Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (55)

Посещение у Айрин

На гара Падингтън Джолиън видя, че Джун го чака на перона. Получила бе телеграмата му на закуска. Жилището си — ателие и две спални в Сейнт Джонс ууд — тя бе избрала заради пълната независимост, която й осигуряваше. Далеч от наблюдението на мисис Грънди^[1], непритеснявана от постоянна прислуга, можеше да приема своите „проскубани пилета“ по всяко време на денонощието и често някой нещастен художник без собствено ателие използваше нейното. Тя се радваше на своята свобода и се разпореждаше с личността си с увлечението на девственица; пламенността отредена, но непропиляна за Босини (с която — като се има пред вид форсайтовската й упоритост — сигурно би му дотегнала), тя пръскаше сега по несретниците и бъдещите „гении“ от света на художниците. Живееше всъщност, само за да превръща патиците в лебеди, за каквито ги смяташе. Самата пламенност на покровителството й изопачаваше нейната преценка. Но тя беше честна и щедра; малката й усърдна ръка се бореше винаги срещу гнета на акедемиите и търговците; и макар че доходът й беше значителен, банковата й равносметка често приключваше на пасив.

Дошла бе на гара Падингтън въодушевена от посещението си у Ерик Кобли. Някаква жалка художествена галерия бе отказала на този неподстриган гений да си уреди самостоятелна изложба. След като бе посетил ателието му, безочливият й управител бе изказал мнение, че „от търговско гледище това би било надбягване с един кон“. Този върховен пример за търговска плахост, проявена към любимото й „проскубано пиле“ (така притеснено, с жена и две деца, че тя трябваше да изтегли за него всичките си пари от текущата си сметка), още караше дребното й, решително личице да пламва от възмущение, а златисточервеникавата й коса — да блести по-ярко. Тя прегърна баща си и се качи веднага във файтона, защото имаше да му говори почти толкова, колкото и той на нея. Оставаше само да се види кой ще започне пръв.

Джолиън успя да каже: „Искам да дойдеш с мене, мила“, но по погледа на сините й очи, който се мяташе като опашка на разтревожена котка, разбра, че тя не го слуша.

— Наистина ли, татко, не мога да тегля нищо от капитала си?

— За щастие можеш да теглиш само лихвите, миличка.

— Отвратително! Не може ли да се промени това? Сигурно има някаква възможност. Бих могла да купя един малък салон за изложби, за десет хиляди лири.

— Един малък салон за изложби — промълви Джолиън — изглежда скромно желание. Но дядо ти го е предвидил.

— Според мене — възкликна разпалено Джун — е ужасно да трепериш за парите си, когато по света има толкова гении, направо смазани от немотия. Аз няма да се омъжа, няма да имам деца; защо да не направя добро, вместо да пазя парите си за неща, които никога няма да се случат?

— Ние сме Форсайтови, мила — отвърна Джолиън с насмешливостта, с която избухливата му дъщеря не бе успяла да провикне; — а Форсайтови, както знаеш, подреждат притежанията си така, че внуците — ако има изгледи да починат преди родителите си — трябва да оставят завещание за наследство, което биха получили само след тяхната смърт. Разбираш ли? Все едно, и аз не разбирам, но фактите са такива; ние живеем с принципа, че щом има възможност богатството да остане в семейството, не бива да излиза вън от него; ако ти починеш неомъжена, парите ти остават на Джоли и Холи и децата им. Нима не е приятно да знаеш, че каквото и да правиш, никой от семейството не ще остане без средства?

— Не мога ли поне да взема назаем тия пари?

Джолиън поклати глава.

— Можеш да наемеш салон, разбира се, но само със средствата от личния си доход.

Джун презрително се изсмя.

— Да, за да остана след това съвсем без средства и да не мога никому да помагам.

— Мило дете — промълви Джолиън, — не е ли все същото?

— Не — каза разсъдливо Джун; — салон мога да купя за десет хиляди лири, което ще се равнява на четиристотин лири годишен наем; а наем ще трябва да плащам по хиляда лири, при което ще ми остават само петстотин лири. Помисли само, татко, какво мога да направя, ако имам този салон. Ще мога веднага да създам име на Ерик Кобли и на толкова други.

— Имената, които заслужават да бъдат създадени, се създават сами с време.

— След смъртта на човека!

— А познаваш ли някого, мила, който е спечелил от това, че се е прочул приживе?

— Да — отвърна Джун. — Ти. — И стисна ръката над китката.

Джолиън се сепна: „Аз ли? — помисли той. — Аха! Тя смята да ми иска нещо. Ние, Форсайтови, постъпваме в такъв случай всеки по своему.“

Джун се притисна по-близо до него.

— Татко — започна тя, — купи галерията, а пък аз ще ти плащам по четиристотин лири годишен наем за нея. Така нито един от двама ни няма да пострада. И ще си вложиш чудесно парите.

Джолиън направи опит да се измъкне.

— Не смяташ ли — запита той, — че е малко неудобно за един художник да купува салон за изложби? Десет хиляди лири са голяма сума, а освен това не съм търговец.

Джун го погледна с възхищение.

— Не си, разбира се, но си отличен делови човек. Убедена съм, че ще изкарам парите. Ще бъде чудесно да натъркаме по този начин носа на разните жалки търгаши и подобните им.

Тя стисна отново ръката на баща си.

По лицето на Джолиън се изписа шеговито отчаяние.

— Къде е този толкова желан салон? В някой великолепен квартал навярно?

— Точно зад Корк Стрийт.

„Ах! — помисли Джолиън. — Знаех си, че е някъде наблизо! Да видим сега аз какво ще искам от нея!“

— Добре, ще помисля по това, само че не веднага. А ти помниш ли Айрин? Искам да отидем заедно при нея. Соумс е започнал да я безпокои. Тя ще бъде в по-голяма безопасност, ако можем да й дадем някъде подслон.

Думата „подслон“, изречена случайно, беше всъщност най-подходяща да пробуди интерес у Джун!

— Айрин ли? Не съм я виждала от… Разбира се! С радост ще й помогна!

Сега беше ред на Джолиън да стисне ръката й, дълбоко възхитен от своето храбро и великодушно дете.

— Айрин е горда — каза той, като погледна косо Джун, съмнявайки се в нейната тактичност. — Мъчно би приела чужда помощ. Трябва да действаме внимателно. Пристигнахме. Аз й телеграфирах да ни чака. Да предадем картичките си.

— Не мога да понасям Соумс — каза Джун, докато слизаше; — той презира всеки, който не е преуспял.

Айрин беше в така наречения „дамски салон“ в хотел Пиемонт.

С безупречна нравствена сила Джун тръгна право към своята бивша приятелка, целуна я по бузата и двете седнаха веднага една до друга на дивана, дето никой не бе седял от откриването на хотела до днес. Джолиън забеляза, че Айрин е дълбоко трогната от това непринудено опрощение.

— Значи, Соумс пак ви безпокои? — запита той.

— Снощи дойде повторно; настоява да се върна.

— Няма да се върнеш, разбира се? — извика Джун.

Айрин се усмихна леко и поклати глава.

— И неговото положение е ужасно — промълви тя.

— Той си е виновен; трябваше да се разведе с теб още навремето.

Джолиън си припомни как в ония дни Джун пламенно се надяваше, че името на нейния мъртъв и неверен годеник не ще бъде опетнено от бракоразводно дело.

— Да чуем какво смята да прави Айрин — каза той.

Устните на Айрин потрепераха, но тя заговори все пак спокойно:

— Ще трябва да му дам нов повод да се отърве от мене.

— Ужасно! — извика Джун.

— И дума не може да става — възрази съвсем спокойно Джолиън; — sons amour^[2].

Стори му се, че Айрин ще се разплаче; но тя стана бързо, полуобърна се с гръб към тях и се постара да се овладее.

Изведнъж Джун каза:

— Е добре, аз ще отида при Соумс и ще му заявя, че трябва да те остави на мира. Какво иска на тази възраст?

— Дете. В това няма нищо неестествено.

— Дете! — извика презрително Джун. — Разбира се! За да му остави парите си. Щом толкова му трябва дете, да си намери някоя жена и да му го роди; в такъв случай ти ще имате повод да се разведеш, а той ще се ожени за другата.

Джолиън съзна изведнъж, че бе сбъркал, като доведе Джун — с буйното си пристрастие тя неволно подпомагаше Соумс.

— За Айрин ще бъде най-добре да се прибере на спокойствие при нас в Робин Хил и да чака развитието на нещата.

— Разбира се — съгласи се Джун; — само че…

Айрин погледна Джолиън право в лицето… И нито веднъж при всичките си по-нататъшни опити той не успя да си обясни тоя поглед.

— О, не! Ще създам само неприятности на всички ви. Ще замина зад граница.

По гласа й разбра, че решението й е безвъзвратно. А в съзнанието му прелетя неуместната мисъл: „Ще отида да я видя там.“ И каза:

— Не смятате ли, че в чужбина ще бъдете по-безпомощна, ако му хрумне да ви последва?

— Не зная. Мога все пак да опитам.

Джун скочи и започна да се разхожда из стаята.

— Всичко това е ужасно! — извика тя. — Защо хората трябва да се мъчат и да страдат години наред заради някакъв отвратителен, лицемерен закон?

Една дама влезе в салона и тя млъкна. Джолиън се приближи към Айрин.

— Имате ли нужда от пари?

— Не.

— Искате ли да дам под наем жилището ви?

— Да, Джолиън, ако обичате.

— Кога ще заминете?

— Утре.

— Междувременно няма да се върнете в къщи, нали? — Изрече това с тревога, от която сам се изненада.

— Не, взела съм всичко, което ми трябва.

— Ще ми съобщите ли адреса си?

Тя му протегна ръка.

— Чувствам ви като скала.

— Която се издига върху пясък — отвърна Джолиън, докато стискаше ръката й; — но винаги ще се радвам, ако мога да сторя нещо за вас. Помнете това. Ако промените решението си… Да вървим, Джун. Сбогувай се.

 

Джун се върна от прозореца и обви шията на Айрин.

— Не мисли за него — прошепна тя; — радвай се на живота и бог да те благослови!

Отнасяйски със себе си спомена за просълзените очи и усмихнатите устни на Айрин, те тръгнаха, без да продумат; когато минаха покрай нея, дамата, прекъснала разговора им, прелистваше вестници на масата.

Срещу Националната галерия Джун възкликна:

— Какъв недостоен тип и какви ужасни закони!

Но Джолиън не отговори. Той притежаваше донейде бащината си увереност и можеше да гледа на нещата безпристрастно, дори когато беше развълнуван. Айрин имаше право: положението на Соумс беше също така или дори по-лошо от нейното. Що се отнася до законите, те се създават с оглед на човешката природа, за която законодателят очевидно няма особено високо мнение. Чувствайки, че ако остане с дъщеря си, непременно ще каже нещо, което би било по-добре да не казва, той заяви, че трябва да се върне в Оксфорд; повика файтон и остави Джун пред акварелите на Търнър с обещание а помисли за нейния салон.

Но, вместо за него, се замисли за Айрин. Казват, че състраданието е брат на любовта! Ако е така, имаше наивна опасност да се влюби в нея. Защото дълбоко я съжаляваше. Като си представеше само, че тя се скита из Европа така самотна и подгонена! „Дано не загуби самообладание! — помисли той. — Толкова лесно би могла да се отчае!“ Той не можеше да си представи всъщност как — след като е загубило леката опора на заниманията си — ще живее това красиво и отчаяно същество, лесна плячка за всеки мъж! В тревогата му имаше нещо повече от обикновен страх и ревност. Жените вършат странни неща, когато се видят притиснати до стената. „Какво ли може да измисли Соумс! — си каза той. — Отвратително, идиотско положение! А хората сигурно ще заявят, че тя е виновна за всичко.“ Влезе във влака загрижен, с наболяло сърце, забута някъде билета си, и когато слезе на перона в Оксфорд, поздрави една дама, която му се стори позната, макар че не можа да си припомни името й, дори когато я видя да пие чай в хотел Рейнбоу!