Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (1)

Предговор

„Сага за Форсайтови“ беше заглавие, замислено първоначално само за „Собственикът“; възприемането му като цялостна летопис на рода Форсайт се дължи на Форсайтовското упорство, присъщо на всекиго от нас. Срещу думата „сага“ може да се възрази: тя подсказва нещо героично, а в следващите страници има твърде малко героизъм. Но тя е използвана с подобаваща насмешка; освен това, макар да се отнася за поколение с рединготи и кринолини, живяло в един златен век, тази дълга повест не е лишена от страстни конфликти. А, смъкнем ли великанския им ръст и древната суровост, с която са стигнали до нас в приказки и предания, хората от старинните саги са несъмнено Форсайт и по своя собственически инстинкт; също така слабо устойчиви срещу пристъпите на страстта и красотата, както са Суидин, Соумс или дори Джолиън младши. И, ако изглежда, че героичните образи от ония несъществували времена изникват из своята среда с похвати, неподобаващи за един Форсайт от викторианската ера, можем да сме сигурни, че тогава родовото чувство е било първоначалната сила, а „семейството“ и чувството за дом и собственост са имали значимостта, която имат и до днес, въпреки всички отскорошни усилия да ги „отрекат“.

Толкова хора писаха и уверяваха, че именно техните семейства били първообразът на Форсайтови, че човек може почти да повярва, че в тоя вид трябва да има нещо твърде типично. Отношенията се менят, модите следват своя път, „домът на Тимоти от Бейзуотър Роуд“ се е превърнал в гнездо на един външно неузнаваем, а в същността си непроменен бит; ние не ще видим вече нито неговото подобие, нито, може би, дома на Джеймс или Джолиън старши. Но цифрите на застрахователните дружества и изказванията на вещите познавачи ни уверяват всекидневно, че нашият земен рай е един все още богат резерват, дето дръзките нашественици — Страстта и Красотата — се вмъкват неусетно и къс по къс отнасят почти под носа ни нашата сигурност и нашия покой. И, както кучето ще лае винаги срещу духова музика, така и неизменният Соумс в човешкото сърце ще въстава винаги тревожно пред разрухата, която витае около собствеността.

„Нека мъртвото минало погребва своите мъртъвци“ би била по-вярна поговорка, ако миналото въобще умираше. Устойчивостта на миналото е един от ония трагикомични благодатни дарове, които всяка нова епоха, застанала самомнително на сцената, отрича, за да изяви дръзко увереността си, че е съвършено нова. Нито една епоха не е съвършено нова! Под сменящите се претенции и дрехи човек е и винаги ще си остане твърде много Форсайт; а би могъл всъщност да бъде и много по-лошо животно.

Погледнем ли назад, към викторианската ера, чиито разцвет, упадък и „провал“ са донейде обрисувани в „Сага за Форсайтови“, ние виждаме, че просто сме скочили „от трън на глог“. Мъчно би могло да се поддържа твърдението, че положението в Англия през 1913 година е било по-добро, отколкото през 1886 г., когато Форсайтови са събрани у Джолиън старши, за да отпразнуват годежа на Джун с Филип Босини. А в 1920, когато родът се събира отново за брака на Фльор с Майкъл Монт, разтлението и дебнещият фалит не са никак по-добри от стопанския застой и ниските печалби през осемдесетте години. Ако тази летопис беше една чисто научна студия за преходния период, бихме наблегнали навярно върху много фактори, като обезлюдяването на селата и растежа на градовете, появата на велосипеди, моторни коли и самолети, на евтин печат и на кина. Хората са всъщност напълно неспособни да направляват развоя на своите изобретения; в най-добрият случай могат само да се приспособят към новите условия, създадени от тях.

Но тази повест не е научна студия за една епоха; тя е по-скоро едно вглъбено пресъздаване на смута, който Красотата внася в човешкия живот.

Образът на Айрин, представен — както читателят може би е забелязал — само чрез впечатленията на другите действуващи лица, е въплъщение на смущаващата Красота, която се сблъсква с владелческия свят.

Отбелязано бе, че колкото повече нагазват из солените води на сагата, толкова повече читателите започват да съчувстват на Соумс, като мислят, че така се опълчват срещу намерението на неговия създател. Ни най-малко! И той съчувства на Соумс, чиято житейска трагедия е съвършено проста — неизбежната трагедия на необичания мъж, недостатъчно дебелокож, за да не съзнава този факт. И Фльор дори не обича Соумс така, както той чувства, че би трябвало да го обича! Но в съжалението си към Соумс читателите са склонни може би да намразят Айрин. Най-сетне, казват си те, той не е токова лош, нито има някаква вина; тя би трябвало да му прости и така нататък! А, като вземат страна, те забравят твърде простата истина, върху която е изградена цялата повест: щом сексуалното привличане е изчезнало напълно и окончателно в единия участник в брака, никаква доза състрадание, разум, дълг и прочие не може да преодолее това естествено отвращение. Въпросът не е дали трябва, или не трябва да се преодолее, защото в действителност то никога не се преодолява. Когато изглежда сурова и жестока — в Булонския лес или в галерията Гупнор, — Айрин проявява само мъдър реализъм, защото знае, че и най-малката отстъпка е допир, който води към невъзможната, противна близост.

Като критика за последната част от сагата може да се изкаже съжаление, че Айрин и Джолиън — двамата бунтари срещу собствеността — се стремят да обсебят душата на сина си Джон. Но подобна критика би била прекалена за разказаната случка. Защото никои баща и майка не биха оставили сина си да се ожени за Фльор, без да знае фактите; а тъкмо фактите, не увещанието на родителите, довеждат до решението на Джон. Освен това Джолиън увещава не заради себе си, а заради Айрин; а увещанието на Айрин е едно нескончаемо: „Не за мене, за себе си мисли!“. Това, че Джон, узнал фактите, разбира чувствата на майка си, едва ли може да се приеме за доказателство, че и нейната постъпка е форсайтовска.

Но при все че постъпките на Красотата и стремежът за освобождаване от владелческия свят са основните линии в „Сага за Форсайтови“, не може да се отрече вината й, че тя кади малко тамян на висшата буржоазия. Както древните египтяни са оставяли край мумиите вещите за бъдещия им живот, така и аз си позволих да оставя край образите на леля Ан, Джули и Естер, на Тимоти и Суидин, на Джолиън старши и Джеймс и на синовете им нещичко, което ще им осигури малко живот и занапред, малко балсам по стръмния Галаат^[1] на рушителния „напредък“.

И, ако на висшата буржоазия е отредено да премине заедно с други класи в забвение, тя ще остане консервирана в тия страници, за да бъде разглеждана през стъкло от посетителите на просторния и неподреден музей на литература. Ще почива там запазена в собствения си сос: чувството за собственост.