Мика Валтари
Черният ангел (46) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

5 април 1453

При изгрев слънце по всички пътища и пътеки, водещи към града, се вдигнаха огромни облаци прах. Измежду тях изплуваха първите разпръснати турски войски. Съзирайки стените, те призоваваха Аллах и неговия пророк и размахваха оръжията си. Кървави слънчеви отражения заиграха по остриетата на копия и ятагани.

Джустиниани изпрати да ме извикат. Той и василевсът, и двамата на коне, бяха вече при Карисиосовите порти. От двете им страни неколкостотин нобили с труд укротяваха буйните си жребци, които цвилеха и копаеха земята с копитата си. Това бяха същите онези млади мъже, които саркастично се надсмиваха над императорската реч и които играеха по цял ден на топка из Хиподрума — красиви, горди младежи, които смятаха, че е под достойнството им дори да говорят с латинците.

— Да яздиш умееш, Жан Анж — рече Джустиниани, — а умееш ли да свириш на тръба?

Кимнах утвърдително.

— Искаше да се биеш, нали? — продължи той. — Добре. Предоставя ти се такава възможност, но внимавай битката да не продължи твърде дълго и да не ви отрежат пътя за отстъпление. И кажи на тези проклети тъпанари, че ще обеся всеки, който не се подчини на тръбата. Не бива да загубим нито един човек. Това е само демонстрация, а не атака. Единственото, което целим, е да объркаме турскит еколони. Поглеждай често към кулата. Оттам ще ти известя с флаг, ако сте в опасност от обкръжение.

Аз взех тръбата и я надух — звукът й беше ясен и звънлив. По-буйните от конете се изправиха на задните си крака, а аз викнах на младежите, че не съм се натрапил по собствено желание, за да разделя славата с тях. По заповед на протостратора трябваше да ги следвам и да дам сигнал за оттегляне. Казах им, че съм по-възрастен от тях и че съм се сражавал в конница още преди битката край Варна.

Джустиниани учтиво заговори на гигантския си жребец, обяснявайки му положението, и ми подаде юздите.

— Моят кон ще те пази по-надеждно от собствения ти меч — отбеляза той. — С копита ще се провре и през най-гъстото меле, а ако е необходимо, със зъби ще прегризе на две всеки изпречил се на пътя му агарянин.

Той наистина е страховит и огромен западен боен жребец, въпреки че е по-бавен и по-тромав от расовите топлокръвни гръцки коне. Животните, за щастие, ми се подчиняват, иначе аз щях много повече да се ужася от него, отколкото от турците. Джустиниани е висок и стремената му не са ми удобни, но нямаше време да бъдат скъсени. Подвижният мост със скърцане вече се спускаше, а десетина мъже разтваряха портите.

Гърците потеглиха в сравнително добър ред, но още на моста започнаха да пришпорват конете и с викове да ги подканят, така че цялата дружина се устреми напред като разбесняло се стадо. Яздех подире им и земята се тресеше под копитата. Моят грамаден жребец беше разярен от факта, че яздех отзад, тъй като беше свикнал да се носи в първите редици. Той правеше всичко възможно да изпревари другите коне, а аз имах усещането, че седя в дървена куличка на гърба на боен слон.

Препускахме срещу отряд пешаци, идващи по пътя за Адрианопол. Щом ни съзряха, те се разгърнаха от двете страни на пътя и първите стрели бръмнаха насреща ни. Младите гърци се разпръснаха по цялото поле, все едно че гонеха топка по игрище. За топки им служеха турските глави. Много скоро жребецът ми прегази първата си жертва. В това време откъм фланга в далечината на помощ на пешаците галопираше спахийска конница с развени червени наметала.

Най-предните от пешаците в страха си бяха захвърлили оръжието си, за да бягат по-лесно. Те бяха само събрана паплач от авангарда. След тях цял отряд сгъсти редиците си и с наведени, забити в земята копия зачака нашето нападение. Гърците свърнаха, за да ги заобиколят, но моят жребец се хвърли право срещу стената от пики, които се натрошиха като клечки в железния му нагръдник, и започна да тъпче ужасените турци.

Бях дошъл да се бия и сега точно му беше времето, но онези нещастници, които нямаха дори кожени нагръдници, викаха с цяло гърло „Аллах! Аллах!“, та и аз се чух да викам „Аллах!“, все едно че призовавах техния бог да се смили над тях.

Полето беше покрито с разкъсани бохчи от дрехи и трупове. Моят кон сви ушите си назад, захапа един турчин през корема, разтърси го и го подържа във въздуха докато стана безчувствен, след което го захвърли край пътя.

Погледнах към града. На кулата бясно се вееше кръстоносният флаг на Джустиниани. Надух тръбата. Надувах колкото имах сила. Никой не ми обърна внимание. Ако стръмният склон не ги беше накарал да спрат, щяха да яздят така чак до Адрианопол.

Най-сетне успях да събера дружината си и да я обърна към градските стени. Препускайки покрай ранени турски войници, които се държаха с ръце за главите или се гърчеха тук-там на земята, някой от младите гърци се навеждаше от седлото и като на тренировка нанасяше с меча си смъртоносен удар, за да прекрати страданията им. Въздухът беше натежал от миризмата на кръв и изпражнения. Отдалече спахиите ни наближаваха в пълен галоп, призовавайки Аллах на помощ и въртейки бляскави ятагани над главите си. Наближаваха ни като червени морски талази и все по-често някой от младежите се изправяше на стремената, поглеждаше назад и още повече пришпорваше коня си.

Не поглеждах назад. Гледах стените и кулите на Константинопол пред себе си. Опитвах се да ги видя през очите на врага и вече не се чудех защо след като ги беше видяла, пехотата им се беше заковала на място. Та те се простираха докъдето можеше да се види с човешко око — тези жълтокафяви стени и зъбери. Най-отпред стоеше преградният ров и неговия насип, след него първите външни укрепления, а след тях външната крепостна стена със своите кули, гарнизон и артилерия, която сама по себе си е по-грамадна от която и да е крепост в Европа. Но чак след това се възправяше страховитата, по-висока и от най-високите постройки крепостна стена на Константинопол, ведно със своите могъщи бастиони. Външните укрепления и двете крепостни стени приличаха на три огромни стъпала. Дори врагът да успееше да превземе две от тях, той пак щеше да е хванат в смъртен капан между втората и третата.

Докато гледах издигащите се в облаците бойници, за първи път в сърцето ми проблясна надежда. „Само земетресение може да разруши тези стени“ — помислих си аз.

Копитата на коня ми затрополиха по подвижния мост. На хвърлей стрела от нас редиците на спахиите с техните пера, нагръдници и развени червени плащове се бяха спрели. Едва бяхме влезли в града, и техниците побързаха да разрушат подвижния мост, а зидари с тухли и готов хоросан започнаха да зазиждат портите. Останалите четири моста също бяха унищожени, а портите зазидани. Оставаха само тесните врати за излизане, ключовете от които императорът беше поверил на латинците.

Турците продължаваха своето настъпление от всички посоки, разгръщаха се около града и спираха извън нашия обсег. Безчетни стада с добитък вървяха след войската. От другата страна на Златния рог, по хълмовете, също се появиха безкрайни пъплещи колони. До вечерта агаряните ни бяха обградили така нагъсто, че и косъм не можеше да се провре през техния обръч. Спряха на около две хиляди стъпки от града, а от стените изглеждаха като мравки.

Мъничък изглежда човек, сравнен с гигантската древна твърдина. Но времето помита всичко. Дори и най-могъщата крепост един ден трябва да падне. Така времената се менят.

Настъпи нощ — истинска априлска пролетна нощ. Но вече не мирише на пролетни ливади и на подивели бадемови дръвчета. Въздухът има горчивия привкус на пушек и солен прахоляк. В червеникава полудъга турските лагерни огньове обграждат Константинопол и греят в нощта като въглени.