Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (111)

Пратеничество

Когато запита за Фльор на следобедния чай, Соумс узна, че е излязла още в два часа с колата. Три часа вече! Къде ли е отишла? В Лондон, без да му остави поне бележка? Той все още не бе се примирил напълно с автомобилите. Приемаше ги по принцип — както подобава на всеки емпирик и Форсайт, — посрещайки всяка проява на напредък с неизменното: „Какво да се прави — без това не може!“ Но всъщност намираше, че са прекалено бързи, грамадни и страшно вонят! Принуден от Анет да купи кола — един ролхард със светлосива тапицерия, електрически лампи, малки огледала, пепелници и вази, целият вмирисан на бензин и ясмин, — той гледаше на нея почти така, както бе гледал някога на зет си Монтегю Дарти. Тя олицетворяваше за него бързината, несигурността, скритата лигавост на съвременния живот. Докато този живот ставаше все по-бърз, по-разпуснат, по-млад, той ставаше все по-стар, по-бавен, по-прибран, все повече заприличваше по смисъл и говор на баща си Джеймс. И почти съзнаваше, че е така. Бързината и напредъкът му се нравеха все по-малко и по-малко; колата беше, освен това, едно предизвикателно самохвалство към преобладаващото социалистическо настроение. Случило се бе веднъж онзи глупак Симс да прегази единствената законна собственост на някакъв работник. Соумс не бе забравил държането на собственика, при все че малцина биха спорили като него за такива дреболии. Той съжаляваше за кучето и беше готов да вземе неговата страна против автомобила, ако онзи простак не бе се държал така обидно. И тъй като Фльор бе излязла почти преди пет часа, а все още не се виждаше, всички чувства към автомобилите, които бе изпитвал пряко или косвено, бликнаха в него и той усети, че му прилошава на стомаха. В седем часа телефонира на Уинифред. Не! Фльор не се бе мяркала на Грийн Стрийт. Къде беше в такъв случай? Започнаха да го измъчват страшни видения — любимата му дъщеря се търкаля с хубавата рокля с волани, окървавена, потънала в прах, жертва на отвратителна катастрофа. Отиде в стаята и започна да преглежда вещите й. Не бе взела нищо — нито пътнически несесер, нито накити. Това го успокои в известен смисъл, но засили опасенията му, че се е случила злополука. Ужасно е да чакаш безпомощно любимото си същество. Особено когато не можеш и да помислиш за вдигане на шум и разтръбяване! Какво да предприеме, ако тя не се върне до мръкване?

В осем без четвърт чу колата. Тежко бреме се смъкна от сърцето му; той побърза да слезе. Фльор излезе от колата — бледа, уморена, но невредима. Посрещна я в хола.

— Изплаши ме. Къде беше?

— В Робин хил; прости ми, мили, но трябваше да отида. Ще ти разкажа после.

И изтича по стълбите, като му изпрати една въздушна целувка.

Соумс остана да чака в гостната. В Робин Хил! Какво предвещаваше това?

Този въпрос не можеше да се разисква по време на вечерята — трябваше да се съобразява с присъствието на лакея. Преживяното нервно напрежение, облекчението, което бе изпитал, когато я видя жива и здрава, смекчи намерението на Соумс да осъди онова, което тя бе направила, или да се противопостави на това, което щеше да направи, и той зачака спокойно и безчувствено изповедта й. Странно нещо беше животът. Шейсет и пет годишен вече, Соумс имаше толкова власт над него, колкото и ако не се бе грижил четиридесет години да изгради своята сигурност — все ще изникне нещо, с което не можеш да се справиш! В джоба на смокинга му имаше писмо от Анет. Щеше да се завърне след две седмици. Не знаеше какво е правила там… И беше доволен, че не знае. Отсъствието й бе облекчение за него. Не виждаш ли някого, не мислиш за него. Но ето че се връщаше. Нова грижа. Изпуснал бе и Кроум старши от колекцията на Болдърби — попаднала бе у Дометриус, просто защото онова анонимно писмо я бе изгонило от мисълта му. Забеляза скришом напрегнатото изражение в лицето на дъщеря си, сякаш и тя гледаше картината, която не може да купи. Соумс почти желаеше войната да бе продължила. Тревогите не изглеждаха толкова тревожни. По ласкавия глас, по изражението й беше сигурен, че Фльор ще му иска нещо; не беше сигурен само дали ще бъде благоразумно да й го даде. Бутна десерта, без да се докосне до него, и дори запуши заедно с дъщеря си.

След вечеря Фльор пусна електрическата пианола. И Соумс зачака тревожно, щом тя седна на табуретката до коляното му и го улови за ръка.

Не ми се сърди, мили. Трябваше да видя Джон… той ми бе писал. Ще се опита да склони майка си. Но аз размислих. И според мене, татко, всичко всъщност е в твоите ръце. Ако успееш да я убедиш, че с нашия брак няма в никакъв случай да се възобнови миналото! Че ще си остана твоя дъщеря, а Джон си е неин син, и не ще бъде нужно да се срещате с него и с нея, нито тя с теб или с мене! Само ти можеш да я убедиш, мили, защото само ти можеш да обещаеш това! Човек не може да дава обещания за други. Сигурно не ще бъде толкова неудобно за теб да я видиш един-единствен път… сега, когато бащата на Джон е вече мъртъв?

— Толкова неудобно! — повтори Соумс. — Та това е невъзможно!

— А всъщност — каза Фльор, без да вдигне поглед — ти нямаш нищо против да се видиш с нея.

Соумс мълчеше. Думите й бяха изразили една дълбока истина, която той не дръзваше да признае. Тя сплете пръсти с неговите… топли, тънички, настойчиви, те се вкопчиха в ръцете му. Тази негова дъщеря ще си пробие път дори през тухлена стена!

— Какво ми остава да сторя, ако не пожелаеш да отидеш, татко? — запита кротко тя.

— Готов съм да направя всичко за твоето щастие — отвърна Соумс. — Но това не би помогнало за щастието ти.

— Напротив, ще помогне.

— Само ще разрови миналото — отвърна мрачно Соумс.

— Но то вече е разровено. Сега остава да се заглади. Да може тя да разбере, че става дума за нашия живот, не за твоя или нейния. Можеш да сторите това, татко, зная, че можеш.

— Знаеш тогава твърде малко — беше намръщения отговор на Соумс.

— Ако искате, ние с Джон можем да чакаме една година… две, ако предпочитате.

— Струва ми се — промълви Соумс, — че ти не искаш и да знаеш какво чувствам аз.

Фльор притисна ръката му до своята буза.

— Напротив, мили. Но ти не бих желал да бъда нещастна цял живот.

Как се умилкваше тя, за да достигне целта си! И макар да се стараеше с все сили да повярва, че тя наистина мисли за него, Соумс не беше сигурен… не беше. За нищо друго не мислеше тя освен за онова хлапе! Защо ще й помага да го вземе, когато то убива любовта й към самия него? Защо? По закона на Форсайтови това беше глупост! Нищо няма да спечели по тоя път… нищо! Да я даде на хлапето! Да я предаде на неприятелския лагер, във влиянието на жената, която така дълбоко го бе оскърбила! Постепенно… неизбежно… той ще изгуби цветеца на своя живот! Изведнъж усети, че ръката му овлажня. Сърцето му трепна мъчително. Но не би понесъл да я види, че плаче. Сложи бързо ръката си върху нейната; една сълза ороси и нея. Не можеше да продължава така!

— Добре, добре — каза той. — Ще помисля и ще направя каквото мога. Не плачи, не плачи.

Ако това е потребно, за да бъде щастлива — трябва да й го даде; не може да й откаже подкрепа. От страх да не започне да му благодари, той стана и отиде до пианолата… която гърмеше! Но докато наближаваше към нея, тя започна да стихва и спря изведнъж с леко избръмчаване. Като музикална кутия от времето на неговото детство: „Музикалния ковач“, „Церемониален марш“… Винаги се бе чувствал нещастен, когато майка му я пускаше в неделя следобед. Ето я — същата кутия, само че по-голяма, по-скъпа, сега свиреше: „Ах, тия безумни, безумни жени!“ или „Празникът на полицая“, а сам той не беше в черно кадифено костюмче със светлосиня яка. „Профон е прав — помисли той. — Всичко е празна работа. Напредваме само към гроба!“ И с това изненадващо безгласно заключение той напусна трапезарията.

Тази вечер не видя повторно Фльор. Но за закуска очите й го последваха и го следяха с молба, от която не можеше… нито пък възнамеряваше да избяга. Да, решил се бе вече на това мъчение. Ще отиде в Робин Хил… в оня дом на спомените. Приятен беше последният от тях… когато бе отишъл да заплаши с развод бащата на хлапето и Айрин, за да ги раздели. Оттогава неведнъж си бе казвал, че само бе заздравил съюза им. А сега отиваше да скрепи съюза между сина им и своята дъщеря. „Не знам — мислеше той — с какво съм заслужил всичко това!“ До Лондон и от Лондон до Робин Хил пътува с влак, а от гарата към къщата тръгна по пътя из нанагорнището, почти такъв, какъвто го помнеше още отпреди повече от трийсет години. Странно… при такава близост с Лондон! Все още очевидно имаше хора, които държаха на земята си! Тази мисъл го успокои, докато той вървеше бавно между високите плетища, за да не се изпоти, при все че денят беше доста хладен. Каквото и да се говори и прави, земята беше нещо реално, непоклатимо. Земята… и хубавите картини! Цените можеха да се колебаят много, но, общо взето, винаги се покачваха… Заслужаваше човек да държи на тия неща в един свят от толкова нереалности, евтини сгради и изменчиви моди, където тежи само настроението „днес сме тук, утре ни няма!“ Французите бяха прави може би с техните селски стопанства, при все че той нямаше особено високо мнение за французите. Собствено парче земя! В това имаше разум! Чувал бе да наричат селските стопани „твърдоглава пасмина“; чувал бе младият Монт — този непочтен младок! — да нарича баща си „твърдоглав морнингпостър“^[1]. Все едно — имаше много по-лоши неща от това да си твърдоглав или да четеш Морнинг пост. Профон и неговата природа например, разните лейбъристи, кресливите птички и „тия безумни, безумни жени!“ Много бяха на тоя свят по-лошите неща! И Соумс усети изведнъж слабост, усети, че се запотява, а краката му се подкосяват. Нервно вълнение от предстоящата среща! Какво би казала леля Джун — повтаряйки израза на „Високомерния Досет“, — нервите му бяха „надлежно разморени“^[2]. Между дърветата се мярна вече къщата… къщата, чийто строеж бе наблюдавал, където възнамеряваше да живее с тази жена и където, по някаква странна прищявка на съдбата, тя бе живяла в края на краищата с друг! Започна да мисли за Дометриус, за вътрешните заеми, за разни други инвестиции. Не можеше да я види в това състояние на нервите си… Той, който трябваше да представлява за нея Страшния съд на земята, както и на небето; той, олицетворение на законната собственост, тръгнал да се срещне с въплъщението на беззаконната красота. Достойнството му налагаше да запази безстрастие при изпълнението на това поръчение, което трябваше да свърже децата им, които — ако тази жена се бе държала, както подобава — можеха да бъдат брат и сестра. Проклета мелодрама „Ах, тия безумни, безумни жени!“ продължаваше да звучи някак напук в главата му, където никаква мелодия обикновено не звучеше. На минаване покрай тополите пред къщата той си каза: „Колко са пораснали! Аз ги посадих някога!“

При позвъняването се яви прислужницата.

— Съобщете, моля… мистър Форсайт, по много важен въпрос.

Ако Айрин разбере кой е, твърде вероятно е да не го приеме. „Дявол да го вземе! — помисли той, набирайки твърдост за приближаващата борба. — Опака история!“

Прислужницата се върна.

— Дали джентълменът би желал да каже по каква работа?

— Кажете й, че е за мистър Джон — отвърна Соумс.

Остана пак сам в хола с басейна от сивобял мрамор, замислен за първия й любовник. Ах! Лоша порода беше тя… двама души беше любила, само него — не! Трябва да помни това, когато се озове отново пред нея. И изведнъж я видя, спряла почти с колебание между дългите, тежки пурпурни завеси; с някогашната съвършена, сдържана осанка, с някогашната учудена, тъмнокоса сериозност, с някогашния спокоен, отбранителен глас:

— Заповядайте, моля.

Той мина между завесите. Както на изложбата, както в сладкарницата, тя му се стори още по-красива. За пръв — действително пръв — път, откакто се бе оженил за нея преди трийсет и осем години, щеше да й заговори, без да има законното право да я нарече своя жена. Тя не беше в черно… едно от модерните схващания на оня приятел навярно.

— Извинявам се, че дойдох — започна мрачно той, — но този въпрос трябва някак да се реши.

— Няма ли да седнете?

— Не, благодаря.

Гневът за глупавото му положение, досадата от церемониалността помежду им надделя у него и думите се заредиха нетърпеливо:

— Ужасно зла съдба наистина; направих всичко възможно да я отстраня. Смятам, че дъщеря ми е полудяла, но съм свикнал да не й отказвам нищо, и затова съм тук. Предполагам, че обичате сина си.

— От все сърце.

— Тогава?

— Зависи от него.

Почувства, че поставиха изведнъж преграда пред него. Винаги… винаги, дори в ония първи дни след брака им, тя бе поставяла преграда.

— Това е безумие — промълви той.

— Съгласна.

— Ако бяхте… да… те можеха да бъдат…

Не довърши изречението: „брат и сестра. И тогава нямаше да стигнем дотук“, но видя, че тя потрепера, сякаш го бе казал; ужилен от вида й, той отиде до прозореца. В оня край дърветата не бяха пораснали… не можеха, бяха прекалено стари!

— Що се отнася до мене — продължи той, — можете да бъдете спокойна. Не желая да виждам нито вас, нито сина ви, ако този брак се състои. Сегашните младежи… са неразбираеми. Но аз не мога да се помиря с мисълта да видя дъщеря си нещастна. Какво да й кажа, когато се върна?

— Кажете й, моля ви се, това, което ви заявих: зависи от Джон.

— Вие не се противопоставяте?

— От все сърце, но не и с думи.

Соумс стоеше и хапеше пръст.

— Спомням си една вечер… — започна изведнъж той; и замълча. Какво… какво в тази жена не можеше да се смести с четирите стени на неговата ненавист и осъждане? — Къде е той… синът ви?

— В студиото на баща си, струва ми се.

— Бихте ли го повикали?

Видя как тя позвъни, как прислужницата влезе.

— Кажете, моля ви се, на мистър Джон, че искам да дойде.

— Щом зависи от него — побърза да каже Соумс, когато прислужницата излезе, — мога да сметна за сигурно, че този неестествен брак ще се състои. В случай че има разни формалности, с кого ще трябва да се свържа — с Херинг ли?

Айрин кимна.

— Вие не възнамерявате да живеете с тях?

Айрин поклати глава.

— Какво ще стане с тази къща?

— Каквото пожелае Джон.

— Тази къща… — каза ненадейно Соумс — аз я започнах с надежди. Ако в нея останат да живеят те… техните деца! Разправят, че съществувала някаква си Немезида^[3]. Вярвате ли в това?

— Да.

— О! Вярвате!

Върнал се бе от прозореца и стоеше пред нея, заслонена в дъгата на рояла.

— Едва ли ще ви видя вече — продължи полека той. — Ще си подадем ли ръка? — Устните му трепереха, думите се изтръгваха с мъка от тях. — За да погребем миналото.

Той протегна своята. Нейното бледо лице стана още по-бледо, тъмните й очи останаха приковани в него, ръцете й — скръстени до гърдите. Соумс чу шум и се обърна. В отвора между двете завеси бе застанал Джон. Изглеждаше съвсем особено, едва ли приличаше на младежа, когото бе видял в галерията в Корк Стрийт… Съвсем особено: много по-възрастен, с нищо младежко в лицето — с разсеяно, сурово изражение, с разрошени коси, хлътнали очи. Соумс направи усилие и каза, повдигайки устни в някаква полуусмивка, полунасмешка:

— Е добре, млади приятелю! Дойдох заради дъщеря си. Изглежда, че този въпрос… зависи от вас. Майка ви го оставя във ваши ръце.

Втренчил поглед в лицето на майка си, младежът не отговори.

— Заради дъщеря си — продължи Соумс — си наложих да дойда. Какво трябва да й кажа, като се върна?

Все още загледан в майка си, Джон отвърна спокойно:

— Кажете, моля ви се, на Фльор, че е невъзможно: аз трябва да изпълня предсмъртното желание на баща си.

— Джон!

— Точно така, мамо!

Соумс загледа смаяно ту нея, ту него; после взе шапката и чадъра, които бе оставил на един стол, и тръгна към завесите. Момчето му направи път. След като мина между тях, той чу как дръннаха дръпнатите халки. От този звук му олекна в гърдите.

„Свърши се!“ — помисли той, когато излезе от входната врата.