Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (90)

Гойя

Обедът свърши и Соумс се качи в картинната галерия в дома си на Мейпълдърм. Обзело го бе това, което Анет наричаше „огорчение“. Фльор не се бе върнала още. Очакваха я в сряда; тя телеграфира, че ще се върне в петък, в петък отложи за неделя следобед; а в къщи бяха дошли леля й, братовчедите и Кардиганови, онзи приятел Профон, и всички скучаеха поради нейното отсъствие. Соумс застана пред Гоген — най-слабото място в колекцията му. Купил бе грамадната грозна картина заедно с два ранни Матиса още преди войната, когато се бе вдигнал такъв шум около постимпресионистите. Питаше се дали Профон ще го отърве от тях — този приятел като че не знаеше какво да прави парите си, — когато чу гласа на сестра си:

— Намирам я отвратителна, Соумс. — И видя, че Уинифред го бе последвала.

— Така ли? — каза сухо той. — Дал съм петстотин лири за нея.

— Нима? Та и чернокожите жени дори не са толкова грозни.

Соумс се засмя тъжно.

— Сигурно не си дошла, за да ми кажеш това.

— Не. Знаеш ли, че синът на Джолиън е у Вал.

Соумс се обърна рязко.

— Какво?

— Да-а — потвърди провлачено Уинифред; — ще живее при тях, за да изучава селско стопанство.

Соумс извърна веднага глава, но гласът й го преследваше, докато се разхождаше напред-назад.

— Предупредих Вал пред никого от тях да не споменава миналото.

— Защо не ми казах досега?

Уинифред вдигна масивните си рамене.

— Фльор върши, каквото иска. Винаги си я глезил. Пък и каква беда има в случая?

— Каква беда ли? — промълви Соумс. — Та тя…

Млъкна изведнъж. „Юнона“, кърпичката, погледът на Фльор, разпитването, а сега и тия отлагания да се върне… Признаците му се сториха толкова зловещи, че, верен на своя нрав, не можеше с никого да ги сподели.

— Струва ми се, че си прекалено предпазлив — каза Уинифред; — аз на твое място бих й разправил онази някогашна история. Няма смисъл да си въобразяваме, че днешните девойки са като едновремешните. Не зная откъде черпят познанията си, но, изглежда, знаят всичко.

Строгото затворено лице на Соумс сякаш трепна и Уинифред побърза да добави:

— Ако не желаеш а говориш по тоя въпрос, аз бих могла да го сторя.

Соумс поклати глава. Мисълта, че обожаваната му дъщеря би могла да научи за отдавнашния скандал, когато това не е наложително, засягаше премного самолюбието му.

— Не — отвърна той. — Още не. И по-добре никога, доколкото зависи от мене.

— Глупости, мили. Помисли какви са хората!

— Двайсет години са много време — промълви Соумс. — Кой ще помни още извън нашия род?

Уинифред замълча. Все повече и повече потъваше в мира и покоя, от който Монтегю Дарти я бе лишавал на младини. И тъй като картините винаги я отегчаваха, побърза да слезе пак долу.

Соумс отиде към ъгъла, където бяха закачени едно до друго оригиналният Гойя и копието на фреската „La Vendimia“. Покупката на оригиналния Гойя беше прекрасна илюстрация за това как яркокрилата пеперуда на човешкия живот се вплита в паяжината от парични интереси и увлечения. Прадядото на благородния притежател на истинския Гойя бе придобил картината по време на някаква война в Испания — с една дума, тя беше плячка. Благородният й притежател не бе имал представа за ценността й, докато в деветдесетте години един предприемчив критик бе открил, че някакъв испански художник на име Гойя бил гений. Картината беше най-обикновен Гойя, но почти единствена в Англия, и благородният й притежател стана забележителен човек. Тъй като имаше премного преимущества и аристократична култура, която — независимо от чисто чувствените радости — почива върху по-здравото начало, че човек трябва да знае всичко и да се интересува всестранно от живота, той бе твърдо решил да запази тази вещ, която щеше да допринася за славата му, докато е жив, и да я завещае на държавата. За щастие на Соумс през 1909 година срещу камарата на лордовете бяха отправени жестоки нападки, от които благородният притежател се разтревожи и разгневи. „Ако мислят — каза си той, — че могат да ме грабят и да ме ругаят, жестоко се мамят. Докато ме остави да се радвам спокойно на живота, нацията ще получи някои от картините ми след моята смърт. Но, ако смята да ме подиграва и да ме граби, проклет да съм, ако не продам… всичко. Няма да получи от мене и частния ми имот, и гражданското ми съзнание.“ Размишлявал бе по този въпрос няколко месеца, докато една сутрин, след като бе прочел речта на някакъв държавник^[1], телеграфира на своя комисионер да дойде заедно с Бодкин. След като прегледа колекцията, Бодкин — чието мнение за пазарната стойност минаваше за най-меродавно — заяви, че ако му дадат свобода на действие за Америка, Германия и други страни, където се интересуват от изкуство, могат да се получат повече пари, отколкото от продажба в Англия. Гражданското съзнание на благородния притежател било добре известно — бе казал Бодкин, — но картините са нещо изключително. Благородният притежател натъпка това мнение в лулата си и го смука цяла година. В края на този срок прочете нова реч от същия държавник и този път телеграфира на комисионерите си. „Предоставете свобода на действие на Бодкин.“ При тази обстановка на Бодкин хрумна нещо, което спаси Гойя и още две изключителни картини за родината на благородния им притежател. От една страна, предложи картините на чуждия пазар, от друга страна, направи списък на частните колекционери в Англия. След като узна възможно най-високите цени в чужбина, той предложи картините на същите цени на колекционери и ги покани, от гражданско съзнание, да дадат по-добра цена. В три случая (включително този с Гойя) от общо двайсет и един тактиката му сполучи. И защо? Един от частните колекционери беше производител на копчета… и бе произвел толкова много, че желаеше съпругата му да се нарича „лейди Бътънс^[2]“. Затова купи на много висока цена една от изключителните картини и я подари на държавата. Това, шушукаха неговите приятели, било „част от общата му игра“. Вторият частен колекционер беше американофоб и купи изключителна картина просто „напук на проклетите янки“. Третият частен колекционер беше Соумс, който — много по-здравомислещ от другите двама — купи картина, след като бе ходил в Мадрид, защото беше уверен, че Гойя, макар и не много ценен в настоящия момент, щеше отново да се наложи; и, като гледаше този портрет, напомнящ със своята непосредственост Хогарт и Мане, но със своя особена, остра красота в рисунъка, той се почувства напълно доволен, че не се бе изсмял, колкото и висока да беше цената — тя беше всъщност най-високата, каквато беше заплащал досега. А до този портрет беше окачена репродукцията на „Ld Vendimia“. Ето я малката пакостница, загледала го със своето замечтано изражение, което той харесваше повече от всяко друго, защото му вдъхваше покой.

Продължаваше да я гледа, когато аромат на пура нахлу в ноздрите му и един глас запита:

— Слушайте, мистър Форсайт, какво смятате да правите с тази малка сбирка?

Белгийчето, чиято майка — сякаш не стигаше фламандската му кръв! — била арменка! Соумс потисна естественото си раздразнение и каза:

— Разбирате ли от картини?

— Как да кажа, и аз имам някоя и друга.

— От постмодернистите?

— Да — а. Аз ги харесвам.

— Какво мислите за тази? — И Соумс посочи Гоген.

Мосю Профон издаде напред долната си устна и късата, заострена брада.

— Намирам я хубава — заяви той; — искате да я продадете ли?

Соумс задържа инстинктивното: „Не съм решил.“ Нямаше защо да хитрува с този чужденец.

— Да — отвърна той.

— Колко искате за нея?

— Колкото съм дал.

— Прието — съгласи се мосю Профон. — С удоволствие ще взема тази картина. Тези постимпресионисти… са ужасно безжизнени, но са забавни. Аз не се интересувам много от картини, макар че имам някоя и друга — съвсем малка колекция.

— А от какво се интересувате?

Мосю Профон вдигна рамене.

— Животът е противен като борба между маймуни за празни орехови черупки.

— Млад сте още — отвърна Соумс. Ако този приятел искаше да прави обобщения, няма защо да намеква, че собствеността е загубила здравите си основи!

— Не се тревожа — отвърна усмихнато мосю Профон; — родили сме се, ще умрем. Половината свят гладува. Аз храня една малка група деца в родината ми; но каква полза от това? Все едно, че хвърлям парите на вятъра.

Соумс го погледна и се обърна отново към Гойя. Не разбираше какво иска този приятел.

— За колко да напиша чек?

— Петстотин — отвърна кротко Соумс; — но не искам да я взимате, ако не държите на нея.

— Моля ви се — възрази мосю Профон. — Ще се радвам да имам тази картина.

Написа чека със стило с тежка златна украса. Соумс го наблюдаваше неловко. Как бе разбрал този приятел желанието му да продаде картината? Мосю Профон подаде чека.

— Отношението на англичаните към картините е ужасно забавно — заяви той. — Както и на французите, пък и на моите сънародници. Ужасно забавно.

— Не ви разбирам. — отвърна студено Соумс.

— Като към шапките — продължи загадъчно Профон, — малки, големи, с извити или спуснати краища… според модата. Ужасно забавно.

Усмихна се и отплава из галерията, син и плътен като дима на първокачествената си пура.

Соумс бе взел чека с такова чувство, сякаш бе поставена под въпрос самата същност на правото на собственост. „Космополит“ — помисли той, докато наблюдаваше как Профон се появи под верандата с Анет и тръгна през моравата към реката. Соумс не разбираше какво намира жена му в този приятел, освен че говори нейния език; мина му през ум и това, което мосю Профан би нарекъл „едно мъничко съмненийце“ — не беше ли Анет прекалено красива и не беше ли опасно да се разхожда с такъв „космополит“? Дори от това разстояние виждаше как димът от пурата на Профон се извива на бавни спирали в спокойния светъл въздух; и сивите обувки от шведска кожа, и сивата шапка… Този приятел беше денди! Виждаше как жена му обръща глава — съвършено права върху съблазнителната шия и рамене. Това извиване на шията й му се струваше винаги някак прекалено превзето, оперетно… не съвсем изискано. Наблюдаваше ги как вървят по пътеката в дъното на градината. Към тях се присъедини младеж във фланелен костюм — сигурно някой празничен гост, пристигнал по реката. Соумс се върна при Гойя. Все още гледаше девойката — двойник на Фльор, разтревожен от новината, която му бе съобщила Уинифред, когато гласът на жена му съобщи:

— Мистър Майкъл Монт, Соумс. Поканили си го да види картините ти.

Веселият младеж от галерията на Корк Стрийт!

— Ето ме и мене, сър; живея само на четири мили от Пънгборн^[3]. Чудесен ден, нали?

Изправен пред последиците от своята любезност, Соумс загледа изпитателно госта. Устата на младежа беше прекалено голяма и извита — изглеждаше, като че постоянно се смее. И защо не остави тия глупави мустачки да порастат докрай, за да не прилича на шут от мюзикхол? Какво целят днешните младежи, като унижават съзнателно своята класа с тия четчици за зъби върху горната си устна или с късите безформени бакенбарди? Превзети млади идиоти! Иначе момчето беше прилично, а фланеления костюм — чист.

— Радвам се да ви видя — поздрави го Соумс.

Младежът, който досега се оглеждаше насам-натам, изведнъж закова погледа си.

— Ето — заяви той — това се казва картина!

Соумс видя със смесени чувства, че забележката се отнася до репродукцията на Гойя.

— Да — отвърна сухо той. — Но това не е истински Гойя. А репродукция. Поръчах я, защото напомня дъщеря ми.

— То се знае! Веднага си казах, че лицето ми е познато, сър. Тук ли е тя?

Откровеността в това любопитство просто обезоръжи Соумс.

— Ще се върне след чая — отговори той. — Искате ли да разгледате картините?

И Соумс започна обиколката, която никога не му дотягаше. Не очакваше особено разбиране от човек, който бе взел репродукция за оригинал, но, докато минаваха от един отдел на друг, от една епоха на друга, бе смаян от прямите и уместни забележки на младежа. Сам прозорлив по природа и дори чутовен зад своята маска, Соумс не бе пропилял трийсет и осем години за тази единствена своя слабост, без да научи от картините и нещо извън пазарната им стойност. Той беше, така да се каже, липсващото звено между художника, купувача и продавача. „Изкуството за самото изкуство“ и така нататък бяха, разбира се, празни приказки. Но естетическото чувство и добрият вкус дават на художествената творба постоянната й пазарна стойност, създават я, с други думи, като „произведение на изкуството.“ В това няма нищо странно. А той беше така свикнал с овчедушните, нищо невиждащи посетители, че веднага се изненада от човека, който не се колебаеше да каже за Мауве^[4]: „Хубави стари купи сено!“, а за Джеймс Марис^[5]: „Просто ги е изрисувал и понамацал! Мато^[6] е истинският майстор, сър; човек би могъл да копае неговата земя!“ Но едва когато момъкът подсвирна пред един Уистлър^[7] с думите: „Мислите ли, че наистина е виждал някога гола жена, сър?“ — Соумс каза:

— А вие всъщност какъв сте, мистър Монт, ако смея да запитам?

— Аз ли, сър? Щях да ставам художник, но войната го осуети. После, в окопите, мечтаех за борсата, където е приятно, топло и не много шумно. Мирът пък осуети тази мечта — не мислите ли, че с ценните книжа е свършено? Едва от една година съм демобилизиран. Какво бихте ми препоръчали, сър?

— Имате ли пари?

— Хм! — отвърна момъкът. — Имам баща; аз пазех живота му през войната, той трябва да ме поддържа сега. Но, разбира се, въпросът е дали ще го оставят да се издържа от имота си. Как мислите, сър?

Соумс се усмихна леко, с отбранителна усмивка.

— Старият просто припада, като му кажа, че може би ще се наложи да работи. Той е земевладелец, знаете; неизлечима болест.

— Ето истинския Гойя! — каза сухо Соумс.

— О, дявол го взел! Той наистина е велик! В Мюнхен видях един Гойя, който ме зашемети. Най-грозната старица в най-разкошни дантели. Този приятел не е искал и да знае за вкусовете на публиката. Бил е нещо като взрив: много условности трябва да е разрушил за времето си. Какъв рисунък! Не намирате ли, че пред него бледнее дори Веласкес^[8]?

— Аз нямам нито един Веласкес — отвърна Соумс.

Момъкът погледна изненадано.

— Да — заяви той. — Предполагам, че само държавите и спекулантите могат да си позволят подобно притежание. Слушайте, защо всички фалирали държави не продадат принудително на спекулантите своите Веласкеси, Тициани и други величия, а след това да прокарат закон, че всеки, който притежава картини от стари майстори (според приложен списък), е длъжен да ги предаде в национална галерия? Не е лоша мисъл.

— Да слезем ли за чая? — попита Соумс.

Ушите на младежа сякаш клюмнаха. „Не е тъп“ — помисли Соумс, докато слизаше след него от галерията.

Със своята насмешлива и ненадмината точност, със самобитната си „линия“ и смели светлосенки Гойя би могъл да възпроизведе великолепно групата около чайната маса на Анет край камината. Само той би могъл да предаде вярно слънчевите лъчи, проникващи през стена от пълзяща зеленина, прелестния светъл бронз, странните кристали, тънките лимонови резенчета в кехлибарения чай; Анет в черната дантелена рокля — красотата й напомняше донякъде на някоя светлокоса испанка, при все че й липсваше одухотвореността на този рядък тип; посивялата, плътна и пристегната Уинифред; застаряващата, малко мършава изисканост на Соумс; живият Майкъл Монт с остри уши и очи; мургавата, вече понапълняла Имоджин със сластния й поглед; Проспер Профон, чието изражение сякаш казваше: „Е, добре, мистър Гойя, има ли смилъл да рисувате това мъничко общество?“ И накрая Джек Кардиган, чиито блестящ поглед и пълнокръвно, загоряло лице издаваха ръководното му начало: „Аз съм англичанин и живея, за да бъда здрав и готов за всичко!“

Странно впрочем как Имоджин, която като девойка бе заявила тържествено един ден у Тимоти, че никога нямало да се омъжи за добър човек — защото добрите мъже били ужасно скучни, — се бе омъжила за Джек Кардиган, у когото здравето бе дотолкова заличило всяка следа от първородния грях, че тя би могла да спи с десет хиляди други англичани, без да открие някаква разлика между тях и този, когото бе избрала да сподели живота й. „О!“ — казваше тя за него със своя „забавен“ маниер на изразяване. — „Джек така ужасно пази здравето си; не е боледувал нито ден през живота си. Изкара цялата война, без да го заболи дори пръст. Наистина нямате представа колко е здрав и готов за всичко!“ Той беше действително така „здрав и готов на всичко“, че не забелязваше, когато жена му флиртува, а това беше много удобно. Но тя все пак го обичаше, доколкото е възможно да се обича една спортна машина, обичаше и двете кардиганчета, създадени по негов образ и подобие. В този момент погледът й го сравняваше лукаво с Проспер Профон. Нямаше „мъничък“ спорт или игра, като се започне с кегли и се завърши с лов на сребърна риба^[9], които мосю Профон да не е практикували и те да не са му дотегнали. На Имоджин се искаше понякога да дотегнат и на Джек; той продължаваше да играе и да говори за игрите с простодушно увлечение на девойче, което учи хокей; когато стигне възрастта на прачичо й Тимоти, Джек непременно щеше да играе голф на килима в спалнята и да „натрива някому носа“.

В момента Джек разказваше как надвил тази сутрин, и то при последния удар, „един проф^[10] — очарователен човек, при това много добър играч“; как следобед се спуснал по реката до Кевъншерм^[11], като се опитваше да измъкне Проспер Профон за една партия тенис след чая: ще му бъде от полза… „ще го поддържа винаги готов“.

 

— Но какъв смисъл има човек да е винаги готов? — запита мосю Профон.

— Да, сър — промълви Майкъл Монт, — за какво да се поддържа готов?

— Джек — извика възхитено Имоджин, — за какво наистина се поддържаш винаги готов?

Джек Кардиган ги изгледа, цъфтящ от здраве. Въпросите им му се сториха бръмчене на комар и той махна с ръка да ги отстрани. През време на войната бе поддържал здравето си, за да убива немците, разбира се; но след като войната бе приключила, той или не знаеше, или, от деликатност, не можеше да обясни ръководното си начало.

— Той е прав всъщност — обади се неочаквано мосю Профон, — не ни остава нищо друго, освен да се поддържаме готови за всичко.

Тези думи, прекалено дълбокомислени за чай в неделен ден, биха минали без отговор, ако не беше неумолимият Майкъл Монт.

— Вярно! — извика той. — Това е великото откритие след войната. Всички мислехме, че вървим към напредък… сега вече разбираме, че само се променяме.

— Към по-лошо — заяви искрено мосю Профон.

— Колко насърчително говорите, Профон — промълви Анет.

— Елате да поиграем тенис — предложи Джек Кардиган. — Пипнало ви е лошо настроение. Но веднага ще го прогоним. Играете ли, мистър Монт?

— Опитвам се, сър.

В този момент Соумс стана, дълбоко разтревожен от бъдещето, на чието подготвяне бе посветил целия си живот.

— Като дойде Фльор… — казваше Джек Кардиган.

Да! Защо я нямаше още? Той мина през гостната, хола и главния вход, излезе на алеята и се ослуша за колата. Навред владееше неделна тишина; из въздуха се носеше мирис на цъфнал люляк. Бели облаци се рееха като позлатени от слънцето лебедови пера. Припомни си ясно деня, когато се бе родила Фльор, мъчителното очакване, докато държеше в ръце и нейния живот, и живота на майка й. Спасил я бе тогава, за да стане цветето на неговия живот. А сега! Нима щеше да му създаде тревога… мъка… да му причини страдание? Не му се нравеше тази перспектива! Дрозд прекъсна мислите му със своята вечерна песен… едра птица на акациевото дърво отсреща. Напоследък Соумс бе започнал да се интересува от птиците в своята градина; разхождаше се с Фльор и ги наблюдаваха; нейните очи бяха остри като игли и тя знаеше всяко гнездо. Видя понтера й, легнал на слънце насред алеята. „Е, стари приятелю, и ти ли я чакаш?“ Кучето се приближи полека, помахвайки недоволно с опашка; Соумс го погали машинално по главата. Кучето, птицата, люлякът — всички те бяха за него частица от Фльор; ни повече, ни по-малко! „Премного я обичам! — помисли той. — Премного я обичам!“ Приличаше на корабопритежател, пуснал в мореплаване незастрахован кораб. Незастрахован беше и сега, както някога — толкова отдавна! — когато скиташе, безмълвен и ревнив, из пустия Лондон, с копнежа по оная жена… неговата съпруга… майката на проклетото хлапе! Ах! Ето и колата! Пристигна най-после с багажа, но без Фльор!

— Мис Фльор си идва пеша, сър, по пътеката край реката!

Пеша толкова мили? Соумс погледна смаян. По лицето на водача пробягваше сякаш усмивка. Защо се хилеше! Соумс извърна веднага глава с думите:

— Добре, Симс! — И се прибра.

Качи се отново в картинната галерия. Оттам се виждаше брегът на реката. Застана до прозореца, втренчи поглед нататък, забравил, че ще мине най-малко час, докато тя се покаже по пътеката. Пеша! А онзи приятел се хили! Хлапето!… Той се отстрани рязко от прозореца. Не можеше да я шпионира. Щом иска да крие тайните си от него… да ги крие! Но той не може да я шпионира. Усети сърцето си пусто, горчилката се надигна до устата му. Пресекливите викове на Джек Кардиган, който гонеше топката, и смехът на младия Монт разсичаха тишината и стигаха до него. Надяваше се, че тия двамата ще прогонят оня приятел Профон. А девойката „La vendimia“ стоеше с ръка на хълбока, втренчила нейде зад него унесения си поглед. „Правех всичко за тебе — мислеше той — още от времето, когато беше едва до коляното ми. Нима ще ме… огорчиш сега?“

Но девойката от картината на Гойя не отговори, все така блестяща със своите едва потъмнели багри. „В тази няма живот — помисли Соумс. — А защо другата не идва?“