Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (77)

Затихнало въодушевление

Войната се проточи; според Никълъс щяла да струва най-малко триста милиона! Имаше сериозна опасност за увеличаване данъка върху дохода. Но срещу парите си щяха да получат веднъж завинаги цяла Южна Африка. И макар към три часа собственическият инстинкт да се чувстваше здраво разтърсен, на закуска се съвземаше със съзнанието, че на този свят нищо не се получава даром. Хората се занимаваха, общо взето, с работите си, сякаш не съществуваха война, концентрационни лагери, неуловимият де Вет^[1] или недоволството на Европа, с една дума — нищо неприятно. Всъщност настроението в Англия можеше да се сравни с картата на Тимоти, защото Тимоти не местеше вече флагчетата, а те не мръдваха сами нито назад, нито дори напред, както би трябвало да се движат.

Затишието се разпростря: обзе и Форсайтовата борса, където се чувстваше обща неувереност за бъдещето. Съобщението в колоната за женитби в „Таймс“: „Джолиън Форсайт за Айрин, единствената дъщеря на професор Ерън“ предизвика съмнение дали Айрин е правилно назована. Но все пак изпитаха облекчение, че не е казано: „«Айрин, бившата съпруга» или «Айрин, разведената съпруга» на Соумс Форсайт“.

Общо взето, семейството се държа още от началото твърде достойно към тази „история“. Както бе заявил Джеймс: „Свършено!“ Няма защо да се вълнуват! Никаква полза, ако признаят, че е било „една отвратителна каша“, според новия начин на изразяване.

Но какво щеше да стане, след като Соумс и Джолиън се бяха оженили повторно? Това именно беше любопитно да се знае. Джордж, както разправяха, се обзаложил с Юстас на шест срещу четири, че малкият Джолиън ще изпревари малкия Соумс. Джордж беше такъв смешник! Говореше се също, че се басирал с Дарти дали Джеймс ще доживее до деветдесет години; но никой не знаеше кой от двамата е държал за Джеймс.

В началото на май Уинифред съобщи, че Вал бил ранен в крака и ще бъде освободен от строя. Гледала го съпругата му. Щял да понакуцва, но толкова малко, че не си струвало труда дори да се споменава. Искал от дядо си да му купи там ферма, за да отглежда коне. Бащата на Холи й давал по осемстотин лири годишно: ще могат да живеят следователно много добре, защото и на Вал дядо му беше обещал петстотин; но, колкото до фермата… не знаеше, не можеше да каже: не искаше Вал да хвърля парите си на вятъра.

— Нали трябва да работи все пак нещо? — бе възразила Уинифред.

Леля Естер смяташе, че милият му дядо постъпва разумно, защото, ако не му купи ферма, няма опасност парите да пропаднат.

— Но Вал обича коне — настоя Уинифред. — Това е тъкмо занимание за него.

Леля Джули заяви, че конете са много несигурно нещо… Не знаят ли от Монтегю?

— Вал е съвсем друг — отвърна Уинифред. — Прилича на мене.

Леля Джули се съгласи, че Вал е разумен.

— Все си спомням — каза тя — как бе дал фалшива пара на един просяк. Дядо му толкова се радваше! Намираше това за признак на голяма съобразителност. Помня как казваше, че Вал би трябвало да постъпи във флотата.

Леля Естер също се обади: не смята ли Уинифред, че е много по-добре за младите да бъдат осигурени, без да се излагат още отсега на каквито и да е опасности?

— Може би сте прави — каза Уинифред, — ако бяха в Лондон: в Лондон е приятно да не вършиш нищо. Но в оня край той просто ще скучае до смърт.

Леля Естер смяташе, че не е лошо да работи, ако няма опасност да загуби. Не е като да нямат пари! Тимоти бе постъпил толкова добре, когато се бе оттеглил. Леля Джули пък поиска да узнае какво мисли Монтегю.

Уинифред не й отговори, защото Монтегю бе отговорил само: „Почакайте да умре старият!“

В този миг съобщиха за Франси. Очите й сияеха от усмивка.

— Е-е — започна тя, — какво мислите за това?

— По кое, мила?

— За тазсутрешното съобщение в „Таймс“.

— Нищо не сме видели; ние четем вестника след вечеря. Дотогава е при Тимоти.

Франси изгледа всички подред.

— Не смяташ ли, че трябва да ни кажеш? Какво е имало във вестника?

— Айрин родила син в Робин Хил.

Леля Джули притаи дъх.

— Хм! — Промълви тя. — Те се ожениха през март!

— Да, лельо; интересно, нали?

— Аз пък се радвам — каза Уинифред. — Мъчно ми беше, че Джолиън загуби сина си. Можеше да бъде и Вал.

Леля Джули сякаш се унесе.

— Питам се — промълви тя, — как ли ще се почувства милият Соумс? Той толкова желаеше да има син! Едно птиче ми каза.

— И скоро ще има — заяви Уинифред. — Ако не се случи нещо.

В очите на леля Джули светна радост.

— Чудесно! — извика тя. — Кога?

— През ноември.

Щастлив месец! Но би предпочела да е по-рано. Дълго ще трябва да чака Джеймс… на своята възраст!

Чакане! Намериха, че ще бъде дълго за Джеймс, макар че самите те бяха свикнали да чакат. Това беше всъщност едничкото им забавление. И чакаха! Чакаха да прочетат „Таймс“, чакаха да дойде някоя племенница или племенник да ги поразвлече; чакаха вест за здравето на Никълъс, за решението на Кристофър да стане артист; за известия от мината на племенника на мисис Макендър; чакаха доктора, който трябваше да види защо Естер се събужда толкова рано сутрин; вечно заетите книги от библиотеката; чакаха да разберат дали е настинал Тимоти; чакаха някой тих и топъл, но не горещ ден, за да се поразходят из Кенсингтън Гардънс. Чакаха край камината кога ще удари часовникът между тях, докато слабите им възлести ръце с изпъкнали жили премятаха чорапи или дантели на куки, а косите им, послушни като вълните пред Кнут^[2], не мръдваха и не променяха цвета си. Чакаха в черните копринени или атлазени рокли кога според дворцовия етикет Естер ще може да облече тъмнозелено, а Джули — тъмнокафяво. Чакаха, преживявайки полека в своята старческа памет дребните радости и грижи, събития и надежди в малкия семеен свят, както крави преживят търпеливо в своите ливади. А новото събитие наистина заслужаваше да го очакват. Соумс беше техен любимец с навика си да им подарява картини, с неделните си посещения, които така много им липсваха, с това, че се нуждаеше от съчувствието им заради неуспешния си първи брак. Новото събитие — раждането на наследник на Соумс — беше важно колкото за него, толкова и за милия му баща, който не биваше да умре, докато не узнае нещо определено. Джеймс не обичаше никакви несигурни неща; и не можеше, разбира се, да е доволен, че има за внуци само децата на Монтегю Дарти. Името е все пак от значение, то се знае! И тъй като деветдесетият рожден ден на Джеймс наближаваше, те се питаха какви ли мерки взима той. Беше първият Форсайт, достигнал тази възраст и поставил, така да се каже, нов рекорд по дълголетие. А това беше много важно на техните години — осемдесет и осем и осемдесет и пет; макар да не им се искаше да мислят за себе си, когато можеха да мислят за Тимоти, който беше само на осемдесет и две. На оня свят е, разбира се, по-хубаво. „Много са жилищата в дома на отца ми“ беше едно от любимите изречения на леля Джули — то винаги я утешаваше, защото подсказваше недвижима собственост, от каквато бе забогатял милият Роджър. Библията беше наистина велика опора и при много хубаво време в неделни дни те отиваха сутрин на черква; а когато биваше напълно сигурна, че Тимоти не е в кабинета, леля Джули се промъкваше там и оставяше едно отворено евангелие между многото книги на масичката — той четеше много, разбира се, нали е бил издател! Но бе забелязала, че след това той биваше винаги сърдит на вечеря. А Смитър й бе казала, че неведнъж, като чистела стаята, прибирала книги от пода. И все пак въпреки всичко те чувстваха, че на небето не ще бъде така приятно и удобно, както в стаите, където и те, и Тимоти живееха и чакаха от толкова години. Леля Естер, особено, не можеше да понася дори мисълта за някакво условие. Всяка промяна, по-точно всяка мисъл за промяна — защото промяна изобщо нямаше — я разстройваше ужасно. По-жизнена от нея, леля Джули понякога си мислеше, че една промяна би било нещо интересно: колко приятно бе прекарала в Брайтън през оная година, когато бе починала Сюзън! За Брайтън обаче се знаеше, че е хубаво място, докато на небето никой не знаеше; затова беше все пак по-добре да почакат.

На 5 август сутринта — Джеймсовия рожден ден — всички бяха необикновено развълнувани и си размениха писъмца по Смитър, когато им занесе закуската в спалните. Смитър щеше да занесе приветствията им заедно с дребните подаръци, да разбере как е мистър Джеймс, добре ли е прекарал нощта при такова вълнуващо събитие. А на връщане може би ще се отбие на Грийн Стрийт — беше й малко настрана, но след това ще вземе омнибуса от Бонд Стрийт и ще се поразвлече малко по този начин, — за да помоли мисис Дарти непременно да ги посети, преди да замине на летуване.

Всичко това бе изпълнено от Смитър — една безупречна прислужница, възпитана преди трийсет години от леля Ан и стигнала до непознато днес съвършенство. Мисис Джеймс казала, че мистър Джеймс прекарал много добре нощта и ги поздравява; мистър Джеймс, казала още мисис Джеймс, се чудел и се оплаквал защо се суетят толкова. Мисис Дарти също ги поздравявала и обещала да дойде за чая.

Малко засегнати от това, че не бяха споменали за подаръците им — тя забравяха всяка година нежеланието на Джеймс да получава подаръци, „да гледат как пилеят пари за него“, както се изразяваше той, — леля Джули и Естер бяха все пак „възхитени“. По всичко личеше, че Джеймс е в добро настроение, а това беше особено важно за него. Започнаха да чакат Уинифред. Тя дойде в четири часа заедно с Имоджин и Мод, току-що завърнала се от училище и „станала вече хубава девойка“, а пред тях беше неудобно да разпитват за Анет. Леля Джули все пак събра смелост да се осведоми дали Уинифред е чула нещо и дали Соумс вече очаква.

— Вуйчо Соумс винаги очаква нещо, лельо — прекъсна я Имоджин; — само че не му се радва, като го постигне.

Тези думи напомниха нещо познато на леля Джули. О, да! Онази карикатура, нарисувана от Джордж, която изобщо не им бяха показали и до днес! Но какво искаше да каже Имоджин? Че вуйчо й винаги иска да получи повече, отколкото му се полага? Никак не беше хубаво да мисли така за него.

Гласът на Имоджин прозвуча ясно и отривисто:

— Представете си! Анет е само две години по-голяма от мене; за нея трябва да е ужасно, че е съпруга на чичо Соумс!

Леля Джули вдигна ужасено ръце.

— Ти не знаеш какво приказваш, мила! — възкликна тя. — Вуйчо ти Соумс е прекрасна партия за всяка жена. Той е толкова умен, красив, богат, внимателен, грижлив и никак не е стар, като вземем пред вид всичко това.

Имоджин само се усмихна и погледна последователно „милите старици“ със своите сластни очи.

— Пожелавам ти — добави леля Джули. — и ти да се омъжиш за такъв добър човек.

— Няма да се омъжа за добър човек, лельо — промълви Имоджин, — защото добрите мъже са скучни.

— Ако продължаваш да разсъждаваш по тоя начин — отвърна все така недоволно леля Джули, — никога няма да се омъжиш. Но е по-добре да изоставим този разговор. — После се обърна към Уинифред и запита: — А как е Монтегю?

По-късно, докато чакаха вечерята, тя промълви:

— Казах на Смитър, Естер, да донесе половин бутилка сладко шампанско. Мисля, че трябва да пием за здравето на милия Джеймс, както и за… жената на Соумс; само че тайно. Ще кажа просто: „Знаете за какво, Естер“ и ще изпразним чашите. Иначе на Тимоти може да му прилошее.

— По-вероятно е на нас да ни прилошее — отвърна леля Естер. — Но мисля, че все пак се налага при този случай.

— Да — продължи възхитено леля Джули, — това е наистина случай! Представете си само какво ще бъде, ако едно момченце продължи името му! Смятам, че това е особено важно сега, след като Айрин има син. Уинифред каза, че Джордж наричал Джолиън „трипалубник“, защото имал три семейства! Джордж е такъв смешник! А представете си! Айрин живее все пак в къщата, която Соумс построи за нея и за себе си. Колко ли е тежко на милия Соумс! Той е бил винаги така коректен!

Когато си легна тази вечер, възбудена от чашата шампанско и от тайната наздравица, тя лежа дълго с отворен молитвеник, устремила поглед в тавана, пожълтял от светлината на нощната лампа. Младите! Щастливи бяха те! Щастлива ще бъде и тя, ако види доволен милия Соумс. Той е сигурно щастлив сега, въпреки приказките на Имоджин. Ще има всичко, каквото желае: имот, съпруга, деца! И ще достигне дълбока старост, като милия си баща, ще забрави напълно Айрин и ужасното дело. Дано доживее да купи на децата му първото дървено конче! Смитър ще го избере и купи вместо нея… хубавичко, пъстричко. Как се люлееше едно време Роджър на дървеното конче, докато се прекатуреше! Отдавна беше то! Отдавна! „Много са жилищата в дома на отца ми…“ Някакво скърцане стигна до слуха й… „Не е мишка!“ — помисли машинално тя. Скърцането се засили. Ето пак! Мишка беше! Не беше хубаво от страна на Смитър да ги уверява, че нямало мишки! Няма да ги усетят как ще проядат ламперията, а тогава ще трябва пак да викат дърводелци. Такива пакостни животинчета! Тя продължаваше да лежи, като се оглеждаше из стаята, слушаше лекото скърцане и чакаше сънят да я отърве от него.