Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (86)

Родният край

В родния си край е той,

а името му е Вал Дарти.

С такова чувство четиридесетгодишният Вал Дарти излезе в тоя четвъртък още съвсем рано сутринта от старинното имение, което бе наел в северния край на Варовиковите възвишения в Съсекс. Отиваше в Нюмаркет^[1], където не бе ходил от есента на 1899 година, когато се бе измъкнал от Оксфорд в Кеймбриджшир за конните състезания. Поспря се на вратата да целуне жена си и да сложи бутилка порто в джоба си.

— Не преуморявай краката си, Вал, и не залагай прекалено много.

Докато тя се притискаше до гърдите му и не отделяше поглед от него, Вал чувстваше, че и кракът, и кесията му са в безопасност. Нямаше да прекалява; Холи имаше винаги право — и вроден усет за мярка. Не му се струваше така странно — както навярно изглеждаше на другите, — че макар и наполовина Дарти, бе останал напълно верен на своята втора братовчедка цели двайсет години, откакто се бе оженил романтично за нея накрая на света, по време на Бурската война; и то верен, без да скучае или да чувства, че прави някаква жертва… Тя беше винаги така жива, така хитро успяваше да предотврати лошото му настроение. Тъй като бяха втори братовчеди, те решиха, може би неуместно, да нямат деца, и макар че бе поотслабнала, Холи бе запазила хубавата си външност, стройността си, цвета на тъмните си коси. Вал особено се възхищаваше от това, че тя имаше свой личен живот, почти ръководеше и неговия, а същевременно ставаше все по-добра ездачка. Не бе изоставила музиката, четеше невероятно много — романи, поезия, какво ли не. Във фермата им в Южна Африка се грижеше удивително за „негърските“ деца и жени. Беше наистина умна, без да изтъква ума си и да важничи. Вал, който не се отличаваше със скромност, без започнал да чувства, че тя го превъзхожда, но не се дразнеше от това — голяма дан и почит от негова страна. Трябва да се подчертае, че той не можеше да я погледне, без тя да не забележи, но Холи често го наблюдаваше, без той да усети.

Целуна я пред вратата, защото нямаше да я целуне на перона, при все че тя щеше да го изпрати до гарата, за да върне автомобила. Загорял и набръчкан от колониалния климат и разочарованията, неизменно свързани с надбягванията, възпрепятстван да участва в тях заради болния си крак — който, пострадал в Бурската война, го бе спасил навярно в току-що приключилата, — Вал беше почти същия, какъвто беше по времето, когато ухажваше Холи: с все същата открита, очарователна усмивка, с все същите, може би само малко по-гъсти и тъмни ресници, със същите блестящи сиви очи зад тях, с малко по-тъмни лунички и леко посивяла коса на слепите очи. Оставяше впечатление на човек, който се е занимавал усилено с коне в слънчева градина.

Като зави с колата рязко пред вратата, той попита:

— Кога пристига младият Джон?

— Днес.

— Ще ти трябва ли нещо за него? Ще го донеса в събота.

— Не. Но ти ще пътуваш може би заедно с Фльор — с влака в един и четиридесет.

Вал пусна форда с пълна скорост: все още караше като човек, който се намира в нова страна с лоши пътища, но не иска да се примири с това, и очаква всеки мога да се озове на небето.

— Ето една девойка, която знае какво иска — каза той. — Направи ли ти впечатление?

— Да — отвърна Холи.

— Вуйчо Соумс и баща ти… Някак неудобно, нали?

— Тя няма да знае, той също; нищо не бива да им се казва, разбира се. Само за пет дни е, Вал.

— Семейната тайна! Разбрано-о!

Щом Холи смяташе, че няма опасност, трябва да е така. Тя го погледна хитро и каза:

— Забеляза ли колко красиво се самопокани?

— Не.

— Да, много красиво. Как я намираш, Вал?

— Хубавичка и умна; но мисля, че никак не ще е лесна, като се разсърди.

— Питам се — промълви Холи — дали е от съвременните девойки. Човек се чувства съвсем объркан, когато намира всичко така променено.

— Така ли? Ти така бързо съобразяваш всичко.

Холи пъхна ръка в джоба на сакото му.

— А помагаш и на другите да се справят — продължи някак насърчително Вал. — Какво мислиш за оня белгиец Профон?

— Мисля, че е „добродушен дявол“.

Вал се усмихна.

— Струва ми се, че такава птица не подхожда за приятел на нашето семейство. Всъщност семейството ни наистина плава в чудновати води: вуйчо Соумс е женен за французойка, баща ти — за първата жена на вуйчо ми. Дядовците ни биха получили удар от тия неща.

— И не само нашите дядовци, мили.

— Тази кола — заяви изведнъж Вал — явно иска камшик; нещо си влачи задните крака по нанагорнището. Ще трябва да я погоня презглава на спускане, за да не изпусна влака.

Любовта към конете не му бе позволила да обикне истински автомобила, и винаги се чувстваше дали той шофира колата или Холи. Успя все пак да стигне навреме за влака.

— Внимавай на връщане; ще те хвърли, стига да й се удаде. Довижане, мила.

— Довиждане — подвикна му Холи и му изпрати въздушна целувка.

Във влака, след като се люшка петнйсет минути със спомена за Холи, утринния вестник, летящите пейзажи в ясния ден и смътните мисли за Нюмаркет, Вал се усамоти най-после с малка квадратна книжка, изпълнена само с имена, родословия, произход и бележки за родословието и вида на конете. Форсайтът в него беше склонен да вземе само чистокръвни животни и все още решително потискаше слабостта на Дарти към обзалаганията. Когато се върна в Англия, след като продаде изгодно фермата и конезавода си в Южна Африка и забеляза, че тук рядко има слънце, Вал си каза: „Трябва непременно да си създам някаква цел в живота, иначе ще почна да виждам призраци в тая страна. Ловът не стига; ще трябва да отглеждам и тренирам коне.“ С по-голямата прозорливост и решителност, които човек придобива, след като е поживял повечко време в нова държава, Вал съзря слабостите на модерното коневъдство. Всички бяха увлечени от модата и високите цени. По дяволите родословието! Той щеше да купува коне по външния им вид. Но въпреки това беше готов да се увлече по чистокръвна порода! И си каза: „В този проклет климат има нещо, което те кара да се въртиш на едно място. Както и да е, ще трябва да се сдобия с един мейфлай.“

В това настроение пристигна в Меката^[2] на своите надежди. Зрелището беше спокойно, благоприятно за хора, дошли да погледат коне, а не да зяпат в устата на букмейкъра.^[3] Вал застана веднага пред манежа. Двайсетте години в колониите бяха премахнали у него изискаността, в която бе възпитан, но му бяха оставили присъщата за ездача елегантност и го бяха надарили със странна прозорливост за така нареченото от него „глупаво заекване“ на някой англичани и „шумно папагалство“ на някои англичанки; у Холи нямаше нито следа от тях, а тя беше неговият образец. Наблюдателен, бърз, съобразителен при сделките при купуване на кон, при почерпка, Вал отиваше направо към целта. И се бе насочил вече направо към една кобилка мейфлай, когато някакъв глас се обади провлечено край него:

— Мистър Вал Дарти, нали? Как е мисис Вал Дарти? Надявам се, добре.

И видя край себе си белгиеца, с когото се бе запознал у сестра си Имоджин.

— Проспер Профон… запознахме се някъде на обяд — продължи гласът.

— Как сте? — промълви Вал.

— Много добре — отвърна мосю Профон, като се усмихна неподражаемо бавно. „Добродушен дявол — бе казала Холи. Да! Приличаше наистина донякъде на дявол със своята черна, остра брадичка; но малко заспал, добродушен, с прекрасни и — колкото и да е странно — умни очи.“

— Един джентълмен иска да се запознае с вас… ваш братовчед… мистър Джордж Форсайт.

Вал видя някаква грамадна фигура и избръснато, малко смръщено лице на бик, с язвителна насмешка, бликаща от изпъкналите сиви очи; помнеше го смътно от едно време, когато вечеряше понякога с баща си в клуба Айсиум.

— Някога ходехме на конни състезания с баща ви — започна Джордж. — Как е конезаводът ви? Няма ли да купите някоя от моите кранти?

Вал се усмихна, за да прикрие внезапното чувство, че всичко е пропаднало в тая страна. Тук не вярваха вече в нищо, дори и в конете. Джордж Форсайт, Проспер Профон! Самият сатана навярно не е така разочарован, както тия двамата!

— Не знаех, че и вие се интересувате от конни състезания — обърна се той към мосю Профон.

— Не се интересувам. И не се занимавам. Аз плавам с яхта; и яхтата не ме интересува, но обичам да посещавам приятелите си. Донесъл съм нещо за похапване, мистър Вал Дарти, една закусчица, ако обичате; не много… нещо съвсем мъничко… в колата ми.

— Благодаря — отговори Вал; — много сте любезен. Ще дойда след около четвърт час.

— Ей там; и мистър Форсайт ще дойде. — И мосю Профон „протегна“ пръст в жълта ръкавица. — Малка кола и малка закусчица.

Тръгна нататък, докаран, сънлив, чужд, последван от елегантния, грамаден, насмешлив Джордж Форсайт.

Вал остана да гледа кобилката мейфлай. Джордж Форсайт беше, разбира се, възрастен човек, но този Профон беше навярно на една възраст със самия него; Вал се чувстваше като момче, а кобилката мейфлай беше сякаш играчка, за която ония двамата му се присмиваха. Животното загуби вече ценността си за него.

„Малка кобилка… — като че казваше гласът на мосю Профон. — Какво намирате в нея?… Всички ще умрем.“

А Джордж Форсайт, връстник на баща му, още залага по надбягвания! Нима тази мейфлай е по-добра от другите? Няма ли да е по-добре, ако отиде да се обзаложи с тия пари?

— Не, дявол да го вземе! — промълви изведнъж. — Ако няма смисъл да се отглеждат коне, тогава изобщо няма смисъл да се върши нищо! Нали затова дойдох? Ще я купя.

Той се отдръпна малко назад и започна да наблюдава притока на посетителите от манежа към трибуните. Спретнати старчета, зорки, внушителни особи, евреи, треньори, които се държаха така, сякаш никога в живота си не са се провинили в поглеждане на кон; високи, лениви, вяли или живи и шумни жени; млади хора, които си даваха вид, че се отнасят сериозно към всичко това… Двама-трима между тях с една ръка!

„Животът тук е хазарт! — помисли Вал. — Звънецът звънва, конете излизат, парите минават от едни ръце в други; нов звънец, ново надбягване, парите се връщат.“

Но, уплашен от собствената си философия, той отиде към вратата на манежа, за да види как препуска малката мейфлай. Тя галопираше добре и той продължи към „малката“ кола. „Малката“ закуска беше нещо, за каквото човек мечтае, но рядко получава; след като закусиха, мосю Профон се върна заедно с него на манежа.

— Вашата съпруга е мила жена — забеляза неочаквано мосю Профон.

— Най-милата, която съм виждал — отвърна сухо Вал.

— Да — продължи мосю Профон. — Има много мило лице. Аз винаги се възхищавам от приятните жени.

Вал го погледна с подозрение, но нещо добродушно и прямо в тромавото сатанинство на другия го обезоръжи засега.

— Ако пожелаете да дойдете на яхтата ми, с удоволствие ще я поразходя.

— Благодаря — отвърна Вал, отново нащрек. — Тя не обича морето.

— Аз също — заяви мосю Профон.

— Защо плавате тогава с яхта?

Белгиецът се усмихна само с поглед.

— Сам не зная. Опитал съм всичко; това е последното ми занимание.

— То трябва да е дяволски скъпо. Аз не бих се задоволил с вашето основание.

Мосю Проспер Профон вдигна вежди и наду плътната си долна устна.

— Аз не съм придирчив — каза той.

— Бяхте ли на война? — попита Вал.

— Да-а. И това опитах. Бяг засегнат от отровен газ. Беше мъничко неприятно.

Усмихна се замислено и сънливо, като човек, чието благополучие е осигурено от самото му име^[4]. Вал не можеше да реши с положителност дали това „мъничко“ вместо „малко“ беше казано неволно или от превзетост. Този приятел беше очевидно способен и на едното, и на другото. В редицата на купувачите на кобилката, спечелила надбягването, мосю Профон се обади:

— Ще наддавате ли?

Вал кимна. Докато този сънлив сатана стоеше край него, усещаше нуждата да вярва в нещо. Макар че беше запазен от катастрофални удари на провидението чрез предвидливостта на дядо си, който му бе осигурил хиляда лири годишно, а към тях се прибавяха и още толкова, осигурени на Холи от нейния дядо, Вал не разполагаше с наличен капитал, защото за обзавеждането в Съсекс бе изхарчил по-голямата част от това, което бе спечелил от фермата в Южна Африка. И твърде скоро си помисли: „Ах, дявол да я вземе! Надхвърля възможностите ми!“ Крайната сума, която си бе определил — шестстотин лири, — бе надмината; той се отказа да наддава. Чукчето обяви кобилката мейфлай за продадена за седемстотин и петдесет гвинеи. Вал си тръгна недоволно, когато мосю Профон каза провлечено в ухото му:

— Слушайте, аз купих мъничката кобилка, но тя не ми трябва; вземете я и я подарете на съпругата си.

Вал погледна с ново подозрение към този приятел, но съзря толкова добродушие в очите му, че наистина беше невъзможно да се обиди.

— Поспечелих малко пари през време на войната — започна мосю Профон в отговор на този поглед. — Имах акции в оръжейните фабрики. И с удоволствие пръскам тези пари. Непрекъснато печеля. Аз сам се нуждая от твърде малко. Обичам да подарявам на приятелите си.

— Ще я купя от вас за цената, която дадохте за нея — заяви с неочаквана решителност Вал.

— Не — отвърна мосю Профон. — Просто ще я вземете. Тя не ми трябва.

— Ах, дявол да го вземе! Не е въз…

— Защо? — усмихна се мосю Профон. — Аз съм приятел на вашето семейство.

— Седемстотин и петдесет гвинеи не са кутия пури — възрази нетърпеливо Вал.

— Добре; нека стои у вас, докато ми потрябва, а дотогава правете с нея, каквото искате.

— Щом си остава ваша — отвърна Вал, — нямам нищо против.

— Ето, всичко се нареди — промълви мосю Профон и се отдалечи.

Вал го проследи с поглед. Може би е „добродушен дявол“, а може и да не е. Видя го, че се приближи до Джодрж Форсайт, после го изгуби от очи.

След състезания той отиваше да нощува у майка си на Грийн Стрийт.

Шейсет и две годишната Уинифред Дарти беше прекрасно запазена, особено като се имаха предвид трийсет и трите години, през които бе се разправяла с Монтегю Дарти, докато накрая парижката стълба я бе избавила — почти за щастие — от него. Тя беше безкрайно доволна, че любимият й син се бе върнал от Южна Африка след толкова години, при това твърде малко променен; а бе обикнала и жена му. Уинифред, която беше някога — преди женитбата си — в първите редици на свободомислието, развлеченията и модата, признаваше, че е надмината от днешните девойки. Те смятаха например брака за епизод без значение и Уинифред понякога съжаляваше, че не е постъпвала като тях; втори, трети, четвърти епизод би и дал може би другар, отличаващ се с не така блестящо пиянство; макар че, в края на краищата, Монти й бе оставил Вал, Имоджин, Мод, Бенедикт (стигнал почти до чин полковник и непострадал от войната) — от които ни един не бе се развел досега. Здравомислието на децата й често учудваше тези, които си спомняха баща им; но Уинифрд обичаше да си казва, че те са всъщност до един Форсайтови и приличат на нея, с изключение може би на Имоджин. Обаче „девойчето“ на брат й — Фльор — направо я тревожеше. То беше неустановено като всички съвременни млади жени. „Мъничко пламъче, изложено на течение“ — бе казал веднъж Проспер Профон след вечеря… Все пак не се развяваше много насам-натам и не викаше, когато говори. Здравото форсайтовско чувство в характера на Уинифред се възмущаваше подсъзнателно от новите настроения, от навиците на съвременните девойки и от девиза: „Да пилеем! Утре и така и така ще бъдем бедни!“

Намираше за истинска добродетел това, че щом пожелае нещо, Фльор не отстъпваше, докато не го получи… Но беше, разбира се, още много млада, за да може да се разбере какво ще стане, след като го получи. Беше много хубавичка — удоволствие беше да я водиш със себе си, както бе наследила от майка си френския вкус и умение да се облича; всички се обръщаха да я видят още веднъж, а това беше от голямо значение за Уинифред, любителка на добрия стил и изисканост, които я бяха така жестоко измамили в случая с Монтегю Дарти.

Докато разговаряше за нея с Вал на закуската в събота сутрин, Уинифред се спря и на семейната тайна.

— Онази история между твоя тъст и вуйна ти Айрин, Вал, е, разбира се, стара и престара и не е нужно Фльор да я узнае… да се тревожи. Вуйчо ти Соумс много държи на това. Така че, внимавай.

— Добре! Но ще бъде страшно неудобно… По-малкият брат на Холи идва да живее у нас, за да се запознае със селското стопанство. Трябва да е пристигнал вече.

— О! — възкликна Уинифред. — Това е истинска беда! Как изглежда той?

— Само веднъж съм го виждал — в Робин Хил, когато идвахме на гости през 1909 година: беше гол, целият нашарен с жълти и сини ивици… Мило момченце.

„Толкова по-добре“ — помисли Уинифред и добави успокоено:

— Както и да е, Холи е разумна и ще съумее да се справи. Няма да кажа на вуйчо ти. Само ще се разтревожи напразно. Голяма утеха е за мене, че ти се върна, милото ми момче, когато започнах да остарявам.

— Да остаряваш ли? Та ти си си все така млада! А онзи приятел Профон… как смяташ, мамо, почтен човек ли е?

— Проспер Профон ли? О! Най-забавния човек, когото съм виждала.

Вал измърмори нещо под носа си и й разказа историята с кобилката мейфлай.

— Съвсем в неговия нрав — промълви Уинифред. — Какво ли не му хрумва.

— Само че — каза прозорливо Вал — на нашето семейство не подхождат такива птици: прекалено лекомислени са за нас.

Това беше вярно и сините очи на Уинифред останаха цяла минута замислени и мрачни, преди да отговори:

— О, да, но той е чужденец, Вал; трябва да бъдем снизходителни към него.

— Добре, ще използвам кобилката и ще му се отплатя някак.

Не след много майка му го целуна, той й пожела всичко най-добро и отиде право при своя букмейкър, после в Айсиум, а оттам — на гара Виктория.