Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (10)

Смъртта на леля Ан

В края на септември настъпи утрото, когато леля Ан не беше вече в състояние да поеме от ръцете на Смитър емблемата на личното си достойнство. Щом погледна старческото лице, набързо повиканият лекар съобщи, че мис Форсайт е починала в съня си.

Леля Джун и Естер бяха съкрушени от неочаквания удар. Никога не бяха допускали такъв край. Всъщност съмнително е дали въобще допускаха, че краят неизбежно ще настъпи. В душата си те смятаха за неразумно от страна на Ан да ги напусне така — без да се обади, без дори да се бори. Съвсем не й подхождаше.

Най-дълбоко може би ги засягаше мисълта, че една Форсайт е могла да изпусне така леко живота. Щом е било възможно да го стори тя, защо да не го сторят всички?

Цял час мина, докато се решат да кажат на Тимоти. Да можеха поне от него да скрият вестта! Или да му я съобщят постепенно!

Дълго стояха те пред вратата му и шушукаха. След като свършиха мисията си, зашушукаха отново.

Страхуваха се, че след време скръбта му все повече ще се засилва. Но засега бе посрещнал вестта по-добре, отколкото можеше да се очаква. Нямаше да напусне леглото, разбира се!

Разделиха се с безгласен плач.

Сломена от удара, леля Джули плачеше в стаята си. Загрозеното й от сълзите лице беше разделено на малки участъци с ръбчета мека плът, подпухнала от вълнението. Невъзможно беше да си представи живота без леля Ан, след като беше живяла седемдесет и три години с нея, прекъснати само от краткото междуцарствие на собствения й брак, който й се струваше сега нещо недействително. През равни промеждутъци от време отиваше до шкафа си и взимаше изпод сашетата с лавандулов спирт нова носна кърпичка. Топлото й сърце не можеше да понесе мисълта, че Ан лежи безнадеждно студена.

Мълчаливата и търпелива леля Естер, хранилище на семейната енергия, седеше в гостната със спуснати щори; и тя бе поплакала отначало, но съвсем безгласно, без външни прояви. Ръководното й начало — запазването на жизнените сили — не я напускаше дори в скръбта. Тя седеше стройна, неподвижна, загледана в решетката на камината, със скръстени ръце в скута на черната копринена рокля. Сигурно ще я накарат да върши нещо! Като че имаше някакъв смисъл в това! Каквото и да правят, нямаше да върнат Ан! Защо ще я тревожат?

В пет часа дойдоха трима от братята: Джолиън, Джеймс и Суидин. Никълъс беше в Ярмут, Роджър имаше тежък пристъп на подагра. Мисис Хеймън бе дошла сама по-рано; видя Ан и си отиде, като остави бележка за Тимоти — която не му предадоха, — че е трябвало да й съобщят по-рано. Всъщност всички чувстваха, че е трябвало да им съобщят по-рано, сякаш така бяха пропуснали нещо; а Джеймс заяви:

— Знаех, че ще стане така; казах ви — няма да изкара лятото.

Леля Естер не отговори; наближаваше вече октомври, но имаше ли смисъл да спори? Има хора, които вечно мърморят.

Поръча да кажат на сестра й, че са дошли братята. Мисис Смол слезе веднага. Измила беше лицето си, което беше все още подпухнало; и, макар че погледна строго светлосините панталони на Суидин — той бе дошъл направо от клуба, където го бе заварила вестта, — имаше по-весело изражение от друг път. Дори сега не можеше да преодолее вродената си черта да върши неуместни неща.

След малко и петимата отидоха при покойницата. Под чистия бял чаршаф бяха сложили юрган, защото леля Ан се нуждаеше от топлина повече от всеки друг път. Възглавниците бяха изнесени, гърбът и главата й се бяха изпънали, непреклонно прави, както през целия й живот; шапчицата, скрила темето й, стигаше до ушите; между нея и чаршафа, бяло почти като тях, лицето й бе обърнало към братята и сестрите своите затворени очи. В тоя пълен покой то изглеждаше по-властно от всеки друг път — само кости под леко набръчканата пергаментова кожа, четвъртита челюст и брадичка, скули, чело с хлътнали слепоочия, изваян нос, — крепост на непобедим дух, отстъпил пред смъртта, с обърнати нагоре незрящи очи, които сякаш се стремяха да върнат тоя дух, да възстановят опеката, току-що изоставена от него.

Суидин погледна само веднъж това лице и напусна стаята; видът му, каза по-късно той, му подействал много особено. Разлюля цялата къща, докато слезе, взе шапката си и се качи във файтона, без да даде някакво указание на кочияша. Откараха го у дома му, където седя цяла вечер в креслото си, без да мръдне.

Джолиън старши стоеше до краката на леглото, скръстил ръце до гърдите си. Само той от всички поменеше смъртта на майка им и, при все че гледаше Ан, мислеше за другата покойница. Ан беше вече стара, но смъртта бе дошла най-после и за нея… както за всички! Лицето му не мръдваше, погледът му идваше сякаш много отдалеч.

Леля Естер беше застанала до него. Не плачеше вече, сълзите бяха пресъхнали — природата й не допускаше по-нататъшно хабене на сили; тя кършеше ръце и гледаше ту към Ан, ту на друга страна, та дано се спаси някак от усилието да разбере какво се бе случило.

От всички братя и сестри най-голямо вълнение проявяваше Джеймс. Сълзите се лееха по успоредните бръчки на мършавото му лице; кому щеше да изказва отсега нататък своите грижи? Джули не ставаше за тая работа, Естер — още по-малко! Страдаше от смъртта на Ан много повече, отколкото би могъл да допусне; седмици щеше да бъде разстроен!

След някое време леля Естер се измъкна неусетно, а леля Джули започна да прави „каквото трябва“, като се блъсна два пъти в нещо. Събуден от своя унес в миналото, Джолиън старши я изгледа строго и излезе. До леглото остана само Джеймс. След като се огледа плахо, за да се увери, че няма да го видят, той преви дългата си снага, сложи една целувка на студеното чело, после побърза да напусне стаята. В хола срещна Смитър и започна да я разпитва за погребението; като разбра, че тя не знае още нищо, каза с огорчение, че, ако не вземат мерки, всичко може да се обърка. Най-добре ще е да съобщи на мистър Соумс — той знае какво да се прави в такива случаи; господарят й сигурно е съкрушен, ще трябва да се погрижат и за него; колкото до господарките, те не можеха да бъдат от полза… нямаха никаква съобразителност! Никак нямаше да бъде чудно, ако и те се разболеят. Най-добре е да повика лекар — за предпочитане е всичко да се предвиди навреме. Според него сестра му Ан не постъпваше разумно; ако бе повикала Бланк, и сега щеше да е жива. А пък Смитър да се отнася до Парк Лейн винаги, когато се нуждае от съвет. Каретата му беше, разбира се, на тяхно разположение за погребението. А дали имаха чашка бордо и бисквити?… Не беше закусил!

Дните преди погребението минаха спокойно. Отдавна се знаеше, разбира се, че леля Ан бе оставила малкия си имот на Тимоти. Така че нямаше повод за никакво вълнение. Соумс, единствен изпълнител на завещанието, се нагърби с всички подробности и в съответния срок изпрати последната покана до всички мъже в рода:

„Поканвате се да присъствате на погребението на мис Ан Форсайт, в гробището Гайгейт, на първи октомври по обяд. Колите ще чакат пред дома на Бейзуотър Роуд в 10,45. Умолявате се да не носите цветя.

R.S.V.P^[1]“

Утрото настъпи студено, с високо, сиво лондонско небе; в десет и половина първата кола — на Джеймс — потегли. В нея бяха Джеймс и зет му Дарти, елегантен широкоплещест мъж в стегнат редингот, с жълто, възпълничко лице, грижливо засукани тъмни мустаци и онези неотразими следи от брада, които не се поддават и на най-старателното бръснене — белег за нещо неизкоренимо в личността на притежателите им, особено често срещан при спекулантите.

В качеството си на изпълнител на завещанието Соумс посрещаше гостите, защото Тимоти беше още на легло — щеше да стане след погребението. Леля Джули и Естер щяха да слязат също, след като всичко свърши, на обяда, приготвен за онези, които пожелаят да се върнат.

Втори дойде Роджър, който все още накуцваше от подаграта, с тримата си сина — Роджър младши, Юстас и Томас. Четвъртият, Джордж, пристигна почти веднага след тях в своя файтон и спря в антрето да запита Соумс дали погребенията са доходно занимание.

Те не се обичаха.

След него пристигнаха двамата Хейман — Джайлс и Джес — в пълно мълчание, много добре облечени, с нарочно и грижливо огладени гънки на вечерните панталони. После Джолиън старши, сам. След него дойде Никълъс, с прекрасен цвят на лицето и старателно сдържана жизненост във всяко движение на тялото и главата. Следваше го един от синовете му, безличен и покорен. Суидин Форсайт и Босини пристигнаха едновременно и застанаха пред вратата да си дадат взаимно път; но след като вратата бе отворена, опитаха се да влязат заедно и продължиха да се извиняват един другиму в хола. Суидин оправи колосаната си яка, поизместила се малко по време на разправията, и се заизкачва съвсем бавно по стълбите. Пристигнаха другият Хейман, двамата женени синове на Никълъс заедно с Туитиман, Спендър и Уори — съпрузи на омъжени Форсайтовски й Хеймановски дъщери. Всички бяха вече налице — общо двайсет и един човека; от мъжете в рода отсъстваха само Тимоти и Джолиън младши.

Влязоха в салона с алена и зелена мебел — твърде ярка рамка за необикновеното им облекло — и всеки побърза неспокойно да си намери място да седне, за да скрие тържествения черен цвят на панталоните си. Тия черни панталони и цветът на ръкавиците им бяха почти непристойни — като прекалена проява на чувства; мнозина поглеждаха възмутено Пирата, който беше без ръкавици и със сиви панталони. Започнаха да разговарят шепнешком, но никой не споменаваше покойницата, а питаха един за друг, сякаш изказваха по тоя начин косвено почит към събитието, което бяха дошли да почетат.

Най-после Джеймс каза:

— Е, добре, мисля, че е време да тръгваме.

Слязоха и, двама по двама, както им бе казано, спазвайки строго старшинството, се качиха в каретите.

Погребалната колесница потегли ходом, каретите тръгнаха бавно след нея. В първата бяха Джолиън старши и Никълъс; във втората — близнаците Суидин и Джеймс; в третата — Роджър и Роджър младши; Соумс, Никълъс младши, Джордж и Босини бяха в четвъртата. Във всяка от останалите осем карети се настаниха по трима-четирима души от роднините; след тях беше закритата карета на доктора; по-назад — на прилично разстояние — файтони с чиновниците и прислугата; а най-накрая — съвсем празен файтон, за да напълни шествието до числото тринадесет.

Докато минаваше по Бейзуотър Роуд, шествието се движеше ходом, но когато сви през страничните улици, тръгна в тръст и продължи докрай, забавяйки ход само по най-модните булеварди. Джолиън старши и Никълъс разговаряха в първата кола за завещанието. След един-единствен опит да поведат разговор, близнаците във втората кола потънаха в пълно мълчание; и двамата бяха пооглушали, та усилието, което правеха, за да се чуят взаимно, им беше доста тежко. Мълчанието бе нарушено само веднъж от Джеймс:

— Трябва да си потърся някое местенце там. Ти наредил ли си вече нещо, Суидин?

А Суидин отвърна, като го гледаше уплашено:

— Не приказвай за такива неща!

Когато не надничаха да видят докъде са стигнали, в третата карета водеха несвързан разговор. Джордж отбеляза:

— Да, време беше горката старица да се прибере.

Той не вярваше, че хората могат да живеят повече от седемдесет години. Никълъс младши възрази кротко, че това правило, изглежда, не се отнасяло за Форсайтови. Джордж отвърна, че възнамерява да се самоубие на шейсет години. Никълъс младши се усмихна, поглади дългата си брада и каза, че тази теория едва ли ще се хареса на баща му; той бе спечелил много пари след шейсетгодишната си възраст. Все пак, каза Джордж, седемдесет е крайният предел; тогава е вече време да си вървят и да оставят парите на децата си. Той не бе забравил закачката за „погребенията“, като вдигна почти незабележимо вежди, заяви, че за хората, които никога не са печелили пари, е много подходящо да приказват така. Но сам той възнамерявал да живее колкото се може по-дълго. Това беше удар към Джордж, за когото всички знаеха, че не е в добро материално положение. Босини промълви разсеяно: „Право! Право!“, а Джордж се прозина и разговорът замря.

След като пристигнаха, ковчегът бе понесен към параклиса и опечалените се наредиха двама по двама подир него. Това шествие само от мъже, все роднини на покойницата, беше внушително и необичайно зрелище в живота на големия Лондон с неговото зашеметяващо разнообразие, безбройни професии, развлечения, задължения, с ужасната му суровост и страшна склонност към индивидуализъм. Семейството се бе събрало, за да възтържествува над всичко това, да даде право на своето твърдо единство, да подчертае тържествено закона за собствеността, поддържащ растежа на тяхното дърво, изсмукало със ствола и клоните си живителния сок, чрез който вирееше и се разклоняваше, за да достигне с време пълния си разцвет. Духът на старицата, заспала последния си сън, ги бе призовал да докажат на света това. Това беше последният й зов към единство, създало тяхната сила… последната й победа: че бе угаснала, докато дървото беше още цяло.

Тя бе пощадена да види как клоните се огъват до пречупване. Не можеше да прозре в сърцата на тия, които я придружаваха. Същият закон, действал в нея — създавайки от високата, стройна девойка силна възрастна жена, а от възрастната жена — ъгловата, слаба, заприличала на вещица старица, с все по-рязко и по-рязко проявена индивидуалност, загубила вече всяка мекота, придобита от общуването със света, — същият закон, действал винаги, действаше и сега в семейството, над което тя бдеше като майка.

Видяла го бе младо, израстващо, видяла го бе могъщо и израснало и умря, преди старческите й очи да имат време и сили да видят по-нататък. Би се опитала — а, кой знае, може би и сполучила — да го поддържа младо и силно със старческите си пръсти, с треперещите си целувки… още мъничко поне; уви! И леля Ан дори не можеше да се бори с природата.

„Гордостта предшестваше падението!“ В съответствие с тази най-жестока от всички подигравки на природата Форсайтови се бяха събрали за последно гордо тържество преди своя упадък. Лицата им, в права линия отдясно и отляво, гледаха безучастно в земята, без да издават мислите си; само тук-там някой поглеждаше нагоре, сбърчил чело, сякаш бе видял по стените на параклиса непоносима гледка или бе чул нещо ужасно. А тихо повтаряните монотонни молитви с един и същи глас и общ фамилен тембър прозвучаха странно, промърморени сякаш набързо от едно-единствено лице.

След завършването на службата в параклиса опечалените се наредиха отново, за да придружат тялото до гроба. Край зиналата гробница застанаха облечени в черно мъже.

От високото свещено поле, където хиляди мъже и жени от висшата буржоазия спяха вечния си сън, Форсайтови загледаха надолу, отвъд редицата гробове. Там, ширнал се в далечината, беше безличният Лондон, опечален от загубата на една своя дъщеря, скърбящ заедно със своя любим род за неговата майка — хранителка. Стотици хиляди кули и къщи се мержелееха в огромна сива паяжина от имоти като богомолци, проснати по очи пред най-старата от целия форсайтовски род.

Няколко думи, няколко шепи пръст, ковчегът бе спуснат и леля Ан отмина в своя вечен покой.

Свидетели на това отминаване, петимата братя застанаха край гробницата с наведени побелели глави; искаха да се уверят, че Ан ще се чувства удобно там, дето отива.

После се отстраниха един от друг, сложиха шапките си и се обърнаха да видят новия надпис върху мрамора на семейната гробница:

Скоро може би ще потрябва надпис и за някой друг. Странна и непоносима мисъл, защото не бе им минавало през ум, че Форсайтови могат да умират. И всеки копнееше да се махне по-скоро от това мъчение, от тази церемония, напомняща непоносими неща… да се махне по-скоро, да се залови за работата си и да забрави.

А беше и студено — вятърът духаше по хълма и над гробовете като някаква бавна, разединяваща сила и ги шибаше с ледения си дъх. Те започнаха да се събират на групи и да се качват колкото се може по-бързо в чакащите карети.

Суидин каза, че ще отиде да обядва у Тимоти и предложи да отведе някого в своята кола. Да пътуваш със Суидин в малкия файтон не беше много приятно, затова никой не прие и той си отиде сам. Джеймс и Роджър го последваха веднага; те отиваха да обядват у Тимоти. Останалите постепенно се разпръснаха. Джолиън старши прибра в каретата си трима племенници — чувстваше нужда да гледа млади лица.

Соумс, който трябваше да уреди някои формалности в управлението на гробищата, тръгна пеша с Босини. Имаше да разговарят за много неща и, след като свършиха работата, отидоха в Хемпстед, обядваха заедно в Испанския ресторант и дълго разискваха практически подробности, свързани със строежа на къщата; после взеха трамвая до Мраморната арка^[2], откъдето Босини отиде на Станхоп Гейт, да види Джун.

Соумс пристигна у дома си в отлично настроение и на вечерята съобщи на Айрин, че е имал приятен разговор с Босини, който изглеждал наистина разумен човек; направил и хубава разходка, много полезна за черния му дроб — отдавна не бе се движил по-продължително пеша, — изобщо, прекарал един напълно задоволителен ден. Да не беше смъртта на леля Ан, можеха да отидат на театър; но сега трябваше да прекарат, колкото могат, по-приятно вечерта у дома си.

— Пирата попита веднъж за теб — каза неочаквано той. После, подбуден от необяснимо желание да потвърди правата си на собственик, стана и целуна рамото на жена си.