Мика Валтари
Черният ангел (63) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

28 април 1453

Тази сутрин още по тъмно Джустиниани дойде и ме разтърси, за да се събудя, като че ли да се увери, че съм си на поста във Влахернския палат, след което кратко ме изкомандва да го последвам. Зората още не беше огряла и утринният мраз проникваше чак в душата ми. Кучета лаеха из турския лагер, но иначе всичко беше спокойно.

Забелязах, че се отправихме към пристанищните стени и студени тръпки ме полазиха. Спомних си какво ми беше казал веднъж за пристанищната кула и гредата за обесване, но не се издадох.

Изкачихме се на стената точно срещу закотвените турски галери. Два часа преди изгрев слънце сигнален огън избухна внезапно на високата кула в Пера.

— Всемогъщи Боже! — възкликна Джустиниани. — Защо е трябвало да се родя генуезец? Дясната им ръка не знае какво прави лявата!

Нощта беше тревожно тиха. Само водата под краката ни черна се плискаше кротко. Откъм турските кораби не се чуваше нищо. Само откъм върха на Галата ярко светеше сигналният огън. Напрягайки зрението си, с труд успях да различа сенките на плъзгащи се по водата кораби, след което всичко избухна. Блясъците от топовните изстрели по отсрещния бряг заслепиха очите ми. Каменни гюллета се впиваха в дъбови бордове и само за миг нощта се изпълни със страхотен гръм и трясък. Пламнаха факли и гръцки огън на талази засвистя по повърхността на водата. Видях, че венецианците бяха изпратили цяло подразделение да унищожи турските галери. Близо до брега два огромни галеона се плъзгаха, обезформени от висящите по бордовете им чували с вълна и памук. Но единият от тях вече потъваше. Гюллета се сипеха непрекъснато върху барките и бригантините, които плаваха, скрити зад големите галеони.

Цялата турска флота беше на бойна нога и гребеше да срещне християнските кораби. Скоро те се блъскаха един в друг, а над залива ехтяха безнадеждните команди на техните капитани. От време на време всичко се обвиваше в гъст черен пушек и само кървавите отблясъци ни известяваха, че още една галера е запалена. Християните подпалваха приготвените за целта кораби, оставяха ги да плават срещу турската флотилия и скачаха във водата, за да доплуват до спасителните лодки.

Битката продължи до изгрев слънце, когато венецианските галери най-после успяха да се отскубнат и да се завърнат в пристанището. Една от тях, под командването на Тревисано, щеше да потъне, ако екипажът й не беше успял да запуши пробойните със собствените си наметала. Първата галера, под командата на Коко, потъна за няколко минути, макар че част от екипажа успя да се спаси, преплувайки до брега на Цера.

Когато слънцето изгря, ние видяхме, че изненадващата атака беше пълен провал. Само една от турските галери гореше и бавно потъваше. Всички останали пожари един подир друг бяха загасени.

Синът на венецианският байло командваше последната християнска галера. Отстъпвайки край стените на Пера, той даде залп с всичките си оръдия и ние видяхме как гюллетата вдигнаха облаци от прах в основата на крепостната стена. Сигналният огън, запален в момента, в който венецианците бяха започнали атаката си, беше толкова явно доказателство за предателството на генуезците, че дори Джустиниани не се опита да го оспорва.

— Право или не, Генуа е моят роден град. Венецианската флота е прекалено силна в сравнение с тази на генуезците. Едно малко кръвопускане ще възстанови баланса в пристанището.

На тръгване от стената, почервеняла от утринното слънце, хвърлих сетен поглед към димящия бряг на Пера и хванах Джустиниани за ръката. Там беше Мехмед на бял жребец — в утринните слънчеви лъчи, разгарящи малки пламъчета в отрупаната със скъпоценни камъни чалма. Той беше препуснал почти до брега, а пред него бяха наредени с вързани отзад ръце разсъблечените и ограбени пленници. Това бяха моряците от потопената християнска галера, които с плуване се бяха добрали до брега. Хората наоколо ни сочеха с пръст и викаха, че между тях са разпознали Джакомо Коко.

В този момент група венецианци, които бяха напуснали постовете си при Влахернския палат, ни застигнаха. Джустиниани им нареди да се върнат, но те отвърнаха, че се подчиняват само на венецианския байло, който беше препуснал към пристанището, за да посрещне сина си, и им беше заповядал да се присъединят към него в пълно въоръжение.

Спорът обаче беше прекъснат, когато в безмълвен ужас обърнахме очите си към брега на Пера. Там агаряните караха пленените моряци да коленичат. Зачаткаха ятагани. Кръв обагри земята. Но и това не беше достатъчно. Редица заострени колове бяха въздигнати и обезглавените трупове бяха набучени на тях, след което отсечените глави, с разкривени в гримаса лица, бяха поставени отгоре. Много от нас закриха в ужас очи. Венецианците плачеха от злоба. Една жена започна да повръща и заслиза от стената.

Жертвите бяха многобройни, първите вече стояха набучени на коловете с отцеждаща се кръв, останалите чакаха реда на своята екзекуция. Нито един не беше пощаден. А когато слънцето се издигна високо на небето, четиридесет окървавени трупа се възправяха на брега с отрязани глави, които викаха за отмъщение, въпреки че устите им бяха безмълвни.

Тогава Джустиниани рече:

— Едва ли са останали много венецианци, които след всичко това желаят да погостуват на турците.

Гребни лодки, пълни с мъже, чиито оръжия лъскаха на слънцето, се приближаваха от корабите към брега. Джустиниани ги наблюдаваше със сключени вежди. — Какво е това? — подозрително изрече той.

Зад себе си чухме шум от чаткащи копита. Венецианският байло ни задмина в бесен галоп, забравил за възрастта си и прекомерната си дебелина. Подире му препускаше неговият син с гол меч в ръка и доспехи, изцапани в кръв.

— След нас, венецианци! — викаха те. — Докарайте пленниците!

Джустиниани напразно търсеше кон, след което се успокои и каза:

— Все едно, не мога да отделя войниците си от техните постове край Свети Романовата порта. Нека този срам падне върху венецианците. Ти беше свидетел на това как те изоставиха два от своите кораби и побягнаха в паника.

Не след дълго ожесточените венецианци, войници и моряци наедно, се завърнаха, карайки пред себе си с удари и ритници турски военнопленници, които бяха взели от кулите и подземията. Някои бяха попаднали в плен преди започването на обсадата, но повечето по време на агарянските нападения близо до Свети Роман и другаде по стените. Много от тях бяха тежко ранени и трудно се придвижваха. За около час повече от триста пленника бяха подредени на пристанищната стена. Някои от тях бяха в толкова окаяно състояние, че се сгромолясваха на земята. От време на време някои от оградилите ги венецианци се приближаваше, удряше ги с юмрук в лицата, риташе ги в слабините или просто замахваше напосоки с меча си по някой от турците, които в своя предсмъртен ужас се опитваха да призоват на помощ Аллаха.

— Ще се оплача на императора! — кресна Джустиниани към венецианците. — Това са мои пленници!

На което те закрещяха в отговор:

— Затваряй си устата, проклети генуезецо, да не провиснеш и ти на стената!

Венецианците наброяваха няколко стотин и всички бяха въоръжени до зъби. Протостраторът видя, че нищо не можеше да направи и че собственият му живот беше в опасност. Той се приближи до венецианския байло и се опита да преговаря, казвайки:

— Това, що генуезците от Пера извършиха, е смъртен грях, но аз нямам пръст в тази работа. Ние тук заедно се бием за защитата на християнството и за прославата на Бога. Нищо няма да постигнем, ако погубите тези нещастници, много от които са смели воини, паднали в плен чак след като са били тежко ранени. Напротив. Това е глупаво защото след този акт нито един османлия няма да посмее да се предаде, ами ще се бие до последен дъх.

Байлото отвърна гневно с пяна на устата:

— Кръвта на нашите братя и роднини все още се стича там, а ти, мръсен генуезецо, се осмеляваш да се застъпваш за турците. Да не би да очакваш откуп за тях? Да, генуезецът е готов и майка си да продаде, стига да й вземе добра цена! Ела, ние ще купим твоите пленници на прилична цена. Дръж!

Той откъсна кесията от пояса си и презрително я хвърли в краката на Джустиниани. Протостраторът пребледня, но се овладя, обърна се и ме помоли да го последвам.

Венецианците бяха започнали да бесят пленниците по гредите на бойниците и между зъберите на стената, точно срещу мястото, където бяха обезглавени техните сънародници. Бесеха и ранените — общо двеста и четиридесет пленника — по шест за всеки убит венецианец. Моряците не се срамуваха да изпълняват ролята на палачи. Дори синът на венецианския байло собственоръчно обеси един от ранените.

Веднага щом като се скрихме от погледа на венецианците, Джустиниани засили своя ход. Срещнахме двама войника от резервите, на които протостраторът заповяда да слязат и да ни предоставят конете си. Препуснахме веднага при императора. Затворен в кулата си, той беше коленичил пред една икона. Оправда се, че е бил принуден да позволи екзекуцията на пленниците, тъй като венецианците така или иначе щели да ги вземат със сила, въпреки неговия отказ. Джустиниани каза:

— Не отговарям за това, което се случи. Нищо не мога да сторя. Не мога да отделя хората си от стените, без значение колко венецианци са напуснали своите постове без разрешение. Дръж резервите в бойна готовност, тъй като не отговарям за това, което може да се случи.

Но след като беше възвърнал своята позиция и беше наблюдавал турския лагер в продължение на няколко часа, Джустиниани все пак се върна на пристанището с голяма група от своите хора. Венецианците бяха вкусили кръв, бесейки беззащитните турци. Много от тях се бяха върнали на бойните си места, а байлото се беше затворил във Влахернския палат да оплаква безчестната смърт на Джакомо Коко. Но голяма част, разделена на малки банди, все още беснееше из пристанището. Викаха „предателство!“ и „смърт на генуезците!“. Ако ли някой генуезец им се изпречеше на пътя, те го поваляха на земята, овъргалваха го в прахта и започваха безмилостно да го ритат в ребрата.

Но когато започнаха да чупят вратите и прозорците на къщата на един генуезки търговец, Джустиниани нареди на своите хора да се подредят в редици и да прочистят улиците от венецианската паплач. Последва страхотна дандания. Скоро по всички улици в пристанището се завързаха битки. Мечове дрънчаха и се лееше кръв. Патрулите вдигнаха тревога и Лукас Нотарас се появи начело на един гръцки конен ескадрон, чиито войници с огромно желание се нахвърлиха и започнаха да тъпчат с конете си и да налагат и венецианците, и генуезците. Изпокрилите се из близките къщи гърци набраха кураж, хвърляха камъни от покривите и прозорците и биеха с дълги тояги тичащите по улиците латинци. След като битката продължи два часа и слънцето започна да залязва, император Константин лично се появи на бойното поле, облечен в бродирана наметка от имперско зелено, червена туника, пурпурни ботуши и златна корона на главата. До него яздеше венецианският байло с всичките отличителни белези на своя ранг. Байлото поздрави Джустиниани и поиска извинение за нанесената по-рано от него обида. Императорът със сълзи на очи призова всички латинци в името на Христа да забравят вътрешните си кавги в този час на всеобща беда. И макар че генуезците от Пера се бяха провинили в измяна, това не означаваше, че всички генуезци са виновни.

Неговият призив предизвика известно примирие, като дори Лукас Нотарас слезе от коня си, предложи ръката си на байлото и на Джустиниани, прегърна ги и ги нарече свои братя. После заяви, че всички стари вражди трябва да бъдат забравени сега, когато всеки рискува живота си за спасението на града. Вярвам, че в този момент Нотарас беше напълно искрен, тъй като в моменти на ентусиазъм духът у гръцките нобили лесно се превръща в благородно поведение и себеотрицание. Но Джустиниани и Миното, преминали през политическата школа на своите собствени градове предположиха, че Нотарас разиграва театър, тъй като моментът беше подходящ за заздравяване на връзките с латинците.

Във всеки случай всички слязоха от конете си. Хората на куропалата бяха оградили квартала, докато василевсът, Миното, Джустиниани и Нотарас преминаха през него, призовавайки войниците си да забравят своите кавги и да запазят мир и спокойствие. Церемониалният блясък на императорските одежди възпираше словесните изстъпления. Моряците се завърнаха в лодките си и отплаваха на своите кораби. По улиците останаха само няколко венециански моряци, които от скръб по Джакомо Коко така се бяха напили, че не можеха да се държат на крака. Трима генуезци и двама венецианци бяха загинали, но по молба на Константин това бе запазено в тайна и през нощта труповете скришно бяха погребани.

Побоищата се бяха развихрили близо до моята къща, поради което помолих Джустиниани да ме пусне да я навестя. Той любезно отвърна, че след този ден, изпълнен със скръб и срам, не би имал нищо против чаша вино, но на мен ми се струва, че повече беше любопитен да види моята съпруга.

Мануил отвори вратата и с глас, треперещ от гордост, ни се похвали как цапардосал с голям камък един венециански дърводелец в лицето и го проснал на улицата. Джустиниани шеговито го похвали за неговата преданост и съобразителност. Изтощен от тежестта на доспехите си, той се тръшна в един стол, разтърси цялата къща, изтегна крачищата си и „в името Божие“ помоли за чаша вино.

Оставих Мануил да му прислужва и забързах към Ана, която се беше оттеглила в най-вътрешната стая на къщата. Попитах я дали би искала да види прославения Джустиниани или по гръцки ще предпочете да не се показва. След като се увери, че не съм ранен в побоищата, тя ме погледна въпросително и рече:

— Ако се срамуваш от мен и от моята външност и не желаеш да ме представиш на твоите приятели, ще си остана в стаята.

Отвърнах й, че се гордея с нея и бих желал да я представя. Джустиниани едва ли щеше да я познае, освен това беше обещал да пази женитбата ни в тайна. Така че тя можеше без страх да се покаже. Нетърпеливо я хванах за ръката, за да я поведа в другата стая. Но тя се отскубна и рече:

— Ако искаш да ме показваш на приятелите си, ще трябва да ме предупредиш за това по-отрано, за да се вчеша и облека прилично. Не мога да се покажа такава, въпреки че ми се иска да видя толкова известен мъж като Джустиниани.

В моята наивност аз възкликнах:

— Но ти и така си красива! За мен ти си най-красивата жена на света! Не разбирам как можеш да говориш за прически и тоалети в ден като този, изпълнен със срам. Никой, така или иначе, не обръща вече внимание на такива неща.

— Наистина ли! — сгорещено започна тя. — Това показва колко малко знаеш за света. Но затуй пък аз, като жена, знам повече от теб за тези неща. Позволи ми, моля те, да остана жена. Предполагам, че затуй си се оженил за мен. Поведението й ме озадачи. Не разбирах защо ми беше толкова сърдита. Свих рамене и се съгласих:

— Направи така, както желаеш. Остани в стаята си, аз ще обясня нещо на Джустиниани.

Тя ме хвана за ръката и прибързано рече:

— Я не ставай смешен! Ще се приготвя просто за секунди. Върви при него и го забавлявай, та да не си тръгне.

Когато я напусках, тя вече разчесваше разпуснатите си коси с гребен от слонова кост. В объркването си пресуших чаша вино и Джустиниани ме последва. Ана навярно беше права — жените са различни от мъжете и придават важност на различни неща. Започнах да проумявам, че колкото и да ми е близка, аз почти не я познавам. Дори когато лежи в моите обятия, мислите й следват различни пътеки и аз не мога да проникна в тях.

За щастие Джустиниани явно приемаше забавянето на Ана като нещо нормално и не каза нищо по този повод. В къщата ми беше уютно и безопасно. От време на време през прозореца се мяркаха кървавите отблясъци на топовните изстрели, отразени от водата в залива. Малко след това звукът от тътена им достигаше и разлюляваше виното в графата. Изпълнени с приятна отмора, ние почти се излежавахме в столовете, а виното така приятно замайваше главата ми, та забравих неприязънта си към капризите на Ана. Тогава вратата се отвори. Джустиниани погледна разсеяно натам, но изражението на лицето му рязко се промени той скочи на крака, така че доспехите му се раздрънчаха и уважително се поклони.

Ана стоеше в рамката на вратата. Беше облякла, както поне на мен ми стори, съвсем обикновена бяла копринена роба, придържана от покрита със скъпоценни камъни златна брошка. Позлатен, отрупан с драгоценни камъни колан подчертаваше тънкия й кръст, а краката и ръцете й бяха голи. Беше обута в позлатени сандали и беше боядисала ноктите на краката си в червено. На главата си имаше малка шапчица, обшита със същите скъпоценни камъни, както брошката и колана. Беше позволила на прозрачното було да падне ниско, като го придържаше близо до брадичката си и срамежливо се усмихваше. Лицето й беше бяло, устните й — яркочервени, а очите й — по-големи отвсякога. За мен тя беше неизразимо красива така, като стоеше в рамката на вратата и повдигаше с престорена изненада тънките си, изписани в синьо вежди.

— О! — рече тя. — Прости ми! Не знаех, че имаш гостенин. С очарователно смущение Ана протегна пръстите си.

Джустиниани приведе биволския си врат, целуна ръката й, и продължавайки да я държи в своята, загледа я с почуда.

— Жан Анж — заяви той, след като се пооправи от първоначалния шок, — вече не се чудя защо толкова много бързаше да се прибереш. Ако тази очарователна жена не беше твоя законна съпруга, щях да се състезавам с теб за нейното благоразположение. Но тъй като това е така, не ми остава друго, освен да се моля на небесата, че има сестра близначка, с която ще мога да се запозная.

Ана отвърна:

— За мен е чест да срещна великия Джустиниани, чиято слава се носи из целия християнски свят. Извини скромните ми одежди. Ако бях известена за твоето посещение, щях да се облека по-подходящо.

Накланяйки глава настрани, тя погледна Джустиниани през гъстите си мигли.

— О! — продължи тя. — Аз може би избързах, като се подадох на Йоханесовите придумвания за женитба. Но тогава още не бях те срещнала.

— Не му вярвай, Ана — прибързано рекох аз. — Той си има вече жена в Генуа, друга в Кафа и момичета във всяко гръцко пристанище.

— Каква брада! — прошепна Ана, докосвайки с пръсти къносаната брада на Джустиниани, все едно че не можеше да се пребори с изкушението да я пипне. Наля вино в един бокал, отпи леко от него и го подаде на протостратора, гледайки го право в очите със съблазнителна усмивка. Почувствах, че ми се повдига от гняв и от наранена гордост.

— Ако преча, бих могъл да изляза на двора — вметнах глухо аз. — Струва ми се, че дочувам откъм стените да се носи повече шум, отколкото обикновено.

Ана ме погледна и така закачливо ми намигна, та чак сърцето ми се разтопи и проумях, че всичко беше само игра, с която тя целеше да спечели благоразположението на Джустиниани. Успокоих се и също се усмихнах. Те продължиха игривия си разговор, а аз не можех да й се нагледам и пламтяща страст ме обземаше, като виждах колко леко и бързо тя го очароваше.

Хапнахме заедно, след което Джустиниани с нежелание се изправи да си ходи, погледна ме и с едно движение свали от врата си украсената с емайлирана плочка протостраторска огърлица.

— Нека това бъде моя годежен подарък към вас — рече той, окачи огърлицата на Ана и неловко докосна разголените й рамене с огромните си лапи. — Моите мъже ме наричат непобедим, но пред теб аз покорно признавам своето поражение. Тази огърлица може да отваря врати, които нито с меч, ни с топ могат да бъдат отворени.

Той можеше да си позволи този жест, тъй като беше суетен и притежаваше огромна колекция от огърлици, както ми беше известно, но на мен не ми хареса намекът му, че Ана е добре дошла по всяко време в неговите комендантски покои. Тя обаче възхитено му благодари, прегърна го, целуна двете му бузи и даже докосна с устните си дебелата му уста.

Джустиниани, развълнуван от собствената си щедрост, пророни сълза и заяви:

— С удоволствие бих дал на твоя съпруг званието протостратор, ако можех да заема неговото място до теб. Но тъй като това е невъзможно, аз ще го освободя от задължения през тази нощ и в бъдеще ще гледам през пръсти на неговите отсъствия, стига в този момент да не се води сражение. Има изкушения, на които човек може да устои, но съпругът ти няма да е истински мъж, ако може да устои на такова изкушение като теб.

Той си тръгна и аз учтиво го проводих до вратата. Забелязвайки моето нетърпение, Джустиниани нарочно, за да ме дразни, се застоя и нещо ми заговори, макар че аз така и не чувах какво ми казва. След като най-после яхна жребеца си и потегли, аз се втурнах по стълбата нагоре, сграбчих Ана в обятията си, целувах я и я притисках така страстно, че любовта ми напомняше повече омраза. Тя блестеше, цъфтеше и се смееше с глас, по-красива отвсякога. Дори в леглото не пожела да се раздели с подарената й от Джустиниани огърлица, като знак на извоювана победа, въпреки че с всички усилия се опитвах да й я отнема.

След всичко това тя лежеше неподвижна, втренчила в тавана тъмните си очи, с поглед, който не можех да разбера.

— За какво мислиш, любима? — попитах аз. Тя леко помръдна глава.

— Живея, съществувам — отвърна ми Ана. — Това е всичко.

Изнурен, безплътен и безстрастен наблюдавах нейната омайваща красота и си припомних набитите на колове тела по брега на Пера и обесените турци по крепостната стена откъм пристанището, с почернели лица и издължени вратове. Далеч в нощта се чуваше тътенът на топовете. Звездите безучастно гледаха от небето. Земна красота живееше и дишаше до мен с мрак в очите. Всяко нейно вдишване все по-дълбоко впиваше оковите на времето и пространството в плътта ми.