Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (98)

Чисто Форсайтови дела

На път за Сити, с намерение в края на работния си ден да отиде на Грийн Стрийт и да вземе Фльор със себе си, Соумс бе обзет от неприятни спомени. Неофициален участник в адвокатското бюро, той ходеше сега рядко в Сити, но все още имаше отделен кабинет в кантората на „Къткот, Конгстън и Форсайт“, с един отделен секретар и втори с половин заплата за чисто форсайтовските дела. Работата вървеше отлично — моментът беше много благоприятен за продажба и покупка на недвижими имоти. И Соумс разтоварваше недвижимата собственост на баща си, на чичо си Роджър, а, до известна степен, и на чичо си Никълъс. Неговата прозорлива и практична честност при всички парични сделки го бе превърнала в нещо като самодържец при разпореждането с поверените му имоти. Щом Соумс мисли така или иначе, най-добре беше човек да не се затруднява да мисли сам. Той осигуряваше, така да се каже, безотговорността на мнозина Форсайтови от третото и четвъртото поколение. Останалите пълномощници — братовчедите му Роджър и Никълъс, зетьовете Туитиман и Спендър или съпругът на сестра му Сисили, се уповаваха на него; той подписваше пръв, а подпише ли, всички подписваха подир него и никой, разбира се, не бе загубил нито пенс от това. Напротив, всички бяха спечелили твърде много и, ако не беше страхът: „Какъв ли доход могат да дадат сегашните ценни книжа?“, Соумс би ликвидирал доста поверени му недвижими имоти.

Докато преминаваше от най-шумните квартали на града към по-тихите части на Лондон, той преповтаряше размислите си. Положението с парите ставаше все по-затегнато, нравствеността — все по-разпусната! Последица от войната! Банките не даваха заеми; договорите се нарушаваха наляво и надясно. Не му се нравеха нито настроението, което се долавяше във въздуха, нито изражението на лицата. Страната беше обзета от вихрушката на спекулации и фалити. Успокояваше го само мисълта, че нито той, нито доверените му можеха да бъдат засегнати от друга лудост, освен от отказ на държавата да плаща дълговете си или от облагане на капитала. Ако Соумс изобщо вярваше в нещо, то беше само това, което наричаше „английско здравомислие“, с други думи, във възможността по какъвто и да е начин да се запази собствеността. Макар да казваше — както баща му бе казвал преди него, — че не знае накъде вървят работите, в душата си не вярваше изобщо да вървят нанякъде. Ако зависеше от него, не биха мръднали… Той беше всъщност един чистокръвен англичанин, който държи здраво, каквото притежава, и знае, че никога не ще се раздели с него, ако не го размени с нещо приблизително равноценно. Умът му беше годен за всякаква еквилибристика, когато се касаеше за материални въпроси, а начинът му да разглежда положението на страната мъчно можеше да се отрече в един свят, съставен от човешки същества. Да вземем например неговия случай! Той беше състоятелен човек. Ощетяваше ли някого с това? Не се хранеше по десет пъти на ден; ядеше не повече, може би дори не и толкова, колкото някой бедняк. Не пилееше пари за разврат, не използваше повече въздух, едва ли и повече вода от някой шлосер или носач. Заобиколен беше наистина от хубави неща, но те създаваха работа на тези, които ги изготвят, а все някой трябваше да ги използва. Купуваше картини, но изкуството се нуждаеше от насърчение. Беше всъщност един случаен проводник, чрез който парите създаваха работа на трудещите се. Какво осъдително имаше в това? В неговите ръце парите протичаха в по-бърз и полезен оборот, отколкото в ръцете на държавата и на пасмина лениви чиновници, които знаят само да смучат. Спестяванията му влизаха също всяка година в движение. Както и това, което не спестяваше, а влагаше в акции за водоснабдяване, в общински ценни книжа или изобщо в нещо солидно и полезно. Държавата не му плащаше, задето се грижи за своите собствени или чуждите имоти и пари — всичко това той вършеше безплатно. Тук именно беше главното възражение против национализма — притежателите на частна собственост не получаваха заплати, а правеха всичко възможно за поддържане движението на парите. При национализацията щеше да стане тъкмо обратното! Соумс чувстваше, че този довод мъчно може да бъде опроверган в една страна, която страда от прекалена бюрокрация.

Докато влизаше в съвършения покой на закътания квартал, той мислеше с особена досада, че голям брой тръстове и концерни държаха пазара и поддържаха изкуствено високи цени. Цялата беда идваше от тези именно мошеници, които злоупотребяваха с индивидуалистичната система, и човек изпитваше почти задоволство, като виждаше, че и те се чувстваха най-после на тръни — да не би сградата да рухне с трясък и да ги погребе под своите развалини.

Канцелариите на „Къткот, Кингстън и Форсайт“ заемаха партера и първия етаж в една къща от дясната страна на улицата; докато се качваше в кабинета си, Соумс си мислеше: „Време е да боядисаме.“

Старият му чиновник Градман седеше, както винаги, пред огромното бюро с безбройни отделения. Помощникът му стоеше пред него, с бележка от борсов посредник за влога на сумата, получена от продадената къща на Брайанстон Скуеър, собственост на Роджър Форсайт. Соумс взе бележката и каза:

— Акции на Ванкувър сити! Хм! Те спаднаха днес.

Старият Градман отвърна с дразнеща угодливост:

— Да-а; но всички ценни книжа спадат, мистър Соумс.

Помощникът се оттегли.

Соумс прикрепи документа към други книжа и закачи шапката си.

— Искам да вия завещанието и брачния си договор, Градман.

Старият Градман се изви до последната възможност на въртящия се стол и извади два преписа от долното ляво чекмедже. Зае предишното си положение и вдигна посивялата си глава, зачервен от навеждането.

— Преписите, сър.

Соумс ги взе. Изведнъж го порази мисълта колко много Градман приличаше на дебелото пъстро дворно куче, което държаха вързано в Шелтър, докато един ден на Фльор бе хрумнало, че трябва да го пусне на свобода, при което то ухапа веднага готвачката и се наложи да го убият. Дали и Градман ще ухапе готвачката, ако го пуснат на свобода?

След като потисна глупавото хрумване, Соумс разгъна своя брачен договор. Повече от осемнайсет години не го бе поглеждал — откакто бе променил своето завещание след смъртта на баща си и раждането на Фльор. Искаше да види дали съществува изразът „под покритие“ Да, ето го… Странен израз, като поразмисли човек, произлязъл може би от конезаводски речник! Лихва от петнадесет хиляди лири (която й бе плащал, без да приспада данъка върху тях), докато е негова съпруга, а след като овдовее, „dum casta“^[1] — старомоден и малко рязък израз, вписан, за да осигури доброто поведение на майката на Фльор. Освен това по завещанието рентата й стигаше до хиляда лири годишно при същите условия. Много добре! Той върна преписите на Градман, който ги взе, без да вдигне глава, завъртя се на стола, прибра отново книжата в чекмеджето и продължи да работи.

— Не ми харесва положението на държавата, Градман; навъдиха се много хора без никакъв здрав разум. Искам да намеря начин да запазя мис Фльор от всякакви превратности.

Градман записа на попивателната си цифрата^[2].

— Да-а — отвърна той; обстановката е лоша.

— Обикновените уговорки срещу посегателството върху рентата не стигат в случая.

— Не-е — потвърди Градман.

— Представете си, че дойдат на власт лейбъристите, или нещо по-лошо! Хората с идеи-фикс са най-опасни. Погледнете Ирландия!

— Ах! — въздъхна Градман.

— Да предположим, че й прехвърля още отсега всичко, като оставя за себе си пожизнено плодоползуване; тогава могат да ми отнемат само лихвите, ако, разбира се, не изменят закона.

Градман поклати глава се усмихна.

— О-о! — заяви той. — Наа-адали биха се решили на такова нещо!

— Не зная — промълви Соумс. — Не им вярвам.

— Трябва да изминат две години, за да бъде дарението освободено от данък върху наследствата.

Соумс изсумтя. Две години! Той беше едва на шейсет и пет!

— Не е там въпросът. Пригответе проектодарение, с което прехвърлям целия си имот по равно на децата на мис Фльор, с пожизнена рента отначало на мене, след това на нея, без право на предварително разпореждане с имота, и добавете клауза, според която в случай, че нейната пожизнена рента бъде по някакъв начин отнета, тя минава в разпореждане на изпълнителите, които ще я употребят по свое усмотрение, но в нейна полза.

Градман изхриптя:

— Малко прибързано на вашата възраст, сър; изпускате контрола от ръцете си.

— Това е моя работа — отвърна рязко Соумс. Градман записа на лист хартия: „Пожизнена рента… предварително прехвърляне… отнемане на дохода… пълно усмотрение…“ и добави:

— Кои ще бъдат изпълнителите? Мистър Кингстън младши е приятна и солидна личност.

— Да, той може да бъде единият. Но трябват трима. А не виждам засега нито един подходящ Форсайт.

— Нито младия мистър Никълъс? Той е адвокат. Поверявали сме му дела.

— Не е от тия, където правят чудеса — отвърна Соумс.

Лека усмивка се плъзна по лицето на Градман, мазно от безброй изядени овнешки котлети — усмивката на човек, които седи по цял ден на едно място.

— Не може и да се очаква такова нещо на неговата възраст, мистър Соумс.

— Защо? На колко е? Четиридесет?

— Да-а. Съвсем млад е още.

— Добре, поставете го; но искам и друг, който да е лично заинтересован, а не виждам никого.

— Какво ще кажете за мистър Валериус, след като се върна в Англия?

— Вал Дарти ли? С такъв баща?

— Да-а — промълви Градман. — Баща му е умрял преди седем години… Законът няма да го допусне.

— Не — заяви Соумс. — Не ми харесва подобна комбинация.

И стана.

Градман каза ненадейно:

— Ако наложат данък върху капитала, ще посегнат и върху капитала на изпълнителите, сър. Ще се получи следователно все същото. Аз на ваше място не бих бързал.

— Правилно — отвърна Соумс. — Ще помисля. Какво направихте с онази бележка за събарянето на сградата на Виър Стрийт?

— Не съм я изпратил още. Наемателката е много стара. И надали ще поиска да се мести на тая възраст.

— Кой знае? Всички са станали нервни напоследък.

— Аз гледам малко по-широко на въпроса, сър. Жената е на осемдесет и една години.

— Изпратете й все пак известие — настоя Соумс. — И вижте какво ще каже. О! А мистър Тимоти? Уредено ли е всичко, в случай че…

— Описът на имотите му е готов; направил съм опека на мебелите и картините, за да знаем какво да задържим. Но ще ми е жал, когато си отиде. Милият човек! Години минаха, откакто го видях за пръв път!

— Не можем да живеем вечно — заяви Соумс и взе шапката си.

— Нее-е — отвърна Градман; — и все пак ще бъде жалко… последният от старото семейство! А трябва ли да повдигна отново въпроса за оная неприятна история на Олд Къмптън Стрийт? Тия музиканти са цяла напаст.

— Повдигнете го. Трябва да прибера мис Фльор и да взема влака в четири часа. Довиждане, Градман.

— Довиждане, мистър Соумс. Надявам се, че мис Фльор…

— Добре е, само че много поскитва.

— Даа-а — проточи Градман. — Младост.

Соумс излезе, като мислеше: „Милият Градман! Да беше по-млад, него щях да взема за изпълнител. На никого не мога да разчитам, че ще се грижи истински.“

Изоставяйки жлъчната математическа точност и странния покой на този закътан квартал, той помисли изведнъж: „Под покритие! Защо не могат да екстернират хора като Профон вместо цели тълпи трудолюбиви германци?“ И се изненада от дълбокото смущение, предизвикано от тази неродолюбива мисъл. Няма що! Човек не може да намери нито миг истински покой. Всяко нещо си имаше и своя опака страна. И той продължи пътя си към Грийн Стрийт.

Точно след два часа по собствения му часовник Томас Градман се обърна на въртящия се стол, заключи и последното чекмедже на бюрото, постави в джоба на жилетката си толкова голяма връзка ключове, че дясното подребрие, там, където беше черния дроб, се изду, изтри с ръкав вехтия цилиндър, все чадъра си и слезе. Нисък, дебел, закопчал плътно извехтелия си редингот, той тръгна към пазара Ковънт гардън. Никога не пропускаше тази всекидневна разходка до метрото за Хайгейт и рядко пропускаше да направи пътем някоя наложителна покупка на зеленчук и плодове. Нови поколения можеха да се раждат, модите на шапките да се променят, войни да се водят, форсайтовският род да отмира, но Томас Градман, неизменен и посивял, продължаваше всекидневната си разходка и купуваше всекидневната порция зеленчук. Времената не бяха вече същите, синът му бе загубил единия си крак, продавачите не даваха хубави кошнички, за да си носиш в тях покупката… но подземната железница беше много удобно нещо. Изобщо не биваше да се оплаква; здравето му беше добро за тая възраст и, след петдесет и четири години в адвокатурата, той получаваше осемстотин лири годишно; само че напоследък положението ставаше малко тревожно, защото заплатата му се състоеше главно от комисионните по събиране на наемите и ако това ликвидиране на недвижимата форсайтовска собственост продължи, източникът щеше да пресъхне, а животът все поскъпваше; но нямаше смисъл да се тревожи. „Господ си има грижа за всичко“ — обичаше да казва той; и все пак недвижимите имоти в Лондон… Какво ли биха казали мистър Роджър или мистър Джеймс, ако можеха да видят тия продажби… които приличаха на обезверяване!… Мистър Соумс обаче се тревожеше. Докато са живи наследодателят и преките наследници, и двайсет и една години след тях — по нататък не можеше да се отиде; а здравето на мистър Соумс беше чудесно… мис Фльор е много мило девойче, много мило, ще се омъжи; само че толкова млади семейства днес нямат деца!… Той беше двайсет и две годишен, когато се роди първото му дете; мистър Джолиън пък се бе оженил, още докато учеше в Кеймбридж и същата година стана баща… О, господи! Отдавна беше то — през шейсет и девета година, много време преди мистър Джолиън старши — тънък познавач на недвижими имоти — да прибере завещанието си от мистър Джеймс. Да! В ония времена всеки гледаше да купи имот, не знаеха какво е цвят каки, хората не се стремяха да се провалят взаимно, за да могат да се издигнат; краставиците бяха по два пенса, а дините, какви дини, слюнки да ти потекат! Петдесет години минаха, откакто бе постъпил в кантората на мистър Джеймс и мистър Джеймс му бе казал: „Слушайте, Градман, вие сте още новак… Старайте се и няма да усетите как ще стигнете до петстотин лири на година.“ Достигнал ги бе, боеше се от бога, служеше на Форсайтови, а вечер ядеше само вегетарианска храна. И, като си купи един брой Джон Бул — макар че не го обичаше заради несдържания език, — с един-единствен пакет, увит в кафява хартия, влезе в подземната железница, която го отнесе към земните недра.