Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (56)

Там, дето Форсайтови се боят да пристъпят

Потръпващ от крушението на всичките си надежди, все още със зелената кожена кутийка до сърцето си, Соумс вървеше с мислите си, горчиви като самата смърт. Паяжина! Вървеше бързо, без да забелязва нещо в лунната нощ, унесен в спомена за току-що преживяната сцена, за вцепененото тяло, което бе прегърнал. И колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че тя има любовник… Думите й: „Предпочитам да умра!“ биха били просто смешни, ако нямаше. Може би не го обичаше, но все пак не му бе правила никакви истории до появата на Босини. Да; влюбила се бе отново, иначе нямаше да отвърне така мелодраматично на неговото предложение, благоразумно от всяко гледище! Отлично! Това опростяваше нещата.

„Ще взема мерки да разбера какво е истинското положение — каза си той. — Още утре сутринта ще отида при Полтид.“

Но докато вземаше това решение, разбра, че не ще бъде лесно да си го наложи. Неведнъж в своята адвокатска професия бе използвал бюрото на Полтид, използвал го бе и напоследък в случая с Дарти, но никога не му бе минавало през ум, че ще го използва за проследяване на собствената си съпруга.

Беше прекалено унизително за самия него.

Реши да преспи — по-точно да прекара една безсънна нощ с това намерение и с наранената си гордост. Едва сутринта, докато се бръснеше, си припомни изведнъж, че Айрин носеше сега моминското си име — Ерън. Полтид няма да разбере, поне отначало, чия съпруга следи, няма да го гледа раболепно, а след това да се подсмихва зад гърба му. За него тя ще бъде просто жена на някой от клиентите на Соумс. Което беше вярно — нима Соумс не е свой собствен адвокат?

Той буквално се страхуваше да отложи изпълняването на това намерение, за да не би впоследствие да се откаже. Накара Уормсън да му донесе рано-рано чаша кафе и се измъкна от къщи преди времето на закуска. Тръгна бързо по една от уличките на Уест Енд, където Полтид и други фирми от тоя род се грижат за добродетелността на богатите класи. Досега бе викал винаги Полтид в бюрото си в Поултри; но знаеше много добре адреса му и стигна там, тъкмо когато отваряха. Във външната канцелария, наредена така приятно, че можеше да мине за кабинет на лихвар, го посрещна дама с външност на учителка.

— Желая да видя мистър Клод Полтид. Той ме познава… няма нужда да му съобщавате името ми.

Да не допусне някой да разбере, че той, Соумс Форсайт, е принуден да прибегне до проследяване на собствената си съпруга — това беше за сега най-важното съображение.

Мистър Клод Полтид — така различен от мистър Люис Полтид — беше един от ония мъже с тъмна коса, малко гърбав нос и живи кестеняви очи, които можеше да вземете за евреи, макар че са всъщност финикийци; той прие Соумс в стая, където всички шумове се приглушаваха от плътни килими и завеси. В обстановката се чувстваше интимност, никъде не се мяркаха книжа.

Той поздрави почтително Соумс и с подчертана предпазливост завъртя ключа на единствената врата.

„Ако някой клиент ме повика у дома си, казваше обикновено Полтид, той взима такива предпазни мерки, каквито желае. Ако дойде у нас, ние му даваме доказателство, че оттук нищо не излиза. С пълна увереност мога да кажа, че ако не друго, то поне тайната е напълно осигурена…“

— А сега, с какво мога да ви услужа?

Гърлото на Соумс се бе свило и той просто не можеше да заговори. Безусловно необходимо беше да скрие от този човек, че въпросът го интересува не само професионално; и лицето му придоби машинално своята високомерна насмешлива гримаса.

— Дойдох при вас толкова рано, защото нямаше час за губене! — Ако загубя един час, може и да измени решението си. — Разполагате ли с някоя действително доверена жена?

Мистър Полтид отвори едно чекмедже, извади някакъв бележник, прегледа го и пак го заключи в чекмеджето.

— Да — каза той. — Тъкмо каквато ни трябва.

Соумс седеше с кръстосани нозе; издаваше го само едно леко изчервяване, което би могло да мине и за естествен цвят на лицето.

— Незабавно — отвърна Полтид; — за развод, предполагам? — И извика в телефонната слушалка: — Там ли е мисис Бланч? Трябва да поговоря с нея след десет минути.

— Ще приемате сам всичките й донесения — продължи Соумс — ще ги изпращате лично до мене, с бележка „строго лично“, запечатани и препоръчително. Моят клиент иска абсолютна тайна.

Мистър Полтид се усмихна, сякаш искаше да каже: „Учите баба си, драги сър“, погледът му се плъзна по лицето на Соумс през един съвсем професионален миг.

— Може да бъде напълно спокоен — каза той. — Пушите ли?

— Не — отвърна Соумс. — Разберете ме правилно: цялата работа може да се окаже безосновна. И ако се разчуят имената или се разбере проследяването, биха настъпили твърде тежки последици.

Мистър Полтид кимна:

— Ще я прехвърля в шифрования отдел. Там никога не се споменават имена; работим само с номера.

Той отключи друго чекмедже, извади два листа хартия, написа нещо и подаде единия на Соумс.

— Запазете го, сър; това е вашият ключ за шифъра. Аз задържам копието. Делото ще наречем 7. X. Наблюдаваното лице ще бъде 17; наблюдателят — 19; къщата — 25; вие… искам да кажа, фирмата ви… 31; моята фирма — 32; самият аз — 2. В случай, че трябва да споменете писмено клиента си, дадох му числото 43; заподозряното лице ще бъде 47; втората личност — 51. Някакви особени указания или нареждания?

— Не — отвърна Соумс. — Тоест… пълна дискретност.

Мистър Полтид отново кимна.

— По разхода?

Соумс вдигна рамене.

— Колкото е необходимо — заяви кратко той и стана. — Но дръжте работата изцяло във ваши ръце.

— Изцяло — повтори мистър Полтид, като се озова изведнъж между Соумс и вратата. — Наскоро ще мина към вас по другото дело. Довиждане.

Очите му се плъзнаха отново съвсем непрофесионално по Соумс, преди да му отключи вратата.

— Довиждане — каза Соумс, без да погледне ни наляво, ни надясно.

Когато излезе на улицата, сърдито и тихо изруга. Паяжина, а за да я разкъса, трябваше да си послужи с нова паяжина, с тоя гаден, таен сноб, така противен за човек, който счита частния си живот за най-свещено свое притежание. Но жребият беше хвърлен, връщане не можеше да има. И той продължи сам към Поултри, където заключи и зелената кожена кутийка, и шифъра, предназначен да му представи кристално ясно семейната разруха.

Странно, че човек прекарал, живота си в изнасяне на показ на разни частни собственически раздори и семейни разногласия, така много се страхуваше да изложи своите дела; а може би и не беше странно, защото кой друг познаваше по-добре от него безчувствената процедура на съдебната практика?

Той работи без отдих целия ден. Уинифред трябваше да дойде в четири часа; трябваше да я заведе в Темпъл, за да се посъветват с Дриймър, К. А. Докато я чакаше, препрочете писмото, което я бе накарал да напише на Дарти още през деня, когато бе заминал, за да го помоли.

„Драги Монтегю, получих писмото, с което ми съобщавате, че ме напускате завинаги и заминавате за Буенос Айрес. Това беше, естествено, голям удар за мене. Бързам да ви пиша, че аз съм готова да забравя миналото, ако пожелаете да се завърнете веднага. Моля ви да го сторите. Много съм покрусена, та не мога да добавя нищо повече. Изпращам писмото препоръчано на адреса, който сте оставили във вашия клуб. Моля да ми отговорите с каблограма.

 

Ваша все още любяща съпруга

Уинифред Дарти“

Уф! Каква горчива глупост! Спомни си как се бе навел над Уинифред, докато тя преписваше черновата, написана с молив от него, как тя бе казала, оставяйки писалката: „Ами ако се върне, Соумс?“, с такъв странен глас, сякаш сама не знаеше какво иска. „Няма да се върне — бе отвърнал той, — докато не свърши парите. Затова именно трябва да действаме веднага.“ Към черновата на това писмо беше прикрепен оригиналът с пиянските пресекулки на Дарти от Айсиум. Соумс бе предпочел да не личеше така явно, че са писани от пиян. Тъкмо за това ще се хване съдът. Страхуваше се, че чува гласа на съдията: „И вие ги взехте за нещо сериозно? Толкова сервизно, та му изпратихте такова писмо? Мислите ли, че той е имал наистина подобно намерение?“ Както и да е! Дарти бе заминал и не се бе върнал. Прикрепена беше и каблограмата: „Невъзможно да се върна. Дарти.“ Соумс поклати глава. Ако делото не приключи в следващите няколко месеца, този приятел ще се върне като продупчена пара. Да се отърват от него, значеше да пестят най-малко по хиляда лири годишно, вън от грижите, които създаваше на Уинифред и баща им. „Трябва да настоя пред Дриймър — помисли Соумс; — необходимо е да ускорим делото.“

Уинифред, започнала да носи полутраур, който отиваше много на светлите й коси и високата фигура, пристигна с каретата на Джеймс, впрегната с два коня. Соумс не бе я виждал в Сити, откакто баща му се бе оттеглил от професията преди пет години, и бе поразен от старомодността й. „Времената се менят — помисли той; — човек не знае още какво има да види.“ И цилиндри дори се срещаха вече все по-рядко. Той запита сестра си за сина й. Вал, каза Уинифред, писал, че идния семестър ще играе поло. Тя намираше, че е попаднал в много добра среда. И добави, като криеше превзето тревогата си.

— Дали ще се вдигне голям шум около делото ми, Соумс? Неизбежно ли ще попадне във вестниците? Би било много лошо за Вал и момичетата.

Измъчен от собственото си нещастие, Соумс отвърна:

— Вестниците се навират навред; мъчно е да се укрие от тях. Твърдят, че пазят нравствеността на обществото, а всъщност я провалят с гадните си съобщения. Но не сме стигнали още дотам. Днес ще се срещнем с Дриймър само по въпроса за възстановяване на съпружеските ти права. Той разбира, естествено, че с това целим да се стигне до развод; но ти трябва да си дадеш вид, че искрено желаеш завръщането на Дарти… Това трябва да бъде днешното ти поведение.

Уинифред въздъхна.

— О! Какъв палячо беше Монти! — каза тя.

Соумс я стрелна с пронизващ поглед. За него беше ясно, че тя не може да се отнася сериозно към своя Дарти и при най-малка възможност би била готова да изостави делото. Но още от самото начало той разбираше по усет, че трябва да остане твърд. Да избегне един дребен скандал сега, би значело само да създаде на сестра си и децата й истински позор и разорение по-късно, ако на Дарти се позволи да им увисне отново на врата, да пропада все повече и повече и да пропилее парите, които Джеймс ще остави на дъщеря си. При все че капиталът беше здраво осигурен, онзи приятел все ще успее да измъква по нещо от завещаните суми и ще кара семейството си да плаща луди пари, за да го спаси от фалит, а може би и от затвор! Оставиха на Крайбежния булевард лъскавия екипаж с лъскавите коне, с кочияша и лакея с лъскави шапки, и влязоха в кантората на Дриймър, К. А., на Краунофис — роу.

— Тук е мистър Белби, сър — каза секретарят; — мистър Дриймър ще дойде след десет минути.

Мистър Белби, по-младият адвокат, но не особено млад все пак (защото Соумс се отнасяше само към адвокати с установено име, макар че за него си оставаше всъщност тайна как тези бяха успели да си създадат име, което го и накара да се отнесе към тях), седеше и хвърляше последен поглед върху книжата. Току-що се бе върнал от съда и беше още в тога и перука, които много отиваха на носа му, издаден като дръжка на мъничка помпа, на проницателните сини очички и на малко издадената долна устна — изобщо, бяха най-доброто допълнение и опора на Дриймър.

След представянето на Уинифред прескочиха темата за времето и заговориха за войната. Но Соумс заяви неочаквано:

— Ако той не се съгласи, не можем да заведем дело, преди да изтекат шест месеца. А пък аз искам да ускоря нещата, Белби.

Мистър Белби, който говореше с едва доловимо ирландско произношение, се усмихна на Уинифред и промълви:

— Такъв е законният срок, мисис Дарти.

— Шест месеца! — повтори Соумс. — Ще се проточи до юни! И делото ще може да започне едва след дългата лятна ваканция. Ще трябва да го поускорим малко, Белби.

Ще се наложи да изостави всички свои дела, за да не изпусне Уинифред.

— Мистър Дриймър е готов да ви приеме веднага, сър.

Тръгнаха, най-напред мистър Белби, после, точно една минута по часовника на Соумс, самият той и Уинифред.

В тога, но без перука, Дриймър, К. А. стоеше пред камината, сякаш приемаше гости, а не клиенти на съвещание; той имаше грапаво, лъскаво лице, каквото се среща често у много образовани хора, голям нос с кацнали на него очила и малки посивели бакенбарди; позволяваше си лукса постоянно да намигва с едното си око и да закрива долната си устна с горната, което заглушаваше изговора му. Имаше обичая да се обръща ненадейно към човека, с когото разговаря; всичко това, заедно със смущаващия тон на гласа и с навика да се поизкашлюква, преди да заговори, му бяха спечелили в отделението за наследствени и бракоразводни дела слава, която малцина можеха да оспорят. След като прослуша с присвито око мистър Белби, който изложи набързо фактите, той се поизкашля и изръмжа:

— Всичко това ми е известно — После се обърна неочаквано към Уинифред и каза глухо:

— Иска ни се да го върнем, нали, мисис Дарти?

Соумс се намеси рязко:

— Положението на сестра ми, е разбира с, непоносимо.

Дриймър се изкашля отново:

— Точно така. Но можем ли да се доверим на каблограмата, или трябва да чакаме до след Коледа, за да му дадем възможност да ви пише… В това се състои въпросът. Нали?

— Колкото по-скоро… — започна Соумс.

— Вие какво ще кажете, Белби? — запита Дриймър, като връхлетя на него.

Мистър Белби започна да души въздуха като хрътка.

— Не можем да започнем преди средата на декември. Но няма защо да му даваме по-дълъг срок.

— Не — възрази Соумс. — Защо трябва сестра ми да страда, понеже на него му е хрумнало да върви…

— В Йерихон^[1] — каза Дриймър, като налетя сега на Соумс. — Точно така. А в Йерихон не бива да се ходи, нали, мисис Дарти? — Той разпери тогата си като ветрило. — Съгласен. Можем да започнем. Нещо друго?

— Нищо засега — отвърна многозначително Соумс. — исках да се запознаете със сестра ми.

Дриймър изръмжа по-меко.

— Много ми беше приятно. Довиждане.

И се скри в тогата си.

Излязоха пак един подир друг. Уинифред тръгна по стълбите. Соумс се позабави. Въпреки волята си, изпитваше възхищение от Дриймър.

— Мисля, че доказателствата ни са достатъчни — заяви той на Белби. — Между нас казано, ако не приключим работата бързо, може изобщо да не я свършим. Мислите ли, е му е ясно?

— Ще му намекна някак — отвърна Белби. — Добър човек е… много добър.

Соумс кимна и побърза да настигне сестра си. Намери я разстроена, да хапе устни под воала си, и веднага каза:

— Показанията на стюардесата ще бъдат достатъчни.

Лицето на Уинифред стана по-строго; тя се овладя и двамата тръгнаха с каретата. През цялото мълчаливо завръщане към Грийн Стрийт в съзнанието и на двамата се въртеше една и съща мисъл: „Защо, защо трябваше да излагам пред хората злополучията си? Защо трябва да наемам шпиони, за да надничат в личните ми неприятности? Та не аз съм ги причинил!“