Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (28)

Лутане из ада

На утрото след нощта, когато постъпи най-после като мъж и наложи правата си, Соумс закуси сам.

Закуси на лампа, защото мъглата в края на ноември бе обвила града в чудовищен покров, та и дърветата на площада дори се виждаха едва-едва от прозореца на трапезарията.

Ядеше усърдно, но понякога му се струваше, че не може да преглътне. Правилно ли бе постъпил, като се бе поддал миналата нощ на неудържимия порив и бе сломил така дълго търпяната съпротива на жената, неговата законна и тържествено предадена му съпруга?

Не можеше да се отърве от спомена за лицето, от което се опитваше да отстрани ръцете й, за да я успокои… за ужасните, глухи ридания, каквито не бе чувал досега и все още продължаваше да чува; не можеше да се отърве от необяснимото и непоносимо угризение и срама, който бе изпитал, докато я гледаше при светлината на единствената свещ, преди да се измъкне безшумно от стаята.

А след като беше постъпил така, беше изненадан от себе си.

Преди две вечери бе завел мисис Макендър на вечеря у семейство Дарти. Тя му бе казала, като го стрелна с пронизващите си зеленикави очи: „Изглежда, че вашата съпруга е голяма приятелка с мистър Босини?“

Той не благоволи да я запита какво иска да каже, но се замисли върху думите й.

Те пробудиха у него бурна ревност, която — поради странните извращения на това чувство — се превърна в още по-бурно желание.

Ако не беше подтикът от думите на мисис Макендър, никога може би нямаше да извърши подобна постъпка. Ако не беше тоя подтик и ако не бе намерил вратата на жена си незаключена — което му позволи да я изненада, когато беше заспала.

Сънят отпъди съмненията му, но утрото ги върна. Само една мисъл го утешаваше: никой нямаше да узнае — такова нещо жена му нямаше да разгласи.

И наистина, когато колелото на всекидневната делова дейност и практична мисъл се завъртя отново при четенето на пристигналата кореспонденция, тези кошмарни съмнения започнаха да избледняват в съзнанието му. Случката наистина нямаше кой знае какво значение; само в романите жените роптаят в такъв случай; но според студената преценка на правилно разсъждаващите мъже — и то мъже от доброто общество, получавали при бракоразводни дела похвали за подобна постъпка — той се бе постарал само да запаси светостта на брака, да не позволи на жена си да забрави своите задължения, а може би, ако тя все още се среща с Босини, да я предпази от… Не, той не съжаляваше за станалото.

След като направи първата стъпка към помирението, останалото ще бъде сравнително… сравнително…

Той стана и отиде до прозореца. Нервите му не издържаха. В ушите му прозвуча отново глухото ридание. Не можеше да се отърве от него.

Облече шубата си и излезе в мъглата; трябваше да отиде в Сити, затова взе подземната железница от спирката на Слоун Скуеър.

В ъгъла на първокласното купе, препълнено с хора от Сити, глухото ридание продължи да го измъчва; той отвори „Таймс“ с умишлено шумолене, което удави всички по-слаби шумове, скри се зад вестника и се зае да преглежда усърдно новините.

Прочете, че предния ден един углавен съдия представил на съдебните заседатели необичайно дълъг списък от престъпни деяния. Прочете съобщенията за три предумишлени убийства, седем палежа и единадесет — поразително висок брой — отвличания, които предстоеше да се разглеждат в най-близките заседания; така четеше новина след новина, като се криеше старателно зад вестника.

А споменът за разплаканото лице на Айрин и стонът на разбитото й сърце съпътстваха четенето.

Денят му беше претоварен; между другото — извън обикновените дела — трябваше да посети и Грин и Грининг, за да им даде нареждания да продадат акциите му от „Новото каменовъглено дружество ОО“, което — повече по предположение, отколкото по сигурни данни — той смяташе, че не върви (наскоро след това предприятието започна бавно да запада и накрая бе продадено за нищо на един американски синдикат); имаше и продължително съвещание в бюрото на Уотърбък, К. А., на което присъстваха Боултър, младия адвокат Фоск и самият Уотърбък, К. А.

Очакваха, че делото на Форсайт срещу Босини ще се гледа на следния ден от съдията Бентам.

Съдията Бентам, известен повече със здравия си разум, отколкото с големи правни познания, се смяташе за най-подходящия човек, когото можеха да пожелаят за това дело. Той минаваше за „строг“ съдия.

Уотърбък, К. А. Същото ставаше приятно почти грубото незачитане на Боултър и Фиск с особено внимание към Соумс, защото усещаше, че този човек е богат.

Той поддържаше със забележителна последователност писменото си мнение, че изходът от делото ще зависи до голяма степен от показанията, и с няколко целенасочени забележки посъветва Соумс да не бъде прекалено добросъвестен в показанията. „Повече дързост, мистър Форсайт — каза той, — повече дързост.“ После се засмя самоуверено, стисна устни и се почеса по тила под перуката си като същински провинциален земевладелец, за какъвто обичаше да го смятат. Той минаваше почти за най-добрия адвокат за неустойки.

На връщане към къщи Соумс използва отново подземната железница.

При спирката на Слоун Скуеър мъглата беше още по-гъста. Мъже се появяваха и изчезваха в неподвижния, плътен полумрак; жени, твърде малко на брой, притискаха чантички до гърдите и кърпички до устата си; от време на време изникваха смътните очертания на някой файтон с кочияш, кацнал като призрачен израстък на капрата, обкръжен от мътното сияние на уличните лампи, което потъваше в мъглата, а пристигналият пътник скачаше и изчезваше като заек към леговището си.

Тези призрачни фигури, всяка загърната в саван от мъгла, не си обръщаха никакво внимание. В големия зайчарник всеки заек съществува сам за себе си; особено онези с по-скъпи кожи, които се страхуват от колите в мъгливите дни и затова пътуват само под земята.

Но някаква фигура все още чакаше пред входа на спирката близо до Соумс.

Някакъв пират или влюбен, за когото всеки Форсайт си казва: „Горкият! Какво го е сполетяло?“ Милостивите им сърца затуптяваха по-бързо за тоя нещастен, очакващ, неспокоен влюбен в мъглата, но те го отминаваха бързо, защото знаеха много добре, че могат да отделят време или пари само за своите собствени страдания. Само полицаят, патрулиращ бавно насам, се заинтересува от този чакащ със захлупена шапка, закрила почервенялото от студа слабо, измъчено лице, по което една ръка пробягваше от време на време, за да прогони сякаш тревогата или да затвърди решението му да чака. Упорит човек, свикнал на всичко — на дълги чакания, тревоги, мъгла и студ, само да зърне своята любима. Глупав влюбен! Мъглите траят до напролет; освен тях има сняг и дъжд. И нигде никакъв покой! Тръпнеш от страх, ако й кажеш да излезе, тръпнеш и когато я помолиш да си стои вкъщи!

„Пада му се; човек трябва да умее да се оправя по-умело!“

Така казва всеки почтен Форсайт. Но ако този благоразумен гражданин би могъл да се вслуша в сърцето на очакващ влюбен, навярно би повторил: „Да, горкият! Какво ли го е сполетяло!“

Соумс се качи във файтон със затворени прозорци, който мина по Слоун Стрийт, после по Бронтън Роуд и спря пред дома му. Пристигна в пет часа.

Жена му не беше в къщи. Излязла преди четвърт час. Толкова късно, в тази ужасна мъгла? Какво значеше това?

Дълбоко разтревожен, той седна край камината в трапезарията, като остави вратата отворена, и се опита да прочете вечерния вестник. От книга нямаше полза — само всекидневник можеше да бъде упойка за подобна мъка. Потърси утеха в колоната за произшествия. „Самоубийство на една актриса“… „Сериозно неразположение на един държавник“ (който вечно боледуваше!)… „Развод на един офицер“… „Пожар в една каменовъглена мина“… Прочете всичко. Лекарството му помогна — защото беше предписано от най-вещия лекар: вроденият ни усет.

Беше почти седем, когато чу, че Айрин си идва.

Случката от миналата нощ бе загубила отдавана своето значение поради тревогата от необяснимото излизане на жена му в тая мъгла. Но сега, когато тя се върна, споменът за горчивите й ридания се пробуди отново и той се развълнува при мисълта, че ще се озове пред нея.

Тя беше вече на стълбите; лицето й, скрито зад гъст воал, едва се показваше от високата яка на сивото кожено палто.

Не се обърна, не му проговори. Нито призрак, нито съвършено чужд човек би минал така безмълвно.

Билсън влезе да нареди трапезата и заяви, че мисис Форсайт няма да слезе; поръчала да й занесат супата горе.

Този път Соумс не се преоблече за вечеря. Може би за пръв път в живота си седна на трапезата със замърсени маншети, но не ги забеляза дори, замислен пред чаша вино. Изпрати Билсън да стъкне камината в стаята с картините, а след малко сам се качи горе.

Запали газената лампа и въздъхна дълбоко, сякаш сред тия съкровища, наредени с лице към стената в малката стая, бе намерил най-после душевен покой. Отиде право при най-ценното от всички, един несъмнен Търнър^[1], постави го на триножника и го обърна към светлината. Картините на Търнър се търсеха много напоследък, но той не можеше да се раздели с тази. Дълго стоя така, протегнал над високата яка своето бледо, гладко избръснато лице, загледан в картината, сякаш пресмяташе цената й; в очите му с появи тъга: навярно бе открил, че не струва много. Свали я от триножника и я върна на стената, изведнъж се спря, стори му се, че чува плач…

Не… Беше пак онова, което го преследваше от сутринта. След малко спусна предпазливо скарата пред огъня и напусна безшумно.

„Трябва да съм бодър утре!“ — помисли си той. Но много време още мина, преди да се прибере да спи…

 

А сега, за осветление на събитията през този тъмен следобед, да се обърнем към Джордж Форсайт.

Най-духовитият и единствен спортсмен измежду Фросайтови, той чете цял ден някакъв роман в бащиния си дом на Принсесгардън. След неочаквания провал във финансовите му сделки Роджър бе изтръгнал от него обещание да си стои в къщи.

Към пет часа излезе и взе подземната железница от спирката на южен Кенсигтън (защото този ден всички пътуваха под земята). Намерението му беше да вечеря и да поиграе билярд в „Червената къща“ — едно съвсем специално заведение — нито клуб, нито хотел, нито модерен ресторант.

Предпочете да слезе на Черинг крос вместо на Сейнт Джеймс парк, защото оттук можеше да стигне през осветени улици.

На перона погледът му бе привлечен — защото в добавък на невъзмутимата си, елегантна външност Джордж имаше и остър поглед, който търсеше винаги какво да осмее — от един мъж, който скочи от първокласен вагон и не тръгна, а просто залитна към изхода.

„Ей, драги! Накъде! — каза си Джордж. — Ама това е Пирата!“ — и насочи по следите му едрата си фигура. Нищо не го забавляваше така, както видът на някои пиян.

Нахлупил шапка, Босини се спря пред него, обърна се и се втурна обратно към вагона, откъдето току-що бе слязъл. Но бе закъснял. Дежурният го дръпна за палтото; влакът вече потегляше.

Опитното око на Джордж зърна до прозореца на вагона лицето на жена, облечена в сиво кожено палто. Мисис Соумс… Джордж разбра, че тук става нещо интересно.

Тръгна почти по петите на Босини — по стълбите, покрай контрольора за билетите, на улицата. Но през това време чувствата му се промениха; той изпитваше вече не само любопитство и желание да се забавлява, но и съжаляваше човека, който следваше. Пирата не беше пиян, а действаше под напора на бурно вълнение; говореше на себе си, но Джордж можа да улови само думите: „О, боже!“. Изглеждаше, че не съзнава какво върши, нито къде отива: гледаше втренчено, колебаеше се, вървеше като побъркан; и докато отначало беше само шегобиец, който търси развлечение, сега вече Джордж реши, че трябва да не изпуска от очи нещастника.

Зле беше чукнат той… Зле беше чукнат! Джордж се чудеше какво ли му е казала мисис Соумс във вагона. И тя изглеждаше зле. И Джордж я съжали, че трябваше да остане сама с мъката си!

Вървеше почти до Босини — висок, снажен, мълчалив, той се провираше леко и го следваше неотлъчно в мъглата. Не се касаеше вече за шега! Въпреки възбудата си запазваше безукорно хладнокръвие; защото редом със състраданието у него се бе пробудил инстинктът на ловец.

Босини тръгна направо през кръстопътя — в просторния плътен мрак, дето човек не виждаше на пет крачки пред себе си; дето гласове и свирки объркваха отвред усета за посока, призрачни коли изтрополяваха полека, а някоя светлинка изникваше от време на време като неясно островче в безбрежното тъмно море.

Към тая гибелна черна бездна бързаше Босини, а след него и Джордж. Ако нещастникът възнамеряваше да тикне „кратуната“ си под някой омнибус, ще се опита да го задържи! Това подгонено създание пресече улицата и се върна обратно не стъпка по стъпка, както вървяха другите в тая мъгла, а просто тичешком, сякаш Джордж размахваше камшик след него; и тази гонитба подир човек, който не знаеше какво върши, придоби невероятна привлекателност за Джордж.

Но една непредвидена случка запечата завинаги тоя миг в паметта на Джордж. Принуден да спре в мъглата, той чу нещо, което изясни изведнъж цялото събитие. Ясно беше вече какво беше казала мисис Соумс на Босини във влака. От откъслечните прошепнати думи Джордж разбра, че Соумс е упражнил съпружеските си права над една отчуждена, нелюбяща съпруга чрез пълния, върховен акт на владелец!

Въображението на Джордж се залута из тая нова обстановка; тя го порази; можеше да си представи мъката, ревността и възмущението на Босини. И помисли: „Да, наистина е малко прекалено! Не е чудно, че нещастникът почти се е побъркал!“

Той настигна жертвата си на пейката под един от лъвовете в Трафалгар Скуеър, чудовищен сфинкс, залутан като тях в тази бездна от мрак. Босини седеше неподвижен, безмълвен, а Джордж с братско търпение и състрадание застана зад него. Не му липсваше деликатност… или чувство за приличие… което не му позволяваше да се натрапва във тази трагедия; невъзмутим като лъва над тях, той чакаше, вдигнал кожената яка, която закриваше зачервените плътни бузи и цялото му лице, освен очите с насмешливо-състрадателен поглед. Хората минаваха край тях, отиваха от канцелариите в клубовете си — мъже, обвити във вълма от мъгла, никнеха като призраци и като призраци изчезваха. И, въпреки състраданието, злобната насмешливост на Джордж избухна във внезапен копнеж да дръпне тия призраци за ръкава и да им каже:

— Погледнете, приятели! Не се случва често такова зрелище! Пред вас е един нещастник, чиято любима току-що му е разправила една чудесна историйка за своя съпруг; елате, вижте колко тежко са го чукнали!

Представи си как ще зяпат по измъчения влюбен и се усмихна, като помисли за някой почтен, наскоро женен призрак, който по-лесно от другите би разбрал какво става в душата на Босини; представи си как тоя призрак все повече и повече ще зяпва и ще се нагълта с мъгла. Защото към буржоазията — особено към женените буржоа — Джордж изпитваше дълбоко презрение, присъщо на необузданите спортсменски души в нейните редове.

Но започна да се отегчава. Не бе правил сметка да чака.

„Най-сетне — каза си той — нещастникът ще изживее някак мъката; не за пръв път такова нещо се случва в нашето градче!“

Обаче жертвата му започна отново да мърмори с гняв и омраза. Отстъпвайки на внезапен порив, Джордж го побутна по рамото.

Босини се обърна.

— Кой сте? И какво желаете?

Джордж би се справил леко с всичко това при светлината на газените лампи, в обичайното всекидневие, което така добре познаваше; но в тази мъгла, сред която всичко беше мрачно, недействително, лишено от разбираемата за Форсайтови реална земна стойност, той бе обзет от странни тръпки и, като се опитваше да издържи погледа на този неуравновесен човек, си каза:

„Ако видя някой полицай, ще му го предам; този човек не бива да остава на свобода“.

Без да дочака отговор, Босини тръгна из мъглата и Джордж го последва, малко по-отдалечко може би, но още по-твърдо решен да не го изпуска от очи.

„Няма да отиде надалеко по тоя път — помисли Джордж; — истинско чудо е, че не го премазаха досега.“ Забрави вече за полицая, защото в сърцето му пламна отново свещеният спортсменски плам.

Босини хукна още по-бързо сред все по-плътния мрак; но този, който го следваше, видя известна цел в безумието му — той вървеше право на запад.

„Отива наистина у Соумс!“ — каза си Джордж. Тази мисъл го оживи. Забавен край за подобна гонитба! Той никога не бе обичал братовчед си.

Тегличът на минаващ файтон докосна рамото му и го накара да отскочи настрани. Той не възнамеряваше да загива заради Пирата или заради когото и да е. Но все пак, с вродената си упоритост, продължи по дирята, сред мъглата, дето се мержелееха само сянката на този, който той следеше, и мътната луна на най-близката лампа.

Изведнъж, с непогрешим усет на истински лондончанин, Джордж разбра, че са на Пикадили. Тук той можеше да се справи и със затворени очи; освободен от напрежението за ориентиране, мисълта му бе обзета отново от грижата за Босини.

Из дългата поредица светски подвизи, из смътното петно на съмнителни любовни приключения пред него изникна един спомен от собствената му младост. Все още затрогващ спомен, който внесе лъх на сено, лунно сияние и лятно упоение сред зловонната, черна лондонска мъгла… спомен за нощта, когато в непрогледния мрак на една морава бе чул от устните на жената, че не е единствен неин обладател. И за миг Джордж не вървеше вече по тъмния Пикадили, а лежеше отново с разбито сърце, заровил ръце в уханната росна трева, под дългата сянка на тополите, които закриваха луната.

Сграбчи го непреодолим копнеж да прегърне Пирата и да му каже: „Слушай, драги! Времето лекува всичко! Ела да се напием!“

Но някой изкрещя към него и той се отдръпна. Един файтон изникна от мрака и пак в мрака изчезна. И Джордж разбра изведнъж, че е загубил Босини. Изтича напред, назад, усети, че сърцето му премалява от страх, стаен в крилете на мъглата. По челото му изби пот. Той се спря, цял превърнат в слух.

— Така — довери той малко по-късно същата вечер на Дарти, докато играеха билярд в „Червената къща“ — го изгубих.

Дарти подръпна самодоволно тъмните си мустаци. Току-що бе набрал двайсет и три точки, след което бе загубил два пъти подред.

— А коя беше жената? — запита той.

Джордж изгледа полека месестото, бледо лице на светския лъв и тъжна усмивка трепна в крайчеца на устните и под тежките клепачи.

„Не, драги — помисли той. — Тъкмо на тебе няма да кажа.“ Защото, макар и да дружеше с Дарти, смяташе го за непочтен простак.

— Някоя куртизанка, навярно — отвърна той и натърка с тебешир щеката си.

— Куртизанка ли? — извика Дарти. Той си послужи всъщност с по-цветущ израз. — Аз пък бях сигурен, че е жената на нашия приятел Со…

— Така ли? — прекъсна го Джордж. — Сбъркал сте тогава, дявол да ви вземе.

Не улучи. Внимаваше да не се върнат вече към въпроса; най-после, към единадесет часа, след като според собствения му поетичен израз бе пил, „докато му притъмняло пред очите“, дръпна завесите и се загледа навън. Прозорците на „Червената чаша“ разсичаха тук-там мъглата, но наоколо не се виждаше жива душа.

— Нещастният Пират не ми излиза от ума — каза той. — Може би още скита из мъглата. Ако не е вече на оня свят — добави, странно покрусен.

— На оня свят ли? — попита Дарти, у когото пламна споменът за поражението му в Ричмънд. — Нищо му няма! Обзалагам се на едно срещу десет, че е бил просто пиян!

Джордж се обърна към него, страшен, огромен, с разярено мрачно лице.

— Я млъкнете! — каза той. — Нали ви обясних, че изглеждаше смазан.