Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (46)

Джолиън в ролята на пълномощник

След като гостите си отидоха, Джолиън не се върна към рисуването, защото вече се смрачаваше, а отиде в кабинета, с подсъзнателния копнеж да съживи мигновеното видение — баща си, седнал в старото тъмнокафяво кожено кресло, кръстосал крак върху крак, вперил напред светналите си очи изпод купола на масивното чело. Често пъти в тази малка стая, най-приятната в целия дом, Джолиън изпитваше мигновено общение със своя баща. Не че вярваше в безсмъртието на човешката душа — чувството му съвсем не беше така логично — то беше по-скоро някакъв въздушен допир, някакво ухание, едно от ония силни душевни възприятия на форма или светлинни движения, към които са особено податливи хората с артистично око. Само тук — в тази малка и съвсем непроменена стая, където баща му прекарваше най-много часове — можеше да изпита все още чувството, че той не е изчезнал напълно, че здравата мъдрост на тоя стар ум и топлотата на неговата властна обич продължават да живеят.

Какъв съвет би дал баща му при това внезапно припламване на старата трагедия… какво би казал пред тая заплаха, надвиснала над жената, към която се бе привързал в последните седмици на своя живот? „Трябва да сторя най-доброто, което мога — помисли Джолиън. — Той я повери на мене със завещанието си. Но кое е най-доброто?“

И сякаш от стремеж да придобие мъдростта, душевното равновесие и проникновения здрав смисъл на стария Форсайт, той седна в старото кресло и кръстоса нозе. Но му се стори, че там седи някакъв призрак; никакво вдъхновение не го осени, само вятърът почукваше с пръсти по тъмнеещите стъкла на вратата.

„Дали да отида — помисли той, — или да я помоля да дойде тук? Какъв е бил животът й? Какъв ли е сега? Отвратително е да се разравят тия неща след толкова време!“ Фигурата на братовчед му, застанал с ръка на дръжката на маслиненозеленикавата врата, изникна отново пред него, оживяла като фигура от старинен часовник, която изскача при отброяването на часовете; а думите му прозвучаха в ушите на Джолиън: „Аз заповядвам в тоя дом; казах ви вече… и повтарям: не приемаме.“ Отвращението, което беше изпитал тогава към Соумс — към това плоско, обръснато лице с упоритостта на булдог, към сухата, здрава, пригладена фигура, леко приведена като над кокал, който не може да глътне, — изникна отново с някогашната сила, все така живо, не, дори много по-живо. „Ненавиждам го — помисли той, — от дън душа го ненавиждам. И толкова по-добре; така ще ми е по-лесно да взема страната на жена му.“ Полухудожник и полуфорсайт, Джолиън по природа ненавиждаше това, което наричаше с общото име „свади“; ако не го дразнят, той отговаряше напълно на класическото описание на кучката: „Предпочита да бяга, вместо да се бие.“ Лека усмивка застина в брадата му. Каква ирония наистина, че Соумс трябваше да дойде тук… в този дом, построен за самия него! Как гледаше, как зяпаше по тази руина на своите някогашни мечти; как поглеждаше скришом стените, стълбището, как преценяваше всичко! И Джолиън помисли инстинктивно: „Навярно и сега би живял с удоволствие тук. Той никога не престава да копнее за нещо, което веднъж е притежавал. Да-а, трябва все пак да предприема нещо; но колко неприятно, колко неприятно е това.“

Късно вечерта писа в Челси да запита Айрин дали ще може да го приеме.

Старият век, видял чудния разцвет на индивидуализма, залязваше в небе, почервеняло от приближаващите бури. Слухове за война засилваха оживлението в Лондон, и без това премного оживен в края на лятната ваканция. За Джолиън, който не идваше често в града, улиците изглеждаха изпълнени с трескаво движение поради новите автомобили, които отричаше от чувство за естетика. Броеше ги от кабриолета си и установи, че са едно към двайсет по отношение на старите превозни средства. „Бяха едно към трийсет преди година — помисли той; — очевидно е, че ще се наложат. Още повече шум и повече смрад…“ Той беше от ония сравнително малобройни либерали, които не харесваха никаква новост, приела материална форма, и нареди на кочияша да стигне по-бързо до реката, далеко от шумния трафик, защото му се искаше да погледа водата през прибулващата завеса на платаните. Пред малкия жилищен блок, на петдесетина ярда от Крайбрежния булевард, каза на кочияша да почака и се качи на първия етаж.

Да, мисис Ерън беше в къщи!

Отражението на един редовен, макар и скромен доход пролича изведнъж за човека, който помнеше бедната изисканост на това малко жилище, когато бе дошъл преди осем години да съобщи добрата вест. Всичко беше ново, изящно, навред се носеше дъх на цветя. Общият тон беше сребрист, с леки следи тук-там от черно, бледолилаво и златисто. „Жена с отличен вкус“ — помисли той. Времето не бе го засегнало много, защото беше Форсайт. Но Айрин то съвсем не бе докоснало — или поне така му се стори. Не изглеждаше остаряла с нито един ден, както бе застанала пред него в своята тъмносива рокля от раирано кадифе, с меките си тъмни очи и тъмнозлатисти коси, протегнала ръка с лека усмивка.

— Седнете, моля.

Едва ли някога бе седял с такова чувство на стеснение.

— Никак не сте се променили — каза той.

— А вие сте се подмладили, братовчеде Джолиън — отвърна тя.

Джолиън прокара ръка в косата си, утешавайки се, че е още гъста.

— Остарях, но не го усещам. Едно от добрите качества на живописта е, че ви поддържа млад. Тициан е живял деветдесет и девет години; трябвало да дойде чума, за да го погуби. Знаете ли, когато ви видях за пръв път, си припомних една негова картина.

— Когато ме видяхте за пръв път?

— В Ботаническата градина.

— А как ме познахте, като не ме бяхте виждали дотогава?

— По човека, който се приближи към вас.

Той я погледна настойчиво, но лицето й не се промени, когато му каза спокойно:

— Да; преди цяла вечност.

— Каква е рецептата ви за неостаряване, Айрин?

— Човек се запазва чудесно, когато не живее.

Хм! Горчива истина! „Щом не живее…“ Но тя даваше повод да поведе разговор и той го използува.

— Помните ли братовчед ми Соумс?

Видя, че Айрин се усмихна на чудноватия въпрос, и веднага продължи:

— Дойде да ме види завчера. Иска да се разведете. А вие?

— Аз? — изненада се тя. — След дванайсет години? Малко късно е. Не ще ли бъде трудно?

Джолиън я погледа упорито.

— Не, ако… — започна той.

— Ако имах любовник. Но не съм имала оттогава.

Какво изпита той при тия прости откровени думи? Облекчение ли, изненада, състрадание? Венера, която живее дванайсет години без любов!

— И все пак — каза той — предполагам, че много нещо бихте дали, за да бъдете свободна.

— Не зная — какво значение има сега?

— Ако се влюбите в някого?

— Просто ще го обичам.

В този прост отговор тя вложи сякаш цялата мъдрост на жена, от която светът се е отвърнал.

— Така! И какво бихте казали да му предам?

— Просто съжаленията ми, че не е свободен. Той имаше удобен случай. Не зная защо не го използва.

— Защото е Форсайт; виждате ли, ние никога не се разделяме с имуществото си, освен когато искаме да го заменим с нещо друго; и тогава дори невинаги го правим.

Айрин се усмихна.

— И вие ли, братовчеде Джолиън?… Вие, струва ми се, не го правите.

— Разбира се, но аз съм мелез… не съм чистокръвен Форсайт. Закръглявам сумите винаги в своя вреда — отвърна неловко Джолиън.

— А с какво желае да ме замени Соумс?

— Не зная; може би с деца.

Тя помълча, загледана в пода.

— Да — промълви накрая. — Тежко е. Бих му помогнала да си възвърне свободата, ако можех.

Джолиън загледа шапката си; стеснението му бързо се засилваше заедно с възхищението, учудването и състраданието. Тя беше така мила и така самотна; а цялата история е така заплетена!

— Да — каза той, — ще трябва да се срещна със Соумс. Ако мога да ви бъда полезен с нещо, винаги съм на ваше разположение. Сигурно ме смятате за жалък заместник на баща ми. Ще ви съобщя във всеки случай какво става, след като поговоря със Соумс. Той може да се погрижи сам за повода.

Тя поклати глава.

— Виждате ли, той би загубил в такъв случай много, докато аз не ще загубя нищо. Бих желала да бъде свободен; но не виждам какво бих могла да сторя.

— И аз не виждам — заяви Джолиън. След малко се сбогува.

Файтонът чакаше. Три и половина! Соумс сигурно е още в кантората си.

— В Поултри! — извика той през прозорчето.

Пред Парламента и пред Уайтхол вестникарчетата викаха:

— Опасно положение в Трансваал!

Но виковете им почти не го сепваха, както беше потънал в спомена за тази красива жена, за мекия тъмен поглед, за думите й: „Но не съм имала оттогава.“ Как живееше тази изоставена, самотна, незащитена жена, към която всеки мъж може да протегне ръка… да се опита да я сграбчи при най-лекия знак. Година след година е прекарвала така!

Думата „Поултри“, мярнала се над главите на минувачите, го върна към действителността.

Фирмата „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“ — с черни букви върху зеленикав фон — го стресна и му вдъхна смелост; той тръгна по каменните стъпала, като мърмореше:

— Мухлясали пазители на собствеността! Но не можем без тях!

— Търся мистър Соумс Форсайт — каза на момчето, което му отвори.

— Кой го търси?

— Мистър Джолиън Форсайт.

Момчето го изгледа любопитно, защото не бе виждало досега Форсайт с брада, и изчезна.

Кантората „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“ бе погълнала постепенно помещенията на „Туутинг и Боулс“ и бе заела целия първи етаж. Фирмата се състоеше сега само от Соумс и неколцина чиновници и стажанти. След оттеглянето на Джеймс преди шест години експедитивността на фирма се засили особено когато отпадна и Бъстърд, изтощен, както се предполагаше, от делото Фариър срещу Форсайт, по-заплетено от винаги и с все по-малко изгледи да ползува тези, които щяха да го спечелят. Със своя здрав усет за действителността Соумс никога не допусна това дело да го тревожи; напротив, отдавна бе разбрал, че провидението му е подарило по този начин по двеста лири годишно чист пожизнен доход… И защо не?

Когато Джолиън влезе, братовчед му правеше списък на държавните ценни книжа, които притежаваше, като смяташе да посъветва своите дружества да ги продадат веднага поради слуховете за война, преди другите да са се досетили да го сторят. Полуобърна се, погледна косо Джолиън и каза:

— Как сте? Само една минутка. Седнете, моля.

Вписа още три суми, сложи една линия, за да отбележи докъде е стигнал, и се обърна към Джолиън, като хапеше откъм дясната страна тънкия си показалец.

— И така?

— Видях я.

Соумс се намръщи.

— Е-е?

— Останала е вярна на спомена.

Джолиън се засрами, че каза това. Лицето на братовчед му придоби оранжевочервен цвят. Какво го накара да подразни това жалко животно?

— Трябва да ви предам, че тя съжалява, задето не сте свободен. Дванайсет години са много време. Вие знаете по-добре от мене закона и възможностите, които той ви дава.

Соумс някак странно изръмжа. Мълчаха цяла минута. „Като восъчен манекен! — помисли Джолиън, наблюдавайки това затворено лице, от което руменината бързо се отдръпваше. — Никога не ще се издаде какво мисли или какво смята да прави. Восъчно, също като на манекен!“ И премести поглед върху плановете на цветущия град „Бай Стрийт он сий^[1]“, чиито бъдещ вид беше изложен на стената — да привлича собственическите инстинкти на клиентите. Странна мисъл хрумна на Джолиън: „Кой знае дали няма да получа разписка… За сондажа от мистър Джолиън Форсайт по развода ми, за съобщението по срещата му с жена ми и за искането ми да я види отново — шестнайсет шилинга и осем пенса.“

Неочаквано Соумс каза:

— Не мога да продължавам така. Казвам ви, не мога.

Очите му блуждаеха из стаята като на животно, което търси възможност да избяга.

„Той наистина страда — помисли Джолиън; — не бива да забравям това, само защото не го обичам.“

Соумс се обърна рязко към него с някакъв глух звук, идващ сякаш от много дълбоко:

— Защо трябва да страдам след всичко, което претърпях? Защо?

Джолиън само вдигна рамене. Разумът му се съгласяваше; чувствата се бунтуваха, без да знае защо.

— Баща ви — продължи Соумс — я харесваше… господ знае защо! Навярно и вие? — Той погледна остро Джолиън. — Струва ми се, че е достатъчно човек да направи някому зло, за да спечели съчувствието на хората. Не зная каква вина имам… Не можах да разбера досега. Винаги се отнасях добре с нея. Давах й всичко, каквото пожелаеше. Защото не можех без нея.

Разумът на Джолиън отново с съгласи, чувството отново отрече. „Какво става? — помисли той. — Сякаш не съм съвсем в ред. А все пак, ако е така, по-добре да не съм, отколкото да съм.“

— Най-сетне — каза Соумс с мрачна суровост. — тя беше моя жена.

И в слушателя му проблесна изведнъж мисълта: „Това е то! Притежание! Да, всички притежаваме по нещо. Но… човешко същество! Пфу!“

— Трябва да погледнете фактите — отвърна той. — или, по-точно, липсата на факти.

Соумс му хвърли отново бърз, мнителен поглед.

— Липсата на факти ли? — повтори той. — Но аз не съм уверен, че е така.

— Извинете — възрази Джолиън. — Аз ви предадох това, което тя ми каза. А то беше съвсем категорично.

— От личен опит имам основание да не проявявам сляпо доверие в думите й. Ще видим.

Джолиън стана.

— Сбогом — каза кратко той.

— Сбогом — отговори Соумс.

Джолиън излезе, като се опитваше да разбере полунедоумяващото, полузаплашително изражение в лицето на братовчеда си. Тръгна към гара Ватерло твърде разстроен, сякаш бяха одрали кожата на нравствената му личност; през цялото време във влака мислеше за Айрин и самотното й жилище, за Соумс в самотния му кабинет, за странно похабения живот и на двамата. „В примка! — помисли той. — И двамата са с примки на шията… А нейната е толкова прекрасна!“