, като толкова други съпруги, мислеше, че е преживяла най-лошото; но не подозираше какъв ще стане Дарти на четиридесет и пет години, когато и той, като много други мъже, си каза: „Сега или никога!“. Като отвори на втори октомври кутийката със скъпоценностите си, за да я провери, тя откри с ужас, че бе изчезнал венецът и гордостта на нейната женска суета — бисерната огърлица, която Монтегю й подари през 85-а година при раждането на Бенедикт, а Джеймс бе принуден да заплати през 87-а година, за да предотврати скандала. Запита веднага съпруга си. Но той не се трогна. Щели да я намерят! Едва когато му каза рязко: „Добре, Монти, ще отида да съобщя лично в Скотланд ярд!“ — се съгласи да се заеме сам с тази работа. Уви! Едно напиване може да осуети и най-твърдото и решително намерение за добро дело! Вечерта Дарти се върна в къщи, без да иска и да знае за нещо или да е в състояние да пази тайна. При друг такъв случай Уинифред би се задоволила просто да го остави да се наспи; но мъчителната тревога за съдбата на бисерите й я накара да го дочака. Той извади от джоба си малък револвер, хвана се за масата и заяви, че няма да я закача, ако не вдига врява; но на самия него вече му е дотегнало да живее. Застанала от другата страна на масата, Уинифред отвърна:

— Престани с тия палячовщини, Монти! Ходи ли в Скотланд ярд?

Той допря револвера до гърдите си и натисна няколко пъти спусъка. Револверът не беше зареден. Дарти го захвърли с проклятие на пода, измърмори: „Жаради децата!“ и се строполи в едно кресло.

Уинифред прибра оръжието и даде на съпруга си чаша газирана вода. Това питие оказа магическо въздействие върху Дарти. Животът го съсипал, самата Уинифред не го „ражбирала“. Защо да няма право да вземе бисерите, които й бе подарил? Дал ги на испанското девойче! Ако Уинифред започне да мърмори… ще й пре… реже гърлото. Голяма работа! (Това беше навярно първото изричане на този знаменит израз… защото тъмен е произходът на най-класическите фрази!)

Усвоила в тежка школа изкуството да се владее, Уинифред го погледна и запита:

— Испанско девойче ли? Имаш предвид танцьорката от „Пандемониум“? Тогава си крадец и подлец.

Това беше последният удар върху болезнено претовареното му съзнание; Дарти скочи от креслото, сграбчи ръката на жена си, припомни си своите момчешки подвизи и я изви. Уинифред изтърпя болката със сълзи на очи, но не ахна. Изчака го да се умори, за да издърпа ръката си; после застана отново от другата страна на масата и каза през зъби:

— Ти си невъзможен, Монти! (И този израз е бил употребен сигурно за първи път — така, под натиска на обстоятелствата, се е създавал английския език!)

Остави Дарти с пяна по черните мустаци, качи се в спалнята си, заключи вратата, натопи в гореща вода ръцете си и не мигна цяла нощ; мислеше как бисерите й красят друга шия и си представяше вниманието, с което съпругът й е бил, по всяка вероятност, възнаграден за тях.

Светският човек се събуди с чувството, че е загубил мястото си в обществото, и си спомни смътно, че го бяха нарекли „невъзможен“. Постоя още половин час — докато разсъмна — в креслото, дето беше спал — сигурно най-нещастния половин час в живота му, защото и за един Дарти дори краят е трагичен. А той разбираше, че е стигнал до края. Никога няма вече да спи в своята трапезария и да се събужда, когато утринните лъчи проникнат през завесите, купени от Уинифред от „Никънс и Джарвис“ с парите на Джеймс. Никога вече, след като се е търкалял в леглото и полежал в горещата вана, няма да закусва печени бъбречета на палисандровата маса. Извади портфейла си от джоба на фрака. Четиристотин лири в банкноти от по пет и десет лири — остатъкът от сумата, за която снощи бе продал своята половина от Маншетеното копче на Джордж Форсайт, който спечелил на състезанието, не бе намразил кобилката, както я мразеше сега Дарти. Балетът от „Пандемониума“ заминаваше в други ден за Буенос Айрес, а заедно с балета заминаваше и той. Не бе получил още цялата стойност на бисерите; вкусил беше само от ордьовъра.

Промъкна се крадешком на горния етаж. Не посмя да се изкъпе, нито да се обръсне (нямаше топла вода); само се преоблече и прибра набързо, каквото успя. Тежко беше да изостави толкова лачени обувки, но човек все трябва да пожертва нещо. Излезе на площадката с куфар във всяка ръка. Домът беше съвсем тих — домът, дето бяха заченати четирите му деца. Странен беше тоя миг, когато се спря пред вратата на съпругата си, която бе харесвал — а може би и обичал! — и която го бе нарекла „невъзможен“. Бронира се с този израз и тръгна на пръсти; но не можа да отмине така лесно и следващата врата. Тук спяха дъщерите му. Мод беше на училище, обаче Имоджин си беше в къщи; и недоспалите очи на Дарти овлажняха. От четирите му деца тя най-много приличаше на него със своите тъмни коси и сластни кестеняви очи. Тъкмо сега израства прекрасното създание! Той остави двата куфара. Почувства болка от това почти официално отричане от родителските си права. Утринната светлина озари едно лице, сгърчено от истинско вълнение. Измъчваше го не някакво лицемерно разкаяние, а искрено бащинско чувство и тъжната мисъл: „за последен път!“ Овлажни устни; непреодолима нерешителност скова за миг нозете му в карираните панталони. Тежко… тежко е да си принуден да напуснеш по такъв начин своя дом!

— По дяволите! — промълви той. — Никога не би ми минавало през ум, че ще стигна до тук!

Шум от горния етаж го предупреди, че прислугата започва да става. Той грабна двата куфара и заслиза предпазливо по стълбите. Бузите му бяха мокри; това усещане го утешаваше, сякаш потвърждаваше искреността на жертвата му. Поспря се на долния етаж да вземе всичките си пури, някои книжа, една мека шапка, сребърна табакера и пътеводител Ръф. Наля си чаша уиски със сода, запали цигара и се спря нерешително пред една сребърна рамка със снимка на двете му дъщери. Снимката принадлежеше на Уинифред. „Все едно — помисли той, — тя може да им направи нова, а пък аз не мога.“ Прибра я в куфара. Сложи си шапката и палтото, взе още две палта, най-хубавия си бамбуков бастун, един чадър, и отвори входната врата. Затвори я тихо след себе си, тръгна, натоварен както никога досега, и сви зад ъгъла да почака някой подранил файтон…

Така, на четиридесет и пет години, Монтегю Дарти напусна дома, който бе наричал досега свой…

Когато Уинифред слезе и разбра, че го няма, първото й чувство беше глух гняв, че се е изплъзнал от упреците, които грижливо бе обмислила през безсънната нощ. Сигурно е заминал за Нюмаркет или Брайтън^[1] с оная жена. Отвратително! Принудена да мълчи пред Имоджин и прислугата, убедена, че нервите на баща й не ще могат да понесат подобна вест, тя не се сдържа и отиде следобед у Тимоти, за да разкаже съвсем доверително на лелите Джули и Естер историята с бисерите. Едва на другата сутрин забеляза изчезването на снимката. Какво значеше това? След като разгледа всичко, което бе оставил, тя се увери, че той завинаги си е отишъл. И когато това убеждение окончателно се затвърди, тя застана насред тоалетната му стая, дето бе разтворила всички шкафове и чекмеджета, за да се опита да изясни своите чувства. Съвсем не беше лесно! Макар и „невъзможен“, Монти все пак беше нейна собственост и, въпреки старанията си, не можеше да не се чувства обедняла. Да остане вдовица, а в същото време да не е вдовица, още на четиридесет и две години, с четири деца, значеше да стане прицел на хорските приказки и съчувствия! Да се хвърли в обятията на някаква испанска уличница! Спомени, чувства, които смяташе отдавна за мъртви, възкръснаха в нея, мъчителни, злобни, упорити. Затвори машинално всички чекмеджета, отиде в стаята си и зарови лице във възглавницата. Не заплака. Каква полза? Когато стана и отиде да обядва, почувства, че само едно още може да я утеши — да повика Вал вкъщи, Вал — най-големият й син — щеше да постъпи идущия месец в Оксфорд, с издръжка от Джеймс, и сега беше с домашния си учител в Литълхемтън, дето се подготвяше в галоп — като сам би казал с езика на баща си — за приемните изпити. Уинифред му телеграфира да се върне.

— Трябва да се погрижа за облеклото му — обясни тя на Имоджин. — Не мога да го пусна как да е в Оксфорд. Там момчетата са много придирчиви.

— Вал има купища дрехи! — отвърна Имоджин.

— Зная, но трябва да се попрегледат. Дано се върне!

— Ще долети като стрела, мамо. Само че ще пропадне може би на изпита.

— Какво да сторя? — каза Уинифред. — Необходимо ми е да се върне.

Имоджин погледна с наивна проницателност майка си, но замълча. Баща й пак, разбира се! Вал долетя „като стрела“ в шест часа.

Представете си мелез от нехранимайко и Форсайт и ще имате понятие за Публий Валери Дарти. Младеж с такова име едва ли би могъл да стане нещо друго. Когато го роди, пламнала от възторг и желание за оригиналност, Уинифред реши, че трябва да избере на децата си имена, каквито другите не са имали. (Слава Богу, казваше си тя, че не бе нарекла Имоджин Тисбея^[2]!) Но името на Вал бе избрано от вечния шегобиец Джордж Форсайт. Случи се Дарти да вечеря с него една седмица след раждането на сина и наследника си и да му спомене за високите замисли на Уинифред.

— Кръстете го Катон^[3] — каза Джордж. — Ще бъде страшно оригинално!

Той току-що бе спечелил десет хиляди лири от кон със същото име.

— Катон ли? — отвърна Дарти… Бяха „попрехвърлили“ вече, както се казваше в ония дни. — Та то не е християнско име!

— Моля — извика той на сервитьора в костюм от осемнайсетия век, — донесете ми от библиотеката Британската енциклопедия буква К.

Сервитьорът я донесе.

— Ето! — посочи Джордж с пурата си. — Катон, Публий Валерий; син на Виргилий от Лидия. Това ще изберете; Публий Валерий. Съвсем християнско име.

Дарти се прибра у дома и уведоми Уинифред. Тя беше във възторг. Името беше наистина „шик“. И бебето стана Публий Валерий, макар по-късно да се разбра, че са сбъркали — този Катон бил друг, по-незначителен. Но в 1890 година, когато малкия Публий беше десетгодишен, думата „шик“ не беше вече на мода; на мода беше сега скромността и Уинифред започна да изпитва колебания. Те бяха затвърдени от самия Публий, който още след първия срок в училище се разплака, че животът му дотегнал… защото децата го наричали Пуби. Уинифред беше решителна жена, премести го веднага в друго училище и го преименува на Вал, а Публий отпадна дори като инициал.

На деветнайсет години той беше подвижен, луничав младеж с голяма уста, светли очи с дълги тъмни ресници, очарователна усмивка, със значителни познания по всичко, което не биваше да знае, и никаква опитност в онова, което трябваше да знае. Малко момчета бяха така често пред прага на изключването, като този мил немирник. След като целуна майка си и ощипа Имоджин, той изтича горе през три стъпала наведнъж и слезе през четири, облечен за вечеря. Ужасно съжаляваше, но частният му учител, който също се върнал, го поканил на вечеря в „Оксфорд и Кеймбридж“^[4]; неудобно беше да му откаже — старецът ще се обиди. Уинифред го пусна със съжаление и гордост. Искаше й се да остане при нея, но в същото време й беше приятно, че възпитателят му го обича. На излизане Вал намигна на Имоджин и каза:

— Слушай, мамо, дали ще може да ми сварят две яйца от бекас? Видях ги при готвачката. Екстра работа за след вечеря! И — и… виж какво, мамо… имаш ли пари?… Трябваше да взема на заем пет лири от стария Сноби.

Уинифред го погледна с нежна проницателност и каза:

— Много пилееш, мили. Освен това няма защо да плащаш тази вечер — нали си негов гост!

Колко прекрасен и строен беше той в бялата жилетка и тъмни ресници!

— Да, мамо, но може да отидем и на театър, а редно е билетите да платя аз; нали знаеш, че той е винаги притеснен!

Уинифред извади банкнота от пет лири:

— Парите наистина трябва да му върнеш, но няма защо да плащаш и билетите.

— И да трябва, не мога да го сторя — каза той. — Лека нощ, маме.

Излезе с вдигната глава и накривена шапка, вдъхвайки жадно въздуха на Пикадили — като пуснато на свобода пале. Чудесно! След оная плесенясала скучна дупка!

Намери „възпитателя“ си, само че не в „Оксфорд и Кеймбридж“, а в клуба „Гоут“. Този „възпитател“ беше красив младеж, една година по-възрастен от него, с прекрасни кафяви очи и гладка кафява коса, с малка уста и овално лице, вял, безупречен, много сдържан, един от ония младежи, които установяват без никакво усилие влиянието си над своите връстници. Едва не бе изхвръкнал от училището си една година преди постъпването на Вал, прекарал бе тази година в Оксфорд, и в очите на Вал беше просто окръжен с ореол. Казваше се Кръм и пилееше повече от веки друг. Това изглеждаше да е единствената му цел в живота — нещо странно за Вал, у когото Форсайтът се пробуждаше от време на време и се питаше какво е получил срещу толкова пари.

Навечеряха се спокойно, стилно и с вкус; излязоха от клуба с пура в уста и две изпити бутилки, за да отидат в партера на Либърти. Удоволствието да слуша весели песни и да гледа хубави крачета се помрачаваше и прекъсваше за Вал от натрапчивите опасения, че никога не ще достигне спокойната елегантност на Кръм. У него се събуди стремеж към съвършенство, а с такъв идеал човек никога не се чувства добре. Той страдаше, че устата му е много голяма, че жилетката не добре скроена, че панталоните му без ширити, а светлолилавите ръкавици — без черен тигел отгоре. Освен това се смееше прекалено много — Кръм никога не се смееше: само се усмихваше, вдигнал леко хубавите си тъмни вежди, извити като дъга над притворените клепачи. Не, никога не ще може да се сравнява с Кръм! Но спектакълът беше екстра, а Синтия Дарк — ужасно хубава! В антрактите Кръм го удостои с подробности от частния живот на Синтия и Вал узна със страхопочитание, че — стига да пожелае! — Кръм може да отиде и зад кулисите. Ужасно му се искаше да каже: „Слушай, вземи и мене!“ — но не смееше, защото се смяташе недостоен; и се чувстваше много нещастен през последните две действия. На излизане Кръм каза:

— Да отидем в Пандемониум: остава още половин час, докато затворят.

Взеха файтон, за да изминат стотина ярда, купиха евтини билети — по седем шилинга и шест пенса, — защото нямаха намерение да сядат, и влязоха в залата. В тия дреболии, в това пълно пренебрежение към парите се проявяваше очарователната изтънченост на Кръм. Балетът скоро щеше да отпътува, това беше последната му вечер, и в салона беше невъзможно да се разминеш. Мъже и жени се тълпяха в три редици покрай парапета. Вихрушката и блясъкът на сцената, полумракът в залата, смесицата от тютюнев дим и дамски парфюми, странната съблазън и похот, свойствени на подобни заведения, започнаха да освобождават Вал от мечтите за съвършенство. Той загледа възхитено една млада жена, видя, че не е млада, и отвърна глава. Бледа сянка на Синтия Дарк! Ръката на младата жена докосна случайно неговата. Лъхна го мирис на мускус и резеда. Вал погледна с крайчеца на окото си. Може пък да е наистина млада! Тя го настъпи и се извини. Той каза:

— Моля ви се! Хубав балет, нали?

— О, дотегна ми вече; а на вас?

Младият Вал се усмихна със своята широка, очарователна усмивка. Но по-далеко не отиде — не се чувстваше достатъчно привлечен. Форсайтовият му нрав искаше нещо по-убедително. А балетът кръжеше и се развихряше по сцената като калейдоскоп в снежнобяло, яркорозово, изумруденозелено, виолетово и замръзна изведнъж в неподвижна, блестяща пирамида. Взрив от ръкопляскания, и край! Кафява завеса закри сцената. Полукръгът от мъже и жени пред парапета се разпръсна, ръката на младата жена притисна неговата. Малко по-далече се забелязваше оживление около някакъв човек с червен карамфил в бутониерата; Вал пак хвърли поглед към младата жена, загледана наоколо. Трима души приближаваха с несигурна походка, хванати под ръка. В средата се клатушкаше господинът с червения карамфил, с бяла жилетка и тъмни мустаци. Чу се равният, спокоен глас на Кръм:

— Погледни оня простак! Здравата се е натряскал!

Вал се обърна. „Простакът“ бе освободил ръката си и сочеше право към тях. Все така равен, гласът на Кръм продължи:

— Изглежда, че те познава!

После се обади „простакът“:

— Погледнете, приятели! Оня млад разбойник е мой син!

Вал видя: беше баща му! Да можеше да потъне в тъмночервения килим! Не защото го срещна тук, не и защото се бе „натряскал“; а само защото в един миг, като в небесно откровение, разбра, че думата „простак“, изречена от Кръм, е напълно вярна. Да, баща му приличаше наистина на простак със своята мургава красота и червен карамфил, с безцеремонната си, наперена походка. Без да продума, Вал се промъкна зад гърба на младата жена и избяга от залата. Чу зад себе си как някой извика: „Вал!“, изтича по стълбите с дебелите пътеки, профуча покрай разпоредителите и изхвръкна на площада.

Да се срамува от родния си баща, е навярно най-горчивото преживяване за един младеж. На бягащия Вал се струваше, че кариерата му е завършила, още преди да е започнала. Как би могъл да отиде сега в Оксфорд, сред блестящите приятели на Кръм, които веднага ще узнаят, че баща му е „простак“! И изведнъж намрази Кръм. По дяволите, кой всъщност е тоя Кръм, та се осмелява да говори така? Ако беше в този миг край него, сигурно щеше да го събори на паважа. Баща му… собственият му баща. Усети, че нещо го задавя в гърлото, и пъхна по-дълбоко ръце в джобовете на палтото си. По дяволите Кръм! Обзе го безразсъдната мисъл да се върне, да намери баща си, да го улови под ръка и да продължи пътя си по Пикадили. Някаква млада жена застана пред него.

— Не се мръщи толкова, миличък!

Той отстъпи назад, изплъзна й се и изведнъж изтрезня. Ако Кръм посмее да спомене нещо, ще го набие, и край! Измина сто ярда, успокоен от решението си, но скоро загуби и тази утеха. Не беше толкова просто! Припомни си как в училище, щом някой родител е под установен стандарт, момчето страдаше докрай от това. Подобно петно не се премахваше. Защо майка му се бе омъжила за баща му, щом е бил „простак“? Съвсем несправедливо, просто подло беше да му дадат за баща един „простак“! А най-лошото беше, че щом го чу от Кръм, разбра колко отдавна сам бе чувствал подсъзнателно баща си за не съвсем „чиста порода“. Това беше най-страшното нещо, което можеше да го сполети, най-страшното нещо, изобщо, за когото и да е! Обезсърчен и унил като никога досега, той се върна на Грийн Стрийт и си отвори с ключа, който бе измъкнал скришом отнякъде. В трапезарията го чакаха апетитно приготвените бекасови яйца, филии хляб и масло и малко уиски в едно шише — колкото да почувства, че е мъж, както си бе казала Уинифред. Усети, че му прилошава от всичко това, и се качи право горе.

Уинифред чу стъпките му и помисли: „Милото момче се върна. Слава богу! Какво бих правила, ако тръгне по стъпките на баща си! Но не, няма да стане… Той прилича на мен. Милият Вал!“