Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (66)

Чужда нощ

Соумс чакаше упорито пролетта — нелека задача за човек, който разбира, че времето минава, а пилето си е все в гората, без изгледи да го улови, и в паяжината не се вижда никакъв пробив. Мистър Полтид не съобщаваше нищо, освен че наблюдението продължава и струва страшно много пари. Вал и братовчед му бяха заминали за бойното поле, откъдето идваха вече по-благоприятни новини; Дарти се държеше засега прилично, Джеймс беше здрав, работите на Соумс преуспяваха просто страхотно… нямаше какво да го тревожи освен факта, че е „вързан“ и не може да предприеме никаква стъпка в каквато и да е посока.

Той не бе прекратил напълно посещенията си в Сохо, защото не можеше да остави у двете дами впечатлението, че е „изоставил играта“, както би се изразил Джеймс — всеки миг би могло да се наложи да я продължи. Но беше така сдържан и предпазлив, че често минаваше покрай ресторант Бретан, без да влезе, и дори бързаше да се измъкне от тия места, които събуждаха чувство за незаконно притежание.

Скитайки така в една майска нощ, той стигна до Риджънт Стрийт и попадна сред тълпа, която не бе виждал досега: всички крещяха, свиркаха, танцуваха, блъскаха се — смешни, безумно весели, с изкуствени носове и зурли, с детски свирки и дълги пера, с всевъзможни идиотщини. Мейфкинг! Е добре, освободили бяха Мейфкинг от обсадата! Чудесно! Оправдание ли беше това? Кои, какви бяха тия хора, откъде бяха нахълтали в Уест енд? Гъделичкаха го по лицето, свиркаха в ушите му. Млади жени му викаха:

— Не бой се, мухльо!

Някакъв младеж събори цилиндъра му и той едва можа да си го намери. Фойерверки избухваха просто под носа, в нозете му. Беше изненадан, раздразнен, възмутен. Този човешки поток се изливаше отвред, сякаш се бяха отворили някакви шлюзове, за чието съществуване той бе чувал може би, но никога не бе го смятал възможно. Това беше, значи, простолюдието, неизброимото живо отрицание на аристократизма и форсайтизма! Това беше… Господи!… демокрацията! Вонеща, креслива, отвратителна! В Ист енд, дори в Сохо, може би… но тук, на Риджън Стрийт, на Пикадили! Къде беше полицията? До 1900 година, въпреки своето форсайтовско богатство, Соумс не бе виждал нито веднъж този отхлупен котел; а сега, когато надникна в него, просто не можеше да повярва на очите си. Беше наистина неописуемо! Тия хора нямаха никакви спирачки, той сигурно им се струваше смешен; грубо, просташко, ухилено гъмжило… Какъв смях! За тия хора нямаше нищо свято! Нямаше да се учуди, ако започнат да трошат прозорци! Тази креслива, свиркаща, танцуваща дервишка тълпа гъмжеше по Пел мел покрай величествените сгради, където се плащаха по шейсет лири за правото да влезеш^[1]. Хората от собствената му класа я разглеждаха със сдържано любопитство от прозорците на своите клубове. Не разбираха! А това беше нещо сериозно… може да се стигне бог знае докъде! Тълпата беше сега весела, но някой ден можеше да нахлуе в по-друго настроение! Спомни си бунта през осемдесетте години, когато беше в Брайтън: бяха чупили, държали бяха речи. Той изпитваше не толкова страх, колкото дълбока изненада. Тия хора бяха истерични… а това не беше английска черта! И за какво? Само заради освобождаването на някакво градче колкото… Уотфорд^[2], на шест хиляди мили оттук. Сдържаност, самообладание! Къде останаха тези качества, по-скъпи за него от самия живот, тези необходими допълнения на собствеността и културата? Не, това не беше английска черта! Не беше английска черта! Така мислеше Соумс, докато си проправяше път напред. Сякаш бе зърнал изведнъж как някой изземва от книжата му договора за „спокойно владение“ или бе съзрял някакво чудовище, което се влачи към бъдещето, а сянката му пълзи пред него. Такава липса на сдържаност, на почтителност! Сякаш бе открил изведнъж, че девет-десети от англичаните са чужденци. Ако е така… всичко може да се очаква!

На ъгъла пред Хайд парк се сблъска с Джордж Форсайт, загорял от слънце поради постоянното стоене по надбягванията, с изкуствен нос в ръка.

— Здравей, Соумс! — извика той. — Искаш ли нос?

Соумс отвърна с полуусмивка.

— Грабнах го от един от тия спортсмени — продължи Джордж, явно пийнал; — трябваше да го поваля… когато се опита да събори шапката ми. Слушай, ще дойде ден, когато ще трябва да се разправям с тия приятели: станали са прекалено нахални… разните там радикали и социалисти. Окото им е в имотите ни. Кажи това на чичо Джейз — да спи по-спокойно.

„In vino veritas^[3]“ — помисли Соумс, но само кимна и продължи по Хамилтън плейс. По Парк Лейн се мяркаха малки, не особено шумни групички гуляйджии. Поглеждайки към къщите, Соумс помисли: „И все пак ние сме гръбнакът на нацията Не могат лесно да ни раздрусат. Владението е девет-десети от правото.“

Но щом затвори зад себе си вратата на бащиния дом, странният, необичаен уличен кошмар изчезна от съзнанието му, сякаш, след като го бе сънувал, се бе събудил в топлото утринно спокойствие на пружиненото си легло.

Влезе в просторната празна гостна и се спря насред стаята.

Съпруга! Същество, с което да се разговори. Всеки има право на това! Дявол да го вземе! Има право!