Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (83)

Fine fleur forsite^[1]

 

Щом излязоха от сладкарницата, първото желание на Соумс беше да успокои нервите си, като смъмри дъщеря си: „Ще изпускаш кърпичката си!“ — на което тя би могла заслужено да му отговори: „От теб се научих!“ Второто му намерение беше да не засяга трънливи въпроси. Но тя непременно щеше да го разпитва. Погледна я крадешком и видя, че тя го гледа по същия начин. После запита кротко:

— Защо не обичаш тези роднини, татко?

— Защо мислиш така?

— Cela se voit.

„Вижда се!“ Ех, че начин на изразяване!

След двайсет години живот с французойка Соумс все още не бе обикнал езика й: беше нещо театрално, свързано в съзнанието му с всичката изтънчена насмешливост на жена му.

— Какво се вижда? — попита той.

— Вижда се, че непременно ги познаваш; но с нищо не го показваш. Аз видях как те гледаха.

— Никога в живота си не съм виждал това момче — отвърна съвършено искрено Соумс.

— Но другите ги познаваш, мили.

Соумс я погледна отново. Какво бе дочула? Дали леля й Уинифред, Имоджин, Вал Дарти и жена му не са приказвали? Вкъщи старателно пазеха да не споменават пред нея тази стара история, а Уинифред беше многократно предупреждавана, че за нищо на света не бива да проговори на тая тема пред Фльор. Дъщеря му не биваше да знае, че е бил женен. Но тъмните й очи, които почти го плашеха със своя южен блясък и яснота, срещнаха съвсем откровено неговите.

— Как да ти кажа — започна той, — между дядо ти и брат му е имало някакъв раздор. И двата рода напълно са се отчуждили.

— Ах, че романтично!

„С това пък какво иска да каже?“ — помисли Соумс. — Тази дума беше за него непривична и опасна… все едно че бе казала: „Ах, че прелест!“

— И това ще продължава — добави той, но съжали веднага за предизвикателството в тези думи.

Фльор се усмихна. В тия времена, когато младите вървяха по своя път и не обръщаха внимание на никакво благоприличие и предразсъдъци, той бе изрекъл тъкмо това, което можеше да пробуди своенравната й упоритост.

— За какво е бил раздорът? — чу гласа на Фльор.

— За някаква къща. Прастара история за тебе. Дядо ти почина в същия ден, когато ти се роди. Беше деветдесетгодишен.

— Деветдесет! Има ли още много други Форсайтови освен тези, за които се споменава в „Червената книга“^[2]?

— Не зная — отговори Соумс. — Всички се разпръснаха вече. А старите измряха. Останал е само Тимоти.

Фльор плесна с ръце.

— Тимоти ли? Чудесно име, нали?

— Никак — отвърна Соумс. Стори му се оскърбително, че „Тимоти“ е за нея „чудесно име“… Беше почти обида към целия род. Но това младо поколение се подиграваше с всичко солидно и установено. „Навести старчето. Ще пожелае може би да изпророкува нещо.“ Ох! Ако Тимоти можеше да види неспокойната Англия на своите праплеменници и праплеменнички, сигурно щеше да се разкрещи. Соумс погледна неволно към Айсиум… Джордж беше все още до прозореца, със същото розово вестниче в ръка.

— Къде е Робин Хил, татко?

Робин Хил! Робин Хил — средището, около което се бе разиграла някогашната трагедия! За какво й е дотрябвало да знае?

— В Съри — промърмори той; — недалеко от Ричмънд^[3]. Защо?

— Там ли е къщата?

— Коя къща?

— Заради която са се скарали?

— Да. Какво общо има тази история с теб? Утре се връщаме вкъщи… По-добре помисли за роклите си.

— Боже мой! Намислила съм ги вече. Значи, семейна вражда? Като в библията или у Марк Твен… ужасно интересно! А ти какво участие си имал в тази вражда, татко?

— Не е твоя работа.

— Ами ако трябва да я продължавам?

— Кой ти каза, че ще трябва да я продължаваш?

— Ти, мили.

— Аз ли? Аз казах само, че тази история няма нищо общо с тебе.

— Точно така мисля и аз; значи, работата е наред.

Оказа се по-хитра от него: fine^[4], както я наричаше понякога Анет. Не оставаше друго, освен да отвлече вниманието й.

— Тук виждам дантела розалии^[5] — спря се той пред една витрина. — Предполагам, че ще ти хареса.

След като баща й плати дантелата и излязоха, Фльор каза:

— Не намираш ли, че майката на това момче е най-хубавата жена на такава възраст, която си виждал?

Соумс потрепера. Невероятно, как не се отказваше от този разговор!

— Не я забелязах.

— А пък аз, мили, забелязах, как я оглеждаш с крайчеца на окото си.

— Ти виждаш всичко… и дори, струва ми се, малко повече, отколкото е било.

— Как изглежда съпругът й? Той трябва да ти е пръв братовчед, щом бащите ви са братя.

— Предполагам, че е умрял — отвърна с внезапно раздразнение Соумс. — От двайсет години не съм го виждал.

— Какъв беше?

— Художник.

— Чудесно!

Думите: „Ако желаеш да ми направиш удоволствие, ще прогониш тия хора от съзнанието си“ бяха на устните му, но той не ги изрече… Не биваше да й показва чувствата си. Каза само:

— Той ме оскърби някога.

Живият й поглед се спря върху лицето му.

— Разбирам. Не си му отмъстил и това те измъчва. Горкият татко! Остави ме аз да отмъстя!

Той се чувстваше така, сякаш лежи на тъмно, а някакъв комар бръмчи непрестанно около него. Тази упоритост у Фльор беше нещо ново за него и, когато стигнаха до хотела, й каза мрачно:

— Постъпих както трябваше. А сега — достатъчно говорихме за тия хора. Качвам се, докато дойде време за вечеря.

— Аз ще остана тук.

С последен — полунедоволен, полубоготворящ — поглед към нея, изтегната в едно кресло, Соумс отиде към юргана и се качи в апартамента им на четвъртия етаж. Застана до прозореца на всекидневната, който гледаше към Хайд парк, и започна да барабани с пръсти по стъклото. Чувстваше се самотен, ядосан, разтревожен. Към някогашната рана, позаздравяваща от времето и новите интереси, се примесваха раздразнение, тревога и лека болка от заседналата в хранопровода му нуга. Дали се бе прибрала Анет? Не можеше да му помогне при подобно затруднение. Всеки път, когато го бе запитвала за първия му брак, той я бе карал да млъкне; тя знаеше само едно — че това е било голямата любов в живота му, а бракът със самата нея — едно просто домашно удобство. Чувстваше се оскърбена и използваше по търговски този факт. Той се ослуша. Някакъв звук — смътен шум от движение на жена — се чуваше откъм вратата. Дошла си бе. Той почука.

— Кой е?

— Аз — обади се Соумс.

Тя сменяше роклята си и не беше се облякла напълно, възхитителна фигура пред огледалото! Великолепни ръце, рамене, коса — малко потъмняла от времето, когато я бе видял за първи път, — прекрасна шия, копринено бельо и сивосинкави очи зад черните ресници… на четиридесет години тя беше все така красива, както и на двайсет! Прекрасно притежание: отлична домакиня, разумна и достатъчно нежна майка. Само да не беше така цинично откровена в отношенията помежду им! Соумс, който я обичаше толкова, колкото и тя него, изпитваше чисто английско недоволство, задето тя не прикриваше това съдружие поне с едно тъничко було от чувство. Като повечето свои сънародници и сънароднички, той поддържаше гледището, че бракът трябва да почива на взаимна любов, а когато тази любов изчезне или се установи, че никога не е съществувала — и следователно бракът не е почивал на любов, — фактът не бива да се признае. Бракът съществува, любовта не. Но бракът трябва, и ще продължи да съществува! Така запазвате и него, и любовта, и никой няма да ви обвини в цинизъм, реализъм или френска безнравственост! Още повече, че това е в интерес на собствеността. Макар и да знаеше, че Анет съзнава — а разбира, че и нему е известно — отсъствието на всяка любов помежду им, Соумс очакваше все пак от нея да не признае с думи или чрез дело този факт; и просто не разбираше какво иска да му каже, когато говореше за лицемерието на англичаните.

— Кого си поканила в Шелтър идната седмица?

Анет продължи да черви устните си… Винаги му беше неприятно, че го прави.

— Сестра ти Уинифред, Кар-р-диганови… — Сега взе чернилото за ресниците — и Проспер Профон.

— Белгиеца ли? Защо и него?

Анет изви лениво глава, почерни ресниците на едното си око и отвърна:

— Защото забавлява Уинифред.

— Бих предпочел човек, който ще забавлява Фльор: тя е станала много нервна.

— Нер-р-вна ли? — повтори Анет. — Сега ли го забеляза, приятелю? Та тя е била винаги нер-р-вна, както се изрази. Няма ли най-после да престане да се преструва с това свое р?

Той докосна с ръка роклята, която току-що бе съблякла, и попита:

— Какво прави?

Анет го погледна в огледалото. Току-що освежените устни се усмихнаха полуискрено, полунасмешливо.

— Забавлявах се — отвърна тя.

— О! — промълви мрачно Соумс. — Дантели и кордели навярно?

Така наричаше той неразбираемото тичане по магазини, за което жените идваха в града.

— Накупи ли си Фльор летни рокли?

— А не питат купила ли съм си аз?

— На теб ти е все едно дали те питам, или не.

— Вярно. Да, купи си; аз също… и то много скъпи.

— Хм! — отвърна Соумс. — А какво прави онзи приятел Профон в Англия?

Анет вдигна току-що нарисуваните си вежди.

— Разхожда се с яхтата си.

— О! — промълви Соумс. — Изглежда доста заспал.

— Понякога — отвърна Анет и по лицето й пробягна лека дяволитост. — Но понякога е много забавен.

— Сякаш са го мацнали с катран.

Анет се протегна.

— С катран ли? — повтори тя. — Какво искаш да кажете. Майка му е била armenienne^[6].

— А, значи, затова! — промълви Соумс. — Разбира ли нещо от картини?

— От всичко разбира… Истински светски човек.

— Добре. Покани някого и за Фльор. Искам да се поразвлече. Щяла да отиде в събота у Вал Дарти и жена му; не ми е приятно.

— Защо?

Като не можеше да обясни защо, без да засегне семейната история, Соумс каза само:

— Пак скитане. И без това доста скита.

— Аз много харесвам малката мисис Вал — толкова тиха и умна.

— Не я познавам; знам само… Това е нещо ново. — Соумс вдигна от кревата едно от най-новите постижения на модата.

Анет взе роклята от ръцете му.

— Искаш ли да ме закопчаеш? — попита тя.

Той започна да я закопчава. Поглеждайки случайно през рамото й в огледалото, зърна изражението й — полунасмешливо, полупрезрително, сякаш искаше да каже: „Благодаря! Но никога няма да се научиш!“ Да, слава богу, не беше французин! След като свърши задачата си, отметна глава назад и измърмори:

— Много е деколтиран гърбът.

И тръгна към вратата с желание да се отърве от жена си и да остане пак с Фльор.

Анет задържа с ръка пухчето за пудра и каза съвсем неочаквано:

— Que tu es grossier!^[7]

Той знаеше този израз — имаше защо да го помни. Когато го бе чул за първи път, помисли, че то значи: „Какъв си бакалин!“^[8] И не знаеше дали трябва да се успокои или разсърди, когато научи точното значение на думата. Почувства се оскърбен — не смяташе, че е груб! Ако той е груб, какво да се каже за онзи приятел до неговата стая, който така ужасно кашляше сутрин, за да прочисти гърлото си; или за ония хора в салона, които намираха за благовъзпитано да говорят така, че всички да чуват, когато крещят… какви ли не глупости! Груб, защото каза, че роклята й е много деколтирана на гърба! Та това беше истина! Той излезе, без да отговори.

Щом излезе от салона откъм дъното, видя Фльор на същото място, където я бе оставил. Седеше с кръстосани крака и люлееше бавно единия, в копринен чорап и сива обувка — сигурен признак, че мечтае. Личеше и по очите й — така се унасяха понякога. После изведнъж се опомняше, ставаше жива и неспокойна като маймунка. А толкова много знаеше, толкова самоуверена беше… и при това нямаше още деветнайсет години. Каква беше онази противна нова дума? Кокетка! Противни млади създания… които само пищят, дрънкат и показват краката си! Най-лошите са истински кошмар, най-добрите — напудрени ангели! Фльор не беше кокетка, не беше от тия невъзпитани млади простачки. Но беше все пак ужасно упорита, жизнена, решена да се наслаждава на живота. Да се наслаждава ли? Думата не пробуди пуритански страх у Соумс; пробуди друг страх, свойствен на темперамента му. Той се бе страхувал винаги, че ако се наслаждава днес, не ще може да се наслаждава достатъчно утре. А страшно беше да съзнава, че дъщеря му е лишена от предпазливост. Това личеше дори от начина, по който седеше в креслото… унесена в мечти. Той никога не бе се унасял в мечти… От мечтите човек не получава нищо. И откъде ли тая склонност у нея? Не от Анет, разбира се! Макар че на времето, когато я ухажваше, и Анет приличаше на цвете! Но сега вече — не!

Фльор стана от креслото — бързо, неспокойно — и се втурна към писмената маса. Грабна хартия и мастило и се залови да пише така, сякаш нямаше да си поеме дъх, докато не свърши писмото. Но изведнъж видя баща си. Отчаяната усреденост изчезна, тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка, погледна го мило — малко изненадана, малко отегчена.

О! Fine беше тя… наистина fine!