Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (105)

Джолиън старши се разхожда

Двоен подтик накара Джолиън да каже на закуска на жена си:

— Да отидем на състезанието!

„Необходимо беше“… нещо да заглуши тревогата, изживяна през последните шест часа, след като Джон бе довел Фльор у дома им. „Необходимо беше“ и да се заглуши мъчителния спомен у този, който знаеше, че може всеки миг да го загуби.

Преди петдесет и осем години Джолиън бе станал итънец, защото на Джолиън старши бе хрумнало да го причисли към най-скъпата класа на избраниците. Година след година бе отивал той от Станхоп Гейт на стадион Лорд с баща си, чиято младост в двайсетте години на деветнадесети век бе минала през шлифовката на крикета. Джолиън старши казваше, без да се стеснява, „хвърляне“, „точно попадение“, „половин“ и „три четвърти“ точка, а Джолиън младши трепереше от невинен младежки снобизъм да не би някой да чуе тия приказки на родителя му. Той се вълнуваше само в тази висша сфера — крикета, — защото иначе баща му, с Кръмските си бакенбарди, беше винаги негов beau ideal^[1]. При все че сам не бе се числил никога към избраниците, поради вродената си изисканост и равновесие Джолиън старши не бе изпадал никога в простащина. Какво удоволствие беше, след като е викал с цилиндър в уморителната горещина, да се върне с баща си в къщи с каретата, да се изкъпе, да облече друг костюм и да продължи към „Дизюниън“, за да вечеря с рибки, котлети и щрудел; после и двамата — старият и младият денди — да отидат, със светли кожени ръкавици, на опера или на театър. А в неделен ден, след приключването на мача и съответното оставяне на цилиндъра, да отиде със специална кола заедно с баща си в „Корона и скиптър“, на терасата над реката… в златното време на шейсетте години, когато светът беше прост, дендите — блестящи, Демокрацията не беше още родена, а… книгите на Уайт Мелвил^[2] се издаваха една след друга.

При следващото поколение, към което принадлежеше синът му Джоли, със синчеца на Хароу в петлицата — по хрумване на Джолиън старши внукът бе причислен към една степен по-евтини избраници, — Джолиън пак се бе вълнувал от мача и се бе връщал към прохладата на лехите с ягоди в Робин Хил, към билярда следобед, а синът му се бе старал да изглежда страшно разочарован, изморен и възмъжал. През тези два дни всяка година бяха оставали с Джоли съвсем сами в света… всеки на страната на своя колеж… пред току-що родилата се Демокрация.

И така, Джолиън изнамери един сив цилиндър, поиска от Айрин парченце светлосиня панделка и предпазливо, спокойно, с автомобил, влак и такси стигна до стадион „Лорд“. Там, до Айрин в зелена рокля и черен суташ, той наблюдаваше играта и усещаше как някогашното вълнение потръпва в него.

Но мина Соумс и денят бе провален. Лицето на Айрин се изкриви от стиснатите устни. Нямаше смисъл да остават тук, за да гледат как Соумс или дъщеря му ще се изнизват пред тях като десетична дроб. И той каза:

— Слушай, мила, ако ти дотегна… да си вървим.

Вечерта се почувства съвсем отпаднал. Като не желаеше Айрин да го види в такова състояние, почака, докато тя започне да свири, и тогава се измъкна в малкото студио. Отвори високия прозорец за хладина, а вратата — за да чува музиката; настани се в старото кресло на баща си, затвори очи, облегна глава на изтърканата кафява кожа. Като тази част от сонатата на Цезар Франк бе бил животът му с Айрин — една божествена терца. А изведнъж — тази история… тази мъчителна история с Джон! На ръба между съзнанието и задрямването той почти не разбираше насън ли усеща мириса на пура и сякаш виждаше баща си в мрака, през затворените си очи. Образът се очертаваше, изчезваше, появяваше се отново. Струваше му се, че в самото кресло, където беше седнал, вижда баща си в черен редингот, кръстосал нозе, да полюлява очилата с палеца и показалеца; вижда големите бели мустаци, хлътналите очи, които поглеждаха изпод купола на челото, сякаш търсеха неговите, и му казваха: „Готов ли си, Джо? Ти трябва да решиш. Тя е жена!“ О, как позна баща си в тази фраза; как цялата Викторианска епоха изникна заедно с нея! И своя отговор: „Не, побоях се. Побоях се да не огорча нея, Джон и себе си. Имам болно сърце. Побоях се.“ Но старите очи, толкова по-стари и толкова по-млади от неговите собствени, настояваха: „Касае се за твоята жена, за твоя син, за твоето минало. Бори се, моето момче!“ Беше ли това съвет от блуждаещ призрак, или бащинското чувство продължаваше да живее в сина? И пак този дъх на пура — от напоената с него стара кожа. Добре, ще се бори, ще пише на Джон, ще обясни всичко — черно на бяло! Изведнъж усети, че започна да диша с мъка, че се задушава, сякаш сърцето му се е подуло. Стана и излезе на въздух. Звездите светеха по-ярко от всеки друг път. Зави по терасата към другата страна на къщата и оттам, през прозореца на салона, видя Айрин пред пианото, с озарени от светлината сребристи коси; изглеждаше вглъбена в себе си, отпуснала ръце, втренчила някъде напред тъмните си очи. Джолиън видя как вдигна ръце и ги сключи до гърдите си. „За Джон — помисли той. — Само за Джон. Аз вече преставам да съществувам за нея… Съвсем естествено!“

Измъкна се обратно, като внимаваше да не го види.

На другия ден, след една тежка нощ, се зае със задачата си. Пишеше с мъка и често задраскваше:

„Мое скъпо момче,

Ти вече си достатъчно голям и можеш да разбереш колко е тежко за старите да откриват живота си пред своите деца. Особено когато, какъвто е случаят с майка ти и мене — при все че за мене тя си остава все млада, — старите са дали изцяло сърцето си на този, пред когото трябва да се изповядат. Не мога да кажа, че съзнаваме, че ме прегрешили — според мене хората рядко съзнаваме това, — но мнозина биха казали, че сме, а поведението ни, добро или лошо, във всеки случай ни излагаше. Истината, моето момче, е, че и двамата имахме минало, и моята задача сега е да ти го кажа, защото то засяга тежко и дълбоко твоето бъдеще. Преди много, много години — всъщност през хиляда осемстотин осемдесет и трета, когато била едва двайсетгодишна — твоята майка я сполетяла тежката и продължителна злочестина да сключи един нещастен брак… не с мене, Джон. Без собствени средства и с мащеха, твърде близка по нрав с Изабела^[3], тя била нещастна в соя бащин дом. И се омъжила за бащата на Фльор, братовчед ми Соумс Форсайт. Той я ухажвал упорито и трябва да му се признае, че бил дълбоко влюбен в нея. След една седмица тя разбрала каква страшна грешка е направила. Не по негова вина: нещастието се дължало на нейното непознаване на живота.“

Дотук Джолиън бе успял да запази някакво подбие на насмешливост, но отсега нататък темата го увлече.

„Искам да ти обясня, Джон, ако съумея — а това е много трудно, — как е възможно да се случи такъв нещастен брак. Ти ще кажеш, разбира се: «Как е могла да се омъжи за него, щом не го е обичала?» И щеше да си прав, ако нямаше едно-две твърде страшни обстоятелства. Цялата беда, злочестина и трагедия изхожда от тази нейна първоначална грешка, затова трябва да ти я изясня, доколкото мога. Виждаш ли, Джон, в ония дни, както и днес — а въпреки всички приказки за просвещаване, не виждам как би могло да бъде другояче, — повечето девойки са се омъжвали, без да имат представа за сексуалната страна на живота. Дори да са знаели какво означава тя, не са го изживявали. В това е цялата трудност. Каквото и да знаят от четено и чуто, отсъствието на личен опит си остава гвоздеят в затруднението. В много бракове — такъв е бил и бракът на твоята майка — девойките не знаят и не могат да знаят дали действително изпитват любов към мъжа, за когато се омъжват; те разбират това едва след физическото осъществяване на брака. В много случаи, дори когато е имало известни колебания в това отношение, физическата близост споява и укрепва привързаността, но в други — както е било при майка ти — девойката разбира, че е направила грешка, която напълно унищожава и малкото съществуващо увлечение. Нищо в живота на една жена не е така трагично, както това откритие, което всеки ден и всяка нощ става все по-ясно. Дебелокожите, нечувствителни натури могат да се изсмеят на такава грешка и да кажат: «Много шум за нищо!». Тесногръдите фарисеи, които преценяват живота на другите по своя собствен, могат да осъдят направилите подобна грешка на доживотен затвор в тъмницата, която сами са си създали. Знаеш поговорката: «Както си е постлала, така ще легне.» Жестока пословица, съвсем недостойна за джентълмен или за дама в истинския смисъл на тези думи; по-тежка присъда не мога да изрека. Аз не съм това, което може да се нарече нравствена личност, но не желая нито с една дума, скъпи мой, да те наведа на мисълта, че човек може да се отнася леко към връзките и задълженията, които е поел. Не дай боже! И с опита на целия си досегашен живот мога да кажа, че тези, които осъждат жертвите на подобни трагични грешки и не им подават ръка за помощ, са безчовечни, или по-точно, биха били безчовечни, ако имаха достатъчно разум да разберат какво вършат. Но те го нямат! Да ги оставим! За мене те са така анатемосани, както и аз сигурно съм анатемосан за тях. Трябваше да ти кажа всичко това, защото ще те поставя в положението да съдиш майка си, а ти си много млад, без никакъв опит в живота. Но да продължа своя разказ. След тригодишни усилия да заглуши отчуждеността — бих казал, отвращението си: и не би било много силно, защото при подобни обстоятелства отчуждеността скоро се превръща в отвращение! — след три години, който за същество като майка ти, Джон, чувствително и влюбено в красотата, са били истинско мъчение, я среща един млад мъж, който се влюбва в нея. Това е архитектът на къщата, където живеем; той я е стрил за майка ти и за бащата на Фльор — нов затвор, където тя трябвало да живее, вместо в лондонския! Този строеж е спомогнал, донякъде, за по-нататъшните събития. Както и да е, и тя се влюбила в него. Не е необходимо, то се знае, да ти обяснявам, че човек не се влюбва по свой избор. Любовта идва сама. Дошла и сега! Мога да си представя — при все че майка ти никога не ми е говорила за това — борбата, която е настъпила тогава в нея; защото тя е била възпитана строго, Джон, и не е била лекомислена… никак! Но любовта е била все пак непреодолима и от чувство се е превърнала във факт. Тогава настъпва ужасната трагедия. Трябва да ти я разкажа, защото иначе не ще разбереш никога истинското положение, с което ще има да се справяш. Този, за когото майка ти е била омъжена, Соумс Форсайт, бащата на Фльор, една нощ, в разгара на любовта й към онзи млад човек, осъществява насила съпружеските си права. На другия ден тя се среща със своя любим и му казва за станалото. Никога не узнахме дали се е самоубил, или от разсеяност е допуснал да бъде прегазен; но така бе станало. Представи си как се е чувствала майка ти онази вечер, когато е узнала за смъртта му! Случи се така, че аз я видях. Дядо ти ме изпрати да й помогна, ако е възможно. Успях само да я зърна, преди съпругът й да хлопне вратата пред мене. Но не забравих лицето й; виждам го и сега. Не бях влюбен в нея нито тогава, нито през следващите дванайсет години. А все пак не го забравих. Не е лесно, милото ми момче, да се пишат такива неща. Но, виждаш ли, необходимо е. Майка ти е всецяло, напълно погълната от любовта си към тебе. Не искам да се изказвам сурово за Соумс Форсайт. Не изпитвам лошо чувство към него. Отдавна го съжалявам; съжалявах го и тогава. Според преценката на хората тя беше грешницата, той беше правият. Той я обичаше… по своему. Тя беше негова собственост. Такова е неговото гледище за живота… за човешките чувства и сърца — те са собственост. Не е виновен за това — така се е родил. На мене това гледище ми е било винаги отвратително — такъв пък аз съм се родил. Такъв, какъвто те познавам, чувствам, че и на тебе това гледище може да ти е само отвратително. Но да продължа разказа. Майка ти избягала още същата вечер от неговия дом; в продължение на дванайсет години живяла в пълно уединение, докато през хиляда осемстотин деветдесет и девета година мъжът й — виждаш ли, той бил още неин мъж, защото не бил направил опит да се разведе, а тя, разбира се, нямала право да иска развод — почувствал нужда, както изглежда, да има деца; и започнал продължителни увещания, за да я убеди да се върне и да му даде дете. Аз бях по онова време неин попечител по завещанието на дядо ти и бях свидетел на тези постъпки. Докато ги наблюдавах, се привързах дълбоко към нея. Когато настояванията на съпруга й станаха неудържими, тя дойде един ден тук и остана под прякото ми покровителство. Съпругът й, осведомяван за всяко нейно действие, се помъчи да ни раздели, като заведе бракоразводно дело; възможно е в действителност да е желаел развод — не зная, както и да е, но имената ни бяха публично свързани. Това ни накара да решим да се свържем и фактически. Тя получи развод, омъжи се за мене, роди се ти. Живяхме напълно щастливо, за себе си поне мога да го кажа, а мисля, че и майка ти е била щастлива. Наскоро след развода Соумс се ожени за майката на Фльор; роди се Фльор. Това е цялата история, Джон. Разказах ти я, защото, поради любовта която виждаме, че изпитваш към дъщерята на този човек, ти вървиш сляпо към най-пълното разрушаване на щастието на майка си, ако не и на своето. Не искам да говоря за себе си, защото на моят възраст не е редно да предполагам, че още дълго ще тегна на земята, а освен това аз бих страдал само заради майка ти и тебе. Но желая да разбереш, че подобни чувства на страх и ужас не могат да бъдат погребани и забравени. У майка ти са живи и до днес. Вчера срещнахме случайно Соумс Форсайт на стадиона «Лорд» Веднага би се убедил, ако бе видял лицето й. Мисълта, че ти можеш да се ожениш за дъщеря му, Джон, е кошмар за нея. Аз нямам нищо против Фльор освен това, че е негова дъщеря. Но децата ви, ако се ожениш за нея, ще бъдат толкова внуци на майка ти, колкото и на Соумс, на човека, който я е притежавал някога така, както се притежава робиня. Помисли какво означава това. С такава женитба ти минаваш в лагера, където майка ти е била затворница и мъченица. Ти си едва пред прага на живота, познаваш девойката само от два месеца и, колкото и дълбока да смяташ любовта си към нея, моля те незабавно да я прекратиш. Не поднасяй такава жестока мъка и унижение на майка си до края на живота й. Колкото и млада да е в моите очи, тя е на петдесет и седем години. Освен нас двамата няма никого на света. А скоро ще й останеш само ти. Намери сили, Джон, и скъсай! Не поставяй между майка си и себе си това помрачение, тази преграда. Не разбивай сърцето й! Бог да те благослови, мило мое момче, а ти ми прости отново мъката, която това писмо ще ти причини… Ние се опитахме да ти я спестим, но Испания се оказа, както изглежда, безполезна.

Вечно твой предан баща

Джолиън Форсайт“

След като свърши изповедта, Джолиън облегна длан на хлътналата си буза и започна да препрочита написаното. Там имаше фрази, които го огорчаваха така дълбоко, щом помислеше, че Джон ще ги чете, че едва не скъса писмото. Да говори за подобно неща с едно момче — със собствения си син! — да ги говори за собствената си жена, за майката на сина си, се струваше ужасно за неговата сдържана форсайтовска душа. Но как — ако не ги разкаже — би накарал Джон да разбере действителността, дълбоката пукнатина, неизлечимата рана? Как би оправдал без тях искането синът му да задуши своята любов? По-добре би било в такъв случай нищо да не пише!

Сгъна изповедта и я прибра в джоба си. Беше — слава богу! — събота; имаше време да помисли до неделя вечер, защото, и да го пусне сега, то нямаше да стигне до Джон преди понеделник. Той изпита странно облекчение от тази отсрочка, както и от факта, че — все едно дали ще го изпрати, или не — бе написал писмото!

В розариума, засаден върху мястото на папратите, той видя Айрин, с кошница в ръка, да подрязва и почиства храстите. Струваше му се, че не остава никога без работа и почти й завиждаше сега, когато сам бе почти винаги принуден да почива. Слезе при нея. Тя вдигна ръка с изцапана ръкавица и се усмихна. От вързаното под брадичката дантелено фушу, закрило косите, овалното лице с още тъмни вежди изглеждате съвсем младо.

— Зелените мухи са ужасни тази година, макар че застудя. Изглеждаш уморен, Джолиън.

Той извади писмото от джоба си.

— Написах това нещо. Мисля, че трябва да го прочетеш.

— За Джон ли?

Лицето й се промени, просто помръкна изведнъж.

— Да. Разкрих греха.

Подаде й писмото и тръгна между розите. След малко, видял, че е свършила четенето и стои неподвижна, стиснала в отпуснатата си ръка изписаните листове, той се върна при нея.

— И така?

— Чудесно изразено. Не виждам как би могло да се каже по-добре. Благодаря ти, мили.

— Желаеш ли да премахна нещо?

Тя поклати глава.

— Не; за да може да разбере, Джон трябва да узнае всичко.

— Така мислех и аз… но все пак ми е противно!

Струваше му се, че нему това е сякаш по-противно, отколкото на нея… За него беше много по-леко да разговаря по сексуални въпроси с жена, отколкото с мъж; освен това Айрин беше много по-естествена и пряма, без неговата дълбока форсайтовска потайност.

— Не зная дали той ще разбере и сега, Джолиън. Толкова е млад; и почти плах пред физическата любов.

— Наследил е това чувство от баща ми, който беше стеснителен като девойка в тия въпроси. Дали не ще бъде по-добре да напиша всичко това, като кажа само, че си ненавиждала Соумс?

Айрин поклати глава.

— Ненавистта е само дума. Не дава никаква представа за нещата. По-добре е да си остане както е.

— Добре. Ще го изпратя утре.

Тя вдигна лице към неговото и Джолиън я целуна пред многото обвити в зеленина прозорци на големия дом.