Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (89)

Идилия на тревата

Когато младите Форсайтови излязоха на пътечката в урвата и погледнаха изгрева, никакво облаче не се мяркаше на небето, а по хълмовете искреше роса. Бяха се изкачили почти на един дъх до склона и се бяха запъхтели; и да имаше какво да си кажат, не говореха, а вървяха стеснително в ранната разходка, гладни, заслушани в песента на чучулигите. Тайното измъкване беше забавно, но, щом се озоваха на свободните върхове, затворническото чувство отлетя и отстъпи място на онемяването.

— Направихме чудесна глупост — каза Фльор, след като изминаха половин миля. — Аз огладнях.

Джон извади един шоколад. Разделиха си го и езикът им се развърза. Заговориха за домашната си обстановка, за досегашния си живот, който изглеждаше вълшебно-недействителен на тази височина. В миналото на Джон остана само едно непоклатимо нещо — майка му; само едно непоклатимо нещо и в миналото на Фльор — баща й; но и за тия два образа, чиито неодобрителни погледи сякаш съзираха в далечината, те почти не проговаряха.

Хълмовете се снишиха и отново се издигнаха към Чанктънбъри ринг; на хоризонта блесна морето, малък ястреб се зарея пред слънцето и захранените с кръв кафяви крила станаха яркочервени. Джон имаше страст към птиците и можеше да ги гледа с часове. Бе надарен с остър поглед и памет за неща, които го интересуват; струваше си да го чуете, когато говори за птици. Но в Чанктнбъри ринг нямаше птици — огромният храм на буковата гора беше пуст и студен в ранния час; и те излязоха с удоволствие отново на слънце на другия му край. Дойде ред на Фльор. Тя заговори за кучета, за отношението на хората към тях. Отвратително беше да ги държат вързани за верига! Би желала просто да набие тези, които ги връзват. Джон се учуди от човечността й. Недалече от къщата на баща й някакъв фермер държал постоянно в задния си двор едно вързано куче, което пресипвало от лай!

— А най-лошото е — продължи разпалено тя, — че ако нещастното животно не лае срещу всекиго, който минава, изобщо няма да го държат. Според мен хората са наистина много коварни зверове. Аз пуснах на два пъти кучето скришом; и двата пъти то без малко не ме ухапа, но след това просто полудяваше от радост, обаче пак се връщаше и пак го завързваха. Ако можех да постъпя, както искам, аз бих вързала господаря му. — Джон видя как зъбите и очите й светнаха. — И щях да напиша с нажежено желязо на челото му: звяр. Да помни!

Джон се съгласи, че това било отлично средство.

— Само собственическият инстинкт — каза той — кара гората да връзват притежанията си с верига. Миналото поколение не мислеше за нищо друго освен за притежанията си; затова стана и войната.

— О! — възкликна Фльор. — Не бях се сетила за това. Вашите родители и моите също са се скарали за някаква собственост. А всички сме толкова богати… Сигурно и вие.

— Да, за щастие; защото не предполагам, че съм способен да печеля.

— Не бих ви харесвала, ако умеехте.

Джон я улови неуверено под ръка.

Фльор погледна право пред себе си и запя:

А Джон, а Джон, на фермера момчето,

избяга, взел под мишница прасето…

Ръката на Джон се промъкна около талията й.

— Малко прибързано — каза спокойно Фльор. — Често ли го вършите?

Джон свали ръката си. Но Фльор се засмя и ръката му обгърна пак талията й; а тя запя отново:

Кой ще яхне коня,

кой ще ме догони

весело по склона?

— Пейте, Джон!

Той запя. Пригласяха им чучулигите, звънчетата на овцете, подранилата утринна камбана от далечния Стейнинг. Пееха песен след песен, докато Фльор каза изведнъж:

— Господи! Колко огладнях!

— О, наистина се извинявам!

Тя се обърна и го погледна право в лицето:

— Джон, вие сте невероятно мил.

Притисна ръката му до талията си. Джон просто премаля от щастие. Едно жълто куче, подгонило заек, ги накара да трепнат и да се пуснат. Проследиха го с очи, докато изчезна по нанадолнището подир заека, после Фльор въздъхна:

Слава богу, няма да го улови! Колко е часът? Моят часовник е спрял. Не съм го навивала.

Джон погледна часовника си.

— Ах, дявол да го вземе! — промълви той. — И моят е спрял.

Продължиха пътя си, като се държаха само за ръка.

— Да поседнем мъничко — продължи Фльор, — ако тревата е суха.

Джон съблече сакото си и двамата седнаха на него.

— Вдъхнете тоя мирис! На истинска дива мащерка.

Той я прегърна отново през кръста; останаха така няколко минути в мълчание.

— Какви глупаци сме! — извика Фльор и скочи. — Ще закъснеем, ще изглеждаме ужасно глупаво и другите ще бъдат вече нащрек. Слушайте, Джон, ще кажем, че просто сме излезли да се поразходим преди закуска и сме сбъркали пътя, разбирате ли?

— Добре — отвърна Джон.

— Работата е много сериозна; иначе ще почнат да ни пречат. Умеете ли да лъжете?

— Не особено, струва ми се; но ще се постарая.

Фльор се намръщи.

— Знаете ли — каза тя, — доколкото разбирам, нашите не искат да станем приятели.

— Защо?

— Казах ви защо.

— Но това е глупаво.

— Да; но вие не познавате баща ми!

— Предполагам, че страшно ви обича.

— Виждате ли, аз съм единственото му дете. Както и вие… на майка си. Това е толкова неприятно! От нас се изисква прекалено много. Докато дойде време да не изискват, и нашият живот ще свърши.

— Да — промълви Джон. — Животът в безобразно кратък. А човек би желал да живее вечно, да научи всичко.

— И да обича всички?

— Не! — извика Джон. — Аз искам да обичам само веднъж… вас.

— Така ли? Бързо напредвате! О, вижте! Ето варницата. Не сме далеко. Хайде да потичаме!

Джон се затича след нея, като се питаше дали не я е оскърбил.

Варницата беше изпълнена със слънце и бръмчене на пчели. Фльор отметна коса назад.

— Добре. А като не знаем какво ни чака, позволявам да ме целунете, Джон. — И му поднесе бузата си. Той целуна в упоение пламналата нежна кожа.

— Запомнете сега! Сбъркали сме пътя; изобщо, оставете аз да обяснявам! Ще се държа почти отвратително към вас — така ще е по-безопасно; и вие се опитайте да се държите зле към мене.

Джон поклати глава:

— Не мога.

— Но за да ми доставите удоволствие, до пет часа поне!

— Всички ще разберат, че го правя нарочно — отвърна мрачно Джон.

— Постарайте се все пак. Виждате ли? Ето ги! Размахайте шапка! Ох, вие пък сте без шапка! Тогава аз ще изкукам! Тръгнете малко по-настрана и си придайте сърдито изражение.

Пет минути по-късно, когато влезе в къщи, като се стараеше най-усърдно да изглежда сърдит, Джон чу откъм трапезарията звънливия й глас:

— Ужасно огладнях! Онзи приятел ще става уж фермер, а не може да се оправи в полето! Идиот!