Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (92)

Дует

„Мъничкото“ вълнение, наричано любов, се разраства невероятно, щом се почувства заплашено. Джон стигна до гара Падингтън половин час по-рано, а му се струваше, че е закъснял цяла седмица. Застана, както се бяха уговорили, до павилиона за вестници, в кариран спортен костюм, под който сякаш личеше усиленото биене на сърцето му. Прочете заглавията на романите, изложени в павилиона, и накрая купи един, за да не бъде гледан с подозрение от продавача. Заглавието беше Сърцето на следата и навярно имаше някакъв смисъл. Купи си и списанията Дамско огледало и Земеделец. Всяка минута му се струваше час, изпълнен с ужасни представи. След деветнайсет минути я видя с пътническа чанта в ръка и с носач, който возеше на количка багажа й. Тя се приближи бързо, равнодушно, поздрави го така, като че ли й е брат… — Първа класа — обърна се тя към носача. — Ъглови места, едно срещу друго.

Джон се възхищаваше от невероятното й самообладание.

— Не можем ли да си запазим купе? — прошепна той.

— Няма смисъл. Влакът спира често. Може би след Мейдънхед. Дръжте се непринудено, Джон.

Джон се намръщи. Влязоха… с още двама простаци!… О, ужас! От смущение даде прекалена почерпка на носача. Този дивак не заслужаваше нищо, щом ги бе настанил тъкмо тук, и то с такова изражение, сякаш го бе направил нарочно.

Фльор се закри с Дамско огледало. Джон последва примера й със Земеделец. Влакът потегли. Фльор пусна Дамско огледало и се наведе напред.

— Е-е? — запита тя.

— Сякаш бяха петнайсет дни.

Тя кимна и лицето на Джон просия.

— Дръж се непринудено — прошепна Фльор, като се разсмя.

Джон се почувства оскърбен. Как можеше да се държи непринудено, като го чакаше пътуване в Италия? Възнамеряваше да й съобщи вестта предпазливо, обаче я издрънка наведнъж:

— Пращат ме за два месеца в Италия с мама.

Фльор наведе очи, пребледня леко и прехапа устни.

— О! — каза тя.

Само това. Но и то не беше малко.

Това „о!“ беше като бързо отдръпване на ръка при фехтовка, за подготвяне на нов удар. И той дойде:

— Трябва да отидеш!

— Да отида? — повтори глухо Джон.

— Разбира се.

— Но… два месеца са нещо страшно!

— Не — отвърна Фльор. — Само шест седмици. Дотогава ще ме забравиш. Ще се срещнем в Националната галерия на другия ден след завръщането ти.

Джон се засмя.

— Ами ако ти ме забравиш? — промълви той сред тракането на влака.

Фльор поклати глава.

— Някой друг глупак… — прошепна Джон.

Върхът на обувката й го настъпи.

— Няма друг глупак! — отвърна тя и вдигна Дамско огледало.

Влакът спря. Двамата пътници слязоха. Един се качи.

„Ще умра — помисли Джон, — ако не останем някак сами.“

Влакът продължи; Фльор се наведе пак напред.

— Аз никога не отстъпвам — каза тя. — А ти?

Джон поклати глава живо.

— Никога! — каза той. — Ще ми пишеш ли?

— Не; но ти можеш да ми пишеш. До клуба ми.

И в клуб членуваше значи… Чудесна девойка!

— Измъкна ли нещо от Холи? — прошепна той.

— Опитах се, но нищо не излезе. Не посмях да настоявам.

— Какво може да е било? — извика Джон.

— Непременно ще узная.

Последва продължително мълчание, докато най-после Фльор каза:

— Мейдънхед! Внимавай, Джон!

Влакът спря. Единственият им спътник слезе. Фльор спусна завеската откъм своята стана.

— По-скоро! — извика тя. — Гледай през прозореца колкото може по-зверски!

Джон издуха носа си и се намръщи; никога в живота си не се бе мръщил така! Една стара дама отмина, друга, по-млада, се опита да отвори. Дръжката се завъртя, но вратата не мръдна. Влакът тръгна, младата дама тръгна към друг вагон.

— Какво щастие! — извика Джон. — Вратата се запъна.

— Да — отвърна Фльор. — Аз я задържах.

Влакът потегли; Джон коленичи.

— Следи с поглед коридора — прошепна Фльор. — И бързо!

Устните й срещнаха неговите. И макар целувката им да трая може би десет секунди, душата на Джон напусна тялото му и отлетя така далеко, че, когато седна отново срещу невъзмутимата девойка, беше пребледнял като смъртник. Чу въздишката й и тя му се стори най-ценния звук, който бе чувал досега — най-прекрасното признание, че той значи нещо за нея.

— Шест седмици всъщност не са много време — заяви Фльор; — а ти можеш да ги съкратиш, стига да изглеждаш там спокоен и да не показваш, че мислиш за мен.

Джон се смая.

— Тъкмо това е необходимо, Джон, за да ги убедиш. Не разбираш ли? И ако ние не се променим, когато се върнеш, те ще се откажат вече да стават смешни. Съжалявам само, че не отиваш в Испания; в Мадрид, казва татко, имало картина на Гойя с една девойка, която приличала на мене. Всъщност не прилича… у нас има репродукция от нея.

За Джон това беше слънчев лъч, пронизал мъглата.

— Ще поискам да отидем в Испания — каза той, — мама няма да има нищо против. Тя не е била никога в Испания. А баща ми много цени Гойя.

— О, да; баща ти е художник, нали?

— Само акварелист — призна откровено Джон.

Като стигнем в Рединг, Джон, слез пръв и иди да ме чакаш при кавершамския шлюз. Ще изпратя колата да се върне и ще тръгнем пеша покрай реката.

Джон стисна признателно ръката й; и двамата замълчаха, забравили целия свят, макар че поглеждаха с едно око към коридора. Но влакът летеше сякаш двойно по-бързо, а шумът почти се губеше във въздишките на Джон.

— Наближаваме — каза Фльор; — а пътеката покрай брега е съвсем открита. Още веднъж! О, Джон, не ме забравяй!

Джон й отвърна с целувка. След миг един поруменял, разсеян младеж скочи от влака и изтича по перона, като ровеше из джобовете за билета си.

Когато най-сетне Фльр го настигна по крайбрежната пътека отвъд кавершамския шлюз, той бе успял да си възвърне до известна степен равновесието. Щом трябва да се разделят, няма да прави зрелища. Ветрецът откъм светлата река извръщаше към слънцето бледата страна на върбовите листа и придружаваше с шумола си двамата млади.

— Казах на шофьора ни, че ми се е завило свят от влака — обясни Фльор. — Естествено ли се държа, когато слезе на перона?

— Не зная. Какво значи, според теб, „естествено“?

— За теб е естествено да изглеждаш сериозен и щастлив. Когато те видях за първи път, ми се стори, че съвсем не ще приличаш на другите хора.

— Точно това помислих и аз, когато те видях първия път. Веднага разбрах, че никога не ще обикна друга девойка.

Фльор се засмя.

— Ние сме невероятно млади. А младежките мечти за любов са отживелица, Джон, освен това са и страшно губене на време. Помисли какви развлечения можеш да имаш! Та ти дори не си започнал още да живееш; просто срамота! Аз също. Като си помисля само!

В душата на Джон нахлу смут. Как можеше да приказва тя така, тъкмо когато щяха да се разделят?

— Ако наистина мислиш така — заяви той, — не мога да замина. Ще кажа на мама, че трябва да се заловя за работа. При сегашното положение в света!

— Положението в света ли?

Джон пъхна дълбоко ръце в джобовете си.

— Разбира се! — отвърна той. — Помисли колко хора мрат от глад!

Фльор поклати глава:

— Не, аз не искам да провалям живота си за глупости!

— Глупости ли? Но сегашното положение на нещата е ужасно и човек е длъжен да помогне!

— О, да! Всичко това ми е известно. Само че ти не можеш да помогнеш на хората, Джон. Те са непоправими. Докато ги измъкнеш от една беда, ще нахълтат в друга. Погледни ги: продължават да се бият, да заговорничат, да се борят, макар че непременно мрат на цели купища. Идиоти!

— Не ти ли е жал за тях?

— Жал ми е… но нямам намерение да страдам заради тях — няма смисъл.

Замълчаха, всеки смутен от това първо надникване в душата на другия.

— Аз намирам хората за скотове и идиоти — повтори упорито Фльор.

— Аз пък мисля, че са просто нещастници — отвърна Джон.

Бяха готови да се скарат… и то в ужасен, върховен миг, когато раздялата надничаше вече от близките пролуки между върбите!

Джон се закова на място. По челото му изби пот, нозете и ръцете му затрепераха. Фльор също се бе спряла и гледаше намръщено реката.

— Аз трябва да вярвам в нещо — промълви страдалчески Джон. — Предполагам, че всички сме създадени, за да се радваме на живота.

Фльор се изсмя.

— Да. Тъкмо това вие няма да постигнеш, ако вървиш по тоя път. Но твоята представа за радост е, може би, да се измъчваш. А хората като теб не са малко, то се знае.

Тя бе пребледняла, очите й бяха потъмнели, устните — станали още по-тънки. Фльор ли беше тази, която гледаше втренчено водата? Джон изпита странното чувство, че изживява някаква сцена от роман, когато влюбеният трябва да избира между любовта и дълга. Нищо на този свят не беше по-упоително от този бърз поглед. Той му подейства точно така, както подръпването на верижка действува на куче — накара го да завърти опашка и да тръгне след нея с изплезен език.

— Да престанем с тия глупости — каза тя. — Времето ни е съвсем кратко. Погледни, Джон, оттук можеш да видиш къде ще мине реката. Ето там, при завоя, където почва гората.

Джон видя заострен покрив, един-два комина, късче стена между дърветата — и усети, че сърцето му замира.

— Не бива да се бавя повече. Няма смисъл да продължаваме отвъд оня плет, много е открито зад него. Да стигнем дотам и да се сбогуваме.

Един до друг, ръка за ръка, вървяха мълчаливо към плета от цъфнал бял и розов глог.

— Клубът ми е „Талисман“, Стратън Стрийт, Пикадили. Там писмата ми са в пълна безопасност, отивам редовно веднъж в седмицата.

Джон кимна. Лицето му се бе затворило, очите му гледаха право напред.

— Днес е трийсет и първи май — каза Фльор; — на девети юли в три часа ще бъда пред „Бакхус и Ариадна“; съгласен?

— Съгласен.

— Ако ти е тежко, както на мене, работата е наред. Нека минат тези хора!

Мъж и жена, извели на въздух децата си, се изнизаха в празнично шествие.

И последният влезе през решетъчната врата.

— Семейна идилия! — каза Фльор и се отдръпна до глоговия плет. Цъфналите вейки трепнаха над нея, един грозд от розови цветчета докосна бузата й. Джон протегна ревниво ръка да го отстрани.

— Сбогом, Джон.

Постояха за миг така, с крепко стиснати ръце. Устните им се срещнаха за трети път, а когато се разделиха, Фльор изтича и изчезна през решетъчната вратичка. Джон стоеше, където го бе оставила, притиснал чело до розовия грозд. Изчезнала бе. За цяла вечност… за седем седмици без два дена. А той стоеше тук, пропуснал последната възможност да я види! Изтича към вратичката. Фльор вървеше бързо почти по петите на изостаналите деца. Обърна глава, махна му леко с ръка, забърза и бавно изнизващото се семейство я скри от погледа му.

Той си спомни думите на някогашната смешна песен:

Падингтънски стон… най-тъжния в света

Въздъхна той в гробовен падинсгтънски стон…

И тръгна незабавно назад към редингтънската гора. През целия път до Лондон и оттам, до Уондсън той държеше на колене разтвореното „Сърцето на следата“, а мислено редеше поема, така преливаща от чувство, че не можеше да се излее в рими.