Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (31)

Победата на Джун

Джун изчакваше своя час, като изчиташе от сутрин до вечер скучните колони на вестниците с усърдие, което от начало смая Джолиън старши; и когато тоя час настъпи, тя го сграбчи с цялата бързина и решителна упоритост на своя нрав.

До края на живота си щеше да помни тя утрото, когато най-после в съдебната хроника на меродавния „Таймс“ под заглавието „XIII отделение — съдия Бенатм“ видя делото „Форсайт срещу Босини“.

Като комарджия, който залага последната си монета, тя се бе приготвила да заложи всичко на тази карта: не беше в нрава й да допусне поражение. Тя разбираше, с усета на влюбена жена, че положението на Босини в това дело е сигурно — и върху това предположение бе изградила своя план.

В единадесет и половина беше вече на стража в галерията на XIII отделение и остана там, докато делото на Форсайт срещу Босини приключи. Отсъствието на Босини не я разтревожи; чувстваше инстинктивно, че той няма да се защитава. След прочитане на решението побърза да слезе и отиде у дома му.

През отворената входна врата и покрай канцелариите в трите първи етажа мина, без да я забележат; мъчнотиите започнаха едва когато стигна най-горния етаж.

Никой не отговори на позвъняването; оставаше й да реши да слезе и да почака връщането на Босини в стаичката на портиерката, или да чака търпеливо пред вратата с надеждата, че никой няма да се качи дотук. Избра второто.

След четвърт час зъзнене на площадката тя се досети, че Босини имаше навика да оставя ключа от жилището си под изтривалката. Погледна и го намери там. Няколко мига не се реши да го използва; най-после влезе, като остави вратата отворена, та всеки, който би дошъл, да разбере, че е дошла по работа.

Това не беше вече същата Джун, която беше дошла разтреперана преди пет месеца; тия месеци на страдание и сдържаност бяха притъпили чувствителността й; тя бе обмисляла това посещение толкова дълго, с такива подробности, че страховете й бяха предварително отбити. Не бе дошла този път, за да загуби играта; защото загубеше ли я, никой не би могъл да й помогне.

Като някоя самка, която бди над малкото си, пъргава, дребничка, тя не се спря нито за миг в таза стая, а се движеше непрекъснато от врата на врата, която опипваше ту едно, ту друго. Всичко беше потънало в прах, стаята не беше почиствана навярно от седмици насам и Джун, готова да се залови за всяко нещо, което можеше да съживи надеждата й, видя в това признак, че той е бил принуден да се откаже от прислугата, за да прави икономии.

Погледна в спалнята; леглото беше оправено небрежно, явно от ръка на мъж. Ослуша се внимателно, влезе и надникна в шкафовете. Няколко ризи и яки, чифт кални обувки — в стаята нямаше и дрехи дори.

Промъкна се във всекидневната и едва сега забеляза, че тук липсват всички дреболии, които той си бе събрал. Стенният часовник, останал от майка му, бинокълът, който висеше над дивана; две действително ценни стари гравюри от Хароу, дето бе учил баща му, и най-после — но последна по ценност — японската ваза, която му бе подарила. Всичко бе изчезнало; и въпреки гнева, надигнал се в нейната борческа душа при мисълта, че хората са се отнесли така зле към него, изчезването на тези вещи й се стори добро предзнаменование за успеха на нейния план.

Докато гледаше мястото на японската ваза, усети със странна увереност, че някой я наблюдава, обърна се и видя Айрин на прага.

Те се гледаха един миг в мълчание. После Джун пристъпи и протегна ръка. Айрин не я прие.

Щом не приеха ръката й, Джун я скри зад гърба си. В погледа й пламна гняв. Тя зачака обяснението на Айрин; а докато чакаше, във вихрушка от ревност, подозрения и любопитство, забеляза всяка подробност в лицето и облеклото на своята приятелка.

Айрин беше с дълго кожено палто; златиста къдрица се спускаше изпод малка пътническа шапка. Лицето й изглеждаше детински дребно, като се подаваше от пухкавото палто.

За разлика от бузите на Джун нейните бяха студени и бледи като слонова кост. Тъмни сенки се виждаха под очите. В едната си ръка държеше виолетки.

Тя гледаше, без да се усмихва; и пред тия големи, тъмни, втренчени в нея очи девойката изпита отново, въпреки смайването и гнева, някогашния им чар.

Най-после заговори първа:

— Защо дойде? — Но чувството, че същият въпрос може да се зададе и на нея, я накара да добави: — Това ужасно дело… дойдох да му съобщя, че го загуби.

Айрин не продума; очите й не се отделяха от лицето на Джун и девойката извика:

— Не стой така, сякаш си от камък!

Айрин се засмя:

— Бих желала да съм!

Но Джун се отвърна веднага.

— Млъкни! — извика тя. — Не ми казвай! Не искам да слушам! Не искам да чуя защо си дошла! Не искам! — И започна да се лута напред-назад като неспокоен дух. Изведнъж избухна: — Аз дойдох първа. А не можем да останем тук и двете!

Лека усмивка пробягна по лицето на Айрин и угасна като искрица в камина. Тя не мръдна. А Джун усети изведнъж в тая неподвижна, кротка фигура някакво опасно отчаяние и решителност, с което не можеше да се бори. Свали шапка, вдигна ръце и приглади назад бронзовите си коси.

— Вие нямате никакви права тук! — извика предизвикателно тя.

— Аз нямам никъде никакви права… — отвърна Айрин.

— Какво искаш да кажеш?

— Напуснах Соумс. Ти отдавна желаеше това!

Джун запуши уши.

— Не! Не искам да чувам… не искам нищо да зная. Не мога да се боря с теб! Защо стоиш? Защо не си вървиш?

Айрин мръдна устни, сякаш искаше да каже: „Къде да ида?“

Джун се обърна към прозореца. Видя някакъв часовник на улицата. Беше почти четири. Босини можеше всеки миг да се върне! Тя погледна през рамо, с разкривено от гняв лице.

Сълзи от ярост и разочарование закапаха по бузите на Джун.

— Как можа да дойдеш? — запита тя. — Ти не си ми била никаква приятелка!

Айрин отново се засмя. Джун разбра, че е сбъркала, и заплака с глас.

— Защо дойде? — простена тя. — Опропасти моя живот, а сега искаш да опропастиш и неговия!

Устните на Айрин потрепераха, очите й срещнаха с такъв тъжен поглед очите на Джун, че девойката проплака.

— Не, не!

Но Айрин бе навела дълбоко глава. Обърна се и излезе бързо, закрила уста с букетчето виолетки.

Джун изтича до вратата. Чу стъпките, които все повече и повече се отдалечаваха. Извика:

— Върни се, Айрин! Върни се!

Стъпките заглъхнаха…

Девойката стоеше на площадката, замаяна и разбита. Защо си бе отишла Айрин? Защо я бе оставила господар на положението? Какво означаваше това? Наистина ли й го отстъпваше? Или… Страшна неувереност разяждаше душата й… А Босини все не идваше…

 

Към шест часа вечерта Джолиън старши се върна от Уистеърия Авеню, дето прекарваше сега по няколко часа почти всеки ден, и запита дали внучката му е горе. Като му казаха, че току-що се е върнала, изпрати да й съобщят, че иска да говори с нея.

Решил бе да й разправи за сдобряването с баща й. Миналото беше минало. Той не възнамеряваше вече да живее сам в този голям дом; щеше да го напусне, да наеме за сина си друг, извън града, дето биха могли да живеят всички заедно. Ако това не се харесва на Джун, ще й даде достатъчно средства, за да живее сама. За нея би било все едно, защото отдавна вече бе престанала да проявява обич към него.

Джун слезе с измъчено изражение и затрогващ поглед. Тя се настани на обичайното си място — върху страничната облегалка на креслото му; но това, което той й каза, съответствуваше твърде малко на ясното, повелително, студено съобщение, което така грижливо бе обмислил. Сърцето му се сви от болка, като сърцето на птица, която вижда как нейното излетяло пиленце си е счупило крилото. Той се запъваше, сякаш се срамуваше, че се е отклонил накрая от правия път на здравите принципи и се е поддал на своите естествени влечения.

Страхуваше се да не би, съобщавайки по този начин намеренията си, да даде лош пример на своята внучка; и когато стихна до главната точка — че тя може да живее сама, ако не й харесва другата възможност, — се изказа особено деликатно.

— Ако ли, миличка — започна той, — видиш, че не можеш да живееш с тях, не се безпокой — пак бих могъл да оправя работата. Ще намерим някое малко жилище в Лондон, дето ще се настаниш и дето аз постоянно ще идвам. Но децата — добави той, — децата са наистина много мили!

После, насред това сериозно и почти прозаично изяснение за промяната в досегашната му политика, той намигна дяволито:

— Тази вест непременно ще смае нашия чувствителен Тимоти. Човек да не съм, ако тоя чудесен момък не намери какво да възрази.

Джун не бе продумала още. Както беше кацнала на облегалката и склонила глава над него, той не виждаше лицето й. Но скоро усети топлата й буза до своята и разбра, че в отношението й към неговите предложения няма нищо особено обезпокоително. Той се окуражи и продължи:

— Ще обикнеш баща си. Той е мил човек. Не е много общителен, но лесно можеш да се разбереш с него. Ще видиш, че е художник… артистичен и така нататък.

И Джолиън старши си спомни десетината акварела, които държеше заключени в спалнята си; сега, когато синът му беше станал богат, те не му се струваха така невзрачни.

— Колкото до… до мащехата ти — каза той, като изрече малко трудно думата, — тя е изискана жена… малко нещо като мисис Гъмидж^[1] може би… но много предана на Джо. А децата — повтори той и този израз прозвуча като музика в тържественото му самооправдание — са много мили!

Да би могла Джун да знае, че в тези думи е превъплътена нежната му любов към малките деца, към младите и слабите, която го бе накарала някога да се откаже от сина си заради нея, а сега, когато колелото се завъртя в другата посока, го отделяше от нея!

Но мълчанието й започна да го тревожи и той запита нетърпеливо:

— Е-е, какво ще кажеш?

Джун се смъкна в нозете му и започна на свой ред да разправя. Смяташе, че ще бъде чудесно, не виждаше никаква мъчнотия и не искаше да знае какво ще кажат хората.

Джолиън старши трепна. Хм! Ще приказват, значи! А той смяташе, че няма да приказват вече, след толкова години! Все едно! Не може да им попречи! Само че не одобряваше отношението на внучката си към хорските приказки… Тя трябва да се съобразява с тях!

Но не продума нищо. Чувствата му бяха премного объркани, премного противоречиви — не можеше да ги изрази.

Не, продължи Джун, тя не иска и да знае; какво им влиза в работата на хората? Само едно би желала… и, както бе притиснала буза до коляното му, Джолиън старши разбра изведнъж, че това „едно“ не е дреболия. Ако ще купува къща извън града, не би ли желал… да я зарадва… да купи великолепната къща на Соумс на Робин Хил? Тя беше вече готова. Беше безусловно прекрасна, а никой нямаше да живее в нея. Толкова щастливи ще бъдат там!

Джолиън старши трепна изведнъж. Нима Собственика нямаше да живее в новата къща? Напоследък наричаше Соумс с това прозвище.

Не, отвърна Джун; няма да живее там. Знаеше, че няма!

Откъде знае?

Не можеше да му каже, но знаеше. Съвсем положително! Никаква вероятност нямаше Соумс да отиде там; обстоятелствата се бяха променили! Думите на Айрин още звучаха в ушите й: „Аз напуснах Сосм! Къде бих могла да отида?“

Но Джун премълча това.

Само да се съгласи дядо й да я купи и да заплати жалкия иск, който Соумс не би трябвало да предявява към Фил! Така ще бъде най-добре за всичко и всички… всичко ще се оправи!

Джун прилепи и притисна устни до челото му.

Но Джолиън старши се освободи от ласката с съсредоточеното изражение, което възприемаше, щом трябваше да обмисля делови въпрос. Какво иска да каже Джун, запита той. Тук се крие нещо… Виждала ли се е с Босини?

— Не — отвърна Джун, — но бях у дома му.

— Била си у дома му? С кого?

Джун го погледна твърдо.

— Сама. Той загуби делото. Не ме интересува редно ли съм постъпила, или не. Искам да му помогна; и ще му помогна!

— Видя ли го? — запита отново Джолиън старши.

Погледът му пронизваше очите на девойката, за да стигне сякаш до самата й душа.

— Не — отвърна повторно Джун. — Той не беше в къщи. Почаках го, но не дойде.

Джолиън старши се отпусна с облекчение. Тя бе станала и го гледаше отвисоко; така крехка, лека, млада, а така непоколебима и решителна; при все че беше разстроен и недоволен, не можеше да отклони този втренчен поглед само като се намуси. Овладя го чувство, че е победен, че е изтървал поводите, че е стар и уморен.

— Ох! — каза той. — Виждам, че ще си навлечеш някоя беда. Искаш всичко да става по твоему!

После, обзет от своите пристъпи на философствуване, добави:

— Такава се роди, такава ще си останеш докрай!

И този, който в деловите си отношения с бизнесмени, управителни съвети, всякакви Форсайтови и не Форсайтови бе налагал винаги волята си, погледна тъжно своята непреклонна внучка… защото долавяше в нея това качество, което подсъзнателно ценеше повече от всичко.

— Знаеш ли какво разправят хората? — запита бавно.

Джун се изчерви.

— Да… Не. Зная… И не зная… и все ми е едно! — тупна с крак тя.

— Виждам — забеляза Джолиън старши, като сведе очи, — че ще го вземеш, дори да е умрял!

Последва дълго мълчание, преди да заговори отново.

— Но колкото да купя тази къща… не знаеш какво приказваш!

Джун каза, че знае. Знае, че дядо й може да я купи, стига да иска. Трябва само да заплати цената.

— Цената! Но ти не знаеш цената. Аз не искам да се срещна със Соумс… не искам да имам вече нищо общо с тоя момък.

— И не е необходимо: можеш да се отнесеш до чичо Джеймс. Ако не можеш да купиш къщата, ще заплатиш ли поне иска по делото? Зная, че Фил трябва да е в страшно затруднение… видях. Можеш да изплатиш задължението му от моите пари!

Насмешливо пламъче блесна в очите на Джолиън старши.

— Да го изплатя от твоите пари? Чудесно разрешение! А какво ще правиш ти, мила, без пари?

Но мисълта да изтръгне къщата от ръцете на Джеймс и сина му започна неустоимо да го завладява. Той бе чул на Форсайтовата борса много приказки, много, може би неверни, похвали за тази къща. Била прекалено „артистична“, но на прекрасно място. Да отнеме на Собственика онова, на което той бе отдал сърцето си, щеше да бъде окончателна победа над Джеймс, реално доказателство, че ще направи собственик своя Джо, ще му върне и осигури подобаващото място, ще плати веднъж завинаги на ония, които си бяха позволили да се отнесат към сина му като към жалък, безимотен парий.

Ще помисля, ще помисля! Може и нищо да не излезе, защото нямаше намерение да плаща луди пари; но ако е възможно да купи тая къща, защо не — ще я купи!

И още по-дълбоко в себе си осъзна, че няма да откаже на Джун.

Но не се издаде. Каза само, че ще помисли.