Мика Валтари
Черният ангел (87) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

30 май 1453

Тази сутрин пред вратата на моята къща се появи чауш и застана на пост. Разбрах, че султан Мехмед не ме беше забравил. Мануил му приготви нещо за ядене. Нито един от тях не ме обезпокои.

Чаушът не ме спря, когато понечих да изляза. Той просто ме последва, придържайки се на разстояние от двадесетина стъпки.

По улиците и площадите труповете започват да подпухват. Гарвани от Европа и от Азия са се събрали на огромни ята. Кучета вият из дворовете, а някои от тях вече са подивели. Лочат кръв и ръфат лицата на убитите.

През нощта султанската войска странно е променила външния си вид. Чаушите могат да бъдат разпознати по зелените кафтани, а еничарите по белите фесове, но останалата част от войниците е предрешена като за някакъв див и ужасен празник. Говедар, който вчера бе ходил бос, сега се разхождаше с меки обуща и наметало от коприна и кадифе. От раменете на обезобразен от шарка негър виси тежък, обшит със злато и сърма плащ. Според правилата на исляма всички са се пречистили и измили, но вонята от разлагащите се тела виси над града и прониква навсякъде.

Грабителството продължава, но по-организирано. Всяка къща се изпразва от мебелите и кухненските принадлежности. Безбройна върволица от пренатоварени каруци се точи през градските порти. На всеки пазар се върти търговия и стоките се товарят върху гърбовете на магарета и камили. По-хитрите от турците са започнали да тършуват из мазите на по-богатите къщи, като почукват по стените и ги рушат с чук и клин. От време на време остри крясъци известяват откриването на ново скривалище. Скритите в зазиданите стаи и празните водни цистерни хора биват измъквани оттам за косите и за брадите.

Главата на император Константин лежи пред копитата на имперската конна статуя в центъра на града, откъдето гледа надолу с изтичащи очи. Мехмед е наредил да я сложат на това място, за да покаже на гърците, че василевсът е мъртъв и че султанът е наследил неговото царство.

Самият той неуморно язди напред-назад и инспектира дворците и черквите. На Акрополския нос той казал: — На това място ще бъде построен моят сарай!

Неговият ешафод се намира край колоната на Аркадий. Тук, между другите тела, открих и трупа на Миното, венецианския байло, обезглавен и подпухнал.

Помислих, че това беше моето място и седнах да почакам султана, който щеше да назначава новата гръцка управа.

Наложи се да чакам до следобед. Преди това султанската охрана и чаушите докараха около петдесетина гърци, чиято свобода беше купена със султанските пари. Дадоха им вода, чорба и дрехи, които подхождаха на техния ранг, но те не се освободиха от своето униние. Малцина само си позволиха шепнешком да разменят няколко думи. От време на време чаушите донасяха за косите главите на други гръцки нобили и ги нареждаха в редица по мраморната балюстрада на площада. Гърците сочеха към тях и шепнеха известни имена. Много бяха загинали по крепостния вал, където търсеха телата им и ги бяха намерили. Други бяха погинали, защитавайки собствените си домове.

Най-после султанът също се появи, ограден от своите млади везири и, залитайки, слезе от коня си. Лицето му беше подпухнало от вино и безсъние. Слънцето заслепяваше очите му и той трябваше да ги прикрива с ръка.

Пленниците се проснаха пред нозете му и опряха чела в земята. Той ги заговори с престорено дружелюбие и ги помоли да се изправят. Докато ковчежникът му четеше имената от списъка, султанът гледаше всеки един внимателно в очите и караше останалите да удостоверят самоличността му. Много от тях принадлежаха към древни родове и кога с лошо, кога с добро, имената им бяха станали известни в историята на града. От списъка липсваха само няколко души.

Мехмед седна със скръстени крака на мраморната ограда, разтри челото си, което го болеше, и рече:

— Уморен съм и съм зает с много дела, но чувството ми за дълг не ми позволява да оставя благородни мъже като вас във властта на неизвестността. Дойдох, както бях обещал, да съставя нова гръцка управа, така че гърци и турци да заживеят в разбирателство и мир. Осведомиха ме, че всички вие сте правомислещи люде, които против волята си сте вдигнали оръжие срещу мен. Сега, когато сте загубили града, вие желаете да ме провъзгласите за свой император и да поставите в разположение на моята младежка неопитност своите способности и опит в управлението, за да може гръцкият народ без съмнение да се подчини на моята власт. Вярно ли е това?

Пленниците оживено завикаха, че са готови да му служат според способностите си. Мехмед сбръчи чело, огледа се наоколо и запита с пресилена изненада:

— Къде е гръцкият народ?

Султанските придружители и събраните на площада войници също се огледаха и, викайки, повториха въпроса:

— Къде е гръцкият народ?

Скоро те изритаха напред шепа оковани в белезници, полуголи и ужасени жени и старци, посочиха ги с пръст и закрещяха:

— Емире, бащице, погледни! Ето го гръцкия народ! Мехмед кимна високомерно и рече:

— Нека вашият собствен народ ви е свидетел. Ще обещаете ли да се закълнете във вашия Бог и във вашите светци, че сте готови да целунете кръста като гаранция за подчинение и потвърждение на вашата клетва, и че сте готови да ми служите до смърт, независимо от това как ви карам да ми служите и на каква длъжност ви въздигам?

Пленниците се развикаха и се прекръстиха, давайки да се разбере, че бяха готови да се закълнат в кръста. Само няколко от тях останаха безмълвни и със сбръчени вежди изучаваха султана.

— Нека бъде вашата воля — заяви Мехмед. — Сами пожелахте това. Коленичете един след друг и изпънете хубаво вратовете си, за да може моят палач да ви отсече главите. По този начин ще ми служите най-добре и най-вярно, а главите ви ще въздигна на колоните, близо до главите на вашите храбри сънародници. Аз не постъпвам нечестно спрямо вас, тъй като вие току-що се заклехте да изпълнявате моите заповеди, независимо от това какви са те.

Гърците го гледаха, все едно че гръм ги беше ударил. Те яростно закрещяха и размахаха юмруци, а някои от тях се нараниха на върховете на копията, опитвайки се да нападнат султана. Други пък казаха:

— Братя, нека умрем като мъже, след като сами сме си изкопали този гроб.

Мехмед вдигна ръка и с престорена благоразположеност извика:

— Нищо не ви пречи да създадете гръцко управление в своя християнски рай, тъй като гърците там са многократно повече от гърците, които останаха в Константинопол. Побързайте, за да можете по-скоро да разпределите почетните длъжности помежду си.

Думите му бяха знак за палачите, които веднага пристъпиха напред. Войниците хващаха пленниците за ръцете и ги поваляха на колене. Кръв като от фонтан пръсна от разрязаните артерии и глави се затъркаляха към султана, който заповяда да ги подредят в редица по балюстрадата, докато площадът на Аркадий не бе обграден от изцапани с кръв и сълзи глави с разкривени в ужасяващи гримаси лица.

Мехмед се обърна към вцепенените старци и жени и каза на развален гръцки:

— Със собствените си очи станахте свидетели, че не идвам като победител, а като освободител, тъй като ви освобождавам от хилядолетното потисничество на императори и нобили. Сами сте си виновни за бедите, които ви постигнаха, защото не се осъзнахте навреме да се освободите от това робство и да се обърнете за помощ към мен. Но страданията ви скоро ще свършат. Затуй аз гарантирам на всеки оцелял живота, къщата и имота му, и всички бегълци, които се завърнат, ще се ползват със същите права. Аллах е милостив и справедлив, както сами ще се уверите. Толкова дълго са ви мамили, ограбвали и унижавали, та не знаете какво означава истинската свобода. Но аз ще накарам този град така да процъфти, както никой дори не е сънувал. Той ще е най-прекрасния драгоценен камък в моята чалма и с превъзходството си ще владее над Изтока и над Запада.

Мехмед нареди на ковчежника си да даде по десет аспри на всеки от събраните на площада гръцки роби, за да откупят свободата си. Това беше добра цена, тъй като роби, които са ранени или негодни, на пазара не струват и една сребърна пара. Ала жените и старците, които бяха преживели един ден на ужаси, кланета и изнасилвания, стояха замаяни и апатични, без да разбират какво им се случва.

Огледах подгизналия от кръв площад с учудване, изправих се пред султана и казах:

— Ами куропалат Лукас Нотарас? Не го виждам тук. Какво ще е неговото място в твоите справедливи намерения?

Мехмед ме погледна благосклонно, закима с глава и помоли:

— Имай търпение, Ангеле. Изпратих да доведат него и синовете му, но те се бавят.

После изпитателно ме погледна и продължи:

— Нотарас е скрил дъщеря си от мен и казва, че тя не съществува. Затуй проводих своя бял евнух да доведе по-малкия му син за мое удоволствие. Той е красив младеж и аз желая баща му сам да ми го предостави, за да правя с него каквото си пожелая.

— Пил си — рекох аз. — Престъпваш законите на Корана. Мехмед изправи помътнената си от виното глава, оголи бляскавобелите си зъби на хищник и извика:

— Аз съм единствения закон и нямам нужда от ангел, който да нашепва в ухото ми, че съм смъртен, защото знам, че съм повече от обикновен човек. Дори Бог не може да се състезава с мен по власт на света. Само като дам знак с ръка и глави се търкалят по земята. Пред моите топове рухват и най-могъщите крепостни стени. Още ли отричаш, че съм повече от обикновен смъртен човек?

Погледнах в очите му и разбрах, че сам за себе си той беше прав, тъй като беше избрал земната истина и материалната смърт пред Божията реалност.

Казах му:

— Когато вярваш, че можеш да отърсиш миналото като някакво овехтяло суеверие и да се самовъздигнеш в аршин, с който да се измерва всичко, ти си надяваш такива окови, каквито никой преди теб не е носил. Оковите на времето и пространството са се впили в месата ти и задушават твоя дух. Когато умреш, от теб нищо няма да остане.

— Споменът за мен ще пребъде дотогава, докато има хора по света! — извика той. — Казах ти вече. Нямам нужда от ангел да ми шепне в ухото.

— Убий ме тогава! — помолих. — Аз те изоставих още през есента, когато разбрах кой си, към какво се стремиш и какво ни очаква. Смили се над мен и ме дари със смърт, та да може кръвта ми да се смеси с кръвта на моите гръцки братя.

Но той подигравателно се усмихна с усмивката на див звяр и повтори:

— Имай още малко търпение, Ангеле. Нека първо да видим колко ниско може да падне дори най-високостоящият сред гърците.

Трябваше да стъпя встрани, защото точно в този момент пристигнаха евнусите с Лукас Нотарас и неговите двама сина. Когато беше получил султанското известие, куропалатът се беше досетил каква щеше да бъде неговата съдба. Той вървеше изправен и не коленичи пред Мехмед. Белият евнух каза на султана:

— Господарю, той не пожела да се подчини на твоите заповеди и да доведе сина си в твоя харем. Затуй ги доведох всичките, както ми нареди.

Мехмед посочи наредените около площада глави и рече:

— Защо не ми се подчиняваш, макар че аз веднага назначих гръцка управа и послушах дадения от тебе съвет?

Нотарас се огледа наоколо с вкаменено лице, бавно се прекръсти, вдигна поглед към небето и извика:

— Гоподарю, Боже мой! Признавам твоята справедливост. Ти наистина си правдив бог!

Той обиколи малкия площад, като се спираше пред всяка от главите и казваше:

— Братко мой, прости ми! Не знаех какво върша! Когато се завърна на мястото си, Нотарас положи ръце върху раменете на синовете си и им каза:

— Нека покажем сега, че можем да умрем като мъже.

Нека също така да благодарим на Господа, че можем да умрем като гърци и да запазим своята вяра.

Султанът вдигна ръце и изкрещя с подигравателно изумление:

— Ти няма защо да умираш! Та нали съм ти обещал да те издигна над всички гърци. Единственото, което трябва да направиш, е да наредиш на красивия си син да изпълнява всичко, което го накарам да върши.

Куропалат Лукас Нотарас отвърна:

— Не е необходимо да се унижаваш, та да намериш претекст за моето унищожение. Аз вече се смирих пред Бога, защо ми трябва да се смирявам и пред теб? Това няма да спаси нито мен, нито моите синове. Но аз бих те помолил да задоволиш моето чисто човешко любопитство. Защо трябва да умра, противно на всички политически правила и закони?

Султан Мехмед наведе свирепото си младо лице към него и изсъска:

— Ти предаде своя василевс. Така ще измениш и на мен. Куропалат Нотарас наведе глава и още веднъж призна:

— Ти наистина си справедлив, Боже!

След което помоли първо да обезглавят синовете му, за да е сигурен, че няма да предадат гръцката си вяра, за да спасят живота си. Султанът разреши. Нотарас сам накара синовете си да коленичат — първо по-големият, а след него по-малкият, — като им говореше спокойно, докато палачът отсичаше техните млади глави. Нито една сълза не се появи в тъмните му очи, макар че султан Мехмед нарочно се наведе напред, за да наблюдава по-добре лицето му.

Когато и двамата младежи бяха вече мъртви, куропалатът рече:

— Господи, Боже мой! Изправям се пред твоя съд. Ти имаш право да ме съдиш, но никой смъртен няма това право! — След което се смири, наведе глава и плачейки с горещи сълзи, се помоли така, както се молят простичките люде. — Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен, грешника!

Той се помоли още малко вътре в себе си, изправи се и последва чаушите до колоната на Аркадий, където коленичи в кръвта на собствените си синове и спокойно зачака смъртта. Султанът нареди да поставят главата му на колоната — по-високо от главите на другите гърци. След това Мехмед, наситил се на кръв и воня, се оттегли в своята копринена шатра. А мен ме отпрати, макар да вярвах, че чашата ми се беше препълнила.

Но когато се обърнах, за да си отида у дома, облечен в зелено чауш ме последва на двадесет стъпки разстояние. Знам, че няма да ме забрави.