Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (8)

Прегрешението на Джолиън старши

Тоя следобед Джолиън старши излезе от игрището за крикет с намерение да се прибере у дома си. Не бе стигнал още до Хамилтън Терас, когато промени решението си, повика файтон и даде на кочияша адреса на Уистейрия Авеню. Решил бе нещо.

Джун почти не се спираше в къщи през цялата седмица. От доста време — всъщност откакто се беше сгодила за Босини — тя не се застояваше при него. И той не искаше от нея да стои в къщи. Нямаше навика да иска нещо от другите! Тя мислеше сега само за едно — за Босини и неговите работи — и оставяше дядо си от сутрин до вечер съвършено сам в големия му дом, с няколко души прислуга и ни един човек, с когото би могъл да разговаря. Клубът му беше затворен поради ремонт; дружествата му — във ваканция; нищо следователно не го водеше към Сити. Джун му казваше да замине някъде, но тя не можеше да го придружи, защото Босини оставаше в Лондон.

Къде можеше да отиде сам? Не му се ходеше в чужбина: морето действаше зле на черния му дроб, мразеше хотелите. Роджър бе отишъл на бани… но той не възнамеряваше да започне такова нещо на своите години — всички тия модерни летовища бяха глупост!

С такива обяснения той прикриваше пред себе си своето душевно усамотение; бръчките по лицето му се врязваха по-дълбоко, очите му гледаха от ден на ден по-тъжно, нещо съвсем несвойствено за едно лице, което беше някога силно и ведро.

И така, той мина тоя ден през Сейнт Джонс Уд в златистото сияние, обляло малките кръгли акации пред къщичките, в слънчевия ден, който пируваше над малките градинки; и гледаше с любопитство наоколо. Защото никой Форсайт не минаваше през тия места без явно неодобрение и скрито любопитство.

Файтонът му спря пред малка къща с особен тъмносив цвят, който свидетелстваше за отдавнашна липса за съприкосновение с боя. Беше с голяма външна порта и селски вид.

Той слезе напълно спокоен от файтона, като държеше съвсем изправена голямата си глава с увиснали мустаци и побелели коси, които се подаваха изпод преголемия му цилиндър; погледът му беше твърд, малко гневен. Дотук ли трябваше да стигне!

— В къщи ли е мистър Джолиън Форсайт?

— О, да, сър… За кого трябва да известя, ако обичате, сър?

Джолиън старши не се сдържа да не смигне дяволито на малката прислужница, докато казваше името си. Такова смешно жабче му се стори тя!

И тръгна подир нея през тъмния хол към малката гостна с две отделения и покрити с кретон мебели, където прислужницата му предложи стол.

— Всички са в градината, сър; ако бъдете така добър да седнете, ще отида да им кажа.

Джолиън старши седна на покрития с кретон стол и се огледа наоколо. Цялата стая му се стори… би казал, жалка; всяко нещо тук показваше — не можеше да каже точно с какво — бедност или, най-малко, мъчно свързване на двата края. Доколкото можеше да види, нито една мебел не струваше повече от пет лири. Отдавна избелелите стени бяха украсени с акварелни скици; по тавана се виеше дълбока пукнатина.

Тия къщици бяха все стари второкласни постройки. Предполагаше, че наемът е под сто лири годишно; усети, че страда повече, отколкото би могъл да признае, от мисълта, че един Форсайт — и то собственият му син — живее в такава къща.

Прислужничката се върна. Би ли желал да отиде в градината?

Джолиън старши излезе през стъклената врата. Докато слизаше по стъпалата, забеляза, че се нуждаят от боядисване.

Джолиън младши, жена му, двете деца и кучето Балтазар седяха под една круша.

Той тръгна към тях и това беше най-храбрата постъпка в живота на Джолиън старши; но нито един мускул по лицето му не трепваше, нито едно нервно движение не го издаваше. Той гледаше твърдо неприятеля с дълбоките си очи.

През тези две минути той прояви до съвършенство цялото подсъзнателно здравомислие, равновесие и жизненост, които превръщаха него и толкова други от същата класа в живец на нацията. Водейки бездушно своите дела, пренебрегвайки всичко останало, те бяха въплъщение на неповторимия индивидуализъм, породен у англичанина от естествената усамотеност на живота в неговата страна.

Балтазар помириса подгъва на панталоните му; този дружелюбен и безочлив мелез — резултат от връзката на руски пудел с фокстериер — умееше веднага да надуши необикновеното.

След странните приветствия Джолиън старши седна в един плетен стол, а двете му внучета, застанали едно срещу друго до коленете му, го гледаха мълчаливо, защото не бяха виждали досега толкова стар човек.

Не си приличаха, сякаш признаваха по този начин различията, наложени им от обстоятелствата, при които се бяха родили. Джоли, детето на греха, с топчесто лице, вчесани назад светли коси и трапчинка на брадичката, имаше упорито, но любезно изражение и очи на Форсайт; малката Холи, родена след брака, беше мургава, сериозна душица, със сивите замислени очи на майката.

След като обиколи трите лехички, за да подчертае безкрайното си презрение към света изобщо, Балтазар се настани срещу Джолиън старши, завъртя естествено завитата към гърба опашка и го загледа, без да мигне.

Чувството, че всичко тук е дребно, жалко, не напусна Джолиън старши и в градината — плетеният стол скърцаше под тежестта му, цветните лехи изглеждаха „повехнали“, по-нататък котките бяха проправили пътека покрай опушения зид.

Докато той и внуците му се оглеждаха взаимно с особено доверчиво любопитство, присъщо на най-младите и най-старите, Джолиън младши наблюдаваше жена си.

Слабото й овално лице с хоризонтални вежди и големи очи бе поруменяло. Косата, пригладена назад на високи изящни вълни, беше посивяла като неговата и тези посивели коси придаваха мъчителна трогателност на внезапното й изчервяване.

Изражението й — което не бе виждал досега, което бе скривала винаги от него — беше изпълнено с тайни огорчения, копнежи и страхове. Очите гледаха измъчено под трепкащите клепки. Не продумваше.

Разговорът се поддържаше само от Джоли; той имаше много съкровища и бързаше да съобщи това на непознатия приятел с големите мустаци и ръце със сини жили, седнал с кръстосани нозе като баща му (привичка, която и той се мъчеше да придобие); но тъй като беше Форсайт — макар и само седемгодишен, — не спомена това, което му беше най-скъпо в момента: лагер с войници на една витрина, който баща му бе обещал да му купи. Това му се струваше без съмнение много ценно нещо и можеше да изкуси провидението, ако го споменеше.

А слънцето огряваше през листата тази групичка от три поколения, събрани спокойно под крушата, отдавна вече престанала да дава плод.

Набръчканото лице на Джолиън старши се зачервяваше на петна, както лицата на старите хора се зачервяваха на слънце. Той взе в ръка ръчичката на Джоли; момчето скочи веднага на коляното му; омагьосана от това зрелище, Холи се качи на другото; Балтазар започна отмерено да дращи.

Мисис Джолиън стана внезапно и побърза да влезе в къщата. След минутка съпругът й промълви някакво извинение и я последва. Джолиън старши остана сам с внуците си.

И природата започна с кротка насмешливост да извършва една от своите чудновати революции, следвайки своите кръговратни закони в глъбините на неговото сърце. Обичта към малките деца, дълбоката любов към начеващия живот, която го бе накарала някога да изостави сина си и да приеме Джун, го караше сега да изостави Джун и да приеме тия още по-мънички същества. Младост пламтеше в душата му и той се връщаше към младостта, към немирните пълнички крачета, които се нуждаеха от грижи, към закръглените личица, така безпричинно тъжни или радостни, към фъфлещите езичета и пискливия смях, към настойчиво теглещите ръце, към телцата, притиснати до нозете му, към всичко, което беше младо, младо и пак младо. Очите му омекнаха, омекнаха слабите ръце със сини жили, омекна сърцето в него. И той се превърна изведнъж в място за игра на тия малки създания, където бяха в безопасност, където можеха да приказват, да се смеят и лудуват, докато от плетения стол на Джолиън старши започна да се разлива като слънчеви лъчи съвършената радост на три сърца.

Не беше така с Джолиън младши, последвал жена си в стаята й.

Намери я седнала пред тоалетната масичка, закрила лице с ръце.

Раменете й се тресяха от ридания. Тази нейна страст да страда му беше необяснима. Виждал бе стотици такива душевни кризи; не знаеше как ги бе изживял, защото никога не знаеше дали са наистина душевни кризи и дали не е ударил последният час на семейния му живот.

През нощта тя щеше непременно да обвие с ръце шията му и да каже: „О, Джо, как се измъчвам!“ — както стотици пъти досега.

Той протегна ръка и пъхна незабелязано в джоба си кутията с бръснача.

„Не мога да остана тук, ще трябва да сляза“ — помисли си той. Напусна стаята, без да продума, и се върна на двора.

Джолиън старши държеше на коляно малката Холи. Тя бе обсебила часовника му. Джоли, червен като мак, се стараеше да докаже, че може да стои на главата си. Застанал до чайната масичка, Балтазар не отделяше поглед от кейка.

Джолиън младши изпита злобно желание да прекрати веселбата.

Защо бе хрумнало на баща му да дойде и да разстрои така съпругата му? За нея, след толкова години, това беше, разбира се, сътресение! Той би трябвало да знае това, да ги предупреди; но кога е могъл някой Форсайт да си представи, е държането му може да разстрои някого? Той осъди несправедливо в мислите си Джолиън старши.

Обърна се рязко към децата и им каза да се приберат в къщи, за да си изпият чая. Много изненадани, защото никога досега не бяха чували баща си да им говори така, те си тръгнаха, уловени за ръка. А малката Холи изви главица да погледне през рамо.

Джолиън младши наля чая.

— Жена ми не е добре днес — каза той, макар много добре да разбираше, че баща му е схванал причината на това внезапно оттегляне, и почти се ядосваше на стария, задето седи така спокойно срещу него.

— Хубава къщичка имаш — каза Джолиън старши, като го погледна проницателно. — Предполагам, че е под наем.

Джолиън младши кимна.

— Не ми харесва населението — продължи Джолиън старши. — Несигурна пасмина.

— Да, несигурна пасмина сме — отвърна Джолиън младши.

Мълчанието се нарушаваше само от подраскванията на Балтазар.

Джолиън старши каза просто:

— Може би не трябваше идвам, Джо, но съм толкова самотен!

При тия думи Джолиън младши стана и сложи ръка на рамото на баща си.

В съседната къща някой свиреше непрекъснато „La Donna e mobile“ на някакво раздрънкано пиано; в градинката падна сянка. Слънцето стигаше сега само до стената в дъното, дето се припичаше една клекнала котка, загледала сънливо Балтазар с жълтите си очи. Някъде далече бръмчеше глухо уличният трафик. Обвитата в пълзящи растения решетеста дървена ограда на градината с все още позлатени от слънцето връхни клони закриваше всичко освен небето, къщата и крушата.

Те поседяха известно време, почти без да разговарят. После Джолиън старши стана да си върви. Нито един от двамата не спомена за ново идване.

Отиде си много тъжен. Каква бедна, жалка къща! Помисли си за големия празен дом на Станхоп Гейт — подходящо жилище за един Форсайт, с билярдна и гостна, — дето никой не влизаше по цяла седмица.

Тази жена, чието лице почти му хареса, беше прекалено чувствителна; той знаеше, че Джо не е щастлив с нея! А милите дечица! О, каква ужасна история!

Тръгна към Еджуърд Роуд, между два реда къщурки, които му подсказваха (погрешно може би, но предразсъдъците на един Форсайт са нещо свещено) разни тъмни случки.

Обществото — ония бъбриви вещици и маймуни — се бе забавлявало да обсъжда собствената му кръв и плът! Разни там старци! Той тупна с чадъра в земята, сякаш искаше да го забие в сърцето на нещастниците, дръзнали да отхвърлят сина му и сина на тоя син, чрез когото щеше да продължи собственият му живот!

Заби безмилостно чадъра: нима сам той не бе следвал цели петнайсет години това поведение на обществото… едва днес му измени!

Спомни си Джун, покойната й майка, всичко станало тогава, цялото отдавнашно огорчение! Жалка история!

Много време мина, докато стигне до Станхоп Гейт, защото — от вродена опакост, — тъй като се чувстваше извънредно уморен, вървя през цялото време пеш.

Изми ръцете си на умивалника долу и влезе да дочака вечерята в трапезарията — единствената стая, която използваше, когато Джун не беше в къщи: така се чувстваше по-малко сам. Вечерният вестник не бе пристигнал още, а „Таймс“ бе вече прочел — следователно нямаше какво да прави.

Стаята беше в задната част на къщата. Той не обичаше кучетата, но дори едно куче би било другар. Обикаляйки стените, погледът му се спря на картината „Холандски рибарски лодки при залез“, шедьовърът на неговата художествена сбирка. Не й се зарадва. Затвори очи. Колко самотен беше! Знаеше, че не бива да се оплаква, но не можеше да се въздържи: беше слаб… винаги беше слаб… без нито капка мъжество! Така си мислеше той.

Икономът дойде да сложи вечеря и като помисли, че господарят му е заспал, вършеше всяко движение с крайна предпазливост. Той беше не само с брада, но и с мустаци, а това бе предизвикало сериозни недоумения в съзнанието на мнозина членове в рода, особено у тия, които бяха учили като Соумс в държавни училища и бяха свикнали с повече изисканост в тия неща. Можеше ли наистина да бъде този човек иконом? По-духовитите го наричаха „нонконформистът^[1] на чичо Джолиън“. А всеизвестният шегобиец Джордж го бе нарекъл Сенки.^[2]

Джолиън старши го наблюдаваше, преструвайки се на заспал. Този приятел беше подлизурко — винаги го бе смятал за подлизурко, — който гледаше само да претрупа как да е работата си и да излезе да залага на надбягвания, да иде при жена си или кой знае още къде! Мързеливец! При това дебел. И не искаше да знае за господаря си!

Но, въпреки волята си изпадна изведнъж в един от ония мигове на философстване, които го отличаваха от всички останали Форсайтови.

Защо би трябвало всъщност да го е грижа? Не му плащаше за това; защо трябва да го очаква тогава? На тоя свят можеш да очакваш обич само ако плащаш за нея. На оня може да е другояче… Не знаеше и не можеше да каже как е! И пак затвори очи.

Икономът продължаваше неспирно и безшумно да се труди, като вадеше каквото му трябва от различните отделения на бюфета. Винаги се стараеше да е гърбом към Джолиън старши — по този начин действията му изглеждаха по-малко неприлични; от време на време духваше скришом върху някой сребърен прибор и го изтриваше с парче шведска кожа. Позамисли се сякаш за количеството на виното в каните, после ги занесе внимателно на масата, като ги държеше доста високо, спуснал покровителствено над тях голямата си брада. След като свърши, постоя цяла минута да гледа господаря си; в зеленикавите му очи се долавяше презрение.

В края на краищата тоя негов господар беше старик, който нямаше да изкара още много.

После безшумно, като котарак, излезе от стаята, за да позвъни. Заповядано му беше: „Вечеря в седем.“ Какво от това, че господарят е заспал? Ей сега ще го събуди: цяла нощ има за спане! А той трябваше да помисли и за себе си, в осем и половин трябваше да бъде в своя клуб!

В отговор на звъна се пови малък прислужник със сребърен супник. Икономът го пое от ръцете му и го сложи на масата, после застана до вратата, сякаш ще въвежда гости, и каза тържествено:

— Вечерята е сложена, сър!

Джолиън старши се надигна полека от стола си и седна да вечеря.