Мика Валтари
Черният ангел (34) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

2 март 1453

Слънцето започна да топли. В дворовете и по уличните ъгли хората горят боклуци. Ярко зелени стръкчета трева се подават през пукнатините на пожълтелия мрамор, а склоновете към Акропола са обсипани с пролетни цветя. Шумът в пристанището продължава до късно и през нощната тишина до прозорците на моята къща достига музика. Никога, никога преди това не съм наблюдавал толкова прекрасни залези, както през тези вечери, с куполите, целите в пламъци, и залива, черен като мастило, прострял се между хълмовете. А отсреща крепостните стени и кулите на Пера почервеняват и се оглеждат в тъмните води.

И докато се наслаждавах на залеза с болка в нараненото си сърце, слугата ми Мануил се появи и занарежда красиви слова:

— Господарю, пролетта е дошла, а турците все още са далеч. Птиците, що са без души, влудени от пролетната треска, диво се преследват, а гугукането на гълъбите не оставя човека на мира. В патриаршеските обори магаретата грозно реват и подлудяват всички наоколо. Господарю, не е хубаво човек да е самотен.

— Какво става? — извиках изненадано. — Да не би да си намислил да се жениш? Я си виж посивялата брада! Или се опитваш да измъкнеш от мен помощ за годежа на някоя от дъщерите на братовчед си.

— Господарю, мисля ти само доброто — обиди се той. — Познавам те и знам твоя ранг. Мога добре да преценя какво ти подобава и какво не. Ти също вече ме познаваш и ми имаш доверие. Но пролетта носи безпокойство и на висшестоящите в оная работа няма разлика между цар и говедар. Не бих желал да се дотътриш отново у дома с дрехи, прогизнали от кръв, и да получа от мъка по тебе сърдечен удар. Повярвай ми, тъмните входове на обградените с високи зидове къщи в този град са много опасни.

Мануил потри ръце и, отбягвайки моя поглед, затърси подходящи слова.

— Но всичко може да бъде уредено — намекна той. — Станал си унил и нощем неспокойно се въртиш в леглото. Сърцето чак ме заболява да те гледам. Аз, разбира се, не искам да ти се бъркам в работите и знам своето място. Въпреки това не мога да не забележа, че от много дълговреме не те е посещавала онази очаквана гостенка, която караше лицето ти да искри от радост. Напротив. Прибираш се у дома с разкървавена глава, от което си вадя заключение, че всичко е разкрито и че страдаш от болката на раздялата. Но времето лекува всички рани и за всяка болка се намира цяр, та била тя дълбоко в душата.

— Стига! — прекъснах го аз. — Ако залезът не ме караше да изпадам в меланхолия, отдавна да съм те цапнал през устата.

— Не ме разбирай погрешно, господарю — побърза да сезащити той, — но мъж на твоята възраст има нужда от жена, освен ако не е монах или по някакъв друг начин не се еотдал на свето въздържание. Такива са природните закони. Защо да не се наслаждаваш на живота през краткото време, що ти остава. Имам едно предложение, даже две, само да не ме разбереш погрешно.

Той се отдръпна внимателно настрана, още повече се смали и продължи:

— Един мой братовчед има дъщеря, млада вдовица в разцвета на своите сили, която загуби мъжа си така внезапно, че на практика остана почти девствена. Тя те е видяла да яздиш из града, влюбила се е в теб от пръв поглед и постоянно ме преследва да я пусна в къщата ти и да я запозная с теб. Скромна е и има добри обноски. Ще я направиш щастлива и ще е чест за целия ни род, ако за нощ или две й обърнеш внимание. Тя не желае нищо друго, а ти, след като и се наситиш, сам ще прецениш какъв подарък е заслужила. По такъв начин ще извършиш добро дело и в същото време ще поуспокоиш собственото си тяло.

— Мануил — рекох аз. — Добре разбирам твоите намерения, но ако се поддам на изкушението на всяка жена, що с очи ме преследва, никога няма да мога да се отърва от жените. От самото си раждане съм прокълнат да бъда желан повече, отколкото желая сам. Но единствения път, в който с цялото си сърце пожелах — не бях пожелан в ответ. Това е моето наказание. Повярвай ми, ще донеса на братовчедовата ти дъщеря само болка и тъга, ако без желание я взема в леглото си да топли измъченото ми тяло.

Мануил веднага се съгласи:

— И аз точно това се опитах да натикам в главата й, но нали ги знаеш жените, твърдоглави са. Идва, значи, ред на авторото ми предложение. Една от лелите ми има приятел уважаван мъж и много дискретен, който с удоволствие помага на бедни и богати в беда. За тази цел той е построил близо до Влахернския дворец външно скромна на вид, но отвътре с вкус подредена и обзаведена къща, в която има млади робини от всякакви националности и където човек може да получи гореща баня и масаж. Дори стари, похабени и импотентни вече архонти са напускали този дом превъзходно задоволени от получените услуги, след което са изказвали по най-различен начин благодарността си към този свой помощник. Този дом подхожда на твоя ранг и нищо няма да загубиш, ако опиташ предлаганите от него възможности.

Той забеляза погледа ми, носът му провисна и побърза да обясни:

— Не искам да кажа, че си изхабен или импотентен, господарю. Напротив, в разцвета на силите си. Затова настоявам! В този дом можеш да се срещаш дискретно, тайно и незаподозрян от никого с благородни дами, които жадуват малко разнообразие и за които, поради стиснатостта на съпрузите им, малка парична помощ за мазила и нови тоалети е добре дошла. Може би не ми вярваш, но дори дами от Влахернския палат са посещавали без неприятни последици този дом. Приятелят на леля ми е опитен познавач на човешката природа и бездруго много услужлив човек. Той умее добре да подбира подходяща за всеки компания.

— Не желая с нищо да допринеса за разпадането на морала в този умиращ град — заявих аз. — Не, Мануил, ти не ме разбираш.

Но слугата ми дълбоко се засегна.

— Как можеш да говориш за аморалност, господарю, когато става въпрос само за свободното общуване с културни и чувствителни хора, които имат едно и също положение в обществото? По-морално и по-естествено ли ти се струва да прескачаш дуварите посред нощ и да нашепваш срамни намеци в ушите на изящни дами, криейки се от очите на всички? Ако трябва да се греши, то нека да се греши с веселие, цивилизовано и с чиста съвест. Много е, изглежда, латинското у теб, та не разбираш толкова елементарни неща.

— Нямам нужда от грях, Мануил — рекох. — Тъжа само за загубената си любов. Той поклати глава и потисканата меланхолия отново се появи на лицето му.

— Грехът си е винаги грях, какъвто и образ да приема. Все едно е как ще го наречеш — любов или забава. Резултатът е все един и същ. Разсипваш себе си, господарю, като разгорещяваш чувствата си. Никой грях не заслужава човек да шие собствената си плът с игла и конец. Разочарован съм, господарю, мислех те за по-разумен. Но здрав разум никой не е получавал като подарък, та дори и да е роден с пурпурни ботуши на краката.

В същия този миг го сграбчих за врата и го поставих колене в прахта на двора. Кинжалът ми проблесна, почервенял от залеза, но успях навреме да се овладея.

— Какво беше това, що рече?! — попитах аз. — Повтори ако смееш!

Мануил беше ужасно изплашен и тъничкият му врат переше в ръката ми. И въпреки това имах чувството, че след първоначалната уплаха той приемаше насилието като оказана чест. Повдигайки към мен воднистите си очи и прашната си брада, с изписана по лицето лукава своенравност той ме увери:

— Не исках да те обидя, господарю. Не предполагах дори, че шега като тази може да те разгневи.

Но Мануил беше премислил думите си твърде хитро, за да му повярвам. В самия край на предългата си реч той умело бе прикрил стръвта си, за да види как ще реагирам. Къде се беше изпарило моето самообладание? Къде беше сигурността на моето спокойствие? Със замах прибрах кинжала в ножницата.

— Не знам за какво говориш, Мануил — изрекох аз. — За момент Черният Ангел на смъртта стоеше зад теб.

Той остана на колене пред мен, все едно че се наслаждаваше на унижението си.

— Господарю — извика Мануил. — Ти положи ръка на главата ми и болката от ушите ми е изчезнала! Дори коленете вече не ме болят, макар че коленича на влажната пръст! Господарю, това не е ли доказателство за това кой си ти?

— Престани да бълнуваш! — казах рязко. — Уплаши се от кинжала ми. Внезапната уплаха премахва за момент останалите болежки.

Той провеси глава, взе шепа пръст и отново я изсипа на земята. Гласът му беше толкова тих, че трудно разчленявах това, що казваше.

— Като малко момче често виждах стария император Мануил. Господарю, аз никога няма да те предам!

Той протегна ръка, все едно че искаше да докосне краката ми, в които се взираше като омагьосан.

— Пурпурни ботуши — прошепна на себе си Мануил. — Само положи ръката си на главата ми и болките на моята старост изчезнаха.

Последните кървави лъчи на залеза се скриха и на тяхно място падна мрак и хлад. Не различавах вече лицето на Мануил и не казах нищо повече. Всичко ми беше все едно. Иззад морската шир, откъм бреговете на Азия се насъбираха облаци във формата на синьо-черни кули, по-големи от крепостните стени. Бях се учил да се нося с облаците, но те вече не ме удържаха. Бях паднал на земята, болеше ме и ми се виеше свят. Бях много самотен. Обърнах се и влязох в къщата си, където отново ме обгърна топлина.

Хартия и мастило. Обичах някога сладкия мирис на мастилото и сухото шумолене на хартията. Сега ги мразя! Думите са само сравнения, както и всичко, що е земно. Крайно безпомощни символи, които всеки тълкува по своему, придавайки им съдържание, угодно за него самия. Не ще изразиш със слова безкрайността.

Все още има кораби в пристанището и с малко късмет всеки западен кораб още може безпрепятствено да преплава Дарданелите и да напусне Егейско море. Няма неподкупни латинци. Но трескавото ми сърце ме накара да захвърля скъпоценните си камъни в скута на Джустиниани. Трескавото ми сърце още веднъж ме накара да се освободя от богатството си, все едно че се освобождавам от дреха, която ми стяга. Сега съм прекалено беден, за да подкупя латински капитан и да я последвам. От това ли се страхувах? Заради това ли захвърлих скъпоценните си камъни? Нищо не става случайно! Нищо! Всичко е предопределено и човек не може да избяга от съдбата си. Веднъж направил своя избор, човек сам осъществява съдбата си със сигурността на сомнамбул.

От себе си ли се страхувах? Нямах ли си доверие? Познаваше ли ме Мехмед тогава по-добре, отколкото се познавах сам, когато на раздяла ми подаде червената кожена кесия като изкушение? Дали заради това трябваше да се освободя от неговия дар?

Султан Мехмед — Завоевателят. Трябва само да преплувам до Пера и да отида в къщата, в чийто двор видях куличката с пощенските гълъби. И да се отрека. Още веднъж да се предам.

Толкова дълбоко и безутешно отчаяние никога не ме е обхващало. Изборът никога не е бил направен. Той е пред мен всеки час — до последния ми дъх. Вратата е винаги отворена — вратата на бягството, отрицанието и самоизмамата.

При блатата, край Варна, Ангелът на смъртта ми рече: „Ще се срещнем край портата на Свети Роман.“ Досега думите му бяха утешение за мен. Но той не ми откри от коя страна на портата ще се срещнем. От коя страна?

Не, нямаше нужда от обяснения. През целия си живот бягам от един затвор в друг. Но този е последният, ограден от стените на Константинопол, и няма накъде да се бяга. Нали съм син на баща си и този зандан е моят последен дом.