Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (107)

Айрин

Щом изхвръкна с писмото в ръка, уплашен и смутен, Джон изтича по терасата, покрай ъгъла на къщата, облегна се на обвитата в зеленина стена и разкъса плика. Писмото беше дълго… много дълго! Това увеличи страха му; той зачете. Когато стигна до думите: „… се омъжила за бащата на Фльор“, всичко сякаш се завъртя пред него. Беше под някакъв прозорец, влезе оттам, мина през гостната и хола и се качи в стаята си. Разхлади лицето си със студена вода, седна до леглото и продължи да чете, оставяйки до себе си всеки прочетен лист. Почеркът на баща му се четеше лесно — Джон го познаваше много добре, при все че нито едно от писмата, които бе получавал досега, не беше и на четвъртината от днешното. Четеше с притъпено чувство — въображението му работеше наполовина. Едно нещо разбра ясно при това четене — мъката, която баща му е трябвало да изпита при писането на това писмо. Остави и последния лист и, в някаква умствена и нравствена безпомощност, зачете отново първия. Всичко му се струваше противно… мъртво и противно. После усети изведнъж, че го обля гореща вълна на ужас и покруса. Скри лице в ръцете си. Майка му! Бащата на Фльор! Взе писмото и продължи да чете машинално. И пак се върна чувството, че всичко това е мъртво и противно; неговата собствена любов е така различна! Писмото гласеше, че майка му… и баща й! Ужасно писмо!

Собственост! Нима съществуваха мъже, които смятаха жените за своя собственост? Срещнати по улицата или на село лица изникнаха пред него — червени като сушена риба; сурови и тъпи; превзети, сухи, зли — стотици, хиляди лица! Как можеше да знае какво мислят и вършат мъжете с такива лица? Улови в ръце главата си и простена. Майка му! Взе отново писмото и продължи да чете. „Ужас и отвращение… У майка ти е са живи и до днес… но децата ви… внуци… на човека, който я е притежавал някога така, както се притежава робиня…“ Той стана от леглото си. Това жестоко, призрачно минало, дебнещо да убие любовта му и любовта на Фльор, беше действителност, иначе баща му не би писал никога тия неща. „Защо не ми казаха още тогава — помисли той, — още в деня, когато видях за пръв път Фльор? Знаеха, че съм я видял. Страхували са се, а сега… стигнах дотук!“ Сломен от мъка, по-силна от разума и мисълта му, той се скри в най-тъмния ъгъл на стаята и седна на пода. Сви се като нещастно животинче. Тъмнината го утешаваше, а подът го връщаше към дните, когато нареждаше по него войничетата си за битки. Сгушен, с разрошени коси, обгърнал с ръце коленете си, седеше той там, без сам да знае откога. В това пълно униние го стресна отварянето на вратата откъм стаята на майка му. Щорите на прозореца, затворени през време на отсъствието му, бяха спуснати и от мястото, където стоеше, той можа само да чуе стъпките и шумоленето на роклята й, докато най-после видя зад леглото и самата нея, застанала пред тоалетната масичка. Тя държеше нещо в ръка. Той стаи дъх, с надежда, че тя няма да го забележи и ще си отиде. Видя я, че пипна няколко неща по масичката, сякаш търсеше в тях сила, после се обърна към прозореца — от глава до пети сива като призрак. Само мъничко да обърне глава — и ще го зърне! Устните й мръднаха:

— О, Джон!

Говореше на себе си; тонът на гласа й прониза сърцето на Джон. Това, което тя държеше в ръка, беше малка снимка. Обърна я към светлината, продължи да я гледа… съвсем мъничка снимчица. Джон я позна — неговата снимка като малко момченце, която тя носеше винаги в чантичката си. Сърцето му затуптя по-силно. И изведнъж, сякаш го бе чула, тя обърна очи и го видя. При внезапното й възклицание и движението, с което притисна до гърди снимката, той се обади:

— Да, аз съм.

Тя се приближи до леглото и седна съвсем близо до него, все още притиснала ръце до гърдите си; в нозете й бяха разпилените по пода листа от писмото. Седеше изправена, ръката й се вкопчи в ръба на леглото. Най-после заговори:

— И така, Джон, виждам, че вече знаеш.

— Да.

— Вижда ли татко?

— Да.

Последва дълго мълчание, най-после тя прошепна:

— О, милото ми дете!

— Няма нищо. Не се тревожи.

Чувствата му бяха така бурни и противоречиви, че той не смееше да мръдне — от огорчение, отчаяние и странен копнеж да усети на челото си ласката на нейните ръце.

— Какво ще правиш?

— Не зная.

Ново продължително мълчание. Тя стана. Постоя миг неподвижна, помръдна леко пръсти и каза:

— Мое скъпо, мило дете, не мисли за мене… мисли за себе си.

Заобиколи леглото откъм долния му край и се прибра в стаята си.

Джон се обърна — свит на топка, като таралеж — към своя ъгъл.

Двайсет минути може би минаха, преди да го стресне вик. Откъм терасата отдолу. Той скочи уплашено. Викът се повтори:

— Джон!

Викаше го майка му! Той изтича по стълбите, през празната трапезария, в студиото. Майка му бе коленичила пред старото кресло, а баща му лежеше в него, съвършено бял, с клюмнала на гърдите глава, стиснал молив в ръката, отпусната върху отворената книга — така неподвижна, както Джон не бе я виждал досега. Майка му го погледна обезумяла и каза:

— О, Джон!… Той е мъртъв… мъртъв!…

Джон също коленичи, наведе се през облегалото, на което преди малко бе седял, и долепи устни до челото. Студено като лед! Как можеше… Как можеше татко да е мъртъв, когато само преди един час… Майка му бе обгърнала с ръце коленете, притискаше гърди до тях.

— Защо… защо не бях при него? — чу той шепота й. После зърна на отворената страница разкривено написаното с молив „Айрин“ и се разплака. За пръв път виждаше той смърт и неизразимото й безмълвие заличи всяко друго чувство в него; всичко беше следователно само предисловие към това! Любовта, животът, радостта, тревогите, грижите, движението, светлината и красотата бяха само увод към страшното бяло безмълвие. То се отпечата дълбоко в съзнанието му: всичко му се стори изведнъж дребно, празно, кратко. Успя най-после да се овладее, стана и повдигна майка си.

— Мамо, не плачи… мамо!

Няколко часа по-късно, когато вече бе свършено всичко, което трябваше да се направи, и майка му си легна, той отиде да постои сам при баща си, положен на леглото и покрит с бял чаршаф. Дълго стоя загледан в това лице, което никога не се бе гневило… което бе винаги насмешливо и добро. „Да бъдеш добър и да вървиш винаги към целта си — това е всичко!“ — бе казал някога баща му. Как прекрасно бе постъпвал той винаги в съгласие с тази своя философия! Сега разбра — баща му отдавна е знаел, че краят ще бъде внезапен… Знаел е, но не бе казал нито дума. Джон го гледаше с любов и страхопочитание. Страдал бе самотно само заради майка му и него! Собствената му мъка изглеждаше така дребна сега, когато гледаше това лице. И името, едва надраскано върху оная страница! За сбогом. Сега вече майка му нямаше никого освен него! Приближи се до мъртвото лице, съвършено непроменено и, все пак, съвършено различно. Баща му бе казал някога, че не вярва съзнанието да надживява човека или, ако го надживява, то ще е само до единствения жизнен предел на тялото, до естественото изчерпване на жизнените сили; и ако тялото е пострадало поради злополука, прекалявания, тежко заболяване, съзнанието може да просъществува, докато — без никаква външна намеса в естествения му път — се изчерпи докрай. Това бе поразило Джон, защото не бе чувал от никого подобно предложение. Когато сърцето изменя по такъв начин… сигурно не е съвсем естествено! Може би съзнанието на баща му е в стаята, заедно с него. Над леглото беше портретът на бащата на баща му. И неговото съзнание може би е живо; и на брат му… несъщия му брат, загинал в Трансваал. Дали бяха всички край това легло? Джон целуна баща си по челото и се прибра на пръсти в стаята си. Вратата на стаята на майка му беше открехната; явно беше, че е идвала тук — приготвила му бе всичко, дори бисквити и топло мляко, а писмото не се виждаше вече на пода. Той изпи млякото и похапна, гледайки как угасва последния дневен светлик. Не се опита да надникне в бъдещето — гледаше само тъмните клони на дъба, високи до прозореца, и изпитваше чувството, че животът е спрял. По някое време през нощта, както се обръщаше в неспокойния си сън, му се стори, че вижда нещо бяло и неподвижно край леглото и се стресна.

Гласът на майка му каза:

— Аз съм, мили!

Ръката й върна леко главата му към възглавницата и бялата й фигура изчезна.

Сам! Заспа отново в тежък сън и сънува, че вижда как името на майка му се вие около леглото.