Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (5)

Замисляне на къщата

Три дни след вечерята в Суидин Соумс Форсайт излезе от зелената входна врата на своя дом и, като я погледна от отсрещната страна на площада, се убеди, че къщата се нуждае от пребоядисване.

Оставил бе жена си седнала на дивана в гостната, със скръстени в скута ръце, очаквайки явно излизането му. Това не беше нещо необичайно. То ставаше всъщност всеки ден.

Не можеше да разбере какво не харесва в него. Не беше някой пияница! Не правеше дългове, не играеше комар, не ругаеше, не беше груб, не дружеше с разгулни мъже, не закъсняваше вечер. Напротив.

Дълбоката потискана апатия, която чувстваше у жена си, му беше необяснима и страшно го дразнеше. Това, че беше направила грешката да се омъжи за него, че не го обичаше, опитваше се да го обича и не успяваше, очевидно не беше основание да го мрази.

Човек, който би могъл да обясни отчуждеността на съпругата си с такава необикновена причина, не можеше да е Форсайт.

Соумс беше принуден следователно да прехвърли изцяло вината върху жена си. Той не беше срещал друга жена, така способна да вдъхва любов. Където и да отидеше, той виждаше как всички мъже се устремяват към нея; това личеше от погледите, държането и гласовете им; а нейното държане си оставаше безукорно при това внимание. Това, че тя беше от ония жени — не много често срещани в англосаксонската раса, — които са създадени да бъдат обичани и да обичат, а когато не обичат, все едно, че не живеят, сигурно никога не бе му минало през ума. Привлекателността й я правеше само по-ценна като собственост; но го караше да подозира, че тя може не само да дарява любов, а и да получава; а на него не даваше нищо! „Защо се омъжи тогава за мене?“ — мислеше непрестанно той. Забравил бе ухажванията си, оная година и половина, през която я бе обсаждал и чакал, като измисляше най-различни развлечения и подаръци, повтаряше от време на време предложението си и отстраняваше с постоянното си присъствие всички други почитатели. Забравил бе деня, когато се възползва умело от острия пристъп на недоволство към домашната й обстановка и увенча с успех усилията си. Спомняше си само кокетното своенравие, с което златокосата и тъмноока девойка се отнасяше към него. Но сигурно не помнеше изражението на лицето й — странно, примирено, умолително, — когато един ден отстъпи ненадейно и каза, че приема предложението му.

Това беше едно от ония предани ухажвания, възхвалявани от хората и книгите, при които влюбеният получава най-после награда, че е ковал желязото, докато е горещо, и всички трябва да бъдат щастливи след венчалния обред.

Соумс вървеше на изток, като се придържаше неотклонно към сенчестата страна.

Трябваше да ремонтира къщата си, ако не решеше да си построи нова, вън от града.

За стотен път тоя месец той се връщаше към същия въпрос. Нямаше смисъл да избързва! Беше доста богат, с непрестанно увеличаващи се доходи, които достигаха вече до три хиляди годишно; но влоговете му не бяха чак толкова големи, колкото предполагаше баща му… Джеймс беше склонен да смята, че децата му са много по-заможни, отколкото бяха. „Лесно мога да събера осем хиляди — помисли Соумс, — без да прибягвам до Робъртсън или Никълъс.“

Спря се пред магазин за картини, защото беше любител на живописта. На Монпелие Скуеър 62 имаше една стаичка, пълна с натрупани до стената платна, които нямаше къде да окачи. Донасяше ги, когато се прибираше от Сити, обикновено след мръкване, а в неделя следобед влизаше в стаичката и с часове обръщаше картините към светлината, разглеждаше надписите на гърба им и си взимаше от време на време някакви бележки.

Почти всичките пейзажи с фигури на преден план, тези картини бяха знак за някакъв необясним бунт срещу Лондон, срещу неговите високи къщи и безкрайни улици, където бе минал собственият му живот и животът на целия му род и класа. Понякога слагаше по една-две картини във файтона и на път за Сити спираше у Джобсън.

Но рядко ги показваше някому; Айрин, чието мнение тайно уважаваше и, може би тъкмо по тази причина никога не го искаше, бе влизала в тази стая в съвсем редки случаи, заради някакво домакинско задължение. Не я канеше да погледне картините и тя не ги поглеждаше. Това беше още един повод за недоволство у Соумс. Той ненавиждаше тази нейна гордост и тайно се боеше от нея.

Фигурата му се бе отразила в дебелото стъкло на витрината и го гледаше оттам.

Под ръба на цилиндъра пригладената коса лъщеше като самия цилиндър. Бледите хлътнали бузи, очертанието на избръснатата устна, твърдата брадичка с посивели бразди от бръсненето, строго закопчаният черен жакет му придаваха сдържан и дискретен вид и невъзмутимо, съзнателно наложено самообладание; но очите — студени, сиви, с напрегнат израз и дълбока бръчка помежду им, го разглеждаха тъжно, сякаш знаеха скритата му слабост.

Той отбеляза сюжета на картините, имената на художниците, пресмятайки стойността, но без задоволството, което получаваше обикновено от тази мълчалива оценка, и продължи пътя си.

Ако реши да строи, къщата на № 62 ще може да го задоволи за още една година. Времената бяха изгодни за строеж, от години насам парите не бяха имали такава стойност; а мястото, което бе видял на Робин Хил, където бе ходил напролет да провери ипотеката на Никълъс… не можеше и да мечтае за по-хубаво! На дванайсет мили от Хайд парк корнър, със сигурни изгледи да поскъпне, то ще му донесе винаги повече, отколкото би дал за него, така че една къща, построена в действително добър стил, ще бъде първокласна инвестиция.

Мисълта, че ще бъде единственият член от рода с извънградска къща, нямаше особено значение за него; защото за истинския Форсайт всяко чувство, дори чувството за общественото му положение, беше лукс, който той си позволяваше едва след като задоволи вкуса си към по-материални удоволствия.

Да изведе Айрин от Лондон, да я лиши от възможността да излиза и да се среща с много хора, да я отдалечи от приятелки и от всички, които могат да й влияят! Тъкмо това! Тя беше прекалено близка с Джун! Джун не го обичаше. Той й отвръщаше със същото. Бяха от един корен.

Чудесно ще бъде да изведе Айрин от града. Къщата ще й хареса, тя ще се зарадва да се занимава с украсата й, защото беше много артистична!

Къщата трябваше да бъде в красив стил, за да може по всяко време да се продаде с печалба; нещо несравнимо, като най-новата къща на Паркс, с кулата. Но самият Паркс бе признал, че архитектът му може да те разори. Човек никога не знае докъде ще стигне с тия приятели; ако са с име, ще те въвлекат в безкрайни разходи и са страшно високомерни при спазаряването.

А пък обикновен архитект не ставаше… Споменът за кулата на Паркс изключваше мисълта за обикновен архитект.

Затова именно бе помислил за Босини. След вечерята у Суидин предприе проучвания с твърде малък, но насърчителен резултат: „човек от новата школа“.

— Способен ли е?

— Способен колкото искаш, само че малко… малко хвърчи в облаците.

Не бе успял да открие какви къщи е построил досега, нито какъв хонорар взема. Но бе останал с впечатление, че ще може да му наложи своите условия. Колкото повече обмисляше това намерение, толкова повече го харесваше. Така работата щеше да се уреди по роднински, а това беше просто инстинкт у Форсайтови. Щеше да стане ако не на костуема цена, то поне при условия „на най-облагодетелстваната държава“, което щеше да е съвсем редно, като се има предвид, че на Босини щеше да се даде възможност да прояви дарбите си, защото тази къща нямаше да бъде обикновена сграда.

Соумс мислеше самодоволно за работата, която щеше да осигури на Босини. И той, като всеки Форсайт, беше голям оптимист, щом можеше да извлече някаква полза от това.

Бюрото на Босини беше съвсем близо, на Слоун Стрийт, така че щеше да има възможност да следи постоянно плановете.

Освен това Айрин надали щеше да недоволства толкова от напускането на Лондон, ако работата бъде възложена на годеника на най-добрата й приятелка. От това можеше да зависи и самата женитба на Джун. А Айрин не можеше да пречи на женитбата й, никога не би сторила такова нещо — той я познаваше много добре. Доволна щеше да бъде и Джун и това беше още една изгода за него.

Босини изглеждаше умен, но същевременно изглеждаше — и това беше една от най-привлекателните му черти, — че нехае за интересите си. Паричните въпроси щяха сигурно да се уреждат лесно с него. Соумс разсъждаваше така не с намерение да го изиграе, а защото просто така бе устроен — като всеки истински делови човек, като хилядите истински хора, с които вървеше по Лъдгит Хил^[1].

Така, разсъждавайки, че паричните въпроси ще се уреждат лесно с Босини, той изпълняваше неизповедимите закони на своята класа — на самата човешка природа.

Докато си проправяше път напред, очите му, които гледаха обикновено към земята, бяха привлечени от купола на катедралата „Свети Павел“. Необикновено беше обаянието на този стар купол за него и не веднъж, а два и три пъти седмично той се спираше при всекидневните си странствания, за да влезе за пет-десет минути в страничните крила, за да разгледа имената и надписите по надгробните плочи. Привлекателността на тоя голям храм му беше необяснима или може би се обясняваше само с това, че му даваше възможност да съсредоточи мислите си върху дневната работа. Щом някое много важно дело, изискващо особена уединеност, обременяваше съзнанието му, той идваше неизменно тук да поскита безшумно и предпазливо от епитаф на епитаф. После излизаше също тъй безшумно и продължаваше по Чипсайд с малко по-твърда и целенасочена походка, сякаш бе зърнал нещо, което е решил да купи.

Влезе и тази сутрин, но вместо да се прокрадва от една надгробна плоча към друга, обърна очи нагоре към колоните и на стените и се закова в тази поза.

Вдигнатото лице с почтително-тъжно изражение, каквото всички лица придобиват в църква, изглеждаше тебеширенобяло в просторната сграда. Ръцете в ръкавици стиснаха дръжката на чадъра. Той вдигна и тях. Обзело го бе може би някакво вдъхновение.

„Да — каза си, — ще трябва да има място за картините ми.“

Вечерта, на връщане от Сити, се отби в бюрото на Босини. Намери архитекта по жилетка, с лула в уста, да чертае някакъв план. Отказа предложената напитка и пристъпи веднага към целта:

— Ако нямате предвид нищо по-добро за неделя, елате да отидем до Робин Хил — да ми кажете мнението си за едно място за строеж.

— Ще строите ли?

— Може би — каза Соумс. — Но не разправяйте. Искам само мнението ви.

— Разбрано.

Соумс огледа стаята.

— Доста високо е тук — забеляза той.

Добре би било да се добере до някакво сведение за естеството или обхвата на професионалната му дейност.

— Засега ми върши работа — отвърна Босини. — Вие сте свикнали с по-модна обстановка.

Отърси лулата си и я захапа празна; може би му помагаше да продължава разговора. Соумс забеляза неговите хлътнали, сякаш всмукнати бузи.

— Колко плащате за това бюро? — запита той.

— Петдесет-повече, отколкото заслужава — отвърна Босини.

И така, в неделя той дойде да вземе Босини и го отведе с кабриолет до гарата. Когато пристигнаха в Робин Хил, не намериха файтон и тръгнаха да изминат пеша милята и половина до мястото.

Беше първи август — прекрасен ден с прежулящо слънце и безоблачно небе; нозете им вдигаха жълтеникав прах по правата тясна пътека на хълма.

— Каменлива почва — забеляза Соумс и погледна косо сакото на Босини. В страничните му джобове имаше свитъци книжа, а под мишницата — някаква чудновата пръчка. Соумс забеляза веднага тази и други особености.

Само много учен човек или наистина „пират“ би си позволил подобни волности във външността си; но при все че възмущаваха Соумс, тези чудачества му доставяха и известно задоволство: като доказателство за качества, от които несъмнено щеше да се възползва. Какво значение имаха дрехите на този приятел, щом можеше да построи хубава къща?

— Казах ви — започна Соумс, че желая къщата да бъде сюрприз, затова не споменавайте нищо за нея. Аз не говоря никога за работите си, докато не ги приключа.

Босини кимна.

— Допусне ли човек жени да узнаят намеренията му — продължи Соумс, — не се знае как ще свърши всичко.

— Да — а! — каза Босини. — Жените са такава напаст.

Същото чувство се таеше отдавна в сърцето на Соумс, но никога не го бе изказвал.

— О — промълви той, — започвате вече… Замълча, после добави, без да овладее избухналата злоба: — Джун е много самостоятелна… още едно дете.

— Самостоятелността не е лошо нещо у един ангел.

Соумс никога не бе наричал Айрин ангел. Никога не би могъл да наруши по този начин най-здравите инстинкти, като открие пред другите колко е ценна и издаде чувствата си. Затова не отговори.

Тръгнаха по една недоправена пътечка през някакъв зайчарник. Коларски път водеше с резки завои до един трап за чакъл, зад който, сред няколко дървета в началото на гъста гора, се виждаха комините на селска къща. Снопове пухкава трева покриваха пръстта, две чучулиги излетяха и се изгубиха в лятната мараня. В края на хоризонта, зад безкрайна поредица от ниви и плетища, се очертаваха дюни.

Соумс вървеше напред и щом стигнаха края на поляната, спря. Тъкмо това място беше избрал, но сега когато щеше да го открие другиму, се почувства нелепо.

— Комисионерът живее в онази постройка — каза той. — Там обядваме. И по-добре да обядваме, преди да започнем работа.

Поведе отново към къщата, където го посрещна комисионерът Оливър, висок мъж с тъпо лице и посивяла брада. По време на обяда, който почти не докосна, Соумс непрекъснато гледаше Босини и веднъж-дваж изтри крадешком чело с копринената си кърпичка. Най-после обядът свърши и Босини стана.

— Предполагам, че имате да разисквате делови въпроси — каза той. — Аз пък ще ида да поразгледам полето.

И излезе, без да дочака отговор.

Соумс беше адвокат на имота, та прекара почти цял час с комисионера да разглежда плановете и да разисква по ипотеката на Никълъс и други клиенти. И, сякаш съвсем случайно, му хрумна да заговори и за мястото.

— Вашите хора — започна той — трябва да намалят цената за мене, като се има предвид, че аз пръв ще строя тук.

Оливър поклати отрицателно глава.

— Мястото, на което се спряхте, сър, е най-евтиното от всичките ни места. Ония на върха са много по-скъпи.

— Имайте предвид — каза Соумс, — че не съм решил нищо; много е възможно да не строя. Наемът за мястото е много висок.

— Да ви призная, мистър Форсайт, ще съжалявам, ако се откажете, а мисля и че ще сгрешите, сър. Никъде около Лондон няма местенце с такъв изглед, нито по-евтино, като вземете предвид всички обстоятелства. Стига да го обявим — цяла тълпа ще нахлуе.

Те се спогледаха. Лицата им казваха съвсем ясно:

„Ценя ви като търговец, но не можете да очаквате, че вярвам на думите ви.“

— Както и да е — повтори Соумс, — не съм решил още; и много е вероятно да се откажа.

С тия думи той взе чадъра си, подаде на комисионера ледената си ръка, побърза да я отдръпне без ръкостискане и излезе на слънце.

Тръгна бавно, дълбоко замислен, към мястото. По вътрешен усет разбираше, че казаното от комисионера е вярно. Мястото е евтино. А най-хубавото беше, че комисионерът наистина го смята за евтино и Соумс чувстваше подсъзнателно, че го е надхитрил.

„Евтино — скъпо — каза си той, — ще го взема.“

Чучулигите излитаха пред него, въздухът беше пълен с пеперуди, сладък мирис се разнасяше от тревите. Сочно ухание на папрат долиташе откъм гората, дето гукаха скрити гълъби, а топлият полъх носеше отдалече камбанен звън.

Соумс вървеше, приковал поглед в земята, устните му се отваряха и затваряха в предвкусване на прекрасната хапка. Когато стигна до мястото, Босини не се виждаше никъде. Почака го малко, после тръгна край зайчарника към ската. Би извикал, но се боеше от звука на собствения си глас.

Полето беше пусто като прерия, тишината му се нарушаваше само от шумоленето на зайците, които подскачаха към леговищата си, и от песента на чучулигите.

Пръв пълководец на цялото форсайтовско войнство, тръгнало да внесе култура в тая пустиня, Соумс се почувства обезсърчен от самотата, от невидимите певци, от сладостната жега. Започна да се връща, когато най-после зърна Босини.

Архитектът се бе изтегнал върху един стар дъб, който издигаше край самия връх на възвишението своя ограпавял от старост дънер и огромната си корона от разлистени клони.

Трябваше да го побутне по рамото, за да го накара да вдигне глава.

— Слушайте, Форсайт! — каза той. — Открих най-подходящото място за къщата ви! Погледнете!

Соумс, погледна и каза студено:

— Може би имате право, но това място ще ми струва петдесет на сто по-скъпо.

— По дяволите цената, човече. Вижте гледката.

Почти от краката им започваше нива със зряло жито, която се спускаше до една стръмна горичка. Равнина от ниви и плетища се разстилаше до далечните сивосинкави дюни. Вдясно се съзираше сребристото очертание на реката.

Небето беше така синьо и слънцето така светло, сякаш вечно лято владееше в тоя кът. Цветен мъх се носеше из въздуха край тях, омагьосан от лъчезарния ефир. Жегата трептеше над житата и се промъкваше навред с леко, неуловимо шумолене, шепот на радостни мигове, които се реят весело между небето и земята.

Соумс гледаше. Въпреки волята му нещо се пробуди в неговата душа. Да живее тук, пред тая гледка, да може да я показва на приятелите си, да говори за нея, да я притежава! Бузите му поруменяха. Топлината, слънчевите лъчи, сиянието нахлуха в чувствата му, както преди четири години бе нахлула Айрин и го бе накарала да закопнее за нея. Той погледна бегло Босини, чиито очи, очите на „недоопитомения леопард“, както го бе нарекъл кочияшът, сякаш се опиваха от гледката. Слънцето осветяваше очертанията на лицето му, изпъкналите скули, края на брадичката, отвесните бръчки на челото; и Соумс наблюдаваше с неприятно чувство това сурово, вдъхновено, безгрижно лице.

Продължителен лек полъх пробягна над житата и докосна лицата на двамата със своята топла вълна.

— Бих могъл да построя едно бижу тук — наруши мълчанието Босини.

— Предполагам — отвърна сухо Соумс. — Защото няма да плащате за него.

— За осем хиляди приблизително мога да ви построя дворец.

Соумс пребледня изведнъж — страшна борба ставаше в него. Наведе глава и каза упорито:

— Не мога да си позволя такова нещо.

И бавно, с безшумната си походка, поведе надолу към първото място.

Постояха там известно време да разискват подробностите около проектираната къща, после Соумс се върна в къщата на комисионера.

Излезе оттам след половин час и тръгна с Босини към гарата.

— Е, добре — каза той, почти без да вади пурата от устата. — Купих все пак вашето място.

Млъкна отново, като се стараеше някак да си обясни как тоя приятел, когото по навик презираше, можа да надделее над собственото му решение.