Мика Валтари
Черният ангел (86) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

29 май 1453

Aleo e Polis!

Градът е загубен!

Този вик ще ечи толкова дълго, докато свят светува. Ако през някой от идните векове се преродя отново, този вик ще разшири от ужас очите ми и ще накара косата ми да настръхне. Тези думи ще помня и ще позная отново, дори да съм загубил паметта си и съзнанието ми да е изтрито като загладена восъчна плочка. Ще позная тези думи.

Aleo e Polis!

Въпреки всичко аз все още съм жив. Така е било писано. Ще трябва да пресуша и последната чаша и да видя с очите си гибелта на моя град и на моя народ. Затуй продължавам да пиша. Но за да описвам точно, ще трябва да потопя перото си в кръв — а кръв има в изобилие. Тя се е съсирила по канавките на улиците като лепкава каша. Кръвта от раните на умиращите още бълбука като горещ извор. По главната улица край Хиподрума има толкова много трупове, че човек не може да върви, без да стъпва отгоре им.

Отново е нощ. Седя в собствената си къща, която се пази от байрак, набоден на копие. Запушил съм ушите си с восък, за да не чувам ужасените викове на изнасилваните жени и деца, крясъците на грабителите, що се бият помежду си за плячка, незаглъхващия крясък на смъртта в моя град, изпълващ всеки миг на нощта.

Опитвам да се съсредоточа. Пиша, макар че ръката ми трепери. Целия се треса, но не от страх за себе си. Собственият ми живот не струва повече от пясъчно зрънце. Заради страданията и мъките наоколо ми, извиращи от хиляди души в тази нощ на неописуема ярост.

Видях как млада девойка, чието тяло беше белязано от кървави ръце, се хвърли в един геран. Видях как грабител изтръгва пеленаче от скута на майка му и го набива на копието на своя другар, за да не му пречи да обезчести жената. Видях най-лошото, което човек може да стори на човека. И това ми стига.

Малко след полунощ онези, що бяха посветили живота си на защитата на външната стена, заеха своите места. След това портичките в голямата крепостна стена бяха заключени и ключовете бяха връчени на командирите на отделните сектори. Някои се молеха, но повечето легнаха да почиват, а мнозина даже заспаха.

Междувременно леките турски кораби започнаха да се придвижват и наближиха стената откъм пристанището. Основната флота от пристанището на колоните изплува от Босфора и се разгърна по продължение на пристанищната стена — от Мраморната кула до Неорион и до плаващия бараж. По този начин султанът заплаши всяка точка от отбраната така, че от никъде да не може да бъде отделена подкрепа. На всички е заповядано да ударят истински, без фалшиви атаки както досега. Затуй дори корабите им бяха оборудвани с обсадни стълби и мостове, а мачтите гъмжаха от стрелци.

На първия, който успееше да стъпи и да се задържи на стената, султанът беше обещал конска опашка и длъжност управител на провинция. На всеки, който отстъпеше или се предадеше — смърт. За тази цел първите щурмови отряди бяха обградени в гръб от чауши.

Три часа преди изгрев писнаха зурни, удариха тъпани и страховит рев се разнесе от устите на атакуващите, които викаха, за да се окуражават един друг. Пролуката в стената, която защитавахме край Свети Романовата порта, беше хиляда стъпки широка. Първи султанът изпрати своите помощни отряди, събрани от цяла Азия за свещена война в името на исляма, овчари и номади, които имаха като оръжие само копие или меч и тесен дървен щит.

Докато те наближаваха стената, турските тънкоцеви топове и аркебузи откриха огън и облак от стрели се посипа отгоре ни. Стотици обсадни стълби едновременно се издигнаха срещу дигата от пръст, на която стояхме, и първите хиляда, виейки от ужас и призовавайки Аллаха, се втурнаха да се катерят по тях. Но стълбите бяха отблъснати, гръцки огън се изсипа върху тях и масата от борещи се тела в основите бе обсипана със стрели и поливана със съскаща смола и разтопено олово от котлета с дълги дръжки. Толкова оглушителен беше шумът, че скоро не чувахме нищо. Агаряните щурмуваха по цялото продължение на сухопътната стена и топовете в пристанището и по корабите им също откриха огън.

Много от атакуващите, лошо обгорени и викащи от страх, се опитаха да побягнат, но спрените край преградния ров чауши ги посичаха и хвърляха телата им във водата, за да помогнат при неговото запълване. За кратко време на много места се натрупаха такива камари от тела, които се издигаха почти до половината на крепостната стена.

След нередовните войски султанът хвърли в боя отрядите на своите християнски съюзници и ренегатите от всички националности, които, подмамени от възможността за плячкосване, се бяха събрали под неговите знамена. Те се биеха за живота си и мнозина успяха да сложат крак на стените, преди да бъдат хвърлени долу върху купчините от тела. Ужасно беше да ги слушаш как призовават Исус Христос и Света Богородица на всички възможни европейски езици, наедно с турците, що призоваваха Аллаха и неговия пророк Мохамед. Много пъти насреща ми се изправяше разкривено от смъртен страх лице, което в следващия момент изчезваше в мрака под стените.

Много от облечените в железни доспехи генуезци бяха ранени или убити от оловни куршуми, тъй като агаряните не преставаха да стрелят от преградния ров, без да се съобразяват с живота на собствените си воини. Ранените генуезци продължаваха да се бият на колене върху гребена на стената, докато нападателите ни ги повличаха надолу с дълги метални куки.

След около час султанът позволи на оцелелите щурмоваци да се оттеглят и изстреля залп с подготвените през това време огромни топове. Техните грамадни каменни гюллета разбиха временните барикади, помитайки кошовете и буретата с пръст в пространството между стените. Шумът от сгромолясващи се греди изпълни въздуха. Прахът и пушекът още не се бяха слегнали, когато турски отряди от Анадола започваха вече своята атака в предварително определените за целта сектори.

Те бяха съставени от бързи, буйни мъже, които радостно се смееха, правейки живи пирамиди, за да достигнат гребена на стената. Чаушите не трябваше с камшиците си да ги подтикват в атака, тъй като това бяха истински турци и войната беше в кръвта им. Не молеха за милост и умираха с Аллах на уста. Те знаеха, че десетте хиляди ислямски ангели летят над главите им и в момента на тяхната смърт измъкват всеки един от тях и го отнасят направо в рая.

Турците връхлитаха на гъсти вълни от по хиляда, крещейки обиди по адрес на християните и заплахи, прекалено страшни за описване. Пролуките в нашата отбрана бяха запълвани и всеки път, когато живата стена от желязо започваше да се огъва, Джустиниани се втурваше да окуражава своите мъже, разсичайки турците през кръста на две с двуострия си меч. В която и точка да се появеше неговият силует, там щурмът веднага се притъпяваше и врагът вдигаше обсадните си стълби на друго място.

С отслабването на анадолската атака първите мъртвешко сиви лъчи на изгрева се появиха на небето. Тялото ме болеше навсякъде и беше здравата охлузено, а ръцете ми бяха така уморени, та след всеки удар имах чувството, че дори с всичкото усилие на волята си не ще мога да ги вдигна. Много от облечените в железни доспехи генуезци хъркаха от изтощение и викайки, молеха за вода. Но когато агаряните започнаха да се оттеглят, в много от тях проблясна надежда и тук-там някои от войниците с предрезнали гласове започнаха да викат „Победа!“.

Вече можехме да различим бял конец от черен и с избледняването на нощта забелязахме високите бели плъстени фесове на еничарите, които в стройни редици стояха от другата страна на преградния ров. Те бяха подредени в дружини по хиляда и мълчаливо очакваха заповед за нападение. Султан Мехмед можеше да бъде видян пред тях с метален жезъл на главнокомандващ в ръка. Набързо прицелихме аркебузи и тънкоцевни оръдия към него и стреляхме, но не успяхме да го улучим. Няколко еничари около него паднаха, но редиците им не се объркаха. Нови мъже пристъпиха напред, за да попълнят празните места и аз знаех, че сърцата им ликуват от честта да заемат място в първите редове пред очите на султана — място, което нито тяхната възраст, нито опитът им биха им позволили да заемат при други обстоятелства. Облечени в зелено чауши бързо се наредиха между стените и султана и го прикриха с телата си.

Жените и старците по голямата стена използваха момента, за да ни спуснат с въжета стомни с вино, разредено с вода. Главната стена беше така разрушена, че се беше изравнила с външните барикади, но въпреки това беше прекалено стръмна, за да се спуснат долу сами.

Това, що последва, мога да разкажа само от своя гледна точка, и вероятно някой друг ще предложи различна история, тъй като човешките способности да отразяват нещата не са съвършени. Въпреки това аз стоях доста близо до Джустиниани и вярвам, че видях добре как се развиха нещата.

Чух предупредителните викове навреме и успях да се прикрия, когато турците гръмнаха с огромния си топ и дадоха залп с всичко, което можеше да стреля. Вятърът се беше засилил и скоро отнесе пълзящите облаци от черен пушек. След като гърмът и виковете заглъхнаха, видях Джустиниани да подгъва колене и бавно да сяда на земята. От едната страна на бронята му зееше дупка с големината на юмрук, от оловна топка, която го беше ударила диагонално отзад. За миг лицето му стана сиво, изцеди се от всякаква жизненост, така че той внезапно заприлича на стар човек, въпреки прясно боядисаната си брада и коса. Протостраторът изплю на земята пълната си с кръв уста. Кръв течеше и от прегъвката под слабините му.

— Улучи ме, проклетата — рече той. — Това ще е моят край.

Воините близо до него плътно го наобиколиха, за да не позволят на останалите да видят, че е ранен, след което свирепо се заоглеждаха наоколо.

— Изстрелът е даден изотзад — каза един от тях. Двама изтичаха до мен, сграбчиха ме и насила свалиха рицарските ми ръкавици, за да видят дали ръцете ми не са изцапани с барут. След което изтичаха до един гръцки техник, който малко по-назад зареждаше своя аркебуз, повалиха го на земята и го заритаха с обкованите си в желязо ботуши. Всички почнаха да гледат по посока на голямата стена и заканително да размахват юмруци.

— За Бога, братя — призова ги Джустиниани, — не се карайте точно сега. Няма никакво значение откъде е изстрелян куршумът. Може би се бях обърнал да погледна главната стена и стомните с вода и бях застанал с гръб към агаряните. На мен ми е все едно. По-скоро проводете за лекар.

Неговите мъже започнаха в хор да викат за лекар, но гърците на стената отговориха, че никой не може да достигне до тях, тъй като портичките са заключени. Някой по-смел мъж можеше да се спусне по стената, но беше ясно, че никой лекар нямаше желание да го стори, та било и за Джустиниани, точно когато медните тъпани на еничарите удариха за настъпление.

Под достойнството на еничарите е да призовават Аллаха на помощ, когато влизат в бой. Те се втурнаха безшумно, надпреварвайки се кой от тях пръв ще стигне до стената. На много места нямаха даже нужда от стълби. Толкова високо се издигаха камарите от човешки трупове пред това, което беше останало от външната стена. Техният щурм беше тъй безшумен и мълниеносен, та малко от защитниците успяха да пият вода, макар че всички изгаряха от жажда. Стомните се търкаляха в краката ни и в следващия момент яростни двубои се развихриха по гребена на стената.

Това вече не беше безмилостно избиване, а истинско сражение, тъй като еничарите бяха облечени в люспести брони или в плетени от халки ризници. Ятаганите им чаткаха като светкавици и поради численото си превъзходство те успяха да изтласкат защитниците назад. Генуезците на Джустиниани и гърците, които бяха изпратени като подкрепление, бяха принудени да се съберат на групи и с тежестта на собствените си тела да устоят на натиска.

Точно тогава император Константин, качен на бял жребец, се появи на главната стена. Лицето му искреше и той викна въодушевено:

— Дръжте се! Издръжте и този напън и победата е наша! Ако беше тук, долу сред нас, и чувстваше оловната тежест на крайниците си, сигурно нямаше да вика така. Джустиниани вдигна биволската си глава, която придържаше с ръце, плю кръв, стисна зъби от болка, тежко изпсува и извика на императора да хвърли ключа от портичката. В отговор василевсът изкрещя, че едва ли е ранен толкова сериозно и че ще бъде неправилно в този момент да изостави хората си.

— Мръсен гръцки клетвопрестъпнико! — кресна тогава Джустиниани. — Аз най-добре знам колко съм ранен. Хвърли долу ключа или ще се кача горе и собственоръчно ще ти извия врата!

Дори в разгара на битката неговите хора избухнаха в смях. След известно колебание императорът хвърли големия ключ в краката на Джустиниани. Той го вдигна и недвусмислено го посочи на тези, които бяха наблизо. Битката бушуваше само на няколко стъпки от него и остриетата на мечовете звънтяха в брони и щитове. Там огромен еничар беснееше с двуостър меч наоколо си, та се наложи облечените в брони генуезци да го оградят и да го повалят на колене. Толкова непробиваема беше неговата броня, че се наложи да го убият, отсичайки крайниците му.

Когато първата еничарска вълна се оттегли, за да си поеме дъх, и втората връхлетя отгоре ни, Джустиниани ме извика и ми рече:

— Дай ми ръка и ми помогни да се измъкна оттук. Добрият командир се бие до последна надежда, но не и след това.

Хванах го под едната мишница, а най-близкият воин под другата и така успяхме да го свалим от крепостния вал и през портичката да го вкараме в града. Императорът възбудено ни посрещна, ограден от своите приближени. Той беше без доспехи, за да се движи по-свободно, и беше облечен в пурпурна риза и мантия от императорско зелено, извезана със злато. Той още веднъж призова Джустиниани да се държи и да се върне при хората си, като настоя, че раната му не е сериозна. Но протостраторът не му отговори. Той дори не си направи труда да го погледне, тъй като трябваше да издържа ужасната болка, която всяка стъпка му причиняваше.

Василевсът се върна на стената, за да наблюдава развитието на битката и да повдига духа на защитниците със своето присъствие. Успяхме да махнем доспехите на Джустиниани. Щом паднаха на земята, от тях се изля кръв като от леген.

Протостраторът даде знак на стоящия до него офицер и му рече:

— Отговаряш за живота на хората. Офицерът кимна и се завърна на стената. Денят все повече се зазоряваше.

— Джустиниани — казах аз, — благодаря ти за твоето приятелство. Сега аз трябва да се върна на стената.

Той вдигна ръка, намръщи се от болка и с мъка проговори:

— По дяволите, недей да дрънкаш глупости. Всичко е загубено и ти знаеш добре това. Как могат хиляда изнурени мъже да устоят срещу дванадесет хиляди въоръжени до зъби еничари? За теб има място на моя кораб и ти с чест си го заслужил.

Той изпъшка за момент с глава в ръцете си, след което продължи:

— В името Христово, качи се на стената и след това ела да ми кажеш как се развива битката.

Искаше да се отърве от мен, тъй като през портичката един по един започваха да се промъкват генуезки воини, облени в кръв от главата до петите и да го наобикалят. Аз се покачих на стената и в искрящата дневна светлина видях султан Мехмед до запълнения преграден ров. Той размахваше металния си жезъл за поздрав към еничарите си, които тичаха покрай него в атака.

Битката бушуваше по цялата дължина на нашия сектор при външната стена. Генуезците все повече и повече сгъстяваха редиците си и аз видях как някои потупваха другарите си по рамото и заемаха техните места. Отстъпваха един по един през малката портичка. Разбрах, че битката беше загубена. Медните тъпани на еничарите думкаха все по-наблизо и приближаваха края на моя град.

Внезапно някой до мен посочи с ръка на североизток, по протежение на стената към Влахерна. Жени и старци, които кършеха ръце и викаха силно от страх, изведнъж замълчаха, невярвайки на очите си. В светлината на изгряващото слънце, на върха на двете неповредени кули край Керкопорта, се вееха кървавочервените султански знамена със своя сребърен полумесец.

Това е гледка, която никога не ще забравя. Целият град я видя в един и същи миг и носещият се по стената шепот на съмнение се извиси във вик на ужас от претърпяната загуба:

— Aleo e Polis!

Връхлитащите турски орди възторжено подеха този вик, който прозвуча от стотици хиляди гърла. За миг бях в недоумение. Беше безсмислено най-запазеният участък от стената да падне пръв в ръцете на агаряните. Край Керкопорта дори външната стена беше незасегната.

И въпреки това на голямата стена се развяваха турските полумесеци. В този момент свежа вълна от еничари помете гърците и останалите генуезци в пространството между стените. Най-първите почти веднага продължиха своя устрем и пъргави като котки се закатериха по вътрешната стена, хващайки се за всяка издатина и пукнатина. Ужасът вля сили в жените и децата по стената и те започнаха да търкалят и да хвърлят огромни камъни върху главите им. Металната паст над портата започна отново да бълва огън, тъй като вече нямаше опасност да подпали дървените барикади. Един от императорските техници със силата на отчаянието дърпаше и натискаше лостовете на огнехвъргачката, но скоро огненият поток отслабна и последните горящи капки безпомощно паднаха на земята. Гръцкият огън беше свършил.

Всичко това се случи за по-кратко време, отколкото ми отнема да го опиша. Аз извиках на император Константин и на неговата свита, че е време да се предприеме контранастъпление, но тъй като никой не ме чу, спуснах се от гребена на стената и забързах обратно към Джустиниани. Предсмъртният вик на града кънтеше в ушите ми: „Aleo e Polis!“ когато стената потрепери под хилядите бягащи крака, даже камъните се присъединяваха към този крясък.

Генуезците бяха качили Джустиниани на неговия огромен жребец и с извадени мечове го бяха заградили. В началото те наброяваха четиристотин войника в пълно рицарско въоръжение и триста арбалетчици. От тях само сто бяха останали живи. Не можех да го упрекна, че се опитваше да ги спаси. Махнах му и извиках:

— На добър час! Дано скоро се оправиш и да отнемеш Лемнос от каталонците! Ти хиляда пъти си го заслужил!

Но по оловно сивото му лице и по притворените му очи разбрах, че войниците откарваха в пристанището само един смъртник. Той вече не можеше да си обърне главата и да отговори. Неговите хора го подпираха от двете страни на седлото. Малко след като протостраторът изчезна зад първия ъгъл, повсеместното отстъпление започна. Навсякъде виждах мъже да скачат от крепостния вал, да хвърлят оръжията си и да бягат панически накъдето им видят очите. Императорът не можеше да ги възпре.

Когато Джустиниани беше заминал, неговият най-верен воин задържа портичката във вътрешната стена отворена и заплаши императорската стража с меча си, когато тя се опита да я затвори. Той вкарваше един по един препъващите се, изнурени генуезки воини, групираше ги по десет и ги изпращаше на бегом към пристанището. По този начин спаси най-малко четиридесет войника. Беше грозен мъж с глиганско лице. Отдели време да плюе на земята пред краката ми и изрева:

— Върви по дяволите, проклет грък!

Точно тогава първите еничари се появиха в малкия свод, задъхани и с голи ханджари в ръка. С общи усилия ние блъснахме портичката, за да я залостим преди да ни попречат.

По израза на глиганското му лице разбрах, че с удоволствие щеше да ми отсече главата само защото бях грък. Но той само изтри острието на меча в бедрото си и се оттегли с последния от своите люде. Достойнството не им позволяваше да бягат, макар че улиците бяха препълнени с бегълци.

Останах сам край портичката, очаквайки сигнала за контраатака. Бях сам, но внезапно до мен се изправи онзи, що бях срещнал по време на земетресението в Унгария и по-късно край Варна, до трупа на кардинал Цезарини. Той беше тъмен, мрачен и приличаше на мен самия. Познах лицето си, очите си и рекох:

— Срещаме се край Свети Романовата порта, както ми обеща. Не побягнах като търговеца от Самара.

Той студено се усмихна.

— Държиш на думата си, Йоханес Ангелос.

— По онова време аз дори не знаех къде се намира тази порта, но съдбата ме доведе до тук.

Над нас еничарите вече тичаха по вътрешната стена. Първите утринни лъчи обагряха в червено белите им чалми. Кървави бяха и остриетата на техните ятагани, когато съсичаха последните защитници — воини, техници, жени, деца и старци, без да правят разлика между тях. Близо до нас император Константин викаше и молеше бягащите да се спрат, но от групата наоколо му всеки път, щом обърнеше гръб, някой се измъкваше, та тя бързо се топеше. Щом василевсът забеляза това, той покри с ръце лицето си и заплака:

— Няма ли християнин, който да се смили над мен и да ми отсече главата?

Ангелът на смъртта кимна към него и рече:

— Виждаш ли, той има повече нужда от мен отколкото ти. И тъмнокосият странник, моят двойник, безшумно се приближи до императора и нещо му каза. Василевсът слезе от коня, разкъса веригите около врата си и остави извезаната със злато мантия да падне на земята. Постави шлем на главата си, взе кръглия щит, който някой му предложи, и тръгна да пресрещне еничарите, що скачаха, търкаляха се и падаха от стената. Заклетите във вярност нобили и приятелите от неговото детство го последваха с извадени мечове. Неговият пример накара и част от бягащите да се върнат и също да го последват.

Може би бяхме около сто на брой. В гъсти редици вървяхме, а после тичахме за последен удар срещу сипещите се в града еничари, чийто байрак вече се вееше на вътрешната стена. След това всичко беше само удари на щитове, бляскащи остриета и невъобразима бъркотия, докато стъпката ми се обърка, полетях с главата надолу и вече нямах сили да вдигна ръка. Някой ме удари със сабя в рамото и по главата, след което всичко се обви в червеникава мъгла. Като бушуваща буря турците ни пометоха и краката им ме стъпкаха на земята.

Когато се съвзех, слънцето грееше жълто високо над хоризонта. Отначало не знаех къде се намирам. После успях да отместя още топлите тела, които ме затискаха. Седнах и установих, че все още съм жив и че раните ми не са много тежки, само дето безбройни хлопки дрънчат в главата ми.

Докато седях така, полузаслепен от слънчевите лъчи, видях двама облечени в зелено чауши да ходят по гребена на стената и да търсят ранени. От време на време те се навеждаха и отсичаха по някоя стенеща глава от тялото й. Викнах им на турски и ги помолих да сторят същото и с мен, но по-възрастният ме позна, дълбоко ми се поклони и докосна с пръсти челото си. Вероятно ме беше виждал в султанския двор, където седем години служих на Мурад и на Мехмед.

Той донесе вода, изми лицето ми, помогна ми да сваля шлема и ризницата си и ми подаде турски ямурлук, като беше избрал най-неизцапания с кръв от убитите наблизо еничари. Дали мислеше, че съм взел участие в щурма или че съм бил в града като султански шпионин, това не знам. За всеки случай ми каза името си и ме помоли да не го забравям. Щом разбра объркването ми, той ми каза паролите на еничарите и на чаушите, взе едно копие, на което имаше вързано парче плат, и усмихнато ми рече:

— Велик е Аллах! Това вече на никой не му трябва. Вземи го като свой знак и запази къща за себе си.

Подпирайки се на копието, аз се повлякох по протежението на стената към Керкопорта. Близо до Карисиосовата врата разбрах, че битката още продължава, въпреки султанския флаг, що се вееше над Влахернския палат. Пристигнах точно в момента, в който братята Гуачарди се оттегляха със своите воини. Тяхната кула се беше държала дълго, след като турците бяха пробили защитата от двете страни на крепостната стена и бяха нахлули в града. Сега те възсядаха необезпокоявано конете си, тъй като ожесточението, с което се бяха били, вдъхваше такъв ужас у агаряните от Анадола, че те повече не се опитваха да ги нападат и ги оставяха да се оттеглят, като самите те се втурваха да грабят и да плячкосват. Братята вече не се смееха. Най-възрастният от тях викна на останалите:

— Все още сме живи, но градът е загубен. Помръкни, слънце! Ридай от мъка, земьо! Вече не е време за бой. Нека спасим живота си, докато още има надежда!

Те наредиха на последните от войниците си да се хванат за стремената, за каишите на седлата и за опашките на конете и така потеглиха, оставяйки подире си кървава диря. Дори еничарите се отдръпваха от пътя им, извръщаха погледи настрани и се правеха, че не ги виждат. По този начин те показваха уважението си към храбростта на братята Гуачарди, а може би сигурната плячка беше по за предпочитане от безсмислената смърт в този победен час.

Братята достигнаха до пристанището и, въпреки че врагът владееше вече целия град, успяха да се качат на един от латинските кораби. Те се казваха Паулус, Антониус и Тройлус, а най-възрастният от тях беше само на тридесет години. Те не мразеха гърците така, както ги мразеха останалите латинци. Нека името им пребъде във вековете!

Стигнах до Керкопорта. Изглежда, че венецианците бяха опитали контраатака от Влахерна, тъй като пред вратите лежаха много еничари и няколко млади венецианци, вкочанени, пропити от кръв и посипани с пръст. Мястото беше съвсем безлюдно. Еничарите бяха напуснали кулите, които бяха превзели, и бяха оставили само султанските флагове да се веят върху тях. Керкопорта беше затворена и залостена. А пред самата врата?

Пред самата врата лежеше трупът на Ана Нотарас. Късите й коси бяха в кръв, а кафявите й очи — полуотворени. Облаци от мухи вече се бяха насъбрали около очите и отворената й уста. Шлемът й беше паднал от главата. Гърлото, подмишниците и слабините й, всички места, незащитени от доспехите, бяха изпълнени с дълбоки пробождания, така че кръвта беше изтекла от тялото й, което лежеше в страшна разкривена поза.

— Страннико, подобие мое, къде си!? — извиках аз. — Ела при мен, черна сянко! Твоят час е настъпил!

Но той не дойде. Бях сам. Стиснах главата си с ръце и изкрещях:

— Мануил, Мануил, ти си виновен за това! Ще те намеря, дори ако си се пъхнал в ада! Защо не ми се подчини?

Опитах се да вдигна тялото й, но бях твърде слаб. Седнах до нея и загледах лицето й, за да закоравя сърцето си, тъй като тя си беше отишла. И докато я гледах да лежи там, сред предсмъртни викове и вопли, що се носеха от улиците наоколо, аз вече не вярвах, че има Бог и прераждане.

— Камъкът е камък — рекох сам на себе си. — Тялото е само тяло. Това, що не диша, вече не съществува. Астралното тяло е фантазия, както всичко останало.

Станах, разгоних мухите с ръка и се отдалечих. Трупът си е само труп и с него аз не можех нищо да направя.

Подпирайки се на копието си, аз се отправих към центъра на града, надявайки се, че ще се намери някой, който със сабята си да ме съжали.

Но никой не вдигна ръка срещу мен.

В уличката, водеща към Коранската обител, видях разбити и разсечени икони и десетки нахвърляни на куп тела на жени, които още конвулсивно стискаха църковни вощеници в ръце, а лицата им бяха разкривени в безмълвен ужас.

По цялото си протежение, чак до акведукта на император Валентин, главната улица беше покрита с гръцки трупове. Безсмислената сеч, изглежда, беше спряла до там. Започнах да срещам дълги върволици от навързани гърци, водени само от босоног овчар с копие в ръка. Скъпоценностите на жените бяха ограбени, дрехите им бяха разкъсани, когато ги бяха претърсвали за скрити пари, а ръцете им бяха вързани на гърба със собствените им колани. Нобили и плебеи, старци и деца, занаятчии и архонти — всички вървяха заедно, за да бъдат разделени в турския лагер — бедните щяха да бъдат продадени като роби, а от богатите щяха да бъдат поискани щедри откупи.

Продължих да се спускам надолу към пристанището. Някой квартали изглеждаха съвсем пусти, без следа от турско присъствие. Насреща ми се зададе група еничари с окървавени ятагани в ръце, които търсеха по-богати къщи за плячкосване. Те ми викнаха да им кажа паролата, но тъй като можах да им отвърна с вярната дума на турски език, не ми обърнаха почти никакво внимание. От една пресечка насреща им изкочи групичка бежанци, които в страха си се притискаха един в друг. Просто за миг еничарите посякоха мъжете, в чиито ръце имаше оръжие, отделиха децата от майките им и разкъсаха дрехите на жените, след което с върховете на сабите си подкараха това човешко стадо пред себе си и го запряха в една от къщите, която сметнаха достойна за ограбване. Крепостната стена срещу Пера, дето се пазеше от флотата, беше още в ръцете на латинците.

Огромна разбъркана човешка тълпа се беше струпала пред пристанищните порти. Хората протягаха ръце, молеха се, плачеха и просеха място на латинските кораби. Но стражите бяха заключили вратата и бяха хвърлили ключа в морето. Отворена беше само вратичката за екипажите, която корабни войници пазеха зорко с извадени мечове и копия. От гребена на крепостната стена латинската стража размахваше запалени факли и с дрезгави пресипнали гласове заплашваше да изпразнят своите тънкоцеви топове и аркебузи в тълпата, ако тя не стореше път на латинските воини, които, облени в кръв и безсилни от изтощение, от време на време си проправяха път през навалицата към спасителното пристанище.

Много от жените си бяха нарязали ръцете, простирайки ги с молба към мечовете на корабните войници. Голям брой богаташи протягаха тежки кесии със злато с напразна надежда да си купят място на корабите.

Изкачих се по хълма, за да виждам отвъд стената. Тук-там бяха въздигнати стълби и по-изобретателните се спускаха във водата и се мъчеха да доплуват до галеоните. Морската повърхност беше покрита от черните точки на главите им. На върха на спуснатите въжени стълби стояха стражи, които пречеха на плуващите да се качат или ги насочваха към другите кораби. Така мнозина бяха принудени да плуват от кораб до кораб, докато силите им ги напускаха и те потъваха. Някои от корабите, дето бяха загубили част от екипажа си, все пак приемаха по-издържливите от плувците.

Препълнени лодки непрекъснато сновяха до корабите и се връщаха празни за нов товар. Те носеха не само латинци от крепостните стени, но и големи сандъци и бали с драгоценности. В цялата бъркотия на деня флотата единствена съумяваше да запази известен порядък. Малък брой гърци също бяха допуснати на борда, когато се откриваше място или ако имаха връзки сред венецианците и генуезците.

Стоях на хълма и гледах как най-големият генуезки галеон вдигна платна и с помощта на попътния вятър и големите си гребла се насочи право срещу плаващия бараж, опитвайки се така да го прекъсне. Беше огромен кораб с най-малко две хиляди души на борда. Баражът се огъна, но не се скъса и галеонът се спря, разтърсвайки се от носа до кърмата. Ала мачтите му не се пречупиха, тъй като генуезците са опитни мореплаватели и знаят какво трябва да се прави на море.

Северният вятър тласкаше кораба така, че баражът се огъна като дъга, след което двама гигантски моряци с широки брадви в ръце се спуснаха отгоре му. Със силата на мишците и отчаянието си те заблъскаха с брадвите, редувайки ударите си, докато изведнъж веригата се разкъса. Галеонът гордо се понесе с издути платна в открито море, а моряците едва успяха да се покатерят на палубата му. Три по-малки съда последваха големия кораб, докато венецианските кораби все още спокойно стояха закотвени в пристанището.

Нито една турска галера не потегли да пресрещне бягащите галеони, тъй като турските моряци ги бяха изоставили по протежението на целия Мармарски бряг. Моряците и войниците бяха заети с пренасянето на заграбената плячка и на заробените жители на града. Много от тях бяха евреи, тъй като моряците първо бяха нападнали Гиудека — еврейския квартал — и се бяха забавили там в търсене на златото и драгоценните камъни, които според мълвата точно там имало в изобилие. Това обяснява защо толкова много от жителите бяха успели да се доберат до пристанището, макар че по-голямата част от града беше в турски ръце. Докато първите кораби отплаваха в открито море, императорските пурпурни хоругви все още се вееха над кулите на Акрополския нос. Там критските моряци се бяха укрепили, а агаряните не се решаваха да ги щурмуват с пълна сила, тъй като бяха забелязали, че обсадените нямат никакво намерение да се предадат, дори след като целият град беше вече паднал.

Нямах никаква работа на пристанището. Изкачих се по хълма и се отправих към моята къща. Тя изглеждаше пуста. Турци не се виждаха наоколо, макар че винарната отсреща беше ограбена и пред стълбите й имаше огромна локва от вино. На времето бях провождал Мануил да ми носи оттам храна и съдържателят навярно до последния момент беше крил някоя голяма бъчва с вино за постоянната си клиентела. Сега той лежеше с разбита глава на една от масите, а от семейството му нямаше и следа. Но дали това беше работа на турците или на латинците, не знам.

Забих копието с парчето плат на върха до каменния лъв и по този начин завзех собствената си къща. Влязох вътре и започнах да викам името на Мануил. След известно време откъм мазето се разнесе треперещ глас:

— Ти ли си това, господарю?

Мануил изпълзя на четири крака и се опита да прегърне коленете ми. Аз силно го ритнах в гърдите, без да се съобразявам с немощта му и с посивялата му брада.

— Защо не си изпълнил заповедта ми?! Защо не си направил така, както ти наредих?! — извиках яростно аз и с безсилна ръка се опитах да изтегля сабята си, която от кръвта бе залепнала в ножницата.

Чак сега забелязах, че сабята ми беше еничарски ятаган и че ямурлукът и увитата около главата ми чалма, с която чаушът беше превързал раната ми, ме караха да приличам на агарянин.

— Благодаря на Бога, че все пак си на служба при султана — искрено рече Мануил. — Ти наистина много умело успя да запазиш тайната си до последния момент, така че дори аз се подмамих. Нали ще ме вземеш под своя закрила? Вече съм набелязал няколко къщи, които ще ти помогна да оплячкосаш.

Погледна ме в очите и побърза да добави:

— Имам предвид, че така само си представях какво бих направил, ако бях турчин и влезех с победителите в града. Кажи ми, вярно ли е, че императорът е загинал?

Когато кимнах утвърдително, той сърцато се прекръсти и рече:

— Благодаря ти, Господи! В такъв случай вече няма никакво съмнение. Ние всички сме законни поданици на султана. Господарю, вземи ме за свой роб, за да мога да се опра на теб, ако някой друг пожелае да ме зароби.

Не можех повече да го понасям. Сграбчих го за брадата и извърнах лицето му така, че да ме гледа в очите.

— Къде е жена ми, Ана Нотарас, която ти поверих и ти се закле да спасиш?

— Тя е мъртва — отвърна простичко Мануил. Избърса носа си с ръка и избухна в горчив плач. — Ти ми нареди, когато всичко вече е загубено, да я ударя по главата, ако не желае да ми се подчини, и да я откарам на Джустиниановия галеон. За тази цел си бях скрил едно магаре, което досега щях да съм загубил, ако не ми беше излязъл късмета да го продам на един венецианец, който искаше да пренесе украсен с мозайки шкаф от Влахерна до пристанището. Това беше една изключително красива мебел.

— Ана! — изревах аз, разтърсвайки го за брадата.

— Не късай брадата ми, господарю, боли ме — помоли жално Мануил, като се бранеше с двете си ръце. — Направих това, що беше по силите ми и даже рискувах живота си за тази луда жена, от чиста лоялност към теб, без да искам нищо в ответ. Но тя не пожела да ми се подчини. А когато чух нейните причини, не ми оставаше нищо друго, освен да остана и да чакам заедно с нея до сутринта.

Мануил ме погледна порицателно, яростно разтри коленете си и подсмърчайки продължи:

— А това е начинът, по който ми се отблагодаряваш — дърпаш ме за брадата, макар че коленете отново ме болят и гърлото ми е зачервено. Разбираш ли, твоята съпруга не е могла да ти признае за срама на баща си, тъй като ти приемаш всичко толкова сериозно. Но докато била в бащината си къща, тя успяла да дочуе за бащиния си план да отвори и остави неохранявана Керкопорта по време на турския щурм. Това само като доказателство за добра воля от страна на гърците, разбира се. Дори куропалатът не си е въобразявал, че тази отворена порта може да бъде от някаква полза за султана. Турците едва ли щяха да достигнат до тази точка между външната и вътрешната стена, и то само с много малко подразделение, преди да са превзели външната стена при Карисиосовата порта. Но той си въобразил, че да остави тази порта отворена е от огромно политическо значение и израз на гръцката готовност за сътрудничество.

— Без съмнение — отсъдих аз, — границата между политическата опозиция и предателството е тънка като косъм. Но да се остави малката портичка за вилазки отворена и неохранявана наистина е предателство. Това никой не може да отрече. Мнозина са били обесвани за много по-малко.

— Предателство е — съгласи се Мануил с готовност. — Така си беше помислила и твоята съпруга и затуй беше избягала при теб. И от любов, разбира се, макар че нямаше особено високо мнение за умствените ти способности. Ала заради бащината си чест тя искаше да предотврати неговото предателство и сама да се погрижи вратичката да бъде заключена. Отидох с нея до Керкопорта, както ми беше заповядал, като си мислех, че това място е безопасно. Опазил ни Бог от такава безопасност! И там си и останахме, въпреки че гръцката стража постоянно се опитваше да ни прогони, като казваше, че сме нежелани. Кои бяха те, не знам, тъй като си криеха лицата в тъмнината. Най-вероятно бяха хора на куропалата, които бяха дошли по негова заповед и бяха освободили стражата.

— А когато всичко започна — продължи Мануил, — те просто вдигнаха напречната греда и отключиха портичката, понеже имаха ключ. Твоята госпожа отиде до тях с меч в ръка и им поиска ключа. Отначало те се опитаха да я сплашат и да я прогонят, но когато разбраха, че няма да се предаде, сграбчиха я, тъй като бяха петима, и я намушкаха, преди да успее да извика.

— А ти? Ти какво направи!? — попитах аз.

— Побягнах — отвърна Мануил невинно. — Побягнах колкото ми държат краката и в тъмното те едва ли можеха да ме настигнат, въпреки че коленете ужасно ме болят. И тъй като не можех нищо да сторя, продадох магарето си на един венецианец, както вече ти казах.

 

— Боже Господи! — извиках аз. — Защо не вдигна венецианците по тревога?

— Опитах — рече Мануил, — но те не ми повярваха. Пък и си имаха други грижи на главата, защитавайки стените на Влахерна. Командирът им ми посочи план, в който Керкопорта беше отбелязана в гръцкия сектор, а не във венецианския.

Мануил прикри с ръка устата си и започна да се подхилва.

— Той вероятно ме помисли за умопобъркан или че това беше опит от страна на гърците да измамят венецианците. Стените във Влахерна са изпъстрени с надписи: „Латинци, вървете си у дома!“ и други подобни. Накрая се закани да ме обеси, ако продължавам да му досаждам. Така че аз отидох да диря помощ от братята Гуачарди, но вече беше много късно, тъй като те с усилие успяваха да задържат турците зад вътрешната стена. След което?

Мануил боязливо ме погледна и отчаяно рече:

— Знам, че няма да ми повярваш, но тогава си помислих, че и аз съм грък и че баща ми е бил на служба при стария император Мануил. Разбира се, помислих си с тъга и за скритите си пари, и за живота си, но въпреки това грабнах меча на един убит войник и се затичах обратно към Керкопорта.

Удивен, както изглеждаше, от собственото си безумие, той вдигна нагоре ръце и извика:

— Наистина, господарю, с меч в ръка се завтекох към Керкопорта, като се надявах, че все някак си ще мога да я залостя, но за щастие куражът ми дойде твърде късно. Султанските еничари тичаха през портата насреща ми и аз бързо захвърлих меча си, вдигнах ръце и помолих Светата Влахернска Богородица за спасение. Колкото и да е странно, молитвата ми помогна. Еничарите ме сграбчиха за двете ръце като в менгеме и ми заповядаха на развален гръцки да им покажа пътя към Коранската обител.

— Те наистина бяха храбри мъже — продължаваше да си припомня Мануил. — Побягнаха към манастира, макар да бяха само двадесетина на брой, тъй като останалите се бяха покачили на стената, за да изненадат защитниците в гръб и да забият султанските байраци.

— Това е станало точно в момента, в който агаряните пробиха защитата при Свети Романовата порта — отбелязах аз. — Не, предателството при Керкопорта не е имало никакво значение. Пък и портичката беше затворена, когато тази сутрин бях там.

— При вида на султанските байраци венецианците предприеха смела атака — обясни Мануил. — Когато се огледах, те тъкмо се втурваха през вратата в стената на двореца със святкащи мечове, бляскави брони и с развят лъвски флаг. Посякоха еничарите, що бяха останали край портичката, и я залостиха преди да се върнат във Влахернския палат.

— А ти какво направи? — попитах аз.

— Аз показах на турците пътя към Коранската обител, като се надявах, че чудотворната Божа Майка ще укроти техните разярени духове. Толкова несъвършена е човешката природа, та жаждата за плячка и грабеж надделя. Цялата черква беше украсена с рози и препълнена с молещи се жени, които стискаха вощеници в ръце. Ала еничарите опозориха светия храм, като с ятагани си проправиха път през беззащитната тълпа право към иконостаса. Разбиха го и разсякоха на четири чудотворната икона. Ужасих се и като не желаех да се задържам в компанията на тези безбожни мъже, побягнах навън заедно с жените.

— Пристигнах навреме, за да се присъединя към венецианците, които напускаха Влахернския дворец — продължи Мануил. — За щастие някои от тяхната прислуга ме познаха, тъй като щяха да ме затрият само заради туй, че съм грък. Пробивайки си път през града, те посичаха по пътя си срещнатите турци и гърци без разлика и обраха няколко къщи, защото имаха доста време на разположение. Бяха озлобени от безсмислената смърт на техните сънародници по стените и от факта, че техният байло беше попаднал в турски плен. Отидох с тях до пристанището, след което се скрих тук, в мазето, и предоставих живота си в Божиите ръце. Имах намерение да се измъкна чак утре, когато агаряните са по-спокойни. Днес те са готови да посекат всеки само заради удоволствието от убиването, с изключение, разбира се, на жените, от които извличат други удоволствия.

— Докато това копие стърчи пред вратата, тук си в безопасност — успокоих го аз. — Това сега е мой знак и никой турчин няма да посмее да влезе в къщата. Освен това тя е незначителна и в нея няма жени. Но ако въпреки това някой влезе вътре, кажи, че къщата вече е запазена, кажи им името ми на турски и това, че си мой роб. Така нищо няма да ти се случи. Остани с Бога.

Мануил се вкопчи в мен, вцепенен от страх, и извика:

— Къде отиваш, господарю? Не ме изоставяй!

— Отивам да потърся Завоевателя — отвърнах аз. — И това име най му подобава. От всички султани нека на него да му викат Мехмед Завоевателя, тъй като той ще да е най-великият от тях и ще владее както над Изтока, така и над Запада.

Слязох близо до брега, където екипажите на турските кораби бяха заети със своята плячка и видях, че султанът наистина е поставил къщата на куропалат Лукас Нотарас под закрилата на чаушите. Заговорих ги и те ми обясниха, че куропалат Лукас Нотарас, двамата му сина и болната му жена са наистина на сигурно място зад тези стени. Клатейки глави, те се тюхкаха, че бяха загубили награда от хиляда златни аспри, тъй като куропалатът беше подмамил храбро сражаващия се османски принц Орхан в къщата си с цел после да го предаде на султана, но принцът беше усетил в последния момент какво го очаква и се беше спуснал, предрешен като монах, с един плетен кош в основите на крепостната стена откъм брега, където бе попаднал в плен на турските моряци. Един гръцки пленник обаче го познал и го издал на турците, като по този начин откупил свободата си. Веднага отсекли главата на принца и я проводили на султана.

По обяд се завърнах при катедралата и оттам наблюдавах как последните християнски кораби, газейки дълбоко под огромния си товар, бавно отплаваха. Но дори сега нито една турска галера не ги нападна. Северният вятър издуваше платната им, а по мачтите непобедени се вееха флаговете на много християнски нации в прощален привет към умиращия Константинопол.

— Носете предсмъртен привет на цялото християнство! — извиках аз. — Треперете, западни страни! След нас идва вашия ред! Не виждате ли, че носите нощ над цяла Европа?

Като че ли в думите ми имаше магия. Внезапно черни облаци покриха морето точно там, където корабите плаваха, и всичко над тях притъмня, все едно че отнасяха със себе си нощта. Ново летоброене носеха те на запад. Епохата на човешка похот и душевна смърт.

Турските войници започнаха да се събират от всички страни и по главната улица се зададе бляскавата султанска свита, вардена от облечени в зелено чауши и личната султанска охрана със златни лъкове в ръцете, както и бегачи, размахващи кадилници с благовония. Конете се препъваха в труповете на гърци, все още лежащи по улицата, а къдрокоси младежи от харема пръскаха розова вода около султанския жребец.

Пред разбитите бронзови врати султанът слезе от снежнобелия си кон. Неговото жестоко младо лице потрепваше от умора, но в жълтеникавите му очи грееше студена триумфална радост, каквато не бях откривал у друг човек. Видях тясното лице, тънкия орлов нос и издадената брадичка и отново бях завладян от същия ужас и привличане както по времето, когато живеех при него.

След като слезе от седлото, той премести металния жезъл, приличен на чук, в лявата си ръка, дълбоко се поклони, загреба шепа пръст и я посипа по главата си. Еничарите помислиха, че се прекланя пред единствения Аллах и занемяха почтително. Но ми се струва, че в действителност той се свързваше със земята като неин син и по този начин отдаваше своята почит към смъртта.

Мехмед влезе в черквата, придружен от своята свита, и аз бях сред първите, които го последваха. На пода се въргаляха няколко окървавени трупа и група еничари бяха заети с ограбването на катедралата. Чупеха иконите и откъртваха обкованите със злато и сребро рамки, събираха на куп книги, подвързани със слонова кост, и свещени съдове, завесите на олтара и избродираните с перли филони на поповете. По средата на залата един еничар разбиваше с брадва мраморните подови плочи в търсене на скрити съкровища.

Султан Мехмед отиде до него, безмилостно го простря, удряйки го с жезъла, и извика с почерняло от гняв лице:

— Не разбивай имуществото ми! Всичко, що е движимо, съм го обещал на вас! Сградите обаче са мои!

Другарите на еничаря бързо го изтеглиха за краката преди султанът да го е убил. Някой можеше да си помисли, че гневът на Мехмед идваше от завист по огромните богатства, които подчинените му щяха да натрупат, но това не е в неговата природа. Не за богатства мечтае той, а за власт.

Султанът остана прав, загледан в гигантските размери и неописуемата пищност на черквата, все едно че не вярваше на очите си. Младите офицери от неговата свита не можеха повече да се въздържат. Един от тях потопи ръката си в локва кръв, засили се към стената, подскочи и удари с окървавената си ръка по мрамора толкова нависоко, колкото можа да достигне.

— Това е моя знак! — извика той.

Червеният отпечатък беше толкова високо, че трима трябваше да се качат един връз друг, за да го достигнат.

Султан Мехмед взе от охраната си един позлатен лък, опъна го и изстреля позлатена стрела в най-високата част на гигантския купол.

— А това е моя знак! — извика той, след което се огледа наоколо и заповяда на еничарите да разрушат иконостаса и да оголят олтара.

Преградната стена се сгромоляса и той нареди:

— Викайте всички в хор: „Мехмед, турски емир и син на Мурад, е дошъл, за да посвети най-голямата християнска черква на единствения Бог, Аллах!“

Войниците, които за момент бяха забравили грабежите и бяха последвали султана в черквата, подеха този вик, който дълго ехтя под тези прекрасни сводове. В този момент стана чудо. Иззад олтара се появиха, един след друг, двадесет гръцки архиереи, попове и монаси, всички облечени в церемониалните си одежди, носейки знаци и свещени църковни хоругви. Те приближиха султана, коленичиха пред него и се предадоха в ръцете му. Сред тях беше и Генадий. По време на щурма се бяха крили в една от тайните одаи на черквата.

Това, изглежда, ставаше като по предварителна тайна уговорка и можеше да обясни султанския гняв при вида на еничаря, които къртеше пода. Сега той се обърна към еничарите и заяви:

— Това са мои пленници, тъй като се предадоха на мен. Никой да не посмее да ги докосне. Въпреки това аз ще ви платя като компенсация по сто аспри за всеки един от тези екзалтирани християнски свещеници. Заведете ги в някой манастир, по техен избор, и ги поставете под охраната на чаушите.

В един глас архиереите и поповете направиха своя избор:

— Нека това да бъде Пантократорската обител.

В този момент султанските дервиши и папази извикаха, че е време за обедна молитва. Султанът нареди да му донесат вода и бързо се изми, докато еничарите отвеждаха християнските свещеници. Мехмед пристъпи в олтара, стъпка кръста с краката си, обърна лице на изток и молитвата започна. Цялата султанска свита и всички агарянски войници се проснаха на земята, удариха челата си в пода и с молитвите си посветиха най-славната християнска черква на Аллаха.

След молебена султанът заповяда на дервишите да прочистят с розова вода цялата сграда от християнските нечистотии.

Когато на излизане той закрачи по широката пътека, аз застанах отпреде му и никой не направи опит да ме възпре. Стоях безмълвен насреща му и той ме позна. Лицето му посивя и оглеждайки се наоколо, Мехмед попита:

— Ангеле, дошъл ли си вече за мен?

После се окопити, вдигна ръка и нареди на подчинените си:

— Никой да не го закача!

Приближи се до мен, докосна лицето ми с ръка, изсмя се и възкликна:

— Значи все още си жив, Неподкупнико! Вярваш ли сега, че ще държа конете си в папските черкви?

— Ти знаеше това по-добре от мен — отвърнах аз. — Не ми беше писано да умра по стените на моя град. Нареди да ме обезглавят, за да бъде пълна победата ти.

Той се усмихна с жълтеникав блясък в очите и заяви:

— Имай търпение, Ангеле! За всичко има време.

Без повече да ми обръща внимание, Мехмед напусна черквата. Аз се присъединих към свитата му, за да съм наблизо, тъй като желанието ми да умра бе по-силно от всичко, което бях изпитвал дотогава. Между приближените му имаше много, които ме познаваха, но никой не ме заговори.

Пред черквата беше докаран куропалат Лукас Нотарас заедно с група високопоставени гръцки пленници и архонти. Те всички коленичиха пред султан Мехмед. Той ядно им заговори и поиска да узнае защо се бяха съпротивлявали така упорито, причинявайки с това ненужни повреди на града и загуби в султанската войска.

Нотарас безмълвно погледна към великия везир Халил — дългобрад и сломен от дясната страна на султана, — който Мехмед водеше сега навсякъде със себе си, за да му покаже целостта на своята победа.

— Говори свободно! — нареди султанът.

— Какво можехме да направим, когато в твоя лагер, дори сред най-приближените ти съветници има такива, които ни подтикваха да се съпротивляваме? — отвърна Лукас Нотарас раздразнено, все още гледайки с упрек към Халил.

Мехмед се обърна към везира, сграбчи го грубо за брадата и разтърси треперещата старческа глава.

— Знам те аз тебе, гръколюбецо! — силно викна той, така че да го чуят еничарите. — Но ти служи на баща ми вярно, както твоят баща и дядо са служили, стоейки от дясната страна на султана като велики везири. Затуй ще те пощадя и няма да ти отсека главата, макар че си го заслужил. Но никога вече не ми се мяркай пред очите. Крий се като просяк в най-затънтените краища на моята империя така, както някога твоят прадядо стъпи като просяк пред емира!

Тази внезапна присъда беше смело деяние, но този момент Мехмед беше чакал от времето на своето детство също толкова страстно, колкото и превземането на Константинопол. Младите офицери от неговата свита започнаха да подхвърлят обиди по адрес на Халил и не след дълго към тях се присъединиха еничарите. Султанът зорко наблюдаваше околните и посочи с пръст няколко възрастни сановници, които не се бяха присъединили в одобряването на неговата справедлива присъда.

— Последвайте Халил! — заповяда той.

Чаушите се втурнаха напред и съблякоха почетните кафтани от тези възрастни мъже, които, полуголи и обезчестени, последваха великия везир по дългия път на своето заточение. Еничарите крещяха обиди подире им и хвърляха шепи пропита с кръв земя отгоре им.

Когато те се загубиха от погледите ни, султанът се обърна към гръцките пленници и запита:

— Къде е вашият император? Какво знаете за него? Гърците се спогледаха и заклатиха глави. Преструвайки се на удивен, Мехмед изръмжа:

— Как е възможно това? Не се ли сражавахте рамо до рамо с него?

Някои от сенаторите наведоха засрамено глави, но Лукас Нотарас гордо се изправи и решително заяви:

— Император Константин предаде вярата ни и ни продаде на папата и на латинците! Ние не го признаваме за василевс и предпочитаме да служим на теб.

Султанът заповяда да се разгласи из войската, че трупът на император Константин трябва да бъде намерен. Той обеща награда на този, който го намери, и на онзи, който докаже, че собственоръчно го е повалил. Не се наложи обаче вестителят изобщо да потегли, тъй като веднага двама еничари излязоха напред. Всеки от тях се закле в Аллаха и в собствената си брада, че собственоръчно е нанесъл смъртоносния удар и двамата буйно започнаха да спорят помежду си пред султана. Те бяха отпратени да търсят тялото на императора и се отдалечиха, като продължаваха яростно да спорят и да викат, описвайки как са нанесли смъртоносните удари.

Мехмед учтиво продължи да разговаря с гърците и да сипе обещания за злато и земи, казвайки, че ще остави града да бъде управляван от тях, тъй като те били обиграни в тези дела и достойни за доверие. Затова той ги помоли да назоват имената на други видни гърци, които биха могли да участват в управлението на града, за да може той да ги откупи от техните поробители.

Лукас Нотарас спомена около тридесет имена, а когато останалите гърци се посъветваха помежду си, добавиха и имената на всички свои приятели. Тогава аз не можех повече да се сдържам, излязох пред Нотарас и извиках:

— Луд предателю! Колко още ще повлечеш със себе си към гибел?

Куропалатът се разяри, като ме видя сред свитата на султана, и извика в ответ:

— Гъвкавата политика не е предателство! Това е единственото спасение за народа, изпаднал в беда. И ако съм изцапал ръцете си, то е било за благото на моя народ. Все някой трябваше да го направи. Навярно за това трябва повече смелост, отколкото за саможертва. Ти не ме познаваш достатъчно добре, за да ме съдиш!

— Дъщеря ти те познаваше — рекох аз — и те осъди! Твоите хора я убиха при Керкопорта, когато се опитваше да измие името ти от петната на предателството!

Нотарас пребледня от ужас и погледът му остана неподвижен.

— Аз нямам дъщеря! — горчиво каза той. — Никога не съм имал дъщеря! Имам само двама сина. Какви са тези глупости за Керкопорта?

Куропалатът погледна молещо към султана, после към своите съграждани, които се отдръпнаха, оставяйки празно пространството около него. С ужасно усилие на волята си той превъзмогна страха, усмихна се — макар че ъгълчетата на устата му потреперваха — и се обърна към Мехмед:

— Този човек, твоят посланик, те мами! Той сам може да бъде свидетел за това, колко пъти безрезултатно съм го молил да сътрудничи в твоя полза. Но от чиста амбиция и алчност той отблъскваше моята помощ, за да може да действа сам и да спечели благоразположението ти за моя сметка. Не знам какво е направил за теб, но то едва ли може да е нещо значително. Та той беше приятел с Джустиниани и латинците. Бог ми е свидетел, че аз съм ти служил много по-добре от него.

Султанът студено се усмихна, даде ми знак с ръка и каза отново:

— Неподкупнико, имай търпение!

Той повика ковчежника си, след което се обърна към гърците и рече:

— Вървете с моя ковчежник и потърсете сред пленниците в лагера и на корабите мъжете, чиито имена съобщихте. Много от тях може да са предрешени, за да скрият своя ранг, и няма да се издадат, ако само мой човек вика имената им. Вас те ще познаят и ще ви се доверят. Откупете ги от търговците на роби и от войниците. Разрешавам за всеки един от тях да платите по хиляда аспри, толкова важни са те за моите планове.

Гърците се възхитиха на неговото благоразположение и с готовност последваха ковчежника, разговаряйки оживено и вече разпределяйки по-важните постове в управата на града помежду си. Ала Мехмед усмихнато ме погледна, защото знаеше, че умея да чета неговото сърце. Нотарас беше отведен обратно в своя палат и султанът пожела бързо оздравяване на неговата съпруга.

Към мен той повече не погледна, а препусна обратно към лагера си, за да отпразнува победата. Вървях с него до Влахернския палат, където се спря, за да разгледа опустошените и ограбените от венецианците зали. Обърна се към свитата си и цитира древен поет:

— „Бухал крещи сред колонадите на Ефрасиаб, паяци са стражници пред императорските порти.“

Карисиосовата врата беше отворена, а през преградния ров беше построен мост. Там ни настигна един възбуден еничарски офицер, просна се в краката на султана и запита какво да правят с критските моряци, които са се затворили в две от кулите на Акрополския нос и отказват да сложат оръжие.

Турците можеха живи да ги изгорят в тези кули, като натрупат наоколо им дървета и ги запалят, но ми се струва, че в султанската войска едва ли имаше много войници, които щяха да се съгласят да участват в такова трудоемко и опасно мероприятие, пред възможността за грабеж, и то заради шепа инатливи християни. Мехмед също знаеше това и не можеше да си позволи неподчинението на еничарите тъкмо сега. Затуй само кимна с глава и благородно рече:

— Уважавам храбростта и на християните. С куража си те са заслужили своя живот. Нека да запазят оръжието си, товарите си и необезпокоявано да се качат на своя кораб.

Съмнявайки се в обещанията на турците, христяните се съгласиха да напуснат кулите едва привечер, когато с багажите и с оръжие в ръка се спуснаха по обезлюдените улици на плячкосаната и изоставена вече от агаряните част на пристанището. По пътя си те успяха да спасят от обезчестение няколко монахини от близкия малък метох.

Върнах се при Керкопорта и погребах тялото на Ана Нотарас в една от огромните вдлъбнатини в крепостната стена, направена от глюллето на турски топ. Струва ми се, че не можеше да има по-добър и по-почтен гроб от това. Помислих си, че един ден кафявите й очи може да се отворят отново под формата на тъмни цветя и да гледат над града от неговите руини.

В този град, залят от кръв и грабежи, човешкият живот беше по-евтин и от по-малко значение, отколкото можех да си представя. Веднага след като султанът напусна града, турците започнаха да се избиват помежду си за плячката и за по-хубавите жени. Непросветените дервиши се самовъзбуждаха в религиозен екстаз и кълцаха парче по парче пленените гърци, които отказваха да признаят техния пророк.

Покрусен се скитах сред този кошмарен хаос, но никой не посмя да ме доближи. Не управлявах крачките си, а се оставих краката да ме водят накъдето си поискат, тъй като ми беше предопределено да видя всичко, което се случваше в града. Има обаче граници на това, което човек може да издържи. След тях всички сетива се притъпяват — очите не виждат и умът не разбира. Бях се нагледал на ужаси и безчовечни дела и вече нищо не можеше да нарани сърцето ми.

Край императорската библиотека видях няколко латински търговци, които с каруци, теглени от мършави кранти, купуваха книги и ръкописи от разбеснелите се еничари. Грабители с ръце, пълни с книги, подритваха из двора окървавената беловласа глава на библиотекаря. Агаряните отпаряха тежките позлатени и инкрустирани корици на евангелията и на свещените книги, а страниците хвърляха в огъня, за да стопят златото, с което бяха изписани заглавните букви. За търговците оставяха най-евтините книги, които нямаха тежки корици и не бяха изографисани. Еничарите предпочитаха да хвърлят книгите в огъня под врящите с курбан казани, отколкото да се пазарят за няколкото сребърни монети на търговците.

Сред търговците имаше един млад учен, преписвач на книги от Венеция, който плачеше при вида на горящите книги. Парите му се бяха свършили. Разправяше, че бил купил десет свитъка на Аристотел за една сребърна пара и ругаеше господарите си, които го бяха изпратили след падането на града с много малко пари да купува редки книги. Той загуби търпение, хвърли се към огъня и започна да изравя от него книгите с отпрани корици. Еничарите го простряха на земята и го заритаха в ребрата.

Още веднъж се озовах край Свети Романовата порта. Многоброен отряд еничари трескаво миеха лицата на гръцките трупове и търсеха тялото на император Константин. Накрая го разпознаха по пурпурните ботуши с извезани двуглави орли, които той бе забравил да свали, махайки всички отличителни знаци на своята власт, преди да се втурне да умре като обикновен войник.

Избухвайки в радостни възгласи, еничарите извадиха ятаганите си и започнаха да се бият помежду си за правото над неговата смърт и кой да занесе трупа му на султана. На чаушите им се наложи да ги разтървават и да вземат трупа под своя закрила. Те се отнасяха към него с уважение, тъй като това беше тялото на император, а то беше свято дори в техните очи.

Продължих да се скитам. Под навесите, където ранените в битката латинци и гърци бяха лежали върху окървавено сено, всички християни бяха измъкнати навън и обезглавени, а телата им бяха нахвърляни на камари край вратите. Местата им бяха заети от турци. Техните викове, воня и безпомощност бяха същите като на християните преди тях. Те стенеха на много езици за вода и молеха някой да сложи край на страданията им. Ранените се обслужваха от няколко турски хирурзи, стари дервиши и гръцки монахини, които бяха заробени и накарани насила да вършат тази мръсна работа, тъй като по възраст и външен вид не съблазняваха победителите. Известен брой чауши поддържаха ред и не позволяваха на войниците да ограбват собствените си ранени.

Сред монахините разпознах Кариклеа. Расото и беше накъсано на парчета, тя беше насинена, а грозноватото й лице беше подпухнало от плач. Коленичила беше на сламения под и дършеже ръката на един изключително красив турски младеж от Анадола. Копринено черна брадица бе набола по бузите му, но лицето му беше бледо, с жълтеникав оттенък, а превръзката около гърдите му беше подгизнала от кръв.

— Кариклеа! — изненадах се аз. — Ти си жива! Какво правиш тук?

Тя ме погледна, все едно че моето появяване беше най-естественото нещо в природата, и отвърна:

— Този ужасен турчин се е вкопчил в мен и не ме пуска. Не разбирам какво ми говори.

Изхълца и добави:

— Наистина, той е толкова млад и красив, та сърцето не ми дава да си отдръпна ръката. Много скоро ще умре.

Със свободната си ръка тя избърса мъртвешката пот по челото му и погали по детски закръглените му страни, така че лицето, което беше сгърчено в агония, се успокои. Кариклеа избухна в сълзи и каза съжалително:

— Горкото момче дори не може да се присъедини към грабежите, макар че със смелостта си го е заслужил. Той е прободен почти навсякъде и кръвотечението не спира. Можеше да намери богатства и красиви момичета, а сега единствената му награда е моята съсухрена старческа ръка.

Младежът отвори очи, погледна през нас и нещо промърмори на турски.

— Какво казва? — попита Кариклеа, подтиквана от ненаситното си любопитство.

— Той казва, че Бог е само един — преведох аз. — И пита дали е заслужил да попадне в рая.

— Защо, ама разбира се! — възкликна Кариклеа. — И турците си имат рай, както и ние, християните. Разбира се, че ще попадне в рая, горкото момче.

Минаващ покрай нас дервиш притисна вонящата козя кожа до гърдите си, наведе се над умиращия младеж и занарежда ония куплети от Корана, в които се говори за студените води на рая, за неговите плодни градини и вечно девствени девойки. Когато той си отиде, юношата промълви с дрезгав глас:

— Мамо, мамо?

— Какво казва? — попита Кариклеа.

— Мисли те за майка си — отвърнах аз.

Кариклеа заплака отново и извика:

— Аз никога не можах да имам син, тъй като нито един мъж не ме хареса. Но ако той вярва в това, аз не бих могла да го разочаровам и съм сигурна, че не извършвам грях.

Тя целуна ръката на младежа, притисна буза до бузата му и с учудващо нежен глас започна успокоително да му шепне, като че ли насред цялото това опустошение и безсмислена смърт бе желала да изрази всичката насъбрана в сърцето си нежност. Младежът стисна ръката й, затвори очи и задиша често и болезнено.

Тогава се сетих за нещо. Без да се оглеждам, се отправих към Пантократорската обител. Трябваше да се убедя. Трябваше да видя със собствените си очи.

Агаряните бяха наклали огън във вътрешния двор на манастира от разрушените иконостаси и свещените икони и си готвеха храна. Аз минах покрай тях към рибарника, взех копие с тризъбец накрая, предназначено за ловене на риба, и скоро успях да набуча една от калносивите риби. Когато я извадих от водата, видях как стана червена като ръжда. Хрилете й лъскаха като кръв под лъчите на залязващото слънце, точно както беше предсказал монахът Генадий.

Държах рибата в ръка и в този момент денят залезе и мрак се спусна над цялата земя. Започна нощта на дивия звяр. С наведена глава се върнах в къщата си и се затворих вътре.

Тялото си иска своето, но сънят дълго не ме задържа. Писах, писах, докато мастилото не започна да изглежда кървавочервено в очите ми. Дори незначителни и второстепенни събития описах, за да потисна тъгата си. Но кой би могъл да отсъди кое е незначително и кое — второстепенно? В божиите теглилки комарът тежи също толкова много, колкото и слонът.

Пак е нов ден. И Божието слънце не престава да грее над земята. Небето е ярко синьо. Топлите състрадателни слънчеви лъчи галят както добрите люде, така и лошите. Ще трябва отново с отворени очи и уши да стъпя навън и да изпия до дъно своята чаша. Добре поне, че погина тя, моята любов, за да не види този ден.