Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (106)

Изповедта

Късно тоя ден Джолиън задряма в старото кресло. На коленете му стоеше захлупена La rôtisserie de la reine Pédauque^[1] и, тъкмо преди да заспи, той мислеше: „Дали нашият народ ще обикне някога действително французите? Дали ще ни обикнат те?“ Сам той ги бе обичал винаги, свикнал беше с духовитостта, вкусовете, кухнята им. Неведнъж преди войната бе посещавал с Айрин Франция, когато Джон беше в частен пансион. Но французите… можеше да ги обича само англичанин, който умее да ги гледа с безпристрастното око на естет! И с това тъжно заключение бе задрямал.

Когато се събуди, видя Джон, застанал между него и прозореца. Момчето бе дошло очевидно от градината и го чакаше да се събуди. Джолиън се усмихна, още полусънен. Колко мило изглеждаше това дете — чувствително, нежно, откровено! Изведнъж сърцето му се сви жестоко; той почти изтръпна. Джон! Изповедта! Направи усилие да запази самообладание.

— О, Джон! Откъде изскочи?

Синът му се наведе и го целуна по челото.

Едва сега Джолиън забеляза изражението на момчето.

— Дойдох си, за да ти кажа нещо, татко.

Джолиън правеше отчаяно усилие да успокои неприятното усещане в гърдите си.

— Добре, седни, моето момче. Видя ли майка си?

— Не.

Руменината по лицето му се смени изведнъж от бледност; той седна върху страничното облегало на старото кресло — както в отдавна миналите дни самият Джолиън бе седял до баща си, настанен в същото кресло. Кацваше той на това място до деня на разрива между него и баща му… Нима бе доживял до също такъв миг със своя син? Цял живот бе ненавиждал от дън душа сцените, вървял бе безшумно по избрания път, оставяйки и другите да следват своя. И ето че сега, в края на този път, му предстоеше изглежда сцена, много по-мъчителна от всички, които бе отбягвал. Спусна наличника пред вълнението и зачака сина си да заговори.

— Татко — започна бавно Джон, — ние с Фльор се сгодихме.

„Точно така“ — помисли Джолиън, дишайки с мъка.

— Зная, че вие с мама не одобрявате нашето намерение. Фльор ми каза, че преди да се омъжи за теб, мама е била сгодена с баща й. Аз не зная, разбира се, какво е имало всъщност. Но то е било преди цяла вечност. Аз я обичам, татко; и тя казва, че ме обича.

Джолиън издаде странен звук — полусмях, полустон.

— Ти си на деветнайсет години, Джон, аз — на седемдесет и две. Как бихме могли да се разберем по такъв въпрос?

— Ти обичаш мама, татко, и можеш да разбереш чувствата ни. Не е справедливо да допуснеш миналото да осуети щастието ни, нали?

Изповед пред една неизбежна изповед, Джолиън реши все пак да я отбегне, доколкото е възможно. И сложи ръка върху рамото на сина си.

— Слушай, Джон! Мога да те отклоня, като ти кажа, че и двамата сте много млади, не познавате добре собствените си чувства и намерения и така нататък. Но ти няма да ме послушаш, а освен това и няма смисъл… Младостта за нещастие се лекува сама. Ти говориш леко за „миналото“, без да знаеш — както сам каза — какво се е случило тогава. А сега кажи ми, дал ли съм ти някога основание да се съмняваш в думите ми или в любовта ми към тебе?

В един не така тревожен момент би му се сторило може би забавно да погледне борбата, предизвикана от думите му — крепкото ръкостискане, с което синът му поиска да го успокои, и ужаса, изписан на лицето му от последиците на това успокоение; но сега почувства само признателност за ръкостискането.

— Много добре. Можеш да повярваш следователно на това, което ще ти кажа. Ако не се откажеш от своето увлечение, ще направиш майка си нещастна до края на живота й. Повярвай ми, мили, миналото — каквото и да е било — не може да бъде погребано… наистина не може.

Джон стана от облегалото на креслото.

„Девойката! — помисли Джолиън. — Ето я застанала пред него… като самия живот… настойчива, любеща, прекрасна!“

— Не мога, татко; как бих могъл… само за това, че ти казваш? Не мога, разбира се!

— Ако знаеше цялата истина, Джон, би се отказал без колебание. Би бил длъжен да се откажеш. Нима не можеш да ми повярваш?

— Откъде знаеш какво бих решил? Аз я обичам, татко, повече от всичко на света!

Лицето на Джолиън се сгърчи, той заговори измъчено и бавно:

— Дори от майка си ли, Джон?

По изражението на сина си, по стиснатите му пестници Джолиън разбра напрегнатата борба, която ставаше в него.

— Не зная — избухна Джон. — Не зная! Но да се откажа от Фльор за нищо… заради нещо, което не разбирам, заради нещо, което не вярвам и наполовина да е толкова важно, както ми се представя… Това ще ме накара… ще ме накара…

— Ще те накара да сметнеш, че сме несправедливи, че ти пречим… да. Но така ще бъде все пак по-добре, отколкото да продължаваш по тоя път.

— Не мога. Фльор ме обича, аз я обичам. Вие искате да ви вярвам; защо сами не ми вярвате, татко? Не, няма да разпитваме… все едно, че нищо не е имало. Само ще обикнем още повече и теб, и мама.

Джолиън пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си, но я извади празна; само местеше език зад стиснатите зъби.

— Помисли, Джон, какво беше майка ти за теб! Тя няма никого освен теб; аз не ще изкарам още дълго.

— Защо? Не е честно да… Защо?

— Защото — заяви почти студено Джолиън, — защото така казват лекарите. Само затова.

— О, татко! — извика Джон и се разплака.

Този изблик на слабост у сина, който не бе заплакал нито веднъж след десетгодишната си възраст, страшно развълнува Джолиън. Той разбра напълно колко невероятно меко беше сърцето на малкия, колко дълбоко ще страда той от тази история и в живота изобщо. И протегна безпомощно ръка, защото не желаеше — а всъщност и не смяташе — да стане.

— Недей, мили — промълви той. — Или ще разплачеш и мене!

Джон заглуши мъката си и остана неподвижен, отвърнал лице.

„А сега? — помисли Джолиън. — Какво да кажа, за да го трогна?“

— Да не забравя: не казвай на мама — започна той; — стигат й страховете за теб. Зная какво чувстваш, Джон, но ти познаваш достатъчно добре и нея, и мене, затова можеш да разбереш, че ние не бихме желали да опропастим щастието ти с нищо. Та то е нашата едничка цел; аз, във всеки случай, мисля само за твоето и нейното щастие, тя — само за твоето. А бъдещето и на двама ви е поставено на карта. Джон се обърна. Лицето му беше смъртнобледо; дълбоко хлътналите очи пламтяха.

— Но какво има? Какво има? Защо не ми казвате?

Разбрал, че е победен, Джолиън пъхна отново ръка във вътрешния си джоб и остана така цяла минута, задъхан, затворил очи. Мина му през ум: „Имах дълготрайни сполуки… имах и горчиви мигове… но този е най-горчивият от всички!“ Извади ръка заедно с писмото и каза уморено:

— Слушай, Джон, ако не беше дошъл днес, щях да ти изпратя това нещо. Исках да пощадя и тебе, и майка ти, и себе си, но виждам, че е невъзможно. Прочети го, а пък аз ще отида в градината.

И се надигна да стане.

Взел вече писмото, Джон избърза:

— Не, аз ще изляза.

Джолиън се отпусна отново на креслото. Голяма синя муха избра този миг да избръмчи яростно край него; звукът беше приятен — все по-добър от нищо… Къде бе отишло момчето да чете това писмо? Противно писмо… Противна история! Жестока… Жестока за Айрин… за Соумс… за тия две деца… за самия него! Сърцето му биеше болезнено ускорено. Живот… с любовта… труда… красотата… страданието… и край. Приятен… прекрасен въпреки всичко; докато един ден съжалиш, че си се родил. Живот… който те похабява. Но все пак не ти вдъхва желание да умреш… най-злостното му коварство! Грешка е да имаш сърце! Мухата забръмча отново, внасяйки летния зной, звуци и дъх — да, дори дъха! — на зрели плодове, изсъхнала трева, сочни шубраци и ванилен дъх на крави! А нейде там, сред тия ухания, Джо ще чете онова писмо, ще обръща и мачка смутено страниците… с разбито сърце! Тази мисъл го прониза жестоко. Джон беше така чувствителен, добросъвестен и нежен… Несправедливо беше наистина, дори съвсем несправедливо! Припомни си как Айрин му каза веднъж: „Никога не се е раждало на тоя свят същество, така любящо и заслужаващо любов, като Джон.“ Бедничкият Джон! Целият му мир се разлетя на късчета в един летен следобед! Младостта възприема така остро всичко! Разтърсен, измъчен от мисълта, че младостта възприема всичко толкова остро, Джолиън стана от креслото и отиде до прозореца. Момчето не се виждаше никъде. Джолиън излезе. Ако може да му помогне с нещо тоя миг… трябваше да го стори!

Мина през шубраците, надникна в градината — никакъв Джон! Нямаше го и при прасковите и кайсиите, започнали вече да зреят и да се зачервяват. Отмина тъмните спирални кипариси и излезе на полянката. Къде бе отишло това момче? Дали бе избягало в горичката — в някогашния свой резерват? Джолиън прескочи събраните купчини сено. В понеделник щяха да го направят на купи, а на другия ден да го извозят, ако не завали дъжд. Неведнъж бяха минавали заедно през полянката… ръка за ръка, когато Джон беше малко момче. Да-а! Златният век свършва, щом минеш десетте години! Стигна до езерото, където мухи и комари се рееха над светлата вода и тръстиките, и навлезе в горичката. Беше прохладно, миришеше на борика. Но Джон не беше и тук! Повика го. Никакъв отговор. Изнервен, разтревожен, забравил собствената си физическа болка, той седна на поваления ствол. Сбъркал бе, че остави момчето да излезе с онова писмо; трябваше още отначало да го задържи при себе си! Страшно смутен, тръгна обратно. Пред стопанските сгради повика отново и надникна в тъмния краварник. Там, на хладина, сред мирис на ванилия и амоняк, трите олдърнейски крави преживяха спокойно, далеч от мухите; току-що издоени, те чакаха вечерта, когато ще ги пуснат пак в по-долната ливада. Едната обърна ленивата си глава с лъскаво око; Джолиън зърна слюнка на долната устна. В своята нервна възбуда виждаше ясно всичко… всичко, което на времето си бе обичал и се бе опитвал да рисува… това чудо от светлини, сенки и багри. Нищо странно, че преданието е поставило Христос в ясли — какво по-трогателно от очите и луннобелите рога на преживяща крава в топлия полумрак! Той повика отново. Никакъв отговор! Побърза да излезе от горичката и покрай езерото се изкачи до хълма. Странна ирония би било — помисли той, — ако Джон е узнал жестоката истина в същата горичка, където някога майка му и Босини бяха дръзнали да признаят своята любов. Където сам той, седнал на поваления ствол в неделното утро, когато се бе върнал от Париж, бе разбрал ясно, че Айрин е за него всичко на света. И тъкмо това място трябваше да избере иронията, за да разкъса булото пред нейния син! Но нямаше го и тук! Къде бе отишъл? Трябваше да намери бедното дете!

Проникнал слънчев лъч изостри за възбудените му сетива красотата на следобеда с високите дървета и удължаващите се сенки, със синевата и белите облаци, с мириса на сено и гукането на гълъбите, с цветята, извисили глави. Отиде в розариума и прелестта на внезапно огрените рози му се стори неземна. „Розата, тая испанка!“^[2] Три чудни слова! Там бе стояла Айрин, до храста с тъмночервените рози; стояла бе да прочете писмото и да реши, дали Джон трябва да узнае всичко! Той знаеше вече! Погрешно ли беше решила? Джолиън се наведе да помирише една роза; нямаше нищо по-нежно от кадифения листец на роза освен, разбира се, шията на Айрин! Той продължи по ливадата нагоре, до дъба. Блестяха само върховете му, защото внезапния слънчев лъч се бе скрил зад къщата; сянката долу беше гъста, блажено прохладна… а толкова му беше горещо! Спя за миг, хвана се за въжето на люлката… Джоли, Холи… Джон! Старата люлка! И изведнъж се почувства ужасно, смъртно зле. „Прекалих! — помисли той. — Наистина прекалих!“ Тръгна със залитане към терасата, завлече се по стълбите и падна до стената на къщата. Полежа така задъхан, заровил лице в орловите нокти, които бяха посадили и отглеждали с Айрин, за да бъде уханен въздухът под прозорците им. Но в уханието се намесваше ужасна болка. „Любов моя! — помисли той. — Сине мой!“ Промъкна се с усилие през стъклената врата и се отпусна в креслото на Джолиън старши. Книгата беше все там, и моливът в нея. Той го взе, надраска някаква дума на отворената страница… Ръката му се отпусна… Така става… значи!

Страхотна болка… и пълен мрак…