Мика Валтари
Черният ангел (47) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

6 април 1453

Петък — свещеният ден на исляма. Тази сутрин под ярките слънчеви лъчи султан Мехмед препусна покрай стените, придружен от своите сановници. Държеше се далеч извън обхвата на нашите куршуми и лицето му не можеше да бъде разпознато от такова разстояние, но аз веднага го познах по осанката и по надменно вдигнатата глава. По чалмите и по цвета на дрехите разпознах и много от най-приближените му люде.

Турците вече са прибрали телата на посечените от нашата атака, без да бъде разменен нито един изстрел, нито една стрела. След като обиколи стените, султанът зави и се изкачи на хълма точно срещу Свети Романовата порта, където вече го очакваше разпъната огромната му шатра и където безброй копачи усърдно работеха по защитата на хълма, копаейки окопи и палисади.

Без да слиза от коня си, Мехмед изпрати вестоносец с бяло знаме в ръка до нашите порти. С провлачен глас вестоносецът предлагаше мир на император Константин и макар че гръцкият му беше изпълнен с грешки, никой не се засмя. Василевсът се появи на една от кулите и се показа на вестителя. Той носеше златна корона на главата си и беше придружен от целия императорски клир.

Съобразявайки се с Корана, султан Мехмед предлагаше мир и обещаваше да пощади живота на всеки, ако градът се предаде без съпротива. Това беше последният шанс за великия везир Халил и партията на мира да започнат преговори.

Аз знаех, че султан Мехмед, който седеше абсолютно неподвижен в седлото на коня си, най-много от всички се страхуваше, че посланието му може да бъде прието.

Василевсът нареди на Францес да повтори дума по дума писмото, което вече беше проводил на султана в Адрианопол. Тънкият придворен глас на протоасекрита не се чуваше надалеко, на латинците скоро им омръзна да го слушат и те — както подобава на всички войници — започнаха да подхвърлят обиди по адрес на вестоносеца. Гърците също се развикаха и страхотно дюдюкане се понесе по цялата крепостна стена. Звукът от собствените им гласове ги окуражи, очите им засвяткаха, лицата им почервеняха и някои от стрелците започнаха да подготвят арбалетите си за стрелба, но император Константин вдигна ръка и изрично забрани да се стреля по султанския пратеник, който беше дошъл под закрилата на белия флаг.

Вестоносецът се оттегли и докато достигне до султана, слънцето беше вече високо на небето. Настъпил бе часът за обедна молитва. Султан Мехмед слезе от коня си, а пред нозете му разстлаха килим и забиха копие в земята, за да показва посоката, в която се намираше Мека. Султанът хвана лявата си китка с дясната си ръка, наведе глава, падна на колене и удари чело в земята. Той пропусна характерното за тази церемония обливане, тъй като беше на война и водата нямаше да стигне за всичките му войници да се измият. Мехмед многократно удари чело в земята и цялата му войска, от бреговете на Мармара до самия край на Златния рог, всеки път заедно с него се поклони. Приличаше на огромен жив килим, застлал земята околовръст, чак до самия хоризонт.

Като отклик на това камбаните на всички черкви в града забиха, а към тях се присъединиха и манастирските клепала. Техният ясен звън приповдигна настроението на обсадените и се разнесе надалеч по полето, до турските редици, за да смути усърдната им молитва.

След като изреди много строфи, Мехмед вдигна ръце към небето и обяви обсадата за започнала. Тези, които го чуха, подеха неговия призив и той се разнесе из редиците на войската като звукът на разбушувано море. „Обсадата е започнала!“, закрещяха турците, размахаха оръжията си и се втурнаха към крепостните стени, все едно че искаха незабавно да ги щурмуват. Разноцветните отряди прииждаха на талази и се приближиха дотолкова, че започнахме да различаваме лицата и викащите им усти. Гледката на връхлитащата войска беше толкова ужасна, та неопитните гърци инстинктивно се отдръпваха назад от бойниците и дори латинците заопъваха лъкове и извадиха мечове.

Но турците се спряха в добър ред на около хиляда стъпки от стените, извън обсега на нашата артилерия, и започчнаха да копаят окопи, да носят камъни и да издигат палисади за защитата на своя лагер. Само няколко еничари притичаха до рова и започнаха да предизвикват гърците на двубой. Много от императорските стратори нетърпеливо замолиха василевса да им разреши да слязат долу и да покажат на агаряните своето бойно умение. Сред облечените в броня бойци на Джустиниани също имаше такива, които желаеха да изпробват западния двуостър меч срещу закривеното острие на ятагана, но протостраторът строго забрани този безполезен спорт.

— Времето на дуелите отдавна е отминало — заяви той. — Няма никаква полза да се рискува животът на най-добрите воини в безсмислени двубои за престиж и чест. Мен са ме повикали да водя война, а не да разигравам турнири.

Той хладнокръвно нареди на най-добрите си стрелци да се прицелят с арбалетите и аркебузите си и да изстрелят един залп. Четири еничари паднаха пронизани от стрелите и куршумите. Останалите, вбесени от потъпкването на добрите войнски обичаи, с пяна на устата запсуваха гърци и латинци, наричайки ги страхливи гадини, които се осмеляват да стрелят по храбрите мъже само иззад прикритието на крепостната стена. След като още двама бяха повалени, разумът явно започна да надделява, та нарамиха труповете, на убитите си другари и се опитаха да се оттеглят. Но сега по тях стреляха отвсякъде и мнозина паднаха покосени. Нови еничари се появиха пеш и на бегом и без да се страхуват от куршумите и стрелите, прибраха всички трупове. До преградния ров не остана нито едно тяло. Само няколко кървави петна се открояваха в тревата.

Докато турците усърдно се окопаваха, Джустиниани препусна по градските стени и се опита да установи техния брой. Еничарите, които са на лагер около султанската шатра, точно срещу Свети Романовата порта, са дванадесет хиляди, както вече знаехме. Редовната кавалерия, или спахиите, са също толкова много. Джустиниани смята, че сравнително добре въоръжената пехота, отчасти облечена в ризници, наброява сто хиляди. Към това трябва да се прибави и почти същото число нередовна войска, състояща се от бедняци, присъединили се от религиозен фанатизъм или от жажда за грабеж, облечени в дрипи и въоръжени със саби и прашки. Някои от тях носят малки дървени щитове, покрити с кожа. Само около една четвърт от султанските войници имат подплатени кожени ризници.

Броят на турските отряди е ужасяващо голям, но Джустиниани смята, че леките нередовни войски са без особено значение. След обиколката си той не беше особено потиснат. Просто се чудеше къде все още се губи прехвалената султанска артилерия.

За да повиши бойния дух на защитниците, император Константин уговори с Алойзио Диедо венецианските галеони да направят с развети флагове малък морски парад пред стените. Под ударите на барабани и под звуците на фанфари лъвското знаме на Свети Марко заплющя на вятъра. Тази демонстрация несъмнено беше значителна политическа победа за василевса, тъй като султанът трябваше да е разбрал, че е във война също така и с Венеция.

Преди настъпването на нощта стана ясно каква е била цената на този парад. Василевсът се изнесе от Влахернския палат и вдигна лагер със своите стратори близо до Джустиниани, в средата на крепостните стени. В пустият дворец се нанесе венецианският байло начело на гарнизон от доброволци. До вечерта лъвът на Свети Марко се вееше редом с императорския флаг. По този начин целият здраво укрепен Влахернски сектор е в ръцете на венецианците. Ако все пак градът успее да отблъсне турците, венецианската окупация на палата може да се окаже от злокобно значение.

Джустиниани обаче, заедно с облечените си в желязо мъже, държи в ръцете си най-почетното място от защитата — портата на Свети Роман, точно срещу султанските еничари. Там той е разположил поне три хиляди от своите най-добри воини.

А какъв е броят на защитниците? Само императорът и Джустиниани знаят това, но протостраторът е дал да се разбере, че половината от гарнизона е разположен между Карисиосовата и Свети Романовата порта. От това изглежда, че цялата наша отбранителна сила, включваща монасите и занаятчиите, не е повече от шест хиляди. Трудно ми бе да повярвам в това. Венецианските моряци са около две хиляди, но част от тях трябва да пазят корабите и пристанището. Затуй считам, че имаме поне десет хиляди по стените, макар че само хиляда — като изключим шестстотинте на Джустиниани — са напълно въоръжени.

И така, десет хиляди срещу двеста хиляди, като се има предвид, че султанската артилерия все още не бе пристигнала, а нямаше и следа от турската флота.

Затуй пък в следобедните часове по посока на Селимбрия се чуваха отделни бумтежи като от гръмотевици, макар че небето беше съвсем ясно. Откъм сините острови в Мармара черен пушек се издига в небето като исполинска колона.