Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (72)

Летен ден

Мисълта за сина му рядко напускаше Джолиън в дните след първата му разходка в Ричмънд парк. Не бе получил вече никаква вест; запитванията във Военното министерство не изясниха нищо; писмо от Джун или Холи можеше да очаква най-рано след три седмици. През тия дни той почувства колко недостатъчни са спомените му за Джоли, какъв дилетант е бил като баща. Нямаше нито един спомен за някакво скарване или помирение, защото не бяха се карали; за нито един сърдечен разговор — дори когато бе умряла майката на Джоли. Само една полушеговита обич. Прекалено много се бе страхувал да не се обвърже някак, да не загуби своята свобода, да не наруши свободата на сина си.

Усещаше успокоение само в присъствието на Айрин, при все че то беше страшно усложнено от растящото съзнание за раздвоението на чувствата му между нея и Джоли. С Джоли беше свързано съзнанието му за продължение на рода и за общественото верую, което бе усвоил дълбоко на младини, както и по-късно, когато синът му следваше в колежа и университета… съзнанието, че бащата и синът не бива да изневерят на това, което очакват един от друг. С Айрин го свързваше радостта му от красотата и природата. А сякаш все по-малко и по-малко разбираше кое от двете чувства е по-силно. От това вцепенение обаче бе събуден грубо в деня, когато — на тръгване за Ричмънд — бе пресрещнат от младеж с познато лице, на велосипед, който приближи с лека усмивка.

— Мистър Джолиън Форсайт, нали? Благодаря ви.

Подаде му един плик и изчезна с велосипеда. Изненаданият Джолиън отвори плика.

„Върховен съд за морски, наследствени и бракоразводни дела. Форсайт срещу Форсайт и Форсайт!“ Чувството за срам и отвращение бе последвано от реакцията: „Нали тъкмо това желаеш, защо си недоволен?“ Сигурно и тя е получила същото известие. Трябваше веднага да я види. По пътя обмисляше предложението. Смешна история, защото каквото и да се говори в писанието за сърцата, за да се задоволи законът, трябва нещо повече от копнежи. Те биха могли прекрасно да се защитят при това дело, или поне да направят опит да се защитят. Но тази мисъл беше противна на Джолиън. Ако не я обладаваше на дело, той все пак я бе пожелал, а знаеше, че и тя е готова да отиде при него. Лицето й му показваше това. Не преувеличаваше чувството й. Тя бе преживяла своята голяма любов, а на неговата възраст не можеше да се очаква, че ще се влюби в него. Но тя му вярваше, обичаше го, навярно чувстваше, че ще й бъде опора. Сигурно не ще му поиска да се защитава по това дело, като знае, че я обожава! Тя не притежаваше, слава богу, тази вбесяваща английска добросъвестност, която се отказва от щастието само за да изпита задоволството от отказа. Трябваше да се радва на тази възможност да се освободи… След седемнадесет години мъртвешки живот! Колкото до скандала — маслото беше вече налято в огъня! И да се опитат да се защитят, не ще заличат петното! Джолиън чувстваше нещо, което би изпитал всеки Форсайт, чийто частен живот е застрашен: щом законът налага да го обесят, то поне да има за какво! Освен това да застане пред съда и да дава показания под клетва, че нито с действие, нито с дума са признали любовта си, му се струваше много по-унизително, отколкото да приеме мълчаливо позора, че е прелюбодеец… много по-унизително с оглед на личното му чувство, а еднакво лошо и тежко и за децата му. Ужасяваше го мисълта да обяснява пред един съдия и дванайсет души — обикновени англичани — срещите в Париж и разходките в Ричмънд парк. Противно му беше грубото, лицемерно порицание в цялото съдопроизводство; вероятността да не им повярват… самата мисъл да види жената, която беше за него олицетворение на естествеността и красотата, застанала пред тия мнителни, алчни погледи Не, не! Да се защитава би значело само да създаде развлечение за лондончани и да увеличи продажбата на вестниците. Хиляди пъти по-добре е да приеме, каквото му пращат Соумс и боговете.

„А всъщност — мислеше честно той — кой знае дали бих могъл, дори заради сина си, да издържа по-дълго това положение! Във всеки случай тя поне ще се освободи от примката.“ Потънал в тези мисли, не усети тежката задуха. Небето беше облачно, тъмнолилаво, с тънки бели прорези. Тежка дъждовна капка остави малка звездообразна звезда в пясъка на шосето, когато той вече влизаше в парка. „Пфу! — помисли Джолиън. — И гръмотевица! Дано не е тръгнала да ме посрещне: ей сега ще завали като из ведро!“ Но в същия миг видя Айрин, която идваше към вратата на парка. „Ще трябва да изтичаме до Робин хил“ — каза си той.

Бурята мина над Полтри в четири часа — желано развлечение за чиновниците във всички канцеларии. Соумс пиеше чаша чай, когато му донесоха писмото:

„Уважаеми господине,

Форсайт срещу Форсайт и Форсайт

Според указанията Ви чест ни е да Ви съобщим, че днес уведомихме лично ответницата и ответника по горното дело в Ричмънд и в Робин Хил.

 

Вам предани

Линкман и Лейвър“

Соумс загледа втренчено писмото. Още от момента, когато даде тези нареждания, се изкушаваше да ги отмени. Такава скандална опозоряваща история! Сами доказателствата — доколкото ги бе чул — не му се виждаха убедителни; все по-малко и по-малко му се струваше вероятно ония двамата да са минали границите на приличието. Но делото, разбира се, ще ги отведе нататък; а тази мисъл го измъчваше. Онзи тип ще получи любовта, която сам той не бе успял никога да спечели! Нима беше вече съвсем късно? Нямаше ли някакво средство да ги раздели, след като ги бе стреснал с това съобщение? „Ако не сторя това веднага — помисли той, — ще бъде късно, щом са получили призовките. Ще ида да се срещна с него; още сега ще отида.“

Разстроен от нервното напрежение, той изпрати за едно от „модните“ таксита. Ще трябва може би дълго да търсим оня приятел, а господ знае какво решение могат да вземат те след подобен удар! „Ако бях някакво театрално муле — каза си той, — сигурно щях да взема камшик, пистолет или нещо подобно!“ Взе обаче само свитък книжа от делото „Мейджънти срещу Уейк“ с намерение да ги прегледа по пътя. Но дори не ги отвори; седеше неподвижен, като се полюляваше и подскачаше от време на време от друсането на колата, без да усеща нито течението зад врата си, нито миризмата на бензина. Ще трябва да се ръководи от поведението на другия и — главно — да запази самообладание!

Когато колата наближи моста Пътни, Лондон бе започнал вече да изхвърля от недрата си работниците; мравките напускаха мравуняците. Колко мравки, всяка заета със своята прехрана, всички вплели пипала в огромното гъмжило! За пръв път в живота си навярно Соумс помисли: „Можех да запратя всичко по дяволите, ако исках! Нищо не ме засяга! Можех да се развличам, да живея както желая… да се забавлявам, както ми е угодно!“ Не! Човек, живял като него, не можеше да запрати всичко по дяволите… да отиде във Капуа^[1], да пропилее спечелените пари и доброто си име. Животът на човека е в това, което притежава и се е стремил да притежава. Само глупците мислят другояче… глупците, социалистите и развратниците!

Увеличила скоростта си, колата се носеше покрай извънградски вилите. „Навярно петнадесет мили в час! — помисли Соумс. — Това ще накара хората да живеят извън града.“ И той пресметна веднага как ще се отрази тоя факт върху ония части от Лондон, които бяха собственост на баща му… Сам той не бе влагал никога парите си в сгради; скритата си склонност към хазарт задоволяваше напълно с покупката на картини. Колата ускоряваше непрекъснато движението си, спусна се по хълма покрай Уимбълдънското поле. Тази среща! Един петдесет и две годишен мъж с големи деца и с име в обществото сигурно не ще постъпи безразсъдно! „Не ще поиска да опозори семейството си — помисли Соумс; — и той обичаше баща си, както аз обичам своя, а бащите ни бяха братя. Тази жена носи разруха! Какво има в нея? Никога не разбрах.“ Автомобилът се отклони, пое покрай гора и Соумс чу закъснял зов на кукувица, навярно първият, който чуваше през това лято. Минаваха почти край мястото, което бе избрал първоначално, така безцеремонно отхвърлено от Босини, който бе предпочел другото. Соумс изтри с носна кърпичка лицето и ръцете си и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да набере смелост. „Запази самообладание! — помисли той. — Запази самообладание!“

Колата зави по алеята към парадния вход, който можеше да бъде негов; до слуха му достигнаха звуци от пиано. Забравил бе, че онзи приятел има дъщери.

— Възможно е веднага да изляза — каза той на шофьора, — но може и да се забавя.

Позвъни.

Докато следваше прислужницата през завесите към вътрешния хол, изпита облекчение, че първата среща ще бъде със Джун или Холи — с тази която свиреше; затова безкрайно се изненада, когато видя пред пианото Айрин, а Джолиън — да я слуша унесено, седнал в креслото. И двамата станаха. Кръвта нахлу в главата на Соумс. Твърдото му решение да се ръководи от едно или друго изчезна изведнъж. Изражението на прадедите фермери в далечното крайбрежие — отпреди „Високомерния Досет“ — изби по лицето му.

— Чудесно!

Чу как онзи промърмори:

— Едва ли е подходящо тук… Да отидем в кабинета, ако нямате нищо против.

И двамата минаха покрай него през отдръпнатата завеса. В малката стая, където ги последва, Айрин застана до отворения прозорец, а „онзи“ — недалеч от нея до голямото кресло. Соумс затвори шумно вратата след себе си; този звук го върна назад към деня преди толкова години, когато бе затръшнал вратата пред Джолиън… и му бе забранил да се намесва в живота им.

— И така — започна той, — как възнамерявате да се оправдаете?

„Онзи“ има нахалството да се усмихне.

— Това, което получихме днес ви отнема правото да задавате такъв въпрос. Предполагам, се радвате, че ще се измъкнете от примката…

— О! — отвърна Соумс. — Така ли мислите! Аз дойдох да ви съобщя, че ще се разведа, без да пропусна нито едно обстоятелство, опозоряващо и двама ви, ако не се закълнете, че от днес нататък ще престанете да се срещате.

Изненада се от плавната си мисъл, защото в главата му беше хаос, а ръцете му трепереха. Ни един от двамата не отговори; но изражението им му се стори презрително.

— И така — продължи той, — ти… Айрин?

Устните й мръднаха, но Джолиън сложи ръка на рамото й.

— Оставете я! — извика гневно Соумс. — Ще се закълнеш ли, Айрин?

— Не.

— О! А вие?

— Още по-малко.

— Тогава сте виновни?

— Да, виновни сме.

Казала го бе Айрин със спокойния си ясен глас, с недостъпността, която така често го бе вбесявала. Извън себе си от ярост, той извика:

— Ти си сатана!

— Махайте се! Напуснете тоя дом, за да не извърша нещо непоправимо.

Този тип ще го заплашва с нещо непоправимо! А знае ли, че на косъм оставаше да бъде удушен?

— Настойник! — извика Соумс. — Който си присвоява това, което му е било поверено! Крадец, отнел жената на братовчеда си!

— Наричайте ме, както желаете. Вие избрахте своя път, ние — нашия. Махайте се!

Ако бе взел оръжие, Соумс сигурно би го употребил в тоя миг.

— Ще ми платите! — заяви той.

— С най-голямо удоволствие.

При това ужасно извращаване смисъла на думите му от сина на човека, който му бе измислил прозвището „Собственика“, Соумс се спря и ги загледа смаян. Наистина смешно!

Стояха така, сдържани от невидима сила да не прибягнат км изстъпление. Не можеха да се сбият, а не намираха подходящи за случая думи. И Соумс не можеше, не знаеше как да се обърне, за да излезе. Погледът му бе прикован в лицето на Айрин. За последен път виждаше това фатално лице… несъмнено за последен път.

— А ти — каза изведнъж той — надявам се, че ще се държиш и с него така, както се държеше с мене… Толкова!

Видя я, че трепва и с чувство на полутържество и на полуоблекчение мина през хола и се качи в автомобила. Отпусна се на възглавниците със затворени очи. Никога в живота си не бе толкова близо до извършване на убийство; никога не бе изгубвал дотолкова самообладанието си, което беше негова втора природа. Чувстваше се ограбен, оголен — сякаш бе загубил всяка добродетел… Животът беше безцелен, мисълта отказваше да работи. Слънцето грееше в колата, но на него му беше студено. Току-що преживяната сцена бе потънала вече неизвестно къде, нямаше за какво да се задържи; и той изпитваше страх, сякаш висеше пред ръба на пропаст, сякаш само при още едно завъртане на винта и разумът му ще му измени. „Не съм годен за такива неща — помисли той, — не бива… не съм годен.“ Автомобилът засили скоростта: дървета, къщи, хора минаваха механично край него, лишени от каквото и да е значение. „Чувствам се съвсем особено — помисли той; — ще отида в турската баня. Бях… стигнах до нещо ужасно Така не може.“ Колата отново сви по моста и пое нагоре по Фулъм Роуд, покрай парка.

— В хамама — каза Соумс.

Странно, че в такъв горещ летен ден топлината може да бъде така успокоителна! Когато влизаше в пералнята, срещна Джордж Форсайт, който излизаше оттам зачервен и лъскав.

— Здравей! — усмихна се Джордж. — За какво се тренираш? Нямаш много излишна плът.

Шут! Соумс го отмина с полупрезрителна усмивка. Докато лежеше по гръб и се търкаше несръчно, за да се изпоти, той мислеше: „Да се смеят! Не искам да изпитвам никакви вълнения! Не мога да понасям бурни чувства! Вредят ми!“