Мика Валтари
Черният ангел (61) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

23 април 1453

Топовете неспирно гърмят, крепостните стени се рушат, но султанът все още изчаква. Вероятно турската активност и разузнавателните атаки са били само за да отвлекат нашето внимание и да запазят в тайна пренасянето на корабите през хълма зад Пера.

Успях да навестя жена си. След като я взех в прегръдките си, оковите на мястото и времето за кратко ме приковаха.

Ана беше неспокойна и по познат начин открито ме гледаше в очите.

— Трудностите едва започват — рече тя.

Гледайки любимото лице, аз знаех, че ако турците победят, моята съпруга я очакват безчестие и робство.

— Йоханес — помоли тя, държейки ме за ръка. — Нека се държим като разумни, зрели хора. Какво ще правим, ако агаряните превземат града?

— Върни се овреме в къщата на баща си — отвърнах аз. Вероятно той ще може да те опази. Аз няма да мога. Вече съм избрал своята съдба.

— Не говори глупости — ядоса се тя. — Разбирам, че ще изпълниш задължението си докрай, тъй като си грък. Но дори на море, когато корабът потъва, идва момент, в който капитанът приканва всеки да се спасява както може. Ние сме в кораб, който потъва. Какво възнамеряваш да сториш за своето спасение?

— Нищо — заявих аз. — Ще изпълня предопределеността на съдбата.

— Значи не ме обичаш — горчиво ме обвини Ана.

— Не — казах аз. — Не дотам, че да потъпча честта си.

— Чест! — подигравателно извика тя. — Това е само една глупава дума, измислена от мъжете. Аз не желая да умра с теб. Искам да живея с теб, защото те обичам. Нещо трябва да измислим, за да продължим да живеем заедно и след идването на османлиите.

— Не разбирам за какво говориш — ужасено промълвих аз.

— Баща ми също не е предател — избухна тя. — Императорът и латинците неведнъж се опитаха да го безчестят, но той изпълнява дълга си на грък. Друг е въпросът какво би направил в случай, че градът бъде загубен. Дори ти сам мислиш, че той може да ме спаси. На теб също няма да ти е много трудно да спечелиш отново султанското благоволение, само ако се опиташ нещо да направиш в тази насока.

— Ана — изумено се вгледах в лицето й, — не те познавам вече.

Тя прекара ръка през челото си и разклати глава.

— Живееш, съществуваш. Живото ти тяло желая да прегръщам, а не студения ти труп. В срам и в бедност, но заедно с теб да живея!

— Върни се в бащиния си дом! — подканих я аз. — Върви където пожелаеш! Не ще ми домъчнее за жена, която говори такива приказки, когато гръцка кръв се лее по стените.

— Аз само се опитвам да бъда разумна — обясни тя.

— Това не са неща, достъпни за разума — отбелязах аз.

— Това засяга моята кръв, макар че ти едва ли ще разбереш. Лукас Нотарас може да стане предател. Дъщеря му може да измени. Но не и аз.

— Да не би да се подиграваш с император Константин — злобно вметна тя. — Ще защитавам народа си до последна капка кръв. Ще погина заедно с моя град, ако такава е волята Божия. Думи, това са само помпозни слова.

— Неговите съветници го молеха и заклеваха да побегне в Морея преди обсадата и там да събере войска, с която да се притече на помощ — рекох. — Но той не се съгласи. Той държи на обещанията си. Аз също. Извини ме, но думите ти ми звучат налудничаво.

Ана с омраза заби нокти в ръката ми.

— Не е ли все едно дали император Константин ще падне под властта на турци или латинци. И едните и другите са еднакво омразни.

Уморен от спора повторих още веднъж: — Не разбирам за какво говориш.

Щях, може би, веднага да се върна във Влахернския дворец, но тя избухна в сълзи, обви с ръце врата ми и помоли за прошка. Останах, защото бях слаб. Дълбоко в сърцето си усещах, че думите й ме бяха разгневили, само защото подобни мисли се въртяха и в собствената ми глава.

Латинците не се бият за Константинопол и за гръцкия народ, а за пари, за търговски изгоди и за папата. Дори защитата да успее и Мехмед да вдигне обсадата, нямаше ли да стане Константин само един управляем император?

Здравият разум говори, че позицията на Константинопол в средата на турската империя с течение на времето ще става все по-нетърпима. Дори да прекъсне тази обсада, единствената възможност да се запази градът е да се прогонят латинците, да се прекъснат връзките със Запада и да се сключи съюз, на който Мехмед може да разчита. Съюзът със Запада и превръщането на Константинопол в преден пост на западните държави означава непрестанни войни, беднотия, нови обсади и бавна гибел.

Защо тогава да не се откажем, овреме да предадем града и да спасим народа? Но това няма да стане докато латинците са тук и докато Константин е на трона. Боже, прости на Димитър, Константиновия брат, който напразно се стремеше към короната и който тайно избяга с Маркус Еугеникос от Фиренция само за да не положи подпис под унията. Той никога нямаше да повика латинците на помощ и да признае папата. С него султанът може би щеше да стигне до някакво споразумение.

Въпреки това знам, че мислите за предателство са безсмислени. Познавам Мехмед. Познавам неговата страст. Той иска сам да се разпорежда в Константинопол и е готов да престъпи всеки договор, сключен с християни. След Варна той не вярва в такива споразумения. Има вяра само на ятагана.

Привечер се огледах в огледалото и не се познах. Брадата ми е пораснала, а в очите ми се хили смъртта. От лицето ми гледа неизразимата меланхолия на гръцката ми кръв, на която така се чудех при идването си в града, откривайки я по лицата на неговите жители. Чак сега и с тези си съждения ли започвам да се превръщам в истински грък?