Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (88)

Фльор

За да избягнат неудобни въпроси, на каквито не може да се отговаря, на Джон му бе казано само:

— Вал ще доведе една гостенка за събота и неделя.

По същата причина на Фльор й бе казано:

— Ще ни гостува един младеж.

Двете кончета, както Вал ги наричаше мислено, се срещнаха следователно съвсем неподготвени. Холи ги представи един другиму по следния начин:

— Това е моят малък брат, Джон; а това, Джон, е братовчедка ни Фльор.

Джон излезе през стъклената врата направо на слънчевата тераса и така се слиса пред това ненадейно чудо, та дочака Фльор да каже: „Добър, ден!“, сякаш никога досега не бе я виждал; а от невероятно сдържаното й кимване разбра смътно, че трябва да се държи наистина така. Затова й се поклони с опиянение и занемя като гроб. Чувстваше, че е най-добре да мълчи. Някога, още съвсем малък, го изненадаха да чете на нощна лампичка и той побърза да се оправдае глупаво: „Аз само прелиствах страниците, мамо.“ А майка му отговори: „Джон, с това лице е най-добре да не разправяш никога измислици… Никой няма да ти повярва.“

Тези думи подкопаха завинаги у него самоувереността, необходима за успеха на една лъжа. Затова слушаше бързите възхитителни забележки на Фльор, че всичко тук е прекрасно, поднасяше й кифли и конфитюр, и при първа възможност побърза да се оттегли. Разправят, че при Delirium tremens човек вижда постоянно един и същи предмет, обикновено тъмен, който променя внезапно формата и мястото си. И Джон виждаше такова нещо: предметът беше с тъмни очи и доста тъмна коса, променяше мястото, но не менеше формата си. Съзнанието за тайното разбирателство, което съществуваше между него и този предмет (макар и да не разбираше в какво се състои то), го изпълваше с такъв трепет и трескаво нетърпение, че той започна да преписва своята поема — като, естествено, никога не би дръзнал да й я покаже, — докато, сепнат от тропота на конски копита, се наведе през прозореца и видя, че Фльор отива на езда с Вал. Личеше, че тя не си губеше времето, но това огорчи Джон. Защото той губеше своето. Ако не бе изхвръкнал от страхопочтителен възторг, може би щяха да поканят и него. Седна да гледа през прозореца как изчезнаха и пак се появиха по нанагорнището на пътя, загубиха се, и се мярнаха отново по билото на възвишението. „Глупаво животно! — каза си той. — Винаги пропускам добрите случаи!“

Защо не беше самоуверен и съобразителен? Подпря с ръце брадичката си и си представи как можеше да се разходи с Фльор. Тя щеше да остане само днес и утре, а от този ден и половина той загуби вече три часа. Кой друг, освен него, би извършил такава глупост? Никой!

За вечеря се облече рано и слезе пръв. Нямаше вече да изпуска никакъв случай. Но пак го изпусна, защото Фльор слезе последна. На трапезата беше срещу нея и се чувстваше ужасно — не смееше да продума, от страх да не каже нещо неуместно; не смееше да я погледне, както се гледа; изобщо не можеше да се държи естествено с едно същество, с което си представяше, че е бил вече накрая на света; а в същото време съзнаваше, че на нея и на всички трябва да изглежда като тъп глупак! Ужасно наистина! А тя разговаряше така добре… Кацваше ту на една, ту на друга тема! Чудно как бе усвоила това изкуство, което му се струваше така ужасно мъчно. Трябва наистина да го смята за безнадежден тъпак!

Погледът на сестра му, прикован някак учудено върху му, го накара най-сетне да вдигне глава към Фльор; но нейните изненадани, нетърпеливи очи сякаш казаха изведнъж: „О! Не, моля ви се!“, и го принудиха да ги обърне към Вал, чиято усмивка го застави да се наведе над котлета… той поне нямаше нито очи, нито усмивка. И Джон го изяде набързо.

— Джон възнамерява да стане фермер — чу той гласа на Холи. — Фермер и поет.

Той я погледна с укор, зърна насмешливо вдигнатата й вежда — точно като у баща им, — засмя се и се почувства по-добре.

Вал разказа случката с мосю Проспер Профон; това беше много изгодно, защото, докато говореше, той гледаше Холи, а тя него. Фльор през това време размишляваше, леко смръщена, за нещо свое и Джон най-после се почувства свободен да вдигне очи към нея. Тя беше в скромна, добре ушита бяла рокля; ръцете й бяха голи, в косата си бе сложила бяла роза. В този кратък миг, в който я погледна спокойно след напрегнатото нетърпение, тя се бе превърнала в някакво безплътно видение, в едва очертаваща се в тъмнината стройна фиданка с бели цветове; зърна я като стих, прелетял за миг в съзнанието му, като въздъхваща песен в безкрая.

Питаше се унесено на колко ли е години — изглеждаше толкова по-самоуверена и по-опитна от него! Защо не биваше да казва, че се познават? Припомни си изведнъж лицето на майка си: смутено, огорчено, когато му каза: „Роднини сме, но не се познаваме!“ Невъзможно беше майка му, така влюбена в красотата, да не се възхити от Фльор, ако я познаваше!

Когато останаха на вечеря насаме с Вал, Джон отпиваше почтително на малки глътки порто и отговаряше на любезностите на своя новооткрит зет. Що се отнася до ездата (най-важното нещо за Вал), на Джон предоставиха да оседлава и разседлава сам младия кестеняв жребец и изобщо да се грижи за него, след като се върнат. Той отвърна, че е свикнал да върши всичко това у дома си, и забеляза как се издигна изведнъж в очите на домакина.

— Фльор не умее още да язди както трябва — каза Вал, — но е много усърдна. Баща й, разбира се, не може да различи кон от талига. А твоят баща язди ли?

— Яздил е по-рано; но сега, виждаш ли… е… — той замълча; противно му беше да изрече думата „стар“. Баща му беше стар, разбира се, но не и за него; не, в никакъв случай!

— Ясно — промълви Вал. — Едно време, преди цяла вечност, бяхме в Оксфорд с брат ти, който почина през Бурската война. Бихме се веднъж в градината. Странна беше тази случка — добави замечтано той; — с много последици.

Джон погледна изненадано; всичко го тласкаше към исторически издирвания. Но гласът на сестра му се обади тихо откъм вратата:

— Елате при нас, вие двамата!

Той стана веднага, защото сърцето го тласкаше към нещо много по-съвременно.

Фльор заяви, че „е просто глупост да стоят вътре“, и всички слязоха в градината. Росата искреше като скреж на лунната светлина, отдавнашен слънчев часовник хвърляше продълговата сянка. Две тъмни, равни стени от чимширен жив плет се срещаха под прав ъгъл и отделяха овощната градина. Фльор се провря през този ъгъл.

— Елате! — извика тя.

Джон погледна другите и я последва като призрак между дърветата. Всичко наоколо беше прелестно и леко като пяна, лъхаше на стари стволове и коприва. Той помисли, че я е загубил, но изведнъж почти се блъсна в нея, застанала неподвижно.

— Прекрасно, нали? — извика тя. А Джон отвърна:

— О, да!

Тя протегна ръка нагоре, откъсна един цвят, започна да го върти между пръстите си и каза:

— Струва ми се, че мога да ви наричам просто Джон.

— Разбира се.

— Добре. Но знаете ли, че между нашите семейства съществува някаква родова вражда.

— Вражда ли? Защо? — заекна Джон.

— Толкова романтично и глупаво! Затова се преструвах, че не се познаваме. Да станем ли утре сутринта, да се поразходим преди закуска и да решим тоя въпрос? Аз не обичам да отлагам, а вие?

Джон промълви възторжено съгласието си.

— В шест часа тогава. Намирам, че майка ви е много красива.

Джон потвърди пламенно:

— Да, красива е.

— Аз обичам всичко красиво — продължи Фльор. — Но само вълнуващата красота. Никак не обичам гръцкото изкуство.

— Какво? Дори Еврипид ли?

— Еврипид! О, не! Не понасям гръцките трагедии — много са дълги. Според мен красотата е винаги бърза. Обичам например да погледна една картина и да се махна веднага. Не понасям много неща едновременно. Погледнете! — вдигна цветчето към лунната светлина. — Намирам, че то е по-красиво от цялата градина.

А с другата си ръка улови внезапно ръката на Джон.

— Не смятате ли, че предпазливостта е най-противното нещо на тоя свят? Вдъхнете лунната светлина!

Тя докосна лицето му с цветеца; Джон се съгласи като замаян, че предпазливостта е най-противното нещо на тоя свят, наведе се и целуна ръката, която държеше неговата.

— Мило, но старомодно — каза спокойно Фльор. — Вие сте ужасно мълчалив, Джон. Аз обичам и мълчанието, стига да е кратко. — Пусна ръката му. — Не мислите ли, че изпуснах нарочно кърпичката си?

— Не! — извика Джон, дълбоко възмутен.

— А пък аз я изпуснах нарочно, разбира се! Да се върнем, иначе ще помислят, че и сега сме се отделили нарочно.

Тя изтича отново като призрак между дърветата. Джон я последва с любов, с пролет в сърцето, под неземните бели цветчета, озарени от лунното сияние. Промъкнаха се пак, откъдето бяха влезли. Фльор вървеше престорено скромно.

— В градината е чудно — каза замечтано на Холи.

Джон не продума, като се надяваше безнадеждно, че мълчанието му ще й се стори кратко.

Тя му пожела небрежно и сдържано лека нощ и той помисли, че навярно е сънувал…

Щом се прибра в своята спалня, Фльор захвърли роклята си, загърна се в широк пеньоар, все още с бяло цвете в косите, като някоя мусуме^[1], седна по турски на леглото и започна да пише на свещ.

„Скъпа Чери,

Любовта ме пипна, струва ми се. Стисна ме изведнъж за шията, макар че самото чувство е много по-дълбоко. В мой втори братовчед… същинско дете, шест месеца по-голям и десет години по-малък от мен. Момчетата се влюбват винаги в по-възрастни жени, а момичетата — или в по-млади мъже, или в четиридесетгодишни старци. Не ми се смей, като ти кажа, че в живота си не съм виждала човек с по-искрени очи; а така божествено умее да мълчи! Първата ни среща в Лондон беше необикновено романтична — пред «Юнона» на Воспович. Той спи сега в съседната стая, а навън луната облива със сиянието си белия цвят на ябълките. Утре сутринта, докато всички спят, ще отидем на разходка из приказните Варовикови възвишения. Между семействата ни съществува отдавнашна вражда, от която всичко става още по-прекрасно. Да! Ще се наложи може би да хитруваме, за да те помоля да ме поканиш на гости… В такъв случай ще знаеш защо го правя! Баща ми е против това познанство, но аз не мога да се помиря с подобно нещо. Животът е толкова кратък! Той има очарователна майка с прекрасна златиста коса и с тъмни очи. Аз съм на гости у сестра му, която е женена за мой пръв братовчед; всичко е страшно заплетено, но аз се надявам утре да мога да науча нещичко за нея. Често сме говорили, че любовта е враг на веселието; но това е глупост, то започва именно с нея и колкото по-скоро се влюбиш, мила, толкова по-добре.

Джон (умалително от Джолиън, както разправят, традиционно име в нашия род) е от тия, които ту пламват, ту угасват; към пет фута и десет инча висок, но продължава да расте; мисля, че ще става поет. Ако ми се присмееш, ще ти се разсърдя завинаги. Предвиждам най-различни затруднения, но ти знаеш, че щом пожелая нещо, го постигам. Една от главните последици на любовта е да изпълниш въздуха с видения, като онзи образ, който виждаме на луната; и чувстваш… чувстваш, че танцуваш и се разтапяш; а в същото време усещаш нещо странно точно под корсета: сякаш вдъхваш непрестанно портокалов цвят. Това е първото ми влюбване, а навярно и последното; което е безсмислица, разбира се, според всички природни и нравствени закони. Ако ми се присмееш, ще те пребия, ако кажеш някому, няма да ти простя. Струва ми се дори, че надали ще пратя това писмо. Ще го оставя във всеки случай да престои. И така, лека нощ, моя Чери-о!^[2]

Твоята Фльор“