Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (94)

Майка и син

Да кажем, че Джон Форсайт придружи неохотно майка си в Испания, не би било съвсем точно. Той замина, както добро куче тръгва на разходка с господарката си, като оставя на тревата хубав овнешки кокал. Вървеше, но поглеждаше назад към него. Форсайтови обикновено се сърдят, когато им отнемат кокала. Но Джон не беше от тези, които се сърдят. Той обожаваше майка си, освен това за пръв път пътешестваше. Испания смени много лесно Италия — достатъчно бе да каже: „Предпочитам да отидем в Испания, мамо; ти си била вече толкова пъти в Италия; а бих желал това, което ще видим, да бъде и за двама ни ново.“

Макар и наивен, той бе хитър. Не забравяше нито за миг, че възнамерява да съкрати предлаганите два месеца на шест седмици, и затова не бива да издаде желанията си. Беше много добър спътник, въпреки оставения привлекателен кокал и натрапчивата мисъл; беше съвършено равнодушен къде и кога пристигат, не обръщаше внимание на храната, възхищаваше се от страната, чужда за повечето английски пътешественици. Фльор бе проявила дълбока мъдрост, като бе решила да не му пише, защото той пристигаше навред без надежда и нетърпение, и можеше незабавно да съсредоточи вниманието си върху магаретата, звъна на камбаните, свещниците, тихите пасиос^[1], просяците, децата, кукуригащите петли, сомбрерата, кактусовите плетища, белите планински села, козите, маслиновите дървета, раззеленените поля, пойните птички в мънички клетки, продавачите на вода, залезите, дините, мулетата, грамадните черкви, картините и тънещите в мараня сивокафяви планини на тази вълшебна земя.

Настъпили бяха вече горещините, така че те можеха да се радват на отсъствието на съотечественици. Джон, който — доколкото му беше известно — нямаше в жилите си нито капчица неанглийска кръв, се чувстваше често дълбоко нещастен в обществото на свои сънародници. Отгатваше, че у тях няма нито следа от безразсъдство, а гледището им за света е много по-практично от неговото. Призна пред майка си, че трябва да е много саможив — толкова приятно му беше да е далеко от хората, които биха му говорили за неща, за каквито хората обикновено разговарят. Айрин каза само:

— Да, Джон, разбирам.

В това усамотение той имаше несравнимата възможност да оцени нещо, което малцина синове могат да разберат: цялостната майчина любов. Съзнанието, че крие нещо от нея, го правеше безспорно прекалено чувствителен; а видът на южняците го караше да се възхищава още повече от нейната красота, която бе чувал да наричат испанска, а сега разбра, че съвсем не е испанска. Красотата й не беше нито английска, нито френска, нито испанска, нито италианска — беше особена! Можа да оцени също, както никога досега, изтънчения усет на майка си. Не би могъл да каже например дали тя бе забелязала унеса му пред „La vendimia“ на Гойя, дали знаеше, че се бе вмъквал и следобед, и на другата сутрин, за да я погледа по половин час; и втори, и трети път. Това не беше Фльор, разбира се, но достатъчно приличаше на нея, за да пробуди мъката — така скъпа на влюбените! — от спомена за видението, застанало до леглото му с вдигната над главата ръка. Да носи в джоба си картичка с репродукция на тази картина, да й се любува скришом, се превърна за Джон в една от ония лоши привички, които, рано или късно, се натрапват на погледа, изострен от любов, страх и ревност. А погледът на майка му бе изострен и от трите. В Гренада бе заловен на местопрестъплението, докато седеше на стоплената от слънцето каменна пейка в парка на заградения с крепостни стени хълм Алхамбра^[2], откъдето би трябвало да съзерцава пейзажа; мислеше, че майка му разглежда саксиите с шибой между подкастрените акации, когато чу гласа й:

— Това ли е любимият ти Гойя, Джон?

Той сдържа, макар и с малко закъснение, движението, с което би се опитал в училище да скрие някоя тайна записчица, и отговори:

— Да.

— Тя е наистина очарователна; но аз предпочитам „Quitasol“^[3]. Баща ти сигурно би загубил ума си по Гойя; не вярвам да го е виждал, когато е бил в Испания през деветдесет и втора.

През деветдесет и втора! Девет години преди неговото раждане! Какъв е бил по-раншния живот на баща му и майка му? Щом те имаха право да се занимават с бъдещето му, сигурно и той има право да се занимава с миналото им. Джон вдигна очи към майка си. Но нещо в лицето й — изражението, останало от тежки дни, тайнственият печат на вълнения, опасности и страдания — със своята необозрима дълбочина и скъпо платена святост превръщаше сякаш любопитството в безочливост. Майка му трябва да е имала безкрайно интересен живот; беше толкова красива, толкова… толкова… Не можеше да изрази какво изпитва към нея. Стана и загледа града, раззеленелите ниви, венеца озарени от слънцето планини. Нейният живот беше като миналото на този мавритански град — богато, дълбоко, далечно; а неговият собствен живот приличаше на младенец, безнадеждно незнаещ и невинен! Разправяха, че в планините на запад, извисени над синьозелената равнина като изникнали от морето, са живели финикийци — тъмен, странен, тайнствен народ… живеели са там, високо над земята! Животът на майка му беше за него така непознат и тайнствен, както това финикийско минало беше за града, където петли кукуригаха, а деца играеха и викаха ден след ден. Обидно му беше, че тя може да знае целия му живот, а той знае за нея, само че обича него, баща му, и е красива. Това детинско невежество (той не бе участвал дори във войната — предимство, което имаха почти всички!)го принизяваше в собствените му очи.

През нощта от балкона на спалнята си загледа покривите на града… инкрустации от черен кехлибар, слонова кост и злато; лежа дълго буден, заслушан в провикванията на часовите след ударите на градския часовник, а в главата му се редяха стихове:

В стария, в нощния град на Испания

някой заплаква сам в тишината.

 

Кой ни тревожи с толкоз тъга?

Страж ли повтаря старо предание?

Скитник ли пита нещо луната?

 

Просто подема на влюбен душата

своя нерадостен вик: „Докога?“

„Нерадостен“ му се стори студена и неизразителна дума, с „безнадежден“ щеше съвсем да се издаде; а не се сещаше за друга четирисрична дума с подходящо ударение, за да може да запази „на влюбен душата“. Минаваше два, когато завърши строфата си, а заспа едва след три, и то, след като си я повтори най-малко двайсет и четири пъти. На другата сутрин я написа и приложи към едно от писмата, които пишеше всеки ден на Фльор, преди да слезе, за да бъде след това със свободна мисъл и общително настроен.

Към обяд същия ден, както седеше на постланата с плочи тераса в хотела, почувства внезапна тъпа болка във врата, някакво особено усещане в очите, и почти веднага му прилоша. Слънцето го бе парнало с прекалено пламенна ласка. Следващите три дни прекара почти на тъмно, в тъпо, болезнено безразличие към всичко, освен към леда на челото и усмивката на майка си. Тя не се отдели от стаята му, не напусна нито за миг безмълвното си бдение, което се струваше на Джон ангелско. Но имаше минути, когато му беше много тъжно и ужасно му се искаше да го види Фльор. Неведнъж, със сълзи на очи, той се сбогува трогателно във въображението си със нея и със света, приготви дори прощалното си писмо; ще й го прати по майка си… която щеше да се разкайва до последния си ден, задето се е опитала да ги раздели… Горката мама! Но не пропусна, разбира се, да съобрази, че има вече оправдание да ускори завръщането.

Към шест и половина всяка вечер започваше „гасгача“-та на камбаните — кънтящ порой от звуци, който се извисяваше от града и пресрещаше с ехото си новия си звън. След като ги чу и на четвъртия ден, Джон каза ненадейно:

— Бих желал да се върнем в Англия, мамо; слънцето е прекалено силно тук.

— Добре, мили. Веднага щом бъдеш в състояние да пътуваш.

Той се почувства изведнъж по-здрав и… по-жалък.

Отсъствали бяха пет седмици, когато отпътуваха за вкъщи. Съзнанието на Джон се проясни напълно, но трябваше да носи шапка, подплатена от майка му с няколко пласта оранжева и зелена коприна, и все още се движеше повече по сянка. Сега, когато продължителната борба да се прикриват един от друг приближаваше своя край, той се питаше дали майка му съзира неговото нетърпение да се върне по-скоро към това, от което го бе отделила. Осъдени от испанското провидение да прекарат едно денонощие в Мадрид в очакване на съответния влак, съвсем естествено беше да отидат още веднъж в Прадо^[4]. Този път Джон беше умишлено равнодушен пред девойката на Гойя. Сега, когато се връщаше при Фльор, можеше да се задоволи с по-кратко съзерцание. Но майка му се застоя пред картината и каза:

— Лицето и фигурата на девойката са прекрасни!

Джон я изслуша неловко. Отгатнала ли бе? Той разбра отново, че не може да се сравнява с нея по самообладание и усет. С някаква свръхчувствителност, чиято тайна не бе успял да открие, тя долавяше пулса на младостта му; разбираше по инстинкт неговите надежди, страхове и желания. Той се чувстваше ужасно смутен и виновен; защото, за разлика от повечето младежи, имаше съвест. Би желал майка му да бъде откровена с него, почти се надяваше на открита борба. Но не настъпиха нито откровеност, нито борба; спокойно и мълчаливо пътуваха те към север. Така научи той за пръв път как жените умеят да изчакват много по-добре от мъжете. Спряха за един ден и в Париж. Джон се огорчи, защото единият ден бе последван от втори заради някаква шивачка, сякаш майка му, красива във всяка дреха, имаше нужда от специална рокля! Най-щастливият миг от цялото пътешествие беше този, когато стъпи на парахода за Фолкстоун.

Застанала до фалшборта под ръка с него, майка му каза:

— Страхувам се, че пътешествието не те развлече, Джон. Но ти беше много мил към мене.

Джон притисна ръката й.

— Напротив, много ми беше приятно… като изключим главоболието накрая.

Сега, когато пътуването свърши, миналите седмици му се сториха вълшебни и той изпита мъчителната наслада, която се бе опитал да надраска в стихове за ридаещия в нощта глас — чувство, каквото бе притежавал като дете, когато слушаше жадно Шопен и му се искаше да заплаче. И се питаше защо и той не може, както му бе казала тя, да каже съвсем просто: „Ти беше така мила с мене.“

Странно… защо човек не може да бъде никога любезен и естествен? Вместо това каза:

— Навярно ще ни хване морска болест.

Така и стана; и те пристигнаха в Лондон отслабнали след едно отсъствие от цели шест седмици и два дена, през които не намекнаха нито веднъж за въпроса, ненапуснал, навярно, нито за миг мисълта им.