Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (53)

Третото поколение

В един ноемврийски следобед Джоли Форсайт слизаше по оксфордската Хай стрийт; по същата улица, само че нагоре, вървеше Вал Дарти. Джоли току-що бе сменил костюма си за гребане и отиваше към клуба Фрайнинг-пен, където членуваше отскоро. Вал току-що бе сменил костюма си за езда и отиваше към „ада“ — при букмейкъра^[1] на Корнмаркет.

— Здравей! — каза Джоли.

— Здравей! — отвърна Вал.

Братовчедите се бяха виждали само два пъти: първия път второкурсникът бе поканил новака на закуска, а миналата вечер се бяха срещнали в една малко екзотична обстановка.

Над някакво шивашко ателие на Корнмаркет живееше един от така наречените непълнолетни — привилегировани младежи с голямо наследство, умрели родители, отсъствуващи настойници и порочни истински. На деветнайсет години той бе тръгнал вече по своя път, привлекателен и недостижим за обикновените смъртни, за които една загуба на комар е предостатъчна. Прочут, че има единствената рулетка в Оксфорд, той използваше предварително и невероятно бързо своите бъдещи доходи. Затъмнил бе Кръм, макар че — сангвиничен и доста пълен — нямаше неговата очарователна вялост. Да играе на рулетка у него, беше за Вал един вид кръщение, а да се връща в колежа след установения час и да влиза през прозореца с подвижни решетки — нещо като първо причастие. И в един момент от тая прелестна вечер, вдигайки глава от омагьосващата зелена маса, той бе зърнал зад облак дим братовчед си, застанал отсреща.

— Rouge gagne, impair et manque!^[2]

Не го видя вече.

— Ела да пием чай във „Фрайнинг — Пен“ — предложи Джоли. Влязоха.

Всеки, който не ги познаваше, но ги видеше заедно, би забелязал една неуловима прилика между тия втори братовчеди от третото поколение Форсайтови: имаха същите черти, при все че очите на Джоли бяха по-тъмносиви, а косата — по-светла и по-къдрава.

— Чай и кифли с масло, моля — поръча Джоли.

— Ще опиташ ли моите цигари? — запита Вал. — Видях те снощи. Провървя ли ти?

— Не играх.

— Аз спечелих петнайсет лири.

Макар че му се искаше да повтори духовитата забележка на баща си за хазартните игри: „Ако те оберат, се възмущаваш; ако обереш — съжаляваш“, Джоли се задоволи да каже:

— Отвратителна игра според мене; онзи приятел ми е съученик. Страшен глупак.

— О! Не мисля! — отвърна Вал, както човек защитава оскърбено божество. — Намирам, че е добро момче.

Димът от цигарите им се виеше в мълчание.

— Ти се познаваш с моите близки, нали? — запита Джоли. — Те пристигат утре.

Вал се поизчерви.

— Така ли? Аз мога да ти дам сигурни данни за ноемврийските състезания в Манчестър.

— Благодаря, аз се интересувам само от класическите надбягвания.

— На тях не се печели — каза Вал.

— Не обичам тотализаторите — заяви Джоли; — там има такава врява и воня. Обичам манежа.

— Аз пък обичам да подкрепя с нещо мнението си — отвърна Вал.

Джоли се усмихна с усмивката на баща си.

— Аз нямам никакво мнение. И винаги губя, ако заложа.

— Всяка наука се заплаща. Ще губиш, разбира се, докато се научиш.

— Да, но все трябва да измамиш някого.

— То се знае; или ние тях, или те нас… това именно е увлекателно.

Джоли го погледна почти презрително.

— А ти с какво се развличаш? Гребеш ли?

— Не, яздя. Идущия семестър ще играя поло, ако успея да накарам дядо си да си развърже кесията.

— Стария чичо Джеймс ли? Как изглежда той?

— Допотопен — отвърна Вал. — И все мисли, че ще се разори.

— Не вярвам някой от тях да е бил спортсмен — каза Вал; — всички са се кланяли сигурно само на парите.

— Моят дядо не! — възрази разпалено Джоли.

Вал изтърси пепелта от цигарата си.

— Парите съществуват, за да се харчат — каза той; — как ми се ще, дявол го взел, да има повечко!

Джоли го измери с погледа, който бе наследил от Джолиън старши: за пари не се говори! Ново мълчание настъпи, докато пиеха чай и ядяха кифли с масло.

— Къде ще отседнат твоите хора? — попита с престорено равнодушие Вал.

— В Рейнбоу. Какво мислиш за войната?

— Зле върви засега. Бурите не воюват спортсменски. Защо не излязат на открито?

— А защо да излязат? Всичко е против тях освен начина им да воюват. Аз просто им се възхищавам.

— Вярно е, че умеят да яздят и да стрелят — съгласи се Вал. — Но се бедна пасмина. Познаваш ли Кръм?

— От Мъртън-колидж^[3] ли? Само по лице. И той е, изглежда, от гуляйджийската компания. Превзет бирмингамец.

— Той ми е приятел — отвърна рязко Вал.

— О, извинявам се!

Седяха стеснително, без да се поглеждат, всеки заел позицията на своя снобизъм. Джоли се бе оформил несъзнателно по равнището на своите другари, чийто девиз беше: „Не ще позволим да ни досаждате. Животът и така е съвсем кратък; ще говорим бързо и рязко, ще работим много и ще учим още повече, като се задълбочаваме по-малко, отколкото бихте предположили. Ние сме «избраниците» — силни като стоманено въже.“ Вал също се оформяше несъзнателно по равнището на другари, чийто девиз беше: „Не можете да ни заинтересувате или развълнувате. Изпитали сме всичко, а дори ако не сме, се преструваме, че сме. Така сме уморени от живота, че и най-краткият миг ни се струва дълъг. Равнодушно ще загубим и последния си грош. Хвърчахме бързо и задминахме всички. Всичко е само цигарен дим. Бисмиллах!“ Борческият дух, внедрен в душата на всеки англичанин, задължаваше двамата млади Форсайтови да имат някакви идеали; а към края на всяко столетие идеалите се объркват. Голяма част от аристокрацията бе намерила своя идеал в принципите на Танцуващия Исус^[4], макар че тук-там личности като Кръм — също син на благородник — копнееха за нирваната^[5] на картоиграча — това summum bonum^[6] на някогашните денди и донжуани от осемдесетте години. И около Кръм все още се събираха обезверени аристократи със своята свита от забогатели буржоа.

Но между братовчедите съществуваше и друга, не така явна антипатия — изхождаща от неуловимата родова прилика, противна може би на всекиго от тях, или от подсъзнателната стара вражда, все още неугаснала между двата клона на рода и събудена от случайна дума или намек, изтърван от по-старите роднини. Джоли подрънкваше с чайната лъжичка и мислеше: „Тая карфица на връзката… И тая жилетка, и провлечения му говор, и обзалаганията… Боже мой!“

А Вал дояждаше кифлата и си казваше. „Ама че зверче!“

— Навярно ще отидеш да посрещнеш вашите? — запита той и стана. — Бих желал да им кажеш, че ще се радвам да ги разведа из моя колеж, ако пожелаят… макар да не е нещо особено.

— Благодаря, ще им предам.

— Дали биха приели да обядват с мене? Моят прислужник е много приличен.

Джоли се съмняваше дали ще имат време.

— Но все пак ще ги запиташ, нали?

— Много си любезен — отвърна Джоли, убеден, че няма да отидат; и тъй като беше учтив по природа, веднага добави: — По-добре елате ти да вечеряш утре с нас.

— Добре, в колко часа?

— В седем и трийсет.

— Във фрак?

— Не.

Разделиха се с едва доловима неприязън един към друг.

Холи и баща й пристигнаха с обедния влак. Тя идваше за пръв път в този град на кули и мечтания и гледаше, без да продума, почти стеснително брата си, който беше част от тоя приказен свят. След обяда се зае да разглежда с любопитство домашната му обстановка. Всекидневната на Джоли беше в ламперии, а изкуството беше представено с поредица гравюри от Бартолоци, собственост на Джолиън старши, и с училищни снимки на будни младежи в героични пози, които тя сравни веднага със своя спомен за Вал. Джолиън огледа също така внимателно тези доказателства за характера и вкусовете на сина му.

Джоли чакаше с нетърпение да им покаже умението си да гребе, затова тръгнаха незабавно към реката. Докато вървеше между баща си и брат си, Холи се чувстваше поласкана, щом забележеше, че се обръщат да я погледнат. За да го видят колкото е възможно по-добре, те оставиха Джоли на плаващия пристан, а сами продължиха по крайбрежната пътека. Слаб и гъвкав — от всички Форсайтови само Суидин и Джордж бяха дебели, — Джоли беше втори гребец в състезателната осморка, много сериозен и усърден. Джолиън си каза с гордост, че синът му е най-красивото момче в групата; Холи хареса повече един-двама от другите младежи, но, както подобава на сестра, за нищо на света не би го признала. Реката този ден беше светла, ливадите — сочни, дърветата пазеха все още всичките си багри. Благороден покой обгръщаше стария град; Джолиън си обеща да рисува цял ден тук, ако времето се задържи. Осморката мина втори път, на връщане към пристана; Джоли си бе придал много съсредоточен вид, за да не се издаде, че се е запъхтял. Върнаха се покрай реката и го зачакаха.

— О, знаете ли — каза Джоли, като дойде на моравата пред Крайст-чърч, — трябваше да поканя оня приятел Вал Дарти на вечеря с нас. Настояваше да ви покани на обяд и да ви разведе из своя колеж, затова помислих, че ще бъде по-добре аз да го поканя, за да не ходите вие. Нещо не ми харесва.

Бледото лице на Холи поруменя.

— Защо?

— Не знам. Струва ми се без вкус… без обноски. Какви са родителите му, татко? Ние сме втори братовчеди, нали?

Джолиън се отърва с усмивка.

— Питай Холи — отвърна той. — Тя видя вуйчо му.

— На мен Вал ми харесва — отвърна Холи, като гледаше в земята, — но вуйчо му изглеждаше… съвършено друг.

И погледна крадешком Джоли изпод спуснатите си ресници.

— Случвало ли ви се е, мили мои — започна Джолиън с някакво своенравно хрумване, — да чуете историята на нашия род? Звучи като приказка. Първият Джолиън Форсайт — или поне първият, за когото знаем нещо, тоест вашият прадядо — живеел в Дорсет, край морския бряг, и бил по занятие „земеделец“, както се изразяваше пралеля ви; баща му бил също земеделец, с други думи, фермер или, както казваше дядо ви, „съвсем дребна риба“.

Погледна Джоли, за да види как този аристократ ще посрещне разкритието, а с другото око зърна как Холи се зарадва лукаво на унинието на брат си.

— Трябва да е бил дебел, недодялан, истински англичанин от преди промишлената ера. — Вторият Джолиън Форсайт — прадядо ти, Джоли, — известен с прозвището „Високомерният Досет Форсайт“, бил, според семейната летопис, строител, имал десет деца и се преселил в Лондон. Известен е и с това, че обичал да пие мадейра. Можем да си го представим като типичен англичанин от времето на Наполеоновите войни и всеобщия световен хаос. Най-големият от шестимата му сина е Джолиън — вашият дядо — търговец на чай, председател на акционери дружества, един от най-солидните англичани, а за мене — и най-милият.

Гласът на Джолиън бе загубил своята насмешливост; синът и дъщеря му го гледаха замислено.

— Беше справедлив и твърд, с нежно и младо сърце. Помните го вие, помня го и аз. Да минем към другите! Прачичо ви Джеймс, дядото на Вал, има син на име Соумс; с него е свързана някаква романтична история, която не смятам да ви разказвам. Джеймс и останалите осем деца на „Високомерния Досет“ (от които пет са още живи) представляват Англия от Викторианската епоха, с нейните търговски принципи, индивидуализъм, пет на сто печалба и парите налице, ако можете да разберете какво значи това. Те успяха във всеки случай през дълголетния си живот да превърнат наследените трийсет хиляди в цял милион. Никой от тях не си е позволявал волности освен може би чичо ви Суидин, когото някакъв мошеник веднъж изиграл и комуто дали прозвището „Двувпряжния Форсайт“, защото обичал да се разхожда в карета с четири коня. Тяхното време отминава, както и те самите; не знам обаче дали страната печели нещо от това. Те бяха простовати, но здравомислещи хора. Аз съм четвъртият Джолиън Форсайт… жалък носител на това име…

— О, не, татко — прекъсна го Джоли, а Холи му стисна ръката.

— Да — повтори Джолиън, — жалък образец, който представлява само края на века… наследени доходи, дилетантство, лична свобода — нещо различно от индивидуализма, Джоли. А ти, моето момче, си петият Джолиън Форсайт и с тебе започва въртенето на новия век.

Докато той говореше, влязоха в двора на колежа. Холи каза:

— Поразително, татко.

Никой не разбра какво точно имаше предвид. Джоли беше все така сериозен.

В Рейнбоу, който — като всяка оксфордска гостилница — се отличаваше с липсата на каквито и да е нововъведения, имаше само една малка отделна зала с дъбова ламперия, дето смутената Холи остана да посрещна сама, в бяла рокля, единствения гост.

Вал докосна ръката й, сякаш хващаше пеперудка. Дали би пожелала да се накичи с това „жалко цветенце“? Би отивало на косите й. Той извади една гардения от бутониерката си.

— О, не, благодаря… Не мога.

Все пак я взе и я забоде до деколтето си. И веднага си спомни израза „без вкус“. В бутониерката на Вал цветето стоеше още по-безвкусно, а тя желаеше така страстно той да се хареса на Джоли! Съзнаваше ли, че в нейно присъствие Вал се показваше в своя най-добър, най-скромен вид и може би именно в това беше тайната на привлекателността му?

— Не съм споменавала за разходката ни, Вал.

— По-добре. Ще си остане между нас.

Тя отгатваше с удоволствие своята власт, като гледаше как той не знае къде да дене ръцете и нозете си; изпитваше и друго, по-нежно чувство — желанието да го направи щастлив.

— Разкажете ми за Оксфорд. Тук трябва да е чудесно.

Вал призна, че е наистина прекрасно да вършиш каквото си искаш; лекциите бяха много лесни, а имало и добри другари.

— Но аз, разбира се, предпочитам — добави той — да съм в Лондон и да идвам да ви виждам.

Холи раздвижи свенливо ръка на скута си и наведе поглед.

— Не сте забравили, нали — одързости се изведнъж той, — че щяхме да поскитаме заедно?

Холи се усмихна.

— О, това бяха само приказки. Никой не върши такива неща, след като порасне.

— Глупости! На братовчеди е позволено — отвърна Вал. — През голямата ваканция, която започва, както знаете, през юни и продължава до безкрайност, ще издебнем някой удобен случай.

Но въпреки тръпката, която пропълзя по тялото й при тази заговорническа мисъл, Холи поклати глава.

— Няма да може — промълви тя.

— Няма ли? — разгорещи се Вал. — А кой ще ни попречи? Нито баща ви, нито брат ви.

В този миг влязоха Джолиън и Джоли и романтиката се скри в лачените обувки на Вал и белите атлазени пантофки на Холи, откъдето ги пощипваше и погъделичкваше през цялата вечер, която не се отличаваше с особена откровеност.

Необикновено чувствителен към всяка обстановка, Джолиън скоро долови неприязън между братовчедите и се изненада от държането на Холи; затова изпадна в насмешливост, не много благоприятна за проява на младежки излияния. След писмото, което му подадоха след вечерята, той потъна в мълчание, нарушено едва когато Джоли и Вал станаха да си вървят. Той излезе заедно с тях, с пура в уста, и придружи сина си до входа на Крайст-чърч колидж. На връщане извади писмото, за да го прочете под една улична лампа.

„Драги Джолиън, Соумс дойде тази вечер на трийсет и седмия ми рожден ден. Имате право, не бива да оставам тук. Утре отивам в хотел Пиемонт, но няма да замина за чужбина, преди да се срещна с вас. Чувствам се самотна и унила.

С приятелство

Айрин“

Прибра отново писмото в джоба си и продължи, изненадан от бурните си чувства. Какво ли бе казал или извършил оня приятел?

Сви по Хай Стрийт, оттам — по Търл Стрийт и продължи из лабиринт от кули, куполи, покрай дълги фасади и стени на различни колежи, осветени от луната или потънали в сянка. Тук, в недрата на английското благородство, беше мъчно да разбереш, че някой би могъл да безпокои или преследва една самотна жена; но какво друго можеше да означава нейното писмо? Соумс навярно настояваше тя да се върне при него, а на негова страна бяха и общественото мнение, и самият закон! — „Хиляда осемстотин деветдесет и девета след Христа! — помисли Джолиън, като погледна блесналите късчета стъкло по градинския зид на някаква къща. — Става ли въпрос за собственост обаче, все още сме езичници! Ще отида още утре сутринта. За нея ще бъде сигурно най-добре да замине в чужбина.“ Но тази мисъл му беше неприятна. Защо ще я прогонва Соумс вън от Англия? Освен това той би могъл да я последва, а в чужбина тя ще бъде още по-безпомощна срещу ухажванията на собствения й съпруг! „Трябва да действам предпазливо — помисли Джолиън; този приятел може да направи много злини. Никак не ми хареса държанието му във файтона оная вечер.“ Припомни си за Джун. Дали би могла да помогне в случая? Айрин някога беше нейна най-добра приятелка, а сега беше „проскубано пиле“, от тия, които винаги затрогват Джун. Реши да телеграфира на дъщеря си да го чака на гара Падингтън. Докато се връщаше към „Рейнбоу“, се опита да си изясни собствените си чувства. Дали би се погрижил така за всяка жена в същото положение? Не! Не би се тревожил. Това откровено заключение го смути; и като видя, че Холи си е легнала, той се прибра в стаята си. Но не можа да заспи, а, загърнат в палтото си, стоя дълго пред прозореца да наблюдава лунния светлик по покривите.

В съседната стая Холи също не спеше, а мислеше за горните и долните ресници на Вал, особено за долните, и се питаше какво да направи, та Джоли да го хареса. Гарденията изпълваше с уханието си стаята, а сърцето на Холи — с радост.

Надвесен от прозореца на стаята си на първия етаж на Брейзноуз колидж, Вал се бе загледал в квадрат лунна светлина, без да го вижда, защото виждаше на негово място Холи в бяла рокля, както седеше край камината, когато той бе влязъл в стаята.

Само Джоли, в своята тясна стаичка, напомняща килия, спеше с ръка под бузата си и сънуваше, че се състезава с Вал по гребане в една и съща лодка, а баща му се провиква от брега: „Вторият! Отдръпни се, за бога!“