Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (69)

Ричмънд парк

В следобеда, когато Соумс отплава за Франция, в Робин Хил пристигна каблограма за Джоли:

„Синът ви болен от дизентерия няма непосредствена опасност ще телеграфирам отново“

Каблограмата завари семейството вече разтревожено от предстоящото заминаване на Джун, която имаше запазена каюта за следния ден. Вестта дойде тъкмо когато тя молеше баща си да се грижи за Ерик Кобли и семейството му.

Решението й да стане милосърдна сестра, продиктувано от записването на Джоли за доброволец, бе изпълнено честно, макар и придружено с раздразнението и съжалението, което всички Форсайтови изпитват пред едно ограничение на личната им свобода. Отначало възхитена от „чудесното“ занятие, Джун започна на втория месец да смята, че може да се подготви сама много по-добре, отколкото ще я подготвят другите. И, ако Холи бе настояла да последва примера й и не бе постъпила в курсовете, Джун непременно щеше да се откаже. Но сега, пред самото заминаване, мисълта, че изоставя без никаква подкрепа Ерик Кобли с жена и две деца в студените вълни на едно неотзивчиво общество, й тежеше дотолкова, че се появи отново опасност да се откаже. Обаче каблограмата с тревожната вест реши въпроса. Джун си представи веднага как се грижи за Джоли… ще й позволят, разбира се, да се грижи за собствения си брат! Джолиън — по-осведомен и недоверчив — не хранеше подобна надежда. Бедната Джун! Можеше ли някой Форсайт от нейното поколение да си представи колко груб и жесток е животът? Откакто узна за пристигането на сина си в Кейптаун, мисълта за него измъчваше непрестанно Джолиън. Не можеше да се примири с чувството, че Джоли е в постоянна опасност. Макар и тревожна, каблограмата беше все пак утеха. Нямаше поне да бъде изложен на куршуми. Но… и дизентерията е тежка болест! Таймс беше пълен със съобщения за смъртни случаи от нея. Защо не можеше той да е болният в оная далечна болница, а момчето му да е живо и здраво у дома си? Това, съвсем нефорсайтовско, самопожертвуване на трите му деца изненадваше Джолиън. Той би разменил с готовност мястото си с Джоли, защото обичаше сина си; но те не действуваха по подобна подбуда. Оставаше му само да приеме, че поведението им означава израждане на форсайтовския тип.

Късно следобед Холи отиде при него под стария дъб. Тя бе израснала много през последните месеци на болнично обучение вън от къщи. Щом я видя да приближава, той си помисли: „Тя е по-разумна от Джун, макар че е още дете; много по-мъдра е. Слава богу, поне тя не заминава.“ Холи седна в стола-люлка, мълчалива и кротка. „Разтревожена е не по-малко от мене“ — помисли Джолиън. Като видя, че го гледа, каза:

— Не вземай новината много присърце, моето дете. Ако не беше болен, щеше да е изложен на много по-голяма опасност.

Холи стана от стола-люлка.

— Искам да ти кажа нещо, татко. Аз съм причина Джоли да се запише и да замине.

— Защо?

— Докато ти беше в Париж, ние с Вал Дарти се влюбихме. Излизахме на езда в Ричмънд парк; сгодихме се. Джоли разбра и реши, че трябва да ни раздели, и предизвика Вал да се запише доброволец. Аз съм виновна за всичко, татко; затова искам и аз да замина. Ако се случи нещо с един от тях, ще се чувствам ужасно. Освен това и аз съм подготвена не по-зле от Джун.

Джолиън я погледна смаяно и насмешливо. Ето, значи, отговора на загадката, която се стремеше да открие: и трите му деца в края на краищата си бяха Форсайтови! Холи можеше, разбира се, да му каже това нещо по-рано! Но той не изрече хапливите мисли. Нежността към младите беше може би най-святото в неговото верую. Получил бе, то се знае, каквото заслужаваше. Сгодили се! Затова, значи, се бе някак отчуждила от него! И то, за младия Вал Дарти — племенника на Соумс — от вражеския лагер! Всичко това беше ужасно противно. Той сгъна триножника и облегна етюда на дървото.

— Знае ли Джун?

— Да; тя каза, че може да ме настани някак в своята каюта. Каютата е за един човек, но една от нас може да спи на пода. Ако си съгласен, ще отида още сега да взема разрешение и за мене.

„Ако съм съгласен?“ — помисли Джолиън. — Малко късно се е сетила за съгласието ми. Но пак премълча.

— Много си млада, миличка, няма да те пуснат.

— Джун има познати, на които помогнала да заминат за Кейптаун. Ако не ми позволят да работя като сестра, ще мога да остана при тях и да продължа обучението си. Пусни ме, татко!

Джолиън се усмихна, за да не заплаче.

— Никога в нищо не съм ви спирал — каза той. Холи обви с ръце шията му. — О, татко! Ти си най-добрият баща на света!

„Това означава, че съм най-лошият“ — помисли Джолиън. Ако се бе усъмнявал някога в своето верую на търпимост, то беше именно сега.

— Аз не съм в приятелски отношения със семейство Дарти — каза той — и не познавам Вал. Но Джоли не го обича.

Холи погледна някъде в далечината и каза:

— Аз го обичам.

— С това въпросът се урежда — отвърна сухо Джолиън, но като видя изражението й, я целуна и помисли: „Има ли нещо по-трогателно от младежката вяра?“

Щом не й забраняваше да замине, очевидно трябваше да я настани колкото се може по-добре, затова отиде в града заедно с Джун. Било поради нейната настойчивост, било защото чиновникът, при когото отидоха, беше съученик на Джолиън, получиха разрешение Холи да остане в единичната каюта. На другата вечер той ги изпрати на гара Сърбитън^[1], където се разделиха с него, снабдени с достатъчно пари, диетични храни и банкови чекове, без каквито нито един Форсайт не пътува.

Върна се в Робин Хил в звездна нощ, седна да вечеря късно, обслужван особено внимателно от прислугата, която искаше да му докаже своето съчувствие, и изяде най-добросъвестно всичко, за да изтъкне, че цени това съчувствие. Но с истинско облекчение излезе да изпуши пурата си на терасата с плочките — така изкусно подбрани по цвят и по форма от Босини, — докато нощта го обгръщаше отвред: прекрасна нощ, едва шепнеща в дърветата, почти мъчително уханна. Тревата беше овлажняла от роса, та той остана на терасата да се разхожда по каменните плочки, докато най-после му се стори, че е заедно с другите двама Джолиъновци и, когато стигнаха до края, не се обръщаха кръгом, а извиваха под прав ъгъл, така че баща му оставаше винаги откъм къщата, а синът му — откъм края на терасата. И двамата го придържаха леко; не смееше да вдигне ръка към пурата, за да не ги обезпокои, и тя изгаряше полека, посипвайки с пепел дрехите му, докато накрая опари устните му и той усети, че ръцете му изстиват. Разхождали се бяха те… тримата Джолиъновци, в един Джолиън!

Спря се, неподвижен, заслушан в шумовете — файтон по шосето, далечен влак, лая на кучето от фермата на Гейдж, шепота на листата, свирката на коняря. Колко звезди горе… Светли, безгласни и далечни! Нямаше още луна! Само толкова светлина, колкото да зърне тъмните листа и остриетата на ирисите покрай терасата — неговото любимо цвете, чиито извити, сгърчени листенца имаха цвета на нощта. Обърна се към къщата. Огромна, неосветена, без никой друг освен него в цялото крило! Жестока самота! Не можеше да живее тук съвършено сам! А защо ще се чувства самотен, докато съществува красотата? Отговорът — като в някаква глупава гатанка — беше: защото се чувства. Колкото по-пълна е красотата, толкова по-пълна е и самотата; красотата се крепи на хармония, хармонията — на единение. Красотата не може да утеши, ако й е отнета същността. Той не можеше да се радва на тази влудяващо страстна нощ, с цъфнали лози под звездното сияние, с ухание на трева и мед, докато тази, която беше за него олицетворение на красотата, нейно въплъщение и същност, беше далеко… окончателно отделена сега по силата на благоприличието и почтеността.

Спа много малко, като се стараеше да се примири — нещо, почти недостижимо за един Форсайт, свикнал от детинство на самостоятелност и охолство. Но призори задряма и сънува странен сън.

Намираше се на сцена с невероятно висока и разкошна завеса — висока до самите звезди и разгърната в полукръг до рампата. Самият той беше съвсем дребен — неспокойна черна фигурка, която сновеше насам-натам; а най-чудното беше това, че тази фигурка приличаше и на него, и на Соумс; и той не само действаше, но и наблюдаваше. Това същество — самият той и Соумс — се опитваше да намери изход от затворилата го тежка и тъмна завеса. Няколко пъти мина през нея, докато най-после зърна с радост някакъв тъничък процеп — дълга, красива пролука с цвета на перуника, далечно, неизразимо видение от рая. Когато побърза да мине през нея, завесата се затвори внезапно. Горчиво разочарован, той — или може би Соумс? — продължи напред. Процепът се появи отново в отдръпващата се завеса и пак веднага се затвори. Това продължи до безкрай, без да може да мине, докато най-после се събуди, шепнейки името на Айрин. Сънят го разстрои ужасно, особено това сливане със Соумс.

На другата сутрин, разбрал, че не може да работи, прекара няколко часа в езда с коня на Джоли, за да се умори. На втория ден реши да отиде в Лондон, за да види дали ще получи разрешение да последва дъщерите си в Южна Африка. Започнал бе вече да събира вещите си на другата сутрин, когато получи следното писмо:

„Грийн хотел, Ричмънд

 

13 юни

 

Драги Джолиън — ще се изненадате, като узнаете колко близо съм до Вас. В Париж стана невъзможно… и се върнах тук, за да бъда близо до Вашите съвети. Много бил желала да Ви видя. Откакто напуснахте Париж, едва ли съм видяла човек, с когото бих могла да поговоря. Добре ли сте Вие и синът Ви? Никой не знае, надявам се, че съм тук.

Винаги Ваша предана

Айрин“

Айрин на три мили от него!… Избягала отново! Той остана така… странно усмихнат. Това беше много повече, отколкото би могъл да очаква!

Към обяд тръгна пеша през Ричмънд парк и, докато вървеше, си мислеше: „Ричмънд парк! Напълно подходящ наистина за нас Форсайтови!“ Не че тук живееха Форсайтови — тук наистина живееха само кралски особи, лесничеи и елени, — но в Ричмънд парк на природата се разрешава да се прояви в известни граници — в никакъв случай не извън тях! — и тя се старае храбро да бъде естествена, казвайки сякаш: „Погледнете моите инстинкти — това са страсти, почти готови да се проявят, но не съвсем, разбира се; сърцевината на владеенето е да владееш себе си.“ Да! Ричмънд парк владееше дори в този светъл юнски ден, когато острият зов на кукувиците разлюляваше върховете на дърветата, а дивите гълъби известяваха, че настъпва лятото.

„Грийн хотел“, където Джолиън пристигна след един часа, се издигаше почти срещу прочутия ресторант „Корона и скиптър“; беше скромен, с безукорно име, имаше винаги студено говеждо, сладкиш с френско грозде и по една-две вдовици аристократки, така че пред вратата чакаше постоянно някоя карета с два коня.

В стая със завеси и покривки от съвършено гладък кретон, който не събуждаше никакви емоции, Айрин седеше пред пианото на столче с вълнена везба и свиреше „Хензел и Гретел“ от извехтял нотен албум. Над нея, на стената, необлепена още с тапети „Морис“^[2], беше окачена гравюра на кралицата, възседнала пони, сред ловджийски кучета, ловци с шотландски кепета и убити елени; на прозореца зад нея имаше саксия с бели и розови обички. Викторианския дух на стаята просто говореше; и Айрин, в своята плътно прилепнала рокля, се стори на Джолиън Венера, която се появява от раковината на миналия век.

— Ако собственикът имаше очи — каза той, — веднага би ви показал вратата; вие просто затъмнявате украсата му.

Така разсея той вълнението на този миг. След като обядваха със студено говеждо, мариновани орехи, сладкиш с френско грозде и изпиха една глинена бутилка джинджифилова бира, излязоха в парка, където шеговитият разговор бе последван от мълчанието, от което се страхуваше Джолиън.

— Не ми разказахте за Париж — започна най-сетне той.

— Да. Дълго време бях следена; но човек свиква. Обаче накрая дойде Соумс. И при малката Ниоба… пак старата история: ще се върна ли при него?

— Невероятно!

Тя бе говорила, без да вдигне глава, но сега го погледна. Тъмните очи, устремени в неговите, говореха по-ясно от всякакви думи: „Нямам вече сили; ако искате — вземете ме.“ Преживявал ли бе той някога до днес — а не бе живял малко! — такъв миг на напрегнато вълнение?

Думите: „Обожавам ви, Айрин!“ едва не се изплъзнаха от устните му. И изведнъж с яснота, каквато не допускаше, че въображението може да притежава, видя Джоли легнал, обърнал бялото си лице към бялата стена.

— Син ми е тежко болен — промълви той.

Айрин го улови под ръка.

— Да вървим; разбирам ви.

Излишни бяха всякакви жалки обяснения! Тя бе разбрала! И тръгнаха сред високата до колене папрат между заешки леговища и дъбове, като разговаряха за Джоли. След два часа Джолиън я остави при Ричмънд Хил Гейт и си тръгна към къщи.

„Тя знае за чувствата ми — помисли той. — Разбира се! Подобно нещо не може да се скрие от такава жена!“