Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (24)

Соумс седи на стълбите

Тази вечер Соумс се качи в стаята си с чувството, че е прекалил. Готов беше да поиска извинение за думите си.

Загаси лампата, която още гореше в коридора и пред стаята им. И се спря с ръка върху дръжката на вратата, за да обмисли как да се извини; защото не искаше тя да види, че е разстроен.

Но вратата не се отвори дори когато я бутна и натисна дръжката. Вероятно Айрин я бе заключила по някакъв повод и бе забравила да я отключи.

Влезе в своята тоалетна стая, дето лампата също светеше с намален фитил, и отиде веднага оттам към спалнята. И тази врата беше заключена. Тогава забеляза, че походното легло, което използваше понякога, беше приготвено за спане, с пижамата му върху него. Сложи ръка върху челото си и я отдръпна овлажнена. Разбра, че е изгонен.

Върна се при вратата, раздруса тихо дръжката и повика:

— Отключи вратата, чуваш ли? Отключи вратата!

Долови леко шумолене, но никой не отвори.

— Чуваш ли ме? Пусни ме веднага — настоявам да отключиш!

Зад вратата дочу дишането й — дишане на уплашено същество.

Ужасно беше това неумолимо мълчание, тази невъзможност да стигне до нея. Той се върна към другата врата, натисна я с цялата си тежест, опита се да я изкърти. Вратата беше нова — поръчал бе да сменят и двете врати по време на сватбеното пътешествие. Вдигна гневно крак да изкърти дъската; но се въздържа; припомни си за прислугата и разбра изведнъж, че е победен.

Хвърли се на леглото в своята тоалетна стая и грабна някаква книга.

Но вместо буквите виждаше жена си… с руси коси, разпилени по голите рамене, с големите тъмни очи… застанала като подгонено животно. И разбра дълбокия смисъл на нейния бунт. Тя го изоставяше завинаги.

Не го сдържаше на едно място, затова отиде пак до вратата. Чу я отново да се движи и повика:

— Айрин! Айрин!

В гласа му прозвуча неволно затрогваща нотка. Лекото шумолене секна — в зловещ ответ. Той застана замислен, със стиснати пестници.

След малко се измъкна на пръсти, изтича до другата врата, направи последно усилие да я отвори. Тя изскърца, но не се поддаде. Той седна на стълбите и зарови лице в ръцете си.

Дълго седя там в тъмнината. Блед лунен светлик, проникнал през прозорчето на тавана, стигаше полека към него откъм стълбите. Той се опита да погледне на случката като философ.

Щом бе заключила вратите, тя не можеше да има вече никакви претенции на съпруга и той ще може да се утешава с други жени!

Направи едно призрачно пътешествие из тоя вид наслади… Нямаше вкус към подобни подвизи. Никога не бе имал, а сега бе загубил и навика към тях. Чувстваше, че няма да си го възвърне. Гладът му можеше да бъде утолен само от собствената му жена, неумолима и изплашена зад заключените врати. Никоя друга жена не му трябваше.

Това убеждение го завладя с непреодолима сила, докато седеше така на стълбите.

Философията го изостави, заместена от мрачен гняв. Поведението на жена му беше безнравствено, непростимо, достойно за всяко наказание, което би могъл да й наложи. Той не желаеше друга жена освен нея, а тя го бе отблъснала.

Трябва наистина да го мрази тогава. Не бе вярвал досега, че е така. Не вярваше и сега. Струваше му се невероятно. Загубил бе сякаш способността да разсъждава. Ако тя, жената, която бе смятал за така нежна и покорна, можеше да извърши една толкова решителна постъпка… какво ли имаше да дочака?

Запита се отново дали съществува някаква връзка между нея и Босини. Не вярваше: не желаеше да допусне тази причина за държането й… непоносимо беше да помисля дори такова нещо.

Непоносимо беше да си представи, че брачният му живот може да стане обществено достояние. Щом нямаше убедителни доказателства, трябваше да не вярва, защото не желаеше да се самонаказва. А въпреки всичко в душата си… вярваше.

Луната освети със сивобелезникаво сияние сянката му, свита до стената на стълбището.

Босини беше влюбен в нея! Той мразеше тоя младеж и нямаше вече да го щади! Беше в правото си да не плаща и няма да плати нито пенс над двайсет хиляди и петдесет лири — крайната сума, определена в преписката помежду им; или, по-точно, ще плати. Ще плати и ще го съди за време и загуби. Ще възложи делото на Джоблинг Боултър. Ще разори тоя голтак! И изведнъж — по каква мисловна връзка? — си спомни, че Айрин няма пари. И двамата бяха голтаци. Това го изпълни със странно злорадство.

Тишината бе нарушена от леко скръцване зад стената. Тя отиваше най после да си легне. Лека й нощ! Дори да му отвореше сега, той нямаше вече да влезе!

Но устните му, свити в горчива усмивка, потрепераха; и той закри очи…

Късно следобед на другия ден, застанал до прозореца на трапезарията, Соумс гледаше мрачно площада.

Все още залени със слънчева светлина, веселите широки листа на платаните лъщяха и се полюляваха от ветреца в такта на застанала край ъгъла латерна. Тя свиреше някакъв забравен, старинен валс с кобен ритъм; и го повтаряше неуморно, при все че само листата танцуваха по нейната песен.

Жената с латерната не беше весела, защото беше уморена; пък и никой от високите къщи не й хвърли някоя пара. Тя понесе латерната си и засвири отново през три врати.

Беше същият валс, който свиреха у Роджър, когато Айрин танцуваше с Босини. Донесено от коварната музика, уханието на гардениите лъхна отново Соумс, както го бе лъхнало, когато Айрин мина покрай него с блеснали коси и унесен поглед, увличайки Босини все напред и напред из безкрайния танцувален салон.

Жената въртеше бавно ръчката на латерната; скрибуцала бе тая песен цял ден… скрибуцала бе на близката Слоун стрий, може би и за самия Босини.

Соумс отиде да си вземе цигара от украсената с резба кутия и се върна до прозореца. Мелодията го бе сякаш омагьосала и ето че пред очите му се появи изведнъж Айрин, със затворен чадър в ръка, забързала по площада към къщи, в розова блуза с широки ръкави, която не бе виждал досега. Спря се пред латерната, отвори чантата си и даде пари на жената.

Соумс се отдръпна и застана така, че да вижда в антрето.

Тя влезе с ключ в ръка, остави чадъра и застана пред огледалото. Бузите й пламтяха като изгорели от слънцето; устните се усмихваха. Тя протегна ръце, сякаш искаше да се прегърне, и се изсмя с глас, който напомняше стон.

Соумс пристъпи в антрето.

— Много си… хубава! — каза той.

Тя се обърна като простреляна и мина край него към стълбите. Но той й препречи пътя.

— Защо е това бързане? — запита той, загледан в една къдрица, паднала над ухото й.

Не можеше да я познае. Сякаш цялата гореше, с тия ярки пламнали бузи, очи, устни, с тая необичайна блуза.

Тя вдигна ръка и приглади къдрицата. Дишаше бързо, дълбоко, сякаш бе тичала, и при всеки дъх от косите и тялото й полъхваше аромат като уханието на разцъфнал цвят.

— Не ми харесва тая блуза — каза бавно той. — Много лека и без линия.

Вдигна пръст към гърдите й, но тя отклони ръката му и извика:

— Не ме докосвай!

Улови китката й, тя я изтръгна от ръката му.

— А къде си била? — запита той.

— В рая… далеч от този дом!

С тия думи изтича по стълбите.

Навън, за благодарност, латерната свиреше валса пред самата врата.

Соумс не мръдна. Какво му пречеше да я последва?

Дали виждаше мислено как Босини се навежда от мансардния прозорец на Слоун Стрийт и напряга поглед да види още веднъж отдалечаващата се Айрин, как разхлажда пламналото си лице само при спомена за мига, когато се бе хвърлила на гърдите му… А уханието все още витаеше из антрето заедно със смеха, който напомняше стон.