Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (39)

У Тимоти

Собственическият инстинкт не е неизменен. През разцвет и вражда, през мраз и огън той следваше законите на своето развитие дори у Форсайтови, които го смятаха веднъж завинаги установен.

Историкът на осемдесетте и деветдесетте години ще опише един ден подробно твърде бързото развитие на самодоволния и сдържан английски провинциализъм към още по-самодоволен, но не така сдържан империализъм — с други думи, ще опише „собственическия“ инстинкт на напредващата нация. По същия начин, в съгласие сякаш с нацията, се развиваха и Форсайтови. Еволюираха не само външно, но и вътрешно.

Когато Сюзан Хейман, омъжената сестра на Форсайтови, последва в 1895 година съпруга си просто смешно млада — едва на седемдесет и четири години — и тялото й бе изгорен в крематориум, останалите шестима Форсайтови почти не се развълнуваха. Това безучастие се дължеше на три причини. Първо: почти тайното погребение през 1892 година в Робин Хил на Джолиън старши — първият Форсайт, изоставил фамилната гробница в Хайгейт^[1]. Неговото погребение, станало една година след напълно редовното погребение на Суидин, предизвика много разговори на Форсайтовата борса — дома на Тимоти Форсайт на Бейзуотър Роуд, където все още се събираха и разпространяваха семейните клюки. Мненията тук бяха най-различни — като се започне с недоволните оплаквания на леля Джули и се свърши с откровеното твърдение на Франси, че е било „много добре, дето най-сетне сложили край на това струпване в душния Хайгейт.“. През последните години на живота си — всъщност след странната и тъжна история между Босини, годеникът на внучката му, и Айрин, съпругата на племенника му Соумс — Джолиън старши явно не искаше и да знае рода си; и своеволното държане, което винаги бе имал, започна да изглежда на другите малко прекалено. Философската му жилка винаги бе успявала, разбира се, да проличи изпод пласта чист форсайтовизъм, така че другите бяха донякъде подготвени за това погребение в чужд кът. Но събитието си беше все пак странно; а когато на Форсайтовата борса узнаха и завещанието му, целият род трепна. От своето имущество (което възлизаше на 145 000 лири, със задължения от 35 лири, 7 шилинга и 4 пенса) той завещаваше 15 000 лири — „Кому мислите, мила? На Айрин!“ — на избягалата съпруга на племенника му Соумс; на Айрин, жената, която бе почти опозорила семейството и — още по-странно! — нямаше никакво кръвно родство с него. Не бе й завещал, разбира се, капитала, а само пожизнено ползуване на доходите от него! Но все пак ги беше завещал. И правото на Джолиън старши да бъде смятан за истински Форсайт рухна завинаги. Това беше първата причина погребението на Сюзан Хейман в Уокинг^[2] да не предизвика особено вълнение.

Втората причина беше от много по-широк и висш разред. Освен къщата в Кемдън Хил^[3] Сюзан имаше (от покойния Хейман) и имение в Хемшир, дето младите Хейман се усъвършенствували — както се разправяше — в стрелба и езда, а това беше чудесно за тях ги издигаше в очите на всички; фактът, че притежаваше истинско имение, оправдаваше донейде разпиляването на праха й — макар че не можеха да разберат откъде й бе хрумнала тази мисъл за изгаряне! Разпратили бяха, естествено, обичайните покани, Соумс и Никълъс младши бяха присъствали, завещанието й беше задоволително — доколкото тя изобщо можеше да завещае нещо, защото имаше само пожизнено ползуване на имота; всичко оставаше поравно и без пречки за децата.

Третата причина, поради която погребението на Сюзан не предизивка голямо вълнение, беше най-всеобхватна. Тя бе резюмирана твърде смело от бледата и слаба Юфимия: „Аз пък мисля, че хората имат право да се разпореждат с тялото си, и след като умрат.“ Поразително беше, че подобна забележка идва от дъщерята на Никълъс, либерал от старата школа и голям тиран — това показваше изведнъж колко вода е изтекла от смъртта на леля Ан през 1886 година, тъкмо когато собственическите права на Соумс върху жена му започваха да изглеждат оспорими, което бе довело до такова нещастие. Изказването на Юфимия беше, разбира се, детинско, защото й липсваше опит; макар и минала трийсетте, тя все още се наричаше Форсайт. Но забележката й показваше въпреки всичко едно разширяване на понятието свобода, една децентрализация и отклонение на центъра на притежанието от чуждата към собствената личност. Когато чу от леля Естер забележката на дъщеря си, Никълъс изръмжа: „Тия жени и дъщери! Свободата вече няма край! Знаех си аз, че делото «Джексън» не води към добро… щом разтегли толкова тълкуването на Habeas corpus^[4]!“ Той не бе простил и досега, разбира се, Закона за имуществата на омъжените жени^[5], който щеше да му попречи ужасно, ако за щастие не бе се оженил по-рано. Всъщност не можеше да се отрече, че младите Форсайтови негодуваха срещу възможността да бъдат смятани за чужда собственост; и така, колониалният стремеж за самоопределение — по някакъв парадокс предтеча на империализма — непрестанно се засилваше. Всички бяха вече семейни, с изключение на Джордж — все още неизменно свързан с конните надбягвания и клуба „Айсиум“; на Франси, която продължаваше музикалната си кариера в едно студио на Кингз Роуд в Челси^[6] и все така водеше „поклонници“ по балове; на Юфимия, която живееше у дома си и се оплакваше от Никълъс; и на двамата Дромио^[7] — Джайлс и Джес Хейман. Третото поколение не беше особено многобройно — Джолиън младши имаше три деца, Уинифред Дарти — четири, Никълъс младши — вече шест, Роджър младши — едно, Мериан Туитиман — едно; Сейнт Джон Хейман — две. Останалите десет от шестнайсетте — Соумс, Рейчъл и Сисисли от рода на Джеймс; Юстас и Томас — на Роджър; Ърнист, Арчибалд и Флорънс — на Никълъс; Огъстъс и Анабел Спендър — на Хейман — бяха и досега без наследници.

Така от десетте стари Форсайтови бяха произлезли двайсет и един млади; но тези двайсет и един имаха само седемнадесет потомци, а не изглеждаше вероятно да се стигне до някакво по-значително увеличение на това число. Изучаващият статистиките ще забележи, че раждаемостта се изменя съобразно лихвения процент на капитала. Дядото, „Високомерния Досет“ Форсайт, от началото на деветнадесети век бе получавал десет процента от своя капитал и бе имал съответно десет деца. Тези десет, почти веднага след женитбата, получаваха средно от четири до пет на сто; броят на децата им съответствуваше на тоя процент. Произлезлите от тях двайсет и един Форсайтови получаваха едва по три на сто от държавните ценни книжа, в които бащите им бяха вложили парите си, за да избягнат високото безвъзмездно мито; шестимата с потомство имаха седемнадесет деца, или точно полагаемите се две и 5/6 на семейство.

За тази слаба раждаемост имаше, разбира се, и други причини. Неувереността в собственото им умение да печелят — съвсем естествено при осигурено охолство, — както и съзнанието, че бащите им живеят дълго, ги караше да бъдат предпазливи. Ако човек има деца, а доходът му не е голям, равнището на вкусовете и удобствата трябва непременно да се понижи; доход, достатъчен за двама, не е достатъчен за четирима и така нататък… Така че по-добре е да изчакаме и да видим какво ще ни остави баща ни. По-приятно е освен това да си живееш спокойно и без задължения. И вместо да притежават деца, те предпочитаха да притежават себе си според все по-налагащото се разбиране, наречено fin de siècle^[8]. Така се излагаха на по-малко рискове и можеха да имат лека кола. Юстас вече имаше, само че катастрофира и си изби един преден зъб; затова другите намираха за добре да изчакат, докато колите станат по-безопасни. Междувременно обаче никакви деца! Дори Никълъс младши се бе вразумил и от три години вече не бе добавил ни едно към шестте.

Но въпреки това упадъкът на родовото чувство у Форсайтови или, по-точно, разпръскването им, изразени с горните факти, не им попречи да се съберат, когато Роджър Форсайт почина през 1899 година. Беше великолепно лято и след почивки в чужбина и на море всички се бяха вече прибрали в Лондон, когато с присъщата си оригиналност Роджър издъхна неочаквано в собствения си дом на Принсес Гардънс. В дома на Тимоти коментираха тъжно, че Роджър е бил винаги своенравен в храненето — нали предпочиташе германско овнешко пред всяко друго?

Както и да е, погребението му в Хайгейт беше безукорно, и на връщане оттам Соумс Форсайт отиде почти несъзнателно у чичо Тимоти на Бейзуотър Роуд. „Старците“ — леля Джули и леля Естер — сигурно биха искали да чуят как е минало всичко. Баща му Джеймс — вече осемдесет и осем годишен — не се реши, разбира се, да присъства на това погребение; и Тимоти не бе отишъл, то се знае, така че от братята бе присъствал само Никълъс. Но имаше все пак достатъчно свят, а това щеше да зарадва леля Джули и леля Естер. Към доброто намерение се примесваше и неизбежното желание да извлече някаква лична облага от всяка постъпка — главна отлика на Форсайтови, а всъщност и на най-здравите съставки на всяка нация. С навика да съобщава всички семейни събития у Тимоти на Бейзуотър, Соумс просто следваше стъпките на баща си, който отиваше поне веднъж в седмицата да види сестрите си у Тимоти и измени на това правило едва на осемдесет и шест години, когато дотолкова западна, че не можеше да излиза без Емили. А да отива с Емили беше безполезно: може ли човек да разговаря свободно в присъствието на жена си? И Соумс, както някога Джеймс, намираше време да поседи почти всеки неделен ден в малката гостна, където бе внесъл със своя несъмнено добър вкус доста промени и порцелан, не така първокласен като неговия собствен, разбира се, както и две картини от съмнителна Барбизонска школа, които бе подарил за едни коледни празници. Сам той бе спечелил много от барбизонците, а през последните години се бе насочил към картините на Марис, Израелс и Мауве^[9], от които с надяваше да спечели още повече. В крайречния си дом в Мейпълдърм, където живееше сега, той имаше галерия, в която картините бяха прекрасно разположени и осветени; малцина лондонски търговци на картини не бяха идвали тук. Тя служеше и за развлечение на гостите, които сестрите му Уинифред и Рейчъл канеха понякога от негово име в неделните следобеди. При все че беше доста мълчалив, докато показваше картините, спокойните му, сдържани и установени оценки почти винаги поразяваха гостите, които знаеха, че славата на Соумс се дължи не само на естетически хрумвания, но и на способността му да предвижда бъдещата пазарна цена на платната. Когато отиваше у Тимоти, той имаше винаги да съобщи някаква победа над един или друг търговец на картини и много обичаше да чува възхитителните възклицания, с които лелите му я посрещаха. Но този следобед, когато се връщаше от погребението на Роджър в изискан тъмен костюм — не съвсем черен, защото един чичо е все пак само чичо, а освен това Соумс не обичаше да излага на показ чувствата си, — той беше в по-друго настроение. Облегнал се на стол с инкрустации, загледал през вирнатия си нос небесносините стени и позлатените рамки по тях, той беше особено мълчалив. Било защото идваше от погребение, било по някаква друга причина, характерните форсайтовски черти изпъкнаха още по-ярко този следобед — хлътнало, удължено лице, с брадичка, която би изглеждала невъзможна, ако се смъкне обвивката от мускули и кожа: изобщо лице, в което изпъкваше главно брадичката, но все пак не грозно. Той чувстваше днес по-силно от винаги, че роднините му в дома на Тимоти са безнадеждни „чудаци“, а лелите му — тъжни останки от Викторианската епоха. Единствената тема, по която би желал да говори — положението, му на изоставен, но неразведен съпруг, — не биваше да се разисква. А той не мислеше за нищо друго. Това започна това лято, когато едно ново чувство взе да го тласка към постъпка, която според него беше лудост за един четиридесет и пет годишен Форсайт. Напоследък той съзнаваше все по-ясно и по-ясно, че „годините минават“. Състоянието му, значително още по времето, когато бе замислил къщата в Робин Хил, разрушила брака му с Айрин, се бе увеличило невероятно много през самотните дванайсет години, през които той не се занимаваше почти с нищо друго. Имаше сега повече от сто хиляди лири, а нямаше кому да ги остави… нито някаква цел, заслужаваща да следва пътя, станал негова религия. Дори да престанеше да се труди, парите трупаха пари и той чувстваше, че няма да разбере как са станали сто и петдесет хиляди. Соумс бе имал винаги силно семейство и родителско чувство; измамено и незадоволено, то се бе стаило, но започна отново да се проявява сега, когато той бе „в разцвета на годините си“. Пробудено и устремено напоследък в увлечение към една несъмнено красива девойка, то се бе превърнало в истинска натрапчива мисъл.

Девойката беше французойка, което значеше, че няма вероятност да се увлече и да приеме едно неузаконено положение. Освен това подобна мисъл беше неприятна и на самия Соумс. Той бе вкусил този жалък вид любов през дългите години на принудително безбрачие, скришом, и винаги с отвращение, защото беше придирчив, а имаше освен това и вроден усет за законност и ред. Не желаеше никаква тайна връзка. Бракосъчетание в парижкото посолство, неколкомесечно пътешествие, и ще може да доведе Анет, окончателно скъсала с миналото, което не беше всъщност много блестящо, защото тя чисто и просто водеше сметките в ресторанта на майка си в Сохо^[10]; щеше да я доведе, обновена и елегантна, да властвува със своя френски вкус в „Шелтър“^[11] край Мейпълдърм. На Форсайтовата борса и между приятелите му в града ще се знае, че е срещнал тази очарователна девойка и се е оженил за нея по време на пътешествие. Брак с французойка е нещо романтично… с cachet^[12]. Но не това го плашеше; а проклетото положение на неразведен мъж и… съмнението дали Анет щеше се съгласи да го вземе. И той не смееше да докосне този въпрос, докато не беше в състояние да й предложи едно ясно и дори блестящо бъдеще.

Седнал в гостната на лелите си, той слушаше разсеяно обичайните въпроси: Как е милия ти баща? Не излиза, разбира се, откакто се е застудило? Нали Соумс не ще забрави да му каже, че Естер намерила голямо облекчение за болката си в дясната страна от варени чемширови листа: лапа от тях през три часа, после да увие мястото в червена фланела. А дали не би похапнал и от чудесния конфитюр от сини сливи… Тази година станал много хубав и много добре действал. А за семейство Дарти — чувал ли е Соумс, че милата Уинифред имала големи неприятности с Монтегю? Според Тимоти някой ще трябва да се намеси да я защити. Разправят, — но не се знае дали е точно така, — че Дарти подарил част от скъпоценностите на Уинифред на някаква противна танцьорка. Такъв лош пример за милия Вал, и то тъкмо когато постъпва в колежа. Нима не е чувал? Трябва да отиде у сестра си и да разбере веднага тия работи! Как мисли, дали бурите наистина ще се бият? Тимоти страшно се вълнувал от тоя въпрос. Държавните ценни книжа имаха много висок курс и той бе вложил толкова пари в тях! Как смята Соумс, дали курсът им ще спадне, ако има война? Соумс кимна. Тя ще бъде съвсем кратка, то се знае. Много лошо ще бъде за Тимоти, ако продължи. И за милия баща на Соумс ще бъде много тежко… на такава възраст. За щастие милият Роджър не доживя до тая страшна тревога. Леля Джули изтри с кърпичка едрата сълза, която се опитваше да преодолее неизменната подпухналост на съвършено повехналата й лява буза; припомни си как я бодеше с карфици, когато и двамата бяха деца. С усета си да отстранява неприятните неща, леля Естер побърза да се намеси: как мисли Соумс, дали мистър Чембърлейн^[13] ще стане още сега министър — председател? Той веднага ще оправи всичко. Чудесно ще бъде да изпратят оня старик Крюгер^[14] на Света Елена. Много добре помнеше колко се радвал дядо му, когато дошла вестта за смъртта на Наполеон. Те с Джули, разбира се — „бяхме още в панталонки, мили“, — нищо не разбирали.

Соумс взе чая, който му поднесоха, изпи го наведнъж и изяде три бадемови бисквити — прочут деликатес в дома на Тимоти. Бледата му високомерна усмивка едва уловимо се оживи. Родът му си остава безнадеждно провинциален, макар и да притежаваше половината Лондон. В тези дни на всеобщ прогрес провинциализмът им изпъкваше все по-ярко, отколкото преди. Старият Никълъс беше и до днес привърженик на свободната търговия и член на допотопната крепост на империализма — клуба „Римув“, където всички членове бяха сега консерватори: иначе нямаше да го изберат; а Тимоти, както разправяха, все още спял с нощна шапчица. Милият Соумс изглеждал много добре, никак не бил остарял от смъртта на леля Ан, когато всички се бяха събрали тук — милият Джолиън, милият Суидин и милият Роджър. Тя замълча и изтри сълзата, капнала сега върху подпухналата дясна буза. А чувал ли е… чувал ли е напоследък нещо за Айрин? Леля Естер красноречиво вдигна рамене: Джули непременно трябваше да каже нещо не на място! Усмивката на Соумс угасна, той остави чашата си. Даваха му възможност да заговори за онова, което го занимаваше, но въпреки всичко не можа да се възползва от случая.

Леля Джули побърза да продължи:

— Разправят, че милият Джолиън й завещал отначало в пълна собственост тия петнайсет хиляди; после видял, разбира се, че не е редно и ги оставил за пожизнено ползуване.

Чувал ли е Соумс?

Соумс кимна.

— Братовчед ти Джолиън овдовял. Той е изпълнител на завещанието: нали знаеш?

Соумс поклати отрицателно глава. Знаеше, но не желаеше да проявява любопитство. Не бе виждал Джолиън младши от деня, в който бе загинал Босини.

— Трябва да е вече доста възрастен — продължи унесено леля Джули. — Да видя… роди се, когато милият ти чичо живееше на Маунт стрийт; доста време преди да се преместят на Станхоп Гейт… през декември 47 — тъкмо преди Комуната^[15]. Минал е петдесетте. Като си помисли човек! Такова хубаво бебе, така се гордеехме с него; най-голям от всички ви! — Леля Джули въздъхна и къдрица от не съвсем нейна коса се разпиля по челото й, като накара леля Естер да изтръпне. Соумс стана, усетил странно осъзнаване. Старата рана, нанесена на гордостта и самоуважението му, не беше още напълно зараснала. На идване насам мислеше, че може да заговори за своето неуредено положение… а ето какво излезе! Сепна се от първото напомняне на леля Джули, прочута с умението си да говори неуместни неща.

О, нима Соумс щял си ходи вече?

Соумс се усмихна някак отмъстително и каза:

— Да. Довиждане. Поздравете чичо Тимоти.

И като докосна хладно всяко от тия две чела с безброй бръчки, които сякаш полепваха по устните му в желание да бъдат изгладени с целувка, той си тръгна, изпратен от светнали погледи… Скъпият Соумс, колко мило беше, че намина днес, когато те не се чувстваха особено…

Измъчван от съжаления, Соумс слезе по стълбите, из които се носеше винаги приятен мирис на камфор, порто и дом, където не се допуска течение. Горките старици… Не бе дошъл с намерение да бъде нелюбезен към тях. Но щом излезе на улицата, ги забрави, погълнат отново от образа на Анет и от мисълта за проклетата паяжина, в която се бе заплел. Защо не свърши навремето и не се разведе, когато бе загинал оня нещастник Босини; тогава имаше предостатъчно основания да иска развод! Той сви към дома на сестра си Уинифред Дарти, на Грийн Стрийт, Мейфеър.^[16]