Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (60)

Предизвикателството

Утрото беше мъгливо, почти мразовито, но докато Вал подскачаше леко на седлото си към Роухамптън Гейт^[1], отдето щеше да препусне към уговореното място, изгря слънце. Настроението му бързо се повишаваше. В тазсутрешната процедура нямаше нищо страшно освен това, че нарушаваше неприкосновеността на личния им живот. „Ако бяхме сгодени — мислеше си той, — станалото нямаше да има никакво значение.“ Той изпитваше всъщност чувствата на всички хора, които се оплакват и негодуват от последиците от брака, но бързат да се оженят. И препускаше по изсъхналата през зимата трева в Ричмънд парк от страх да не закъснее. И пак се намери сам на уговореното място. Тази втора измяна от страна на Холи го разстрои ужасно. Днес не можеше да се върне, без да я види! Излезе от парка и тръгна към Робин Хил. Не можеше да реши кого да търси. Ами ако баща й се е върнал? Или сестра й и Джоли са в къщи? Реши да рискува, като попита най-напред за тримата, така че, ако те за негово щастие отсъствуват, съвсем естествено ще бъде да попита най-после за Холи; а пък ако някой от другите е в къщи, ще се извини, че просто е решил да се поразходи дотук.

— В къщи е само мис Холи, сър.

— О, благодаря. Мога ли да отведа коня си в конюшнята? И бихте ли съобщили за… братовчед й, мистър Вал Дарти.

Когато той се върна, Холи беше в хола, смутена, с леко зачервени бузи. Отведе го да седнат на широкия диван под прозореца.

— Ужасно се тревожех — каза тихо Вал. — Какво има?

— Джоли знае за разходката ни.

— В къщи ли е?

— Не; но може всеки момент да се върне.

— В такъв случай!… — извика Вал, наведе се бързо напред и улови ръката й. Тя се опита да я измъкне, не успя, отказа се от намерението си и го погледна тъжно.

— Най-напред — продължи той — трябва да ти разправя нещо за моето семейство. Баща ми, виждаш ли, не е съвсем… искам да кажа, напусна майка ми и сега нашите искат да ги разведат; затова, разбираш ли, му предписаха да се върне. Ще прочетеш в утрешните вестници.

Очите й потъмняха от уплаха и любопитство; ръката й стисна неговата. Но Вал се бе втурнал в риска и продължи поривисто:

— Засега няма нищо особено, но вероятно ще има, докато делото приключи; бракоразводните дела, знаеш, са противна работа. Исках да ти кажа, защото… защото… би трябвало да знаеш… ако… — той започна да се запъва, забелязал смутения й поглед — ако… ако бъдеш добричка и ме обикнеш. Аз те обичам… толкова много, Холи, и искам да се сгодим.

Всичко бе казано така нескопосано, че той бе готов да си блъска с пестници главата; коленичи изведнъж, опитвайки се да се доближи до това кротко, смутено лице.

— Обичаш ме… нали? Ако не ме обичаш, аз…

Последва минута на напрегнато мълчание, така пълно, че му се стори, че чува свистенето на косачка из полето. Сякаш имаше какво да се коси! Холи се наведе леко напред; свободната й ръка погали косата му и Вал въздъхна:

— О, Холи!

Тя отвърна съвсем тихо:

— О, Вал!

Той бе мечтал за тоя миг, виждайки се винаги в ролята на повелител, на властен любим младеж; а сега беше примирен, смутен, разтреперан. Страхуваше се да се изправи, да не би да разсее вълшебния миг, да не би тя да се отметне и да отрече съгласието си… така тръпнеща в обятията му, със спуснати клепки, към които се стремяха устните му. Тя отвори овлажнелите си очи; Вал притисна устни в нейните. Но скочи изведнъж; чул бе стъпки и изненадано, глухо възклицание. Огледа се. Никой! Но дългите завеси към външния хол се люлееха.

— Господи! Кой ли беше?

Холи също скочи.

— Навярно Джоли — прошепна тя.

Вал стисна решително пестници.

— Добре! — каза той. — Не искам и да зная вече, щом сме сгодени.

Пристъпи към завесите и ги дръпна. До камината на хола, старателно обърнал гръб, стоеше Джоли. Вал пристъпи към него. Джоли се обърна рязко.

— Извинявам се, че неволно подслушах — каза той.

Вал не можа да устои на неволното си възхищение към него в тоя миг; лицето на Джоли беше ведро, гласът спокоен, той се държеше почти тържествено, сякаш действаше по силата на някакъв принцип.

— Всъщност — заяви рязко Вал — това никак не те засяга.

— О! — отвърна Джоли. — Ела с мене.

И тръгна през хола. Вал го последва. Пред вратата на кабинета усети, че някой го докосна по ръкава; гласът на Холи каза:

— И аз идвам.

— Не — отвърна Джоли.

— Да — настоя Холи.

Джоли отвори и тримата влязоха. В малката стая образуваха нещо като триъгълник, застанали в ъглите на извехтелия персийски килим — странно изправени, без да се поглеждат, неспособни да съзрат поне отчасти смешната страна на положението.

Мълчанието бе нарушено от Вал:

— Ние с Холи се сгодихме.

Джоли отстъпи назад и се облегна на парапета на прозореца.

— В нашия дом сме — каза той; — и не мога да те оскърбя. Но баща ми отсъства. Сестра ми е оставена на моите грижи. А ти ме изигра.

— Нямах такова намерение — каза възбудено Вал.

— Мисля, че си имал — отвърна Джоли. — Ако не е било така, щеше да говориш с мен или да почакаш завръщането на баща ми.

— Имаше причини — заяви Вал.

— Какви?

— Те засягат нашето семейство… Току-що й ги казах. Исках да знае предварително.

Джоли загуби изведнъж своята изисканост.

— Вие сте хлапета — каза той. — И знаете, че сте.

— Аз не съм хлапе — отвърна Вал.

— Си… та ти нямаш и двайсет години.

— Добре, а ти на колко си?

— Аз съм на двайсет — подчерта Джоли.

— Току-що си ги навършил; както и да е, не съм по-лош мъж от теб.

Лицето на Джоли пламна, после потъмня. Личеше, че в него става борба; Вал и Холи го загледаха смаяни — толкова явна беше тази борба: чуваха дори тежкото му дишане. Но лицето му се проясни изведнъж и стана странно решително.

— Ще видим — отвърна той. — Предлагам ти да сториш това, което ще сторя аз!

— Предлагаш?

Джоли се усмихна.

— Да — каза той. — Предлагам. И много добре зная, че няма да го сториш.

Неясно опасение прониза Вал; трябваше да действа слепешката.

— Не съм забравил, че си побойник — заяви бавно Джоли, — което е всъщност единственото ти качество; не съм забравил и това, че ме нарече бурофил.

През собственото си шумно дишане Вал чу стон и видя как Холи наведе леко напред пребледнялото си лице с разширени очи.

— Да — продължи Джоли с някакво подобие на усмивка, — скоро ще видим. Аз постъпвам в Имперската доброволческа кавалерия. Предлагам ти да сториш същото, мистър Вал Дарти.

Главата на Вал залитна назад. Сякаш го бяха ударили по челото, между двете очи, така ненадейно, така необичайно и грозно в разгара на мечтите му; и той погледна Холи с трогателно смутен поглед.

— Седни! — покани го Джоли. — Не бързай! Помисли спокойно.

Сам той седна върху облегалото на дядовото си кресло.

Вал не седна; стоеше прав, пъхнал в джобовете на брича си своите стиснати, треперещи ръце. Ужасът на решението — каквото и да бъде то — чукаше в съзнанието му с удвоена сила, като разсърден пощенски раздавач. Ако не приеме „предложението“, ще се изложи пред Холи и пред младия си враг — нейния противен брат. Ако го приеме… ще загуби всичко… лицето, очите, косите, току-що започналите целувки!

— Не бързай — повтори Джоли; — не искам да бъда несправедлив.

И двамата погледнаха Холи. Тя се бе отдръпнала до лавиците на библиотеката, които стигаха до тавана, тъмнокосата й глава се бе облегнала до Римската империя на Гибън. Очите й бяха втренчени с безгласно страдание във Вал. И при все че не се отличаваше с особена прозорливост, той изведнъж прозря. Тя се гордееше с брат си… с неговия враг! А ще се срамува от него! Ръцете му изхвръкнаха като на пружини от джобовете.

— Добре! — заяви той. — Съгласен!

Лицето на Холи… о! Не би могло да се опише! Видя я как се изчерви, как пристъпи напред. Постъпил бе правилно — лицето й сияеше от тъжно възхищение. Джоли стана и се поклони леко, сякаш искаше да каже: „Издържа изпита.“

— Тогава — кимна той — отиваме утре заедно.

Опомняйки се от порива, който го бе тласнал към това решение, Вал го погледна злорадо изпод очи. „Добре — помисли той — тоя път едно на нула за теб; ще трябва да се запиша… но ще ти го върна някак.“ И отговори с достойнство:

— Ще те чакам.

— В такъв случай ще се срещнем в главния доброволчески щаб — добави Джоли — в единадесет часа.

После отвори стъклената врата и излезе на терасата, верен на принципа, който го бе накарал да се отдръпне, когато ги бе изненадал в хола.

Смущението на Вал, оставен насаме с тази, за която бе заплатил такава неочаквана цена, беше невероятно. Но желанието да „се прояви“ все още взимаше връх. Човек трябва да върши достойно и най-злополучната постъпка!

— Ще яздим и ще стреляме във всеки случай колкото ни се ще — каза той. — Това ще ни бъде утехата.

И с мрачно удоволствие чу как тя въздъхна, като че отдън душа.

— О, войната ще свърши скоро — успокои я той; — може би дори не ще се наложи да заминем. Щеше да ми бъде все едно, ако не беше ти.

Ще се махне от тоя проклет развод! Всяко зло за добро! Той усети как топлата й ръка се плъзна в неговата. Джоли мислеше, че ще им попречи да се обичат? Как не! Вал я прегърна през кръста, гледаше я нежно изпод ресниците си и се усмихваше, за да я разведри, обещавайки да дойде пак скоро да я види; чувстваше се пораснал най-малко с шест инча и с много по-голяма власт над нея, отколкото бе дръзвал да изпитва досега. Много пъти я целуна, преди да се качи на коня и да тръгне към града. Така, много бързо, по най-малък повод, разцъфтява и разраства собственическият инстинкт.