Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (4)

Вечеря у Суидин

На кръглата маса в оранжево-бледосинята трапезария на Суидин, която гледаше към парка, бяха наредени дванайсет куверта.

Кристален полилей със запалени свещи висеше над нея като огромен сталактит, озарявайки големите огледала в позлатени рамки, мраморните плочи на страничните маси и тежките позлатени столове с бродирани седалки. Всичко тук доказваше оная любов към красотата, така дълбоко вкоренена във всяко семейство, която е трябвало да си проправя със собствени сили път в обществото от по-низшите недра на природата. Суидин изпитваше наистина ненавист към простотата и любов към позлатата, с която винаги минаваше в очите на съдружниците си за човек с много добър, макар и прекалено разкошен вкус; а съзнанието, че още с влизането си в неговия дом човек получава представа за богатствата му, го изпълваше с дълбоко, непрекъснато щастие, каквото нищо друго в живота навярно не би могло да му даде.

След като се оттегли от комисионерството, една, по негова преценка, неприятна професия, особено поради това, че той занимаваше само с продажбите на търг, Суидин се бе отдал изцяло на вродените си аристократични вкусове.

В съвършения разкош в по-късните години от живота си той се чувстваше като муха в захарница, а съзнанието му, твърде малко заето от сутрин до вечер, беше съчетание от две странно противоположни вълнения — неизменно, дълбоко задоволство, че сам е спечелил богатството си, и убеденост, че човек с неговата изисканост никога няма да осквернява съзнанието си с труд.

Застанал до бюфета, в бяла жилетка с едри копчета от оникс и злато, той наблюдаваше как лакеят поставя трите бутилки шампанско в кофички с лед. Бледата плът под брадичката му не мърдаше между прегънатите ъгли на високата права яка, която — макар и да му пречеше при движение — не би променил за нищо на света. Очите му блуждаеха от бутилка на бутилка. Той обмисляше нещо и пресмяташе: „Джолиън ще изпие една чаша, най-много две, защото се пази. Джеймс вече не може да пие вино. Никълъс…“ Не би се учудил, ако ги види с Фани да се наливат с вода! Няма защо да брои Соумс: тия млади племенници — Соумс беше на трийсет и осем — не умееха да пият! Но Босини! При името на тоя чужденец Суидин се озова пред нещо извън обсега на собствената си философия и се спря. Смут нахлу в душата му. Тук вече не можеше нищо да предвиди! Джун беше още девойка, при това влюбена! Емили (мисис Джеймс) обичаше да изпие чаша шампанско. За Джули то беше доста резливо — нямаше да оцени вкуса му. Милата! Колкото до Хети Чесмън! При мисълта за тази отдавнашна приятелка лека замисленост замъгли безукорния блясък на очите му; не би се учудил, ако му изгълта половин бутилка!

Докато си спомняше останалите гости, по старческото му лице пробягна изражението на котарак, който ей сега ще измърка: мисис Соумс! Тя няма да пие може би много, но ще разбере какво пие; удоволствие е да й поднесеш хубаво вино! Прелестна жена… и любезна към него!

Мисълта за нея беше като шампанско! Удоволствие е да поднесеш хубаво вино на една толкова хубава млада жена, която умее да се облича и има толкова очарователно изискано държание… Удоволствие е да ти гостува! За пръв път през тая вечер главата му леко и мъчително мръдна между ъглите на правата яка.

— Адолф! Сложи още една бутилка.

Сам той щеше да пийне повечко, защото, благодарение на онези рецепти на Блайт, се чувстваше извънредно добре, а се беше погрижил и да не обядва. От седмици не се беше чувствал така добре. Изду долната си устна и даде последните нареждания:

— Адолф, съвсем малко Уест Индия^[1] с шунката.

Мина в хола и седна с разкрачени нозе на крайчеца на един стол. Високата му едра фигура застина веднага в очаквателна, странна, първобитна неподвижност, готов въпреки това веднага да скочи. От месеци не бе давал вечеря. Сегашната, в чест на годежа на Джун, му се бе сторила отначало досадно задължение (Форсайтови спазваха набожно обичая да отпразнуват годежите с обяд или вечеря), но, като приключи с изпращането на поканите и определянето на менюто, той се почувства приятно оживен.

Седнал сега с часовник в ръка, дебеличък, загладен, позлатен, приличен на приплескана топка масло, той не мислеше за нищо.

Висок мъж с побелели бакенбарди, някога на служба у Суидин, а сега продавач на зеленчук и плодове, влезе и извести:

— Мисис Чесмън, мисис Септимус Смол!

Влязоха две дами. Първата, облечена само в червено, беше с големи неподвижни петна от същия цвят по бузите и с твърд дързък поглед. Тя пристъпи към Суидин и протегна ръка с дълга ръкавица с цвета на иглика.

— Здравей, Суидин, цяла вечност не съм те виждала. Как си? Много си напълнял, скъпи приятелю!

Само втренченият поглед издаде вълнението на Суидин. В гърдите му ръмжеше безгласен гняв. Простащина е да си дебел и да ти го казват; той имаше просто по-широк гръден кош. Обърна се към сестра си, сграбчи ръката й и каза заповеднически:

— Здравей, Джули!

Мисис Септимус Смол беше най-висока от четирите сестри: доброто й, кръгло, позастаряло лице се понамръщи; по него се виждаха безброй подутини, сякаш се е намирала до тая вечер в телена маска и след свалянето й бяха останали топчета непокорна плът. И очите й бяха подпухнали. Така проявяваше тя постоянното си огорчение от загубата на Септимус Смол.

Прочута беше с това, че казва винаги нещо не на място, но, упорита като целия род, не отстъпваше, след като го е казала, а добавяше към него нещо още по-неуместно и така нататък. След смъртта на съпруга й нейните родова упоритост и реалистичен дух бяха завехнали. Много приказлива, тя можеше, щом й се удаде случай, да говори с часове с безизразно лице, да разказва с епична монотонност безбройните случаи, когато съдбата се е отнесла несправедливо с нея и, поради добросърдечността си, не долавяше, че слушателите й са на страната на съдбата.

След като бе гледала, горката, дълги години Смол (който беше болнав човек), тя бе привикнала с това и при безброй последващи случаи бе прекарвала безбройни часове край различни болни, деца и други безпомощни създания. Поради тази причина не можеше да се отърве от чувството, че светът е най-неблагоприятното място, дето човек може да попадне. Неделя след неделя те седеше в нозете на необикновено духовития проповедник, благоговейния Томас Скоулс, който имаше голямо влияние над нея; но тя успя да убеди всички, че и това дори е нещастие. Станала беше пословична в рода и щом забелязваха, че някой е особено досаден, казваха, че е „същинска Джули“. Песимистичният й характер би погубил още на четиридесет години всеки друг освен един Форсайт, а тя беше седемдесет и две годишна и изглеждаше блестящо. Човек чувстваше, че в нея се крие жизнерадост, която все още би могла да се прояви. Имаше три канарчета, котарака Томи и половин папагал — общо със сестра си Естер; нещастните създания (пазеха ги да не се мяркат пред Тимоти, който не понасяше животни) разбираха по-добре от хората, че тя не е виновна за унинието си, и бяха страстно привързани към нея.

Тази вечер тя беше мрачно величествена в черна коприна, с лилав бордюр по скромното триъгълно деколте, и черна кадифена панделка в основата на тънката шия. Почти всички Форсайтови смятаха черния и лилавия цвят за най-приличния за всички вечерни рокли.

Понамуси се към Суидин и каза:

— Ан питаше за теб. Цяла вечност не си идвал.

Суидин сложи палци на мишничните извивки на жилетката си и отвърна:

— Ан е много отслабнала, трябва да повикате лекар!

— Мистър и мисис Никълъс Форсайт!

Никълъс Форсайт влезе усмихнат, вдигнал правите си вежди. През деня бе успял да прокара план за използване на някакво племе от Горна Индия в златните мини в Цейлон. Отдавнашен негов план, пробутан с големи мъчнотии… Редно беше да се радва. Това щеше да удвои добива на мините му, а — както той често убедително твърдеше — всеки човек трябва да умре, така че все едно е дали ще умре от бедност и старост в собствената си страна, или преждевременно от влагата в чуждестранна мина, щом с тази промяна в живота си ще бъде полезен за британската империя.

Досетливостта му беше несъмнена. Вдигайки към слушателя кривия си нос, той добавяше:

— Поради липса на няколкостотин такива работници години наред не сме давали дивиденти и погледнете стойността на акциите ни. Не мога да взема и по двайсет шилинга за тях.

Ходил бе вече в Ярмут и се бе върнал оттам с чувството, че е продължил с десет години живота си. Стисна ръка на Суидин и извика весело:

— Ето ни пак всички заедно!

Слабата мисис Никълъс се усмихна с плаха веселост зад гърба му.

— Мистър и мисис Джеймс Форсайт! Мистър и мисис Соумс Форсайт!

Суидин прибра крака и застана като безукорен домакин.

— Добре дошъл, Джеймс, добре дошла, Емили! Как си, Соумс? Какво правиш?

Ръката му сграбчи ръката на Айрин, очите му светнаха. Хубава жена… малко бледа може би, но каква фигура, какви очи, какви зъби! Прекалено хубава за тоя приятел Соумс!

Боговете бяха дали на Айрин тъмнокафяви очи и светла коса — странно съчетание, което привлича погледите на мъжете и минава за белег на слаб характер. А плътната мека бледност на шията и раменете й над златистата рокля придаваха очарователна странност на личността й.

Соумс стоеше зад нея, приковал поглед във врата й. Стрелките на Суидиновия часовник, все още отворен в ръката му, бяха отминали цифрата осем; половин час закъснение от обичайното време за вечеря… Суидин не бе обядвал… и странно първично нетърпение забушува в него.

— Джолиън няма навика да закъснява! — обърна се той с несдържано нетърпение към Айрин. — Предполагам, че Джун го е забавила!

— Влюбените винаги закъсняват.

Суидин я погледна втренчено, страните му станаха тъмнопортокалови.

— Не виждам защо. Трябва да е някаква модна глупост.

Зад това избухване мърмореше и ревеше сякаш безсловесната грубост на първобитните поколения.

— Кажете ми, кака ви се струва новата ми звезда, чичо Суидин? — каза кротко Айрин.

В дантелата над бюста й блестеше петолъчна звезда от единадесет елмаза.

Суидин погледна звездата. Той разбираше от скъпоценни камъни — никакъв въпрос не би бил по-уместен, за да отклони вниманието му.

— Кой ви я подари? — запита той.

— Соумс.

Лицето й не се промени, но бледите очи на Суидин се разшириха, сякаш го бе огорчило някакво внезапно прозрение.

— Предполагам, че скучаете в къщи — каза той. — Когато ви е приятно, заповядайте на вечеря у дома, ще ви поднеса най-хубавото вино в Лондон.

— Мис Джун Форсайт… мистър Джолиън Форсайт… мистър Босини!…

Суидин вдигна ръка и избоботи:

— А сега — на трапезата!

Той влезе под ръка с Айрин под предлог, че не я бил канил от женитбата й насам. Джун беше предоставил на Босини, който трябваше да седне между Айрин и годеницата си. От другата страна на Джун бяха Джеймс и мисис Никълъс, после Джолиън старши и мисис Джеймс, Никълъс и Гети Чесмън, Соумс и мисис Смол, която затваряше кръга със Суидин.

При семейните вечери у Форсайтови се спазваха известни традиции. Така например не се поднасяха ордьоври. Неизвестно по каква причина. По-младите членове на рода го обясняваха с високата цена на стридите, но това се дължеше по-вероятно на желанието да се стигне по-скоро до същественото, на здравия практически усет, решил веднага, че ордьоврите са празна работа. Само в дома на Джеймс не можеха да се противопоставят на обичая, приет от всички в Парк Лейн, и изневеряваха от време на време на семейното правило.

След като всеки заемеше мястото си, до поднасяне на първото антре^[2] настъпваше мълчаливо, почти мрачно взаимно пренебрежение, прекъсвано със забележки от рода на: „Том пак не е добре; не зная какво му е!“, „Предполагам, че Ан не слиза сутрин!“, „Как се казва лекарят ви, Гари? Стъбс ли? Той е шарлатанин!“, „Уинифред ли? Много деца има тя. Четири ли бяха? Слаба е като клечка!“, „Защо поднасяте този херес, Суидин? Много е силен за мен.“

При втората чаша шампанско започваше да се чува леко бръмчене. Очистено от страничните звуци и представено в първичния си вид, това обикновено се оказваше някаква история, разказвана от Джеймс, която продължаваше дълго и стигаше понякога до общопризнатата кулминационна точка на всяко форсайтовско пиршество — поднасянето на жигото^[3].

Никой Форсайт не даваше вечеря, без да се снабди с овнешки бут. Неговата сочна плътност бе напълно подходяща за хората с „видно обществено положение“. Той бе хранителен и… вкусен, ястие, което човек помни, че е ял. С минало и бъдеще — като банков влог; а освен това можеше да се разговаря за него.

Всеки клон от рода държеше упорито на бутовете от определена област — Джолиън старши се кълнеше в Дартмур, Джеймс — в Уелс, Суидин — в Саутдаун^[4], а Никълъс твърдеше, че, и да му се смеят, за него нямало по-хубаво място от Нова Зеландия. Колкото до Роджър, „особнякът“ между братята, той трябваше да си открие собствена област за доставка и, с остроумието на човек, измислил новата професия за синовете си, бе намерил магазин, дето продаваха германски овнешки бутове. Когато го укориха за това, той доказа правотата на твърдението си, като представи сметката от месаря, от която личеше, че е платил много повече от другите. По тоя повод именно Джолиън старши се обърна към Джун с едно от своите философски обобщения:

— Можеш да ми вярваш — Форсайтови ни се водят, ни се карат… Сама ще разбереш, като пораснеш!

Само Тимоти стоеше настрана, защото, макар да си хапваше охотно жиго, твърдеше, че го ядял със страх.

За всеки, който се интересува от душевността на Форсайтови, това важно блюдо е от първостепенно значение: то не само подчертава колективната им и индивидуална упоритост, но отбелязва, че те принадлежат тялом и духом към висшата класа, която вярва само в храната и добрия вкус, без да се поддава на разни сантиментални копнежи за красота.

По-младите членове на рода биха могли да минат наистина и без жиго, предпочитайки някоя токачка или салата от раци — възбуждащи въображението, макар и не така хранителни. Но това бяха обикновено жените; или младежите, покварени от майките си, които са били принудени да ядат цял живот жиго и са предали на синовете си своята скрита ненавист към тая храна.

След приключване на споровете дойде ред на тюскбърийската шунка, поднесена със съвсем малко западноиндийски сос… Суидин се забави толкова с това ядене, че задържа по-нататъшния ход на вечерята. А, за да може да му се наслади от все сърце, дори престана да разговаря.

От мястото си до мисис Септимус Смол Соумс наблюдаваше внимателно. По съвсем лични причини, свързани със съкровено намерение за строеж, той гледаше Босини. Архитектът може би подхождаше за целта — изглеждаше умен мъж. Облегнат на стола си, той правеше замислено укрепления от трохите. Соумс забеляза, че смокингът му е добре ушит, но доста тесен, сякаш е бил правен твърде отдавна.

Видя го, че се обърна да каже нещо на Айрин, при което лицето й засия, както сияеше често за другите и никога — за самия него. Опита се да долови какво приказват, но в същото време му заговори леля Джули.

Не смятал ли Соумс, че това е нещо съвсем необикновено? Миналата неделя милият мистър Скоулс държал такава духовита и язвителна проповед:^[5] „Каква полза, казал той, ако човек спечели душата си, а загуби целия си имот?“ Това според него бил девизът на буржоазията. Какво искал да каже с това? Може би буржоазията наистина разсъждава така… Самата леля Джули не знаеше така ли е. Как мисли Соумс?

Той й отговори разсеяно:

— Отде да зная? Освен това Скоулс е малко шарлатанин, струва ми се.

В това време Босини оглеждаше сътрапезниците си, сякаш изтъкваше пред Айрин особеностите им, и Соумс се питаше какво ли й казва. Ако се съди по усмивката й, тя очевидно се съгласяваше с преценката му. Винаги изглеждаше съгласна с другите.

Погледът й се насочи към него; Соумс веднага наведе очи. Усмивката бе изчезнала от устните й.

Шарлатанин ли? Какво иска да каже Соумс с това? Щом мистър Скоулс… един духовник… може да бъде шарлатанин, какво остава за другите… А, това е ужасно!

— Да, такива са! — каза Соумс.

През краткото ужасно мълчание на леля Джули той можа да чуе нещичко от думите на Айрин, което прозвуча като: „Вие, който прекрачихте този праг, надежда всяка тука оставете!“^[6]

Но Суидин бе изял най-после шунката си.

— Откъде се снабдявате с гъби? — питаше той Айрин с изискан тон. — Трябва да ги поръчате у Снайлибоб… Ще ви ги доставя съвсем пресни. По-дребните търговци не си дават толкова труд!

Айрин се обърна да му отговори и Соумс видя как в това време Босини я наблюдава усмихнат. Интересна усмивка имаше тоя приятел. Чистосърдечна, като усмивката на доволно дете. Колкото до прякора, който му бе дал Джордж — Пирата, — не беше много подходящ. Като видя, че Босини се обръща към Джун, Соумс също се усмихна, и то със злорадство: не обичаше Джун, а забеляза, че тя е недоволна.

Не беше никак чудно, защото току-що бе водила следния разговор с Джеймс:

— Когато се прибирах, чичо Джеймс, поспрях се край реката и видях едно прекрасно място за къща.

Джеймс, който ядеше бавно и старателно, престана да дъвче:

— Какво? — каза той. — А, да. Къде беше?

— Близо до Пангборн.

Джеймс сложи нова хапка шунка в устата си и Джун почака.

— А знаеш ли дали земята се дава под наем — запита най-после той — и какви са цените на местата?

— Да — отговори Джун. — Проучих. — Решителното й личице изглеждаше подозрително сериозно и оживено под червеникавата корона.

Джеймс я изгледа с изражение на следовател.

— Какво? Да не мислиш да купуваш земя? — каза най-после той и остави вилицата си.

Джун се почувства много насърчена от този интерес. Отдавна мечтаеше чичовците й да направят добро на себе си и на Босини, като си построят вили.

— Не, разбира се — каза тя. — Но мислех, че мястото е великолепно; ти… или… някой друг да си построи къща.

Джеймс я погледна косо и сложи нова хапка шунка в устата си.

— Земята там трябва да е много скъпа — каза той.

Това, което Джун бе взела за лична заинтересованост, беше само безличното оживление на всеки Форсайт, когато чуе, че нещо хубаво може да мине в чужди ръце. Но тя не искаше да разбере, че няма изгледи за успех, и продължи да настоява на своето:

— Ти трябва да поживееш извън града, чичо Джеймс. Как ми се иска да имам много пари… Нито един ден не бих живяла тогава в Лондон.

Джеймс бе разтърсен из основи. Нямаше представа, че племенницата му има такива прости вкусове.

— Защо не отидеш да живееш извън града? — повтори Джун. — Толкова добре ще е за теб!

— Какво? — отвърна възбудено Джеймс. — Да купувам земя… каква полза, мислиш, ще имам да купя земя и да строя къщи?… Няма да получа и четири на сто от парите си!

— Какво значение има това? Ще имаш чист въздух.

— Чист въздух! — възкликна Джеймс. — за какво ми е чист въздух…

— Аз пък мислех, че всеки обича чистия въздух — каза презрително Джун.

Джеймс изтри устата със салфетката си.

— Ти не знаеш цената на парите — каза той, като отбягваше да я погледне.

— Не я зная! И се надявам никога да не я науча! — Бедната Джун прехапа с неизразимо огорчение устни и замълча.

Защо роднините й бяха толкова богати, а Фил не знаеше откъде да вземе пари за цигари? Защо не можеха да направят нещо за него? Бяха такива егоисти! Защо не си построят вили? Тя беше изпълнена с трогателен чистосърдечен догматизъм, който постига понякога и големи успехи. Босини, към когото се обърна за утешение, разговаряше с Айрин и душата на Джун се смрази. В очите й блесна гняв, както у Джолиън старши, когато някой се противопоставяше на волята му.

И Джеймс се почувства страшно разстроен. Все едно, че някой беше заплашвал правото му да влага парите си с пет на сто. Джолиън я бе разглезил. Нито една от неговите собствени дъщери не би казала такова нещо. Джеймс се бе държал винаги много либерално с децата си, затова почувства още по-дълбоко огорчение. Зае се намусено с ягодите, покри ги обилно със сметана и ги изяде набързо; те поне не можеха да му се изплъзнат.

Нищо чудно, че беше възмутен. Зает цели петдесет и четири години (станал бе адвокат на най-ранна възраст) да урежда ипотеки, да запазва влогове на неизменно високо и сигурно лихвено равнище, да води преговори, без да накърни своя и на клиентите си интерес, да пресмята точните парични възможности при всички отношения в живота, той беше започнал най-сетне да мисли само с парични знаци. Парите бяха сега неговата светлина, негов зрителен орган, това, без което той наистина не можеше да вижда, да схваща истински нещата; и да му кажат в лицето: „Надявам се, че никога няма да науча цената на парите!“ — това наистина го огорчи и ядоса. Знаеше, че казаното е глупост, иначе би се уплашил. Накъде върви светът? Но, като си припомни изведнъж историята на Джолиън младши, той се поуспокои: какво можеше да се очаква от дъщерята на такъв баща? А това пък отведе мислите му в още по-неприятна насока: какви бяха тия приказки за Соумс и Айрин?

И Форсайтови, както всеки уважаващ се род, имаха център за обмяна на семейните тайни и оценки на семейния състав. На Форсайтовската борса се знаеше, че Айрин се разкайва за брака си. Това разкайване не се одобряваше от другите. Трябвало да мисли навреме: никоя сериозна жена не прави такива грешки.

Джеймс мислеше намръщено, че Соумс и Айрин имат хубава (макар и малка) къща на чудесно място, нямат деца, нито парични грижи. Соумс не обичаше да говори за работата си, но сигурно беше вече доста богат. Основният му доход беше от професията му — и Соумс като баща си беше член на добре известното адвокатско бюро „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“, а беше и твърде предвидлив. Спечелил бе необикновено много от ипотеки, които бе поел — чрез навременно отнемане правото на плодоползване… Извънредно сполучливи сделки!

Нямаше причина Айрин да не е щастлива, а казваха, че искала отделна стая. Той знаеше как ще свърши това. По-лошо, отколкото ако Соумс пиеше.

Джеймс погледна снаха си. Незабелязаният му поглед беше студен и изпълнен със съмнения. В него се долавяха молба, страх и някакво лично недоволство. Защо трябваше да го тревожат? Всичко това навярно е глупост; жените са такива смешни същества! Така много преувеличават, че човек не знае на какво да вярва! А и на него никой нищо не казваше, трябваше да открива всяко нещо сам. Той погледна отново бегло Айрин, после сина си. Соумс слушаше леля Джули и наблюдаваше изпод вежди Босини.

„Знам, че много я обича — помисли Джеймс. — Достатъчно е човек да погледне какви подаръци й прави.“

Невероятното безразсъдство на студенината й го порази още по-силно. Жалко, тя беше много привлекателно същество и той би я обикнал, ако му дадеше възможност. Напоследък се беше сближила с Джун; това не беше от полза за нея; положително не беше от полза. Започнала бе да има собствени мнения по въпросите. Не можеше да я разбере какво иска. Имаше прекрасен дом и всичко, което би могла да пожелае. Той чувстваше, че друг трябва да й избира приятелствата. Опасно беше нещата да продължават така.

Всъщност с навика си да покровителства нещастните Джун бе изтръгнала от Айрин едно признание и я бе посъветвала да се справи със злото, ако се наложи, дори и чрез раздяла. Но Айрин бе замълчала мрачно пред тия увещания, сякаш й се струваше ужасно да мисли за хладнокръвно водена борба. Защото — бе доверила тя на Джун — Соумс никога нямало да се откаже от нея.

„Кой го пита? — бе извикала Джун. — Да прави каквото иска… достатъчно е ти да не отстъпваш!“ И бе намекнала нещичко по този въпрос в дома на Тимоти. Джеймс бе изпитал, естествено, възмущение и ужас, като го чу.

Ами ако Айрин наистина си втълпи… Той почти не можеше да си представи подобна мисъл!… Да напусне Соумс? Тази мисъл му се стори така непоносима, че веднага я прогони; прогони мрачните призраци, извикани от нея — роднинските клюки, които забръмчаха в ушите му, шума около името му, около името на собствения му син. За щастие тя нямаше пари… Някаква жалки петдесет лири на година! Припомни си с презрение покойния Ерън, който не бе й оставил нищо. Загледан унесено в чашата си, кръстосал под масата дългите си нозе, той почти забрави да стане, когато дамите напуснаха стаята. Трябваше да поговори със Соумс… да го предупреди. Не може да я карат така, след като си бе представил възможното развитие на нещата. Забеляза със скрито неодобрение, че Джун бе оставила всичкото вино в чашата си.

„Това дребосъче е в основата на всичко — помисли той, — Айрин никога не би се сетила за такова нещо сама.“ Джеймс беше човек с въображение.

Гласът на Суидин го разбуди от унеса му.

— Дадох четиристотин лири за нея — казваше той. — Това е, разбира се, истинска художествена творба.

— Четиристотин! Хм! Много пари! — повтори Никълъс.

Предметът, за който говореха, беше красиво изработена скулптурна група от истински мрамор; от своята висока (също така мраморна) подставка тя придаваше културен облик на цялата стая. Шестте допълнителни голи женски фигури, изработени особено изкусно, сочеха централната фигура на също така гола жена, която сочеше към себе си. И всичко това внушаваше у зрителя особено приятно чувство за необикновена ценност. Седнала почти срещу нея, леля Джули с голяма мъка се сдържа да не я гледа през цялата вечер.

Сега се обади Джолиън старши. Той именно бе започнал разговора:

— Четиристотин лири! За това ли си дал четиристотин лири?

За втори път тази вечер брадичката на Суидин се раздвижи мъчително между краищата на яката му.

— Четири… стотин… лири, английска пара, нито фартинг^[7] по-малко. И не съжалявам. Това не е обикновена английска скулптура… а истинска модерна италианска!

Соумс изкриви в усмивка ъгълчето на устните си и погледна отсреща Босини. Архитектът се подсмиваше зад дима на цигарата си. Сега вече приличаше на пират.

— Много труд е вложен в нея — побърза да се намеси Джеймс, развълнуван от размера на статуята. — Добре би се продала у Джобсън.

— Авторът й, един нещастен чужденец — продължи Суидин, — ми поиска петстотин… аз му дадох четиристотин. А тя струва осемстотин. Сигурно е гладувал, нещастникът.

— Ах! — обади се неочаквано Никълъс. — Хората на изкуството са наистина бедни и опърпани; чудя се просто как живеят. Младият Флажолети например, когото Фани и момичетата постоянно канят да свири на цигулка, едва ли изкарва повече от сто лири на година.

Джеймс поклати глава.

— Ох! — каза той. — Наистина, как живеят тези хора!

Джолиън старши бе станал и с пура в уста отиде да разгледа по-отблизо скулптурната група.

— И две лири не бих дал за нея! — отсече най-после той.

Соумс видя как баща му и Никълъс се спогледаха тревожно; от другата страна на Суидин Босини беше все още обвит в дим.

„Интересно е да се разбере какво ли мисли той за нея?“ — помисли Соумс, който много добре знаеше, че тази скулптура е безнадеждно vieux jeu^[8] — по вкуса на миналото поколение. У Джобсън беше невъзможно да продадеш такава художествена творба.

Най-после се обади и Суидин.

— Вие никога не сте разбирали от статуи. Купувате картини и нищо повече.

Джолиън старши се върна на мястото си, като изхвърляше кълба дим от пурата си. Нямаше да спори с такъв упорит простак като Суидин, твърдоглав като муле и неспособен да различи статуя от… сламена шапка.

— Гипс! — каза кратко той.

Суидин доста време не можа да проговори; най-после удари с пестник по масата:

— Гипс! Бих желал да видя в твоята къща нещо наполовина толкова хубаво!

Зад думите му сякаш отново прозвуча тътнещата грубост на първобитното поколение.

Положението бе спасено от Джеймс.

— А вие какво ще кажете, мистър Босини! Като архитект трябва да разбирате от статуи.

Всички погледи се обърнаха към Босини; всички зачакаха със странно, недоверчиво изражение отговора му.

Обаждайки се за първи път, Соумс също запита:

— Да, Босини, какво ще кажете вие?

А Босини отвърна безучастно:

— Забележителна творба.

Думите му бяха отправени към Суидин, очите му се усмихваха лукаво на Джолиън старши; само Соумс остана незадоволен.

— Забележителна с какво?

— С наивността си.

Отговорът бе последван от многозначително мълчание; само Суидин не бе уверен дали казаното означава похвала.