Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (23)

Завършване на къщата

— Едно телешко консоме; едно говеждо варено; две чаши порто.

В горния салон у Френч, където един Форсайт можеше все още да получи солидна английска храна, Джеймс беше седнал да обядва със сина си.

Това беше любимият му ресторант — непретенциозен, с вкусно, хранително ядене; и при все че беше донейде покварен от задължението да изглежда моден и да нагажда привичките си съобразно с увеличаващите се доходи, в моменти на почивка в Сити той все още съжаляваше за вкусните месни гозби, които беше ял на младини. У Френч прислужваха космати английски сервитьори с престилки; подът беше посипан с дървени стърготини и три кръгли огледала с позлатени рамки бяха окачени точно където трябва, за да се огледате удобно. До неотдавна имаха и сепарета, дето човек можеше да изяде една пържола първо качество, със сипкави картофи, без да вижда съседите си — както подобава на джентълмени.

Той пъхна горния край на салфетката над третото копче на жилетката си, навик, от който бе принуден отдавна да се откаже в Уест енд. Чувстваше, че супата ще му се услади; цялата сутрин се бе занимавал да продаде имението на един отдавнашен приятел.

Като напълни уста с престоял домашен хляб, той започна изведнъж:

— Как ще идеш на Робин Хил? Сам или с Айрин? Най-добре вземи и нея. Много нещо сигурно ще има да се оглежда!

Соумс отвърна, без да вдигне очи:

— Тя не иска да дойде.

— Не иска ли? Защо? Нали ще живее в тази къща?

Соумс не отговори.

— Не знам какво ги прихваща с днешните жени — промърмори Джеймс. — Едно време нямах никакви неприятности с жените. Твоята има премного свобода. Разглезена е…

Соумс изправи глава.

— Не желая да се говори против жена ми — заяви неочаквано той.

Мълчанието се нарушаваше само от сърбането на Джеймс.

Сервитьорът донесе двете чаши порто, но Соумс го спря.

— Така не се поднася порто — каза той; — върнете чашите и донесете бутилка.

След като приключи със супата и размишленията си, Джеймс направи бърза равносметка на новата обстановка.

— Майка ти е на легло — започна той. — Можеш да отидеш с каретата. Смятам, че на Айрин ще й е приятно да се разходи с кола. Онзи приятел, Босини, сигурно ще дойде да ви покаже всичко?

Соумс кимна.

— И аз бих желал да видя лично какво е направил — продължи Джеймс. — Ще намина да ви взема.

— Аз отивам с влак — отвърна Соумс. — Щом искаш да отидете и ти, Айрин може би ще дойде с теб; но все пак не знам.

Той даде знак на сервитьора да донесе сметката. Плати я Джеймс.

Разделиха се пред „Свети Павел“. Соумс тръгна към гарата. Джеймс все омнибуса към западната страна на града.

Настани се в ъгъла до кондуктора, откъдето дългите му крака пречеха на пътниците да минават, и поглеждаше враждебно всеки новодошъл, сякаш никой нямаше право да диша същия въздух.

Смяташе да използва днешния случай и да поговори с Айрин. Една дума, казана навреме, спестява девет; а сега, когато щеше да живее вън от града, имаше възможност да започне нов живот! Той знаеше, че Соумс едва ли щеше да търпи нещата да продължават така.

Не му мина през ум да уточни какво подразбира под думите „да продължават така“; те бяха неопределени и подхождаха напълно на един Форсайт. А следобед Джеймс ставаше винаги по-смел.

Щом се прибра в къщи, поръча за каретата, като добави, че ще вземе и лакея. Искаше да прояви внимание към снаха си, да я предразположи към откровеност.

Когато му отвориха на № 62, Айрин пееше в стаята си и той веднага спомена това пред прислужницата, за да не го отпратят под предлог, че я няма.

Да, мисис Соумс си е вкъщи, но момичето не знаеше дали приема.

С бързина, удивлявала винаги ония, които съдеха по дългата му фигура и унесено изражение, Джеймс тръгна към гостната, преди да съобщят за идването му. Намери Айрин седнала пред пианото, но престанала да свири — очевидно, за да чуе разговора в антрето. Поздрави го, без да му се усмихне.

— Свекърва ти е на легло — започна той с надежда да пробуди съчувствие. — Дойдох с каретата. Бъди добра да си сложите шапката. Ще идем да се поразходим. Имате нужда от въздух.

Айрин го погледна, сякаш се готвеше да му откаже, но промени решението си. Качи се в стаята си и се върна с шапка.

— Къде ще ме водите? — запита тя.

— Ще идем просто до Робин Хил — измърмори бързо Джеймс; — конете трябва да се пораздвижат, а пък и аз бих искал да видя какво става там.

Айрин се поколеба, но пак смени решението си и се качи в каретата. Джеймс не се отделяше от нея, сякаш се боеше да не му се изплъзне.

Бяха минали повече от половината път, когато заговори:

— Соумс така те обича… не позволява да с каже нищо против теб; защо не проявяваш повечко обич към него?

Айрин се изчерви и каза тихо:

— Не мога да проявя това, което не изпитвам.

Джеймс я погледна остро; чувстваше, че тук, в своя екипаж, със своите коне и прислуга, той е господар на положението. Тя не можеше да го отпрати; нито да се изложи с някоя сцена пред прислугата.

— Не мога да те разбера — започна той. — Соумс е много добър съпруг.

Айрин отговори толкова тихо, че думите й почти потънаха в уличния шум. Той дочу само:

— Не е ваш съпруг!

— Какво искаш? Той ти дава всичко, каквото пожелаеш. Готов е да те води, дето пожелаеш, построи ти къща извън града. А ти нямаш никакви собствени средства.

— Нямам.

Джеймс я погледна отново; не можеше да разбере изражението й. Изглеждаше, като че ли ей сега ще заплаче, а при това…

— Убеден съм — промълви бързо той, — че всички се стараем да бъдем добри към теб…

Устните на Айрин потрепераха; Джеймс зърна със смущение, че една сълза се търкулна по бузата й. Усети, че нещо го задушава в гърлото.

— Всички те обичаме — продължи той. — Стига само ти… — Без малко не каза: „да се държиш както трябва“, но промени навреме заключението си: — Стига само да му бъдеш по-истинска съпруга.

Айрин не отговори и Джеймс млъкна. В мълчанието й имаш нещо, което го объркваше; тя мълчеше не от упоритост, а по-скоро от съгласие с всичко, което бе намерил за уместно да й каже. И не можеше да разбере защо.

Но Джеймс не умееше дълго да мълчи.

— Предполагам — подхвана отново той, — че Босини ще се ожени скоро за Джун?

Лицето на Айрин се промени.

— Не зная — каза тя. — Нея трябва да питате.

— Писа ли ви тя?

— Не.

— Така ли? — учуди се Джеймс. — А пък аз мислех, че сте много добри приятелки.

Айрин се обърна към него.

— Пак нея трябва да питате — каза тя.

— Хм… — отвърна развълнувано Джеймс, уплашен от погледа й. — Странно, че не мога да получа ясен отговор на един ясен въпрос, но няма що.

Той замълча, за да размисли върху неуспеха си, и накрая избухна:

— Както и да е, предупредих те. Но ти не искаш да погледнеш бъдещето. Соумс не приказва много, обаче виждам, че няма да търпи дълго това положение. Тогава ще трябва да укоряваш само себе си и, което е по-лошо, не ще срещнеш от никого съчувствие.

Айрин се поклони с лека усмивка:

— Много съм ви благодарна.

Джеймс не намери какво да отговори.

Ясното горещо утро бе преминало полека в сив, задушен следобед; тежки облаци, с жълтеникавия цвят на приближаваща буря, се надигаха и настъпваха откъм юг. Никакъв лист не помръдваше по увисналите над шосето неподвижни клони. В тежкия въздух се усещаше лек дъх на конска пот; заковани като статуи на капрата, кочияшът и лакеят разменяха по някоя забележка, без да се поглеждат.

Най-сетне, за голямо облекчение на Джеймс, пристигнаха; той беше дълбоко разочарован от мълчанието и непроницаемостта на тази жена, която бе смятал винаги за кротка и нежна.

Екипажът спря пред входа на къщата. Влязоха.

В хола беше хладно и тихо като в гроб; по гърба на Джеймс пропълзяха тръпки. Той побърза да дръпне тежките кожени завеси между колоните към вътрешния двор.

И не можа да сдържи едно одобрително възклицание.

Наредбата беше направена наистина с безукорен вкус. Тъмночервените плочи, с които бе постлано дворчето, от стените до кръглата леха с високи перуники, заградила дълбокия, вече напълнен с вода бял мраморен басейн, бяха очевидно първокласни. Възхити се от тъмночервените кожени завеси, закриващи цялата стена, от двете страни на огромна камина с бели плочки. Средните крила на стъкления покрив бяха отворени, така че топлият външен въздух проникваше в самото сърце на сградата.

С ръце на гърба, навел глава към високото си, тясно рамо, Джеймс разглеждаше очертанията на колоните и фриза между галерията и стените с цвят на слонова кост. Очевидно беше, че тук не са си скъпили труда. Това беше наистина дом за джентълмен. Той отиде до завесите, откри как се придвижват, дръпна ги настрана и се озова пред галерия от картини, която завършваше с голям прозорец, заел цялата й крайна стена. Подът беше от чер дъб, а стените имаха и тук цвета на слонова кост. Той продължаваше да обикаля, отваряше врати, надничаше навсякъде. Всичко беше в безукорен ред, готово за незабавно настаняване.

Когато най-после се обърна да поговори с Айрин, видя, че тя е пред входа на градината със съпруга си и Босини.

При все че не се отличаваше с особена проницателност, Джеймс почувства веднага, че тук нещо не върви. Той отиде при тях със смътна тревога и макар да не осъзнаваше от какво естество е бедата, опита се да я изглади.

— Как сте, мистър Босини? — запита той, като подаваше ръка. — Вижда се, че не сте се скъпили за украсата.

Соумс обърна гръб и се отдалечи. Джеймс отмести поглед от смръщеното лице на Босини към Айрин и от вълнение издаде мислите си:

— Не разбирам какво става тук. На мене никой нищо не ми казва.

Тръгна подир сина си и чу краткия смях на Босини, а след това думите:

— Да, слава богу! Изглеждате толкова…

За нещастие до слуха му не достигна нищо повече.

Какво се бе случило? Той се обърна. Айрин беше до архитекта, с изражение, каквото Джеймс не бе виждал досега. Побърза да отиде при сина си.

Соумс се разхождаше из картинната галерия.

— Какво има? — попита Джеймс. — Какво става?

Соумс го погледна с неизменното си високомерно спокойствие, но Джеймс усети, че синът му е страшно разгневен.

— Нашият приятел — каза той — пак е надхвърлил дадените му нареждания, нищо друго. Толкова по-зле за него тоя път.

Той се обърна и тръгна към вратата. Джеймс го последва бързо и се изравни с него. Видя, че Айрин сваля пръст от устните си, чу я да казва нещо с обичайния си тон и заговори, още преди да стигне до тях:

— Идва буря. Ще трябва да тръгваме. Пътят ни навярно не е един и същ, мистър Босини? Не, нали? Довиждане тогава.

Той подаде ръка. Босини не я пое, само се обърна и го изгледа със смях:

— Довиждане, мистър Форсайт. Внимавайте да не ви достигне бурята!

И се отдалечи.

— Хм… — започна Джеймс — не знам…

Но изражението на Айрин го накара да млъкне. Той улови под ръка снаха си и тръгна към каретата. Беше уверен, безусловно уверен, че двамата си бяха уговорили среща…

Нищо на света не можеше да разстрои един Форсайт така, както откритието, че нещо, за което е определил да похарчи една определена сума, ще му струва повече. И това е съвсем разумно, защото целият му живот се крепи върху точните сметки. Ако не можеше да разчита на точно определената стойност на имота си, компасът ще го заблуждава и той ще се понесе на дрейф, без рул, в бурното море.

След като се беше споразумял с Босини чрез вече известните ни писма, Соумс престана да мисли колко ще му струва къщата. Смяташе въпроса за окончателната стойност за напълно изяснен и през ум не му минаваше, че е възможно да бъде пак увеличена. Когато чу от Босини, че окончателната сума от дванайсет хиляди лири ще бъде надвишена с още четиристотин, побеля от гняв. По първоначални сметки напълно готовата къща трябваше да струва десет хиляди лири и той често се укоряваше, че е допуснал да го подведат с нови увеличения. За последните разходи вече беше виновен само Босини. Соумс не разбираше как този човек би могъл до такава степен да сглупи; но бе сглупил и цялото огорчение и скрита ревност, тлеещи така отдавна в него, се устремяваха сега яростно срещу това последно своеволие. Изчезнало бе вече държането на доверчив и дружелюбен съпруг. Той го бе възприел, за да запази едната си собственост — съпругата; сега го отхвърляше, за да запази другата собственост.

— Така ли? — бе казал на Босини, когато бе успял да го заговори. — Предполагам, че сте напълно доволен от себе си. Но мога да ви заявя, че що се отнася до мен, сбъркали сте адреса.

В момента сам не бе разбрал какво иска да каже с тия думи, но след вечеря прегледа кореспонденцията си с Босини, за да се увери. Не можеше да има две мнения по въпроса — този приятел носеше отговорност за тези четиристотин лири, или най-малкото за триста и петдесет, и трябваше да ги възстанови.

Стигнал до това заключение, Соумс погледна жена си. Седнала на обичайното си място на дивана, тя сменяше дантелата на една якичка. Не му бе проговорила ни веднъж през цялата вечер.

Той отиде до камината и каза, като се оглеждаше в огледалото:

— Твоят приятел Пирата е постъпил доста глупаво; и ще трябва да заплати за това.

Тя го изгледа презрително и отвърна:

— Не те разбирам.

— Скоро ще разбереш. Става дума за една дреболия, за нещо, незаслужаващо твоето внимание — четиристотин лири.

— Искаш да кажеш, че ще го накараш да ги плати, заради тая злополучна къща?

— Да.

— Като знаеш, че той няма нищо?

— Да.

— Значи си по-дребнав, отколкото предполагах.

Соумс се отвърна от огледалото, сграбчи несъзнателно от камината една порцеланова чаша и я взе в двете си ръце, като за молитва. Видя как Айрин се запъхтя, а очите и потъмняха от гняв; без да обърне внимание на обидата, запита спокойно:

— Флиртуваш ли с Босини?

— Не, не флиртувам.

Погледите им се срещнаха, той отвърна своя. Нито й вярваше, нито не й вярваше, но разбра, че е сбъркал, като попита; никога не бе узнал, нито щеше да узнае какво мисли тя. Изражението на непроницаемото й лице, мисълта за стотиците вечери, през които я бе виждал да стои така, кротка и безучастна, но неразгадаема, го вбесяваше извън всяка мярка.

— Трябва да си от камък — каза той и стисна така безмилостно пръсти, че счупи тънката чаша. Парченцата й паднаха върху скарата. Айрин се усмихна.

— Навярно забрави — промълви тя, — че чашата не е от камък!

Соумс сграбчи ръката й над лакътя.

— Само един хубав бой ще те вразуми — изсъска той. Завъртя се и напусна стаята.