Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (91)

Трио

Неделното гостуване в Уондсън, в подножието на Варовиковите възвишения, продължи цели девет дни, разтегна почти до скъсване преплетените нишки на издържливостта между четиримата Форсайтови от третото, а може да се каже, и четвърто поколение. Никога досега Фльор не бе била така „fine“, Холи — така бдителна, Вал — така потаен, Джон — така мълчалив и смутен. Земеделските познания, които научи през тази седмица, биха могли да се съберат на върха на ножче и да се разсеят с едно духване. Невиждащ по природа всякаква потайност, а, поради обожанието си към Фльор убеден, че е „глупост“ да скрива своите чувства, той се ядосваше и възмущаваше, но все пак й се подчиняваше, като си почиваше — доколкото беше възможно — от това усилие, когато бяха сами. В четвъртък, докато стояха пред еркерния прозорец в гостната, готови за вечеря, тя му каза:

— Аз заминавам в неделя, Джон, с влака в три и четиридесет от Падингтън. Ако отидеш да видиш вашите в събота, можеш да се върнеш в неделя да ме изпратиш, а след това да се прибереш тук с последния влак. И така, щеше да си ходиш, нали?

Джон кимна.

— Както кажеш, стига да бъда с теб — отвърна той; — само че защо трябва да се преструвам…

Фльор плъзна малкия си пръст по дланта му.

— Нямаш никакъв усет, Джон, трябва да оставиш всичко на мен. Въпросът с нашите е много сериозен. Ако искаме един ден да бъдем заедно, трябва да се крием сега. — Вратата се отвори и тя веднага добави високо: — Вие сте тъпак, Джон.

Нещо се преметна в душата му; той не можеше да понася това хитруване при едно така естествено, всемогъщо и сладостно чувство.

В петък, в единадесет часа вечерта, приготвил вече пътническата си чанта, той се бе навел през прозореца, полунатъжен, полуунесен в мечтата за Падингтънската гара, когато му се счу лек шум, сякаш някой почука с нокът на вратата. Изтича нататък и се ослуша. Звукът се повтори. Да, нокът беше. Той отвори. О! Какво прекрасно видение влезе!

— Исках да ти се представя в маскараден костюм — каза то и застана до края на леглото.

Джон въздъхна дълбоко, облегнат на вратата. Видението беше с бял муселин на главата, с ефирно шалче, обвило голата шия над виненочервена рокля, богато набрана около тънката талия. Подпряло бе една ръка на хълбока си, а в другата, вдигната под прав ъгъл, държеше ветрило, което докосваше главата.

— Би трябвало да държа кошница с грозде — прошепна видението, — но нямам. Костюмът е по картина на Гойя. Позата също. Харесваш ли я?

— Мечта!

Видението се завъртя.

— Пипни и погледни!

Джон коленичи и докосна почтително полата.

— С цвят на грозде — продължи шепотът, — истинско грозде… La vendimia… гроздоберът.

Пръстите на Джон едва докоснаха талията й от двете страни; той вдигна към нея обожаващ поглед.

— О, Джон! — промълви видението, наведе се, целуна го по челото, завъртя се отново, плъзна се напред и изчезна.

Джон остана коленичил, склонил глава на леглото. Не помнеше колко време е стоял така. Лекият шум на нокътя по вратата, шумоленето на стъпките и полата продължаваха… като насън… около него; а видението се усмихваше и шепнеше пред затворените му очи, излъчвайки леко ухание на нарцис. Там, между веждите, където го бе целунало, той усещаше хлад, сякаш го бе докоснало цвете. Душата му бе изпълнена с любов, любовта на младеж към девойка, любов, която знае толкова малко, а се надява на толкова много, която за нищо на света не би слязла от висините, а с времето ще трябва да се превърне в уханен спомен… в гибелна страст… в досаден брак… или, понякога, съвсем рядко, в обилен, сладък гроздобер, в грозде с цвят на залязващо слънце.

И сега, и по-рано говорихме достатъчно за Джон Форсайт, посочвайки колко дълъг беше изминатия път между него и прадядо му, първият Джолиън от приморския Дорсет. Джон беше чувствителен като девойка, по-чувствителен от девет измежду десет съвременни девойки; с въображение на кой да е от художниците, покровителстван от сестра му Джун; нежен като истински син на свята майка и своя баща. И все пак в глъбините на душата му бе останало нещичко от стария родоначалник, скрита волева сила, страх да не издаде своите чувства, решителност, която не умее да се признава за победена. Чувствителните, надарени с въображение, и нежни юноши обикновено страдат в училище, но Джон криеше инстинктивно истинския си образ и затова беше нормално нещастен. Досега беше напълно откровен и естествен само с майка си; но тази събора се връщаше у дома си в Робон Хил с натъжено сърце, защото Фльор бе казала, че не бива да бъде откровен и естествен с тази, от която никога не бе скривал нищо; не бива дори да й каже, че са се видели пак, освен ако разбере, че тя вече е знаела. Това му се стори така непоносимо, че едва не изпрати вкъщи телеграма да се извини под някакъв предлог и да остане в Лондон. А първото нещо, което майка му каза, беше:

— Значи, ти си видял нашата малка приятелка от сладкарницата, Джон! Как ти се стори при новата среща?

С облекчение, но силно поруменял, Джон отвърна:

— О, чудесна е, мамо!

Ръката й притисна неговата.

Джон не бе обичал никога майка си така, както в тази минута, когато сякаш опровергаваше страховете на Фльор и възвръщаше душевния му покой. Той се обърна да я погледне, но нещо в усмихнатото й лице — нещо, което само той навярно можеше да долови — спря напиращите думи. Може ли страхът да се придружава от усмивка? Ако може, лицето й изразяваше страх. А Джон изрече съвсем други думи за земеделските занимания, за Холи, за Варовиковите възвишения. Говореше бързо и очакваше тя сама да насочи разговора към Фльор. Но това не стана. Не я спомена и баща му, макар че и той сигурно знаеше. Какво осакатяване, какво проваляне на действителността имаше в това премълчаване за Фльор… когато той беше така изпълнен с мисълта за нея; когато майка му беше така изпълнена с мисълта за Джон; а баща му — така изпълнен с мисълта за майка му! Така прекараха тримата тази съботна вечер!

След вечеря майка му посвири; избираше сякаш нарочно все негови любими неща. А той седеше, обгърнал с ръка коляно, забравил да приглади косата си, в която бе заровил преди малко пръсти. Гледаше майка си, докато тя свиреше, но виждаше Фльор… Фльор в светлината на лунната овощна градина, Фльор в огряната от слънце каменоломна, Фльор в маскарадния костюм… олюлява се, шепне, навежда се и го целува по челото. По едно време, както слушаше, се забрави и погледна баща си в другото кресло. Защо баща му гледаше така? Изражението му беше толкова тъжно и необяснимо. Изпълнен с угризения, Джон стана и отиде да седне върху страничното облегало на бащиното кресло. Оттам не можеше да вижда лицето му; и видя отново Фльор… в тънките, бели пръсти на майка си, които се плъзгаха по клавишите, в профила и в посребрените й коси; и в дъното на дългата стая, в отворения прозорец, зад който пристъпваше майската нощ.

Когато се качи да си легне, майка му отиде при него. Застана до прозореца и каза:

— Кипарисите, които дядо ти посади някога, израснаха чудесно. Винаги ми се струват особено прекрасни при лунна светлина. Жалко, че не познаваш дядо си, Джон.

— Омъжена ли беше за татко, докато той беше жив? — запита неочаквано Джон.

— Не, мили; той почина през деветдесет и втора година… много стар… на осемдесет и пет години, струва ми се.

— Прилича ли татко на него?

— Малко; татко ти е по-изтънчен и не така внушителен.

— Това зная от портрета на дядо; кой го е рисувал?

— Някое „проскубано пиле“ на Джун. Но портретът е добър.

Джон улови майка си подръка.

— Разправи ми за семейната вражда, мамо.

Усети, че ръката й потрепери.

— Не, мили; това трябва да стори някой ден татко ти, ако намери за уместно.

— Нима е било нещо толкова сериозно? — запита задъхано Джон.

— Да.

Настъпи мълчание, при което никой от тях не разбра лакътят ли, или ръката, пъхната под него, трепери по-силно.

— Някои хора — започна меко Айрин — мислят, че нащърбената луна е зловеща; но за мене тя винаги е прекрасна. Погледни сенките на кипарисите! Знаеш ли, Джон, татко ти предлага двамата с теб да отидем в Италия за два месеца. Искаш ли?

Джон измъкна ръката си изпод лакътя й — така рязко и объркано беше чувството, което го обзе. В Италия с майка си! Преди две седмици това би било мечта; сега го смути; почувства, че внезапното предложение е свързано с Фльор. Той отговори със запъване:

— О, да! Само че… не зная. Трябва ли… още щом започнах? Бих искал да си помисля.

Гласът й отвърна спокойно и нежно:

— Да, мили, помисли. Но по-добре сега, отколкото, когато сериозно се заловиш със стопанство. В Италия с тебе!… Ще бъде прекрасно!

Джон обгърна талията й — все още тънка и крепка като на девойка.

— Мислиш ли, че можеш да оставиш татко? — запита неуверено той, защото чувстваше, че е неискрен.

— Предложението е от татко ти; той смята, че ти трябва поне да видиш Италия, преди да се заловиш сериозно с каквото и да е.

Чувството за неискреност угасна у Джон; той разбра — да, разбра! — че баща му и майка му са също така неискрени. Просто искаха да го отдалечат от Фльор. Сърцето му се ожесточи. Усетила сякаш това, което ставаше в него, майка му каза:

— Лека нощ, мили! Наспи се добре и помисли. Но ще бъде прекрасно!

Тя го притисна така бързо, че той не успя да зърне лицето й. Останал сам, Джон се почувства точно така, както се чувстваше някога, когато се случеше да е направил пакост: страдаше, защото не е бил добър, а и защото чувстваше, че е прав.

След като постоя една минутка в стаята си, Айрин мина през гардеробната между нейната стая и тази на съпруга й.

— И така?

— Ще помисли, Джолиън.

Загледан в уморената усмивка на устните й, Джолиън отвърна спокойно:

— По-добре би било да позволиш да му разкажа и да свърши всичко. Джон е джентълмен по душа; трябва само да разбере…

— Само! Но той не може да разбере; невъзможно е.

— Аз мисля, че бих разбрал на неговата възраст.

Айрин взе ръката му.

— Ти си бил винаги по-голям реалист от Джон; и не така невинен.

— Това е вярно — отвърна Джолиън. — Странно, нали? И ти, и аз бихме разказали на всички историята си, без да се срамуваме; но пред собственото ни дете се стъписахме.

— Защото не искахме да знаем дали хората одобряват постъпката ни, или не.

— Джон няма да ни укори!

— Напротив, Джолиън! Той е влюбен, чувствам, че е влюбен. И ще си каже: „Майка ми се е омъжила някога без любов? Как е могла!“ Това ще му се стори престъпление! Каквото и беше!

Джолиън стисна ръката й и каза с пресилена усмивка:

— Ох! Защо се раждаме млади? Ако се раждахме стари и се подмладявахме с годините, щяхме да разбираме кое как се случва и бихме отхвърлили тази проклета нетолерантност. Но знаеш ли, ако момчето е наистина влюбено, Италия не ще му помогне да забрави. Ние сме упорита порода; а той ще разбере от вътрешния си усет защо го изпращаме. Нищо друго не ще го излекува освен сътресението, когато му кажем.

— Да опитаме все пак.

Джолиън замълча. Принуден да избира между дявола и морската бездна — между мъката пред ужасното признание и скръбта пред двумесечната раздяла с жена си, — той тайно мечтаеше за дявола, но щом тя предпочиташе морето, и той трябваше да се справи някак с него. Това ще бъде най-сетне подготовка за онова заминаване, от което няма връщане. Той я прегърна, целуна я по очите и каза:

— Както искаш, любов моя.